Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (22)

Глава 22

Лоркан Ларкин беше актьор. Не само по професия, така се държеше и в личния си живот.

През двадесетте и началото на тридесетте си години постигна невероятен успех в Ирландия и стана звезда. Предизвика фурор на сцената с ролите си в „Плейбоят на Запада“ и „Джуно и паунът“, като засенчи останалите си колеги. И преди не бе особено популярен сред тях, но след това вече го намразиха силно.

В продължение на няколко години участва в ирландска сапунена опера — играеше развратен хулиган. Оказа се изключително удобно, тъй като можеше да оправдава безсрамното си поведение с това, че се вживява в ролята. Въпреки капризите на телевизионния му герой, които бяха само разводнена имитация на истинския нрав на Лоркан, веднага го обявиха за секс-символ. Безброй жени копнееха за него. Представиха го дори на президента и всеки ден получаваше бикини по пощата. Даже когато вестниците публикуваха горчивата тирада на жена му, която го бе издържала години наред и която той бе зарязал след успеха, възхищението към него не намаля. Но за Лоркан това не бе достатъчно. Успехът сред ирландците не го задоволяваше. Подозираше, че те въобще нямат представа за какво става дума. Да, бяха една от най-образованите нации в света, но той искаше да получи обожанието на хора, които наистина означаваха нещо.

И така преди около четири години, обграден от вниманието на медиите, Лоркан напусна Ирландия. Не ставам по-млад, пошегува се той с журналистите. Разбира се, не вярваше на думите си и се смяташе за безсмъртен.

Потегли към Холивуд, за да им покаже как се правят филми. Мислеше, че ще минат само няколко дни преди да се просне на шезлонга до собствения си морскосин плувен басейн, където да отхвърля сценарии и да отблъсква известни режисьори.

Получи неприятен шок, когато откри, че квотата на Холивуд за сексапилни ирландци е запълнена. Трима бяха достатъчни. Пиърс Броснан, Лиъм Нийсън и Гейбриъл Бърн вършеха чудесна работа, но нямаше нужда от повече. Очевидно в момента бяха модерни шотландците. Известно време Лоркан се чуди дали да не си смени името на Юън.

Отхвърлен от всички големи компании, накрая прие ролята на кибер вампир хомосексуалист в нискобюджетен филм, прожектиран само в едно мизерно кино, където при всяко отваряне на вратата падаше мазилка. На всичкото отгоре не му платиха, защото парите бяха свършили още преди завършването на филма. Малко по-късно му предложиха роля в порно филм. Режисьорът бе забелязал в тоалетната на бара, че Лоркан притежава всичко необходимо.

След това напълно спряха да го търсят. Успяваше да се доближи до морскосин басейн само като чистач.

Накрая настъпи денят, в който бе принуден да признае, че нещата не вървят както трябва. Разбира се, не можеше да се насили да изрече думата „провал“. Живееше в миниатюрна задушна стаичка с имитация на прозорец — пластмасова щора върху бетонната стена. През последната седмица ядеше само овесени ядки за закуска, обяд и вечеря. Нямаше кола и бе принуден да пътува три часа с автобус, за да отиде на прослушване. Не че имаше много прослушвания. Лоркан бе толкова нежелан в Холивуд, че вероятно дори не биха го арестували.

Дотогава бе привличал успеха като магнит. Мисълта, че той може да го е изоставил, караше Лоркан да се гърчи от ужас и несигурност. Самочувствието му — огромно, но крехко, винаги бе имало нужда от допълнителна подкрепа, за да не се срине. Повече успехи, повече пари, повече жени. Налагаше се да напусне проклетия Холивуд, където бе господин Никой.

Едва събра пари за самолетния билет до Европа. Но не можеше да се върне в Ирландия. Там го бяха излъгали. Бяха го обявили за звезда, а той очевидно не беше. Вместо в Ирландия отиде в Лондон с надеждата да скрие унижението си в огромния анонимен град. Нанесе се в мизерна малка стаичка в Камдън. Съквартирантът му бе симпатичен дебелак на име Бенджи, който си изкарваше хляба с обработка на глоби за паркиране.

