Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (71)

Глава 71

— В краен случай можеш да се престориш на гей — каза Лоркан. — Или да кажеш, че се съмняваш в сексуалните си предпочитания.

— Защо? — учуди се Бенджи.

Как бе възможно да дрънкаш подобни глупости, ако искаш да вкараш някоя жена в леглото?

— Защото — въздъхна Лоркан, впечатлен от наивността и тъпотата на Бенджи, — жената обича да си въобразява, че тя е излекувала мъжа от хомосексуалността му. За нея това е предизвикателство и повдига самочувствието й. Вкарва те в леглото и пита: „Това харесва ли ти? Онова харесва ли ти?“ А ако я изчукаш добре, няма да се почувства омърсена, а ще си мисли, че е победила.

— Ако наистина си сигурен… — усъмни се Бенджи.

Съветите на Лоркан никога не му вършеха работа. Абсолютно никога. Още го измъчваше споменът за купона миналия уикенд, когато Лоркан му бе дал специалната си неработеща запалка. Вместо да остане очаровано от уязвимостта и смущението му, момичето презрително го нарече „Загубеняк!“ и побърза да се отдалечи от него.

Лоркан излезе в коридора и извика към спалнята на Ейми:

— Разкажи нещо повече за тази Тара. Пухкава е, нали?

— Беше. Но вече не е толкова. Всъщност въобще не е. И е много хубава…

— Да, добре — нетърпеливо отвърна Лоркан и затвори вратата, тъй като не искаше Ейми да чуе следващите му думи. — Е, приятелю, значи е дебелана.

— Но Ейми току-що каза, че не е.

— Просто се държеше мило и се опитваше да ти я пробута. Но имаш късмет.

— Така ли?

Бенджи не смяташе, че е голям късмет да те насадят с някоя дебелана.

— Да. Имам страхотна тактика, която можеш да използваш. Слушай ме внимателно. В никакъв случай не трябва да казваш на Тара: „Хей, ти си дебела, но ще те изчукам от съжаление.“ Тя знае, че е дебела, а и ти го знаеш. Но вместо да споменеш, че според теб трябва да свали няколко килограма, започваш да се оплакваш от жените, които искат да са кльощави. Ясно ли е? — Бенджи кимна. — Започваш разговор, който няма нищо общо с това, че прелива от дрехите си. Обясняваш й как идеята, че мъжете харесват кльощави жени, е просто мит. Добавяш как мъжете никога не си казват: „Тя беше великолепна — толкова слаба, че ребрата й стърчаха като на скелет и едва не се нарязах на кокалите й.“ Разбра ли? — Бенджи отново кимна.

— После започваш да плюеш по моделите. Твърдиш, че никой страстен мъж не иска жена, която прилича на болна от анорексия тийнейджърка. Споменаваш Кейт Мос. Разбира се, аз и ти знаем, че една нощ с Кейт Мос би била нещо великолепно, но не го казвай на дебелата Тара. Ако ме послушаш, дебелата Тара ще реши, че се е възнесла в рая и ще е готова да достави желаната стока.

— Господи, невероятен си! Нямаш никакъв морал.

— Благодаря — сви рамене Лоркан и добави свенливо: — Няма нужда да ме ласкаеш. За какво са приятелите?

— Има само един проблеми — призна Бенджи притеснено. — Не знам дали ще харесам дебеланата.

— Дебеланите си имат добри страни. Какво съм ти казвал винаги?

— Да питам жените какъв шампоан използват.

— Друго?

Бенжди не можа да отговори и Лоркан избухна:

— Писна ми да ти повтарям, че дебеланите се стараят повече!

— А, да, разбира се.

— Страхувам се, че си губя времето с теб, Бенджи.

— Съжалявам.

— Слушаш ли въобще какво ти говоря?

— Разбира се. Съжалявам.

— Е, добре. Сега ще споделя с теб нещо важно, което малко хора знаят. Дебеланите са много приятни на допир.

— Би ли спал с дебелана? — обнадежди се Бенджи.

Ако Лоркан, неговият герой и учител, бе готов да направи подобно нещо, значи всичко бе наред.

— Разбира се — отговори Лоркан решително. — Разбира се. Е, не бих позволил да ме видят на обществено място с дебелана, но в дома й с радост бих си поиграл с нея.

— Чудесно! Може пък тази Тара да се окаже готина — С копнеж каза Бенджи.

— Да — замислено присви очи Лоркан. — Може.

 

Лоркан влезе в банята, за да се приготви. Чувстваше се странно потиснат. Какво му ставаше? През последните шест месеца го притесняваха непознати усещания и вече не изпитваше старото удоволствие да напътства Бенджи. Струваше му се, че е изморен и лишен от предишната си енергия. Все още тормозеше Ейми и я подлудяваше с пренебрежителното си отношение, като флиртуваше с други жени в нейно присъствие, но това вече не му доставяше същото удоволствие. Винаги се бе присмивал на идеята да се кротне и задоми или, още по-лошо, да има деца, но напоследък редовно мислеше за един мъничък Лоркан. А защо не и за малко сладко момиченце?

Наближаваше четиридесет. Кризата на средната възраст.

Прокара четката на Ейми през копринената си коса и настроението му се оправи. Косата му винаги го разведряваше. Поигра си с нея известно време, като я изпъваше силно с четката и гледаше как отскача назад — еластична и гъвкава. Тези игри никога не му омръзваха.

Внезапно видя нещо, което го накара да замръзне. По четката имаше адски много косми. Червени. Неговата коса!

Четката падна от ръката му и той се вторачи в огледалото. Стори му се, че косата на темето му оредява. Какъв кошмар! Оплешивяваше! Пред очите му заиграха черни петна. Не можеше да загуби косата си! Нуждаеше се от нея! Най-вече заради кариерата си!

Ужасено си припомни баща си, оплешивял прекалено рано — не че това бе проблем, ако си пощаджия. Но Лоркан беше актьор. Външният му вид бе изключително важен. Какво щеше да прави? Разумно ли бе, ако темето му се оголеше, да остави косата си отзад дълга като Майкъл Болтън? Или да я обръсне напълно като Грант Мичъл?

Готов още малко да се разплаче, Лоркан отново се погледна. И се зачуди защо въобще се тревожеше. Имаше много коса. Тонове коса. Дълга и гъста, лъскава и къдрава. Шампоан за обем. Точно така! Леко да я повдигне над челото си. А и малко от новата пяна на „Вела“ щеше да свърши работа. Той намигна на отражението си в огледалото, ухили се и заповяда:

— Не се променяй!

 

— Как изглеждам? — попита Тара, елегантна и сексапилна в черен прилепнал гащеризон.

— Чудесно. Тара…

— Ами ако този Бенджи е готин? — зачуди се тя.

— Тара, случи се нещо — прекъсна я Кетрин. — Докато се къпеше, се обади Сандро.

— О, Господи! — изстена Тара и се отпусна ужасено на стола.

— Не, не! Новината е добра.

Пