Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (65)

Глава 65

— Донесох ти жесток червен ливанец, човече — имитира търговец на дрога Тара, като размаха малкото кафяво пликче. — А може да е и черен мароканец. Нямам представа. Само ако знаеш каква драма преживяхме с Рави, докато го намерим. Приятел на приятел на приятел има сестра, която има гадже, което има колега, който ни определи среща в игрална зала в Хамърсмит и ни продаде стоката, човече. Хей, какво е това прекрасно ухание?

Финтан я поведе към кухнята. В тавата на плота лежеше самотно шоколадово кексче.

— Любимите ми кексчета — обясни Финтан. — Съжалявам, Тара. Сандро успя да достави малко марихуана следобед. Можех да ти спестя труда, човече — добави ухилено той.

— Няма проблеми. Беше адски забавно. Не съм го правила от векове. Кексчетата помогнаха ли ти срещу гаденето?

— Преди малко ги изядох. Но се надявам да свършат работа. Омръзна ми вечно да ми се драйфа.

— Стискам палци. Е, какво ще правим тази вечер? Струва ми се адски съблазнително да се дрогираме и после да се завлечем до денонощния и да изкупим цялата им бира.

— Без да можем да обелим и дума, защото сме изпаднали в истеричен смях.

— Трябва да помним, че дрогата е само с медицинска цел и да не прекаляваме. Нямаше да е лошо да се напушим. Не сме го правили от години.

— Проблемът е, че излизам.

— Излизаш? Къде отиваш?

— На коледния купон на Сандро.

— На първи декември?

— Успели да запазят маса в „Нобу“ само за тази вечер. Можеш ли да повярваш, че всичко е резервирано чак до четвърти януари?

— Достатъчно силен ли си да отидеш?

— Щом имаш желание, значи има начин — засмя се Финтан. — Искам да се позабавлявам. Да ям, да пия и да се веселя.

— Сигурен ли си? Все пак, още не си съвсем добре…

— Сигурен съм. А, звънна се. Това трябва да е таксито ми.

Финтан се надигна и Тара забеляза нещо, от което й се сви сърцето.

— На маскарад ли отиваш?

— Не.

— Защо тогава си с бастун?

— А, това ли? Заради вълнението покрай дрогата и стомаха, забравих да ти кажа.

— Какво забрави да ми кажеш?

— Последната химиотерапия ми повреди нервните окончания на краката.

— Как така ги повреди? — ужасено извика Тара.

— Усещам гъделичкане и болки, когато пристъпвам. Бастунът ми помага — обясни й той, после забеляза уплашеното й лице и добави: — Не се разстройвай, Тара, това е само временно. След като приключа с химиотерапията, ще се почувствам по-добре. Виж дали перуката ми стои както трябва.

Тара огледа кльощавото създание, което куцукаше към вратата с перука в стил Тина Търнър, и й се доплака. Финтан беше само една година по-голям от нея.

— Да ти дойда ли на гости утре вечер? — попита тя.

— Не. Отивам по клубовете с двайсет и седем от най-близките си приятели. Но си поканена да се присъединиш към нас.

— Отиваш по клубовете?

— Точно така — отвърна Финтан леко раздразнено. — Ще вилнея из клубовете. Ще изливам гнева си срещу угасващата светлина.

Сърцето на Тара се сви, когато осъзна, че приятелят й не се бе примирил философски.

— Ядосан ли си? — попита тя.

— Не точно ядосан. Или поне не в момента. Но ако съм попаднал в бар „Последен шанс“, поне ще се позабавлявам.

Тара не можа да отговори нищо, объркана от срам и възхищение.

— Ще си отида, борейки се — обеща Финтан. — Или поне танцувайки. Докато още дишам и чувам музиката, животът продължава.