След това отчаяно се опита да си възвърне изгубеното самочувствие, като плюеше по боклуците, които се създават в Холивуд. „Сцената винаги е била истинската ми любов“, настоя той в „Гардиън“. Е, това беше камдънският „Гардиън“, единственият вестник, който се заинтересува от факта, че Лоркан е заживял в Лондон, при това само защото квартирата му се намираше точно до редакцията им. Гордостта му бе пострадала тежко в Холивуд, но той си нае агент и тръгна по прослушвания. Артистичният свят обаче се оказа невероятно чувствителен и всички усетиха загубеняка у Лоркан. Въпреки че бе изключително красив и почти стряскащо сексапилен, около него витаеше усещането за отминала слава. Разни грубияни отидоха дори по-далеч и определиха славата му за несъществувала.

Никой не искаше да се свързва с подобен човек. Можеше да се окаже заразно. Момичетата, които раздаваха ролите, с удоволствие спяха с Лоркан, но никога не го викаха за работа. Поддържаше го единствено гордостта му. Тя и фактът, че не ставаше за нищо друго. Нямаше избор, трябваше да се надига след всеки удар и да опитва отново.

През двете години, откакто живееше в Лондон, бе ходил на прослушвания за „Хамлет“, „Крал Лир“, „Макбет“ и „Отело“, След поредица от откази най-после получи роля. В модерна пиеса. Играеше терорист от ИРА и единствената му реплика беше: „Боже, идват към нас! Бягай, Майки!“

За негово най-голямо разочарование ролята не му отвори други врати и въпреки наглия си и безочлив вид Лоркан се тормозеше. Беснееше, че не е най-обожаваният, най-търсеният и най-недостъпният. Е, не всичко бе загубено. Нямаше роли и пари, нито похвали, но несъмнено все още можеше да свали всяко момиче. Това бе единственото нещо в живота му, което още не се беше прецакало.

С жените можеше да прави каквото си поиска. Разбира се, да накараш някое момиче да се разплаче не бе голямо предизвикателство, но все пак бе по-добре от нищо. Беше безопасно и той винаги излизаше победител. Но месеците минаваха без друга роля и му ставаше все по-трудно да свърже двата края. Неохотно и с омраза се хвана на работа като келнер. Той, великият Лоркан Ларкин, прие унижението да сервира спагети на разни селяндури. Какво падение! За щастие го уволниха още първата седмица. Управителят не можа да втълпи на Лоркан, че ако клиент помоли за втора чаша кафе, правилният отговор е „Разбира се, сър, веднага“, а не „От какво умря последният ти роб? Вземи си го сам!“

Налагаше се да се огледа за някакъв алтернативен доход. В Лондон имаше предостатъчно богати възрастни жени, които биха поели издръжката му в замяна на сексуални услуги. Но не можа да преглътне мисълта да стане жиголо.

Нямаше нищо против да спи с тях, но само ако той определя условията. Най-после, преди около шест месеца, за една седмица му се случиха три хубави неща. Първо, получи работа като озвучител на туристически реклами за Ирландия. Е, нямаше да спечели овациите на публиката, но поне в хладилника му имаше бира. На следващия ден успя да си намери добър и изключително евтин апартамент. Бенджи бе съкрушен. А после се запозна с Ейми.

Двамата с Бенджи бяха на купон, когато я видяха за пръв път.

Бенджи погледна дългите й слаби крака, чистото й лъчезарно лице и русочервеникавите къдрици и си помисли, че това е най-красивото момиче на света.

— Гледай! — ахна той и сръга Лоркан.

— Мислех, че си падаш по големи цици — равнодушно каза Лоркан.

— Всъщност не. Падам си по всичко. По всичко, което мога да получа.

— Нека силата да бъде с теб! И не забравяй какво съм те учил. Дръж се срамежливо.

— Не мога да отида и да я заговоря — ужаси се Бенджи.

— Защо не? Нали си падаш по нея?

— Точно заради това.

— Давай, синко! — окуражи го Лоркан.

Бенджи прекоси стаята с разтреперани крака. Лоркан се облегна на стената и загледа момичето с притворени очи.

След секунди Бенджи се завърна, почервенял от неудобство. Срамежливото поведение действаше само когато мъжът бе изключително хубав. В противен случай приличаше на кретен.

— Какво стана? — попита Лоркан.

— Потупа ме по главата и каза, че съм котенце.

— И двамата знаем, че това не е желаният отговор. Добре, гледай сега как се прави. И се учи. Аз съм повелителят на жените.

— Това пък какво беше, по дяволите? — раздразнено попита Бенджи, уплашен, че Лоркан ще му отмъкне момичето изпод носа.

— Също като повелителят на конете. Но вместо комплексирани коне карам комплексирани жени да ми ядат от ръцете.

— Тя не е комплексирана — разгорещено възрази Бенджи.

— Ами! Сладкото личице, милото държане… Прекалено много се старае да се хареса — замислено отбеляза Лоркан.

— Но не и на мен — горчиво изстена Бенджи.

Най-важното беше подходящият момент, затова Лоркан изчака всички други мъже в стаята да си опитат късмета.

Знаеше, че тя го е забелязала. Беше толкова висок, че не можеше да го подмине, а и улови погледа й на няколко пъти.

Не отиде при нея да проси внимание — хубавият, но арогантен мъж често подплашва жените. Но хубавият и уязвим мъж стига до финалната права. Затова реши да осъществи контакт уж случайно, под предлог че помага на домакинята да събере празните чаши и кутии.

— Извинете, че ви безпокоя, но празна ли е тази чаша? — попита смирено той.

Момичето кимна, а той заекна свенливо:

— Знаете ли… имам предвид… сигурно сте го чували и преди… не, не, няма нищо. Съжалявам. Забравете.

— Не, моля ви — задържа го тя. — Искам да чуя какво ще ми кажете.

— О, не! — потрепери, езикът на тялото му бе достигнал триумфа на срамежливостта. — Няма нищо.

— Не можете да започнете да казвате нещо, а после да спрете.

Лоркан погледна настрани, преглътна и прошепна:

— Добре. Вероятно сте го чували безброй пъти, но исках да ви кажа, че имате най-хубавата коса, която някога съм виждал.

За щастие успяваше да се изчерви винаги, когато си поиска.

— Благодаря — отвърна Ейми и също се изчерви.

— Аз по-добре… — посочи той празните чаши и се усмихна срамежливо. — Ами… нали разбирате, трябва да ги занеса в кухнята.

След десет минути, когато Ейми лапна цигара, Лоркан към втурна към нея. Извади специалната си запалка и я щракна под носа й. Запалката, разбира се, не проработи и на лицето му се изписа ужас. После се засмя, погледна Ейми в очите и излъга най-безочливо:

— Преди пет минути работеше.

Запалката бе развалена от две години.

— Тези неща винаги те провалят, когато искаш да направиш добро впечатление — въздъхна тежко той. — Съжалявам — добави Лоркан и се оттегли, като остави Ейми да го гледа замечтано.

Малко по-късно, точно както очакваше, тя дойде при него. И този път бе успял. Обзе го въодушевление. Наистина беше страхотен! Никой не можеше да се мери с него. Беше най-великият майстор.

На следващия ден Ейми свика приятелките си на извънредно събрание.

— Почувствах се адски притеснена заради него — възкликна тя. — Ако можехте да видите лицето му! Дори се изчерви! Толкова много искаше да ми запали цигарата. И е невероятно красив. Убийствено гадже! Какво ще кажете, а? Великолепен мъж, който на всичкото отгоре е грижовен и уязвим. Знам, че е прекалено рано и вероятно прибързвам, но наистина мисля, че може да е… — тя замълча и въздъхна с копнеж. — Мъжът!

След няколко дни, когато осъзна, че Ейми е станала гадже на Лоркан, Бенджи се поболя.

— Мислех, че става дума само за урок — изхленчи ревниво той. — Смятах, че ще спиш с нея, за да ми покажеш как се прави и толкова.

— Престани, Бенджи — скара му се Лоркан. — Как можеш да кажеш такова нещо? Не трябва да се отнасяш така с жените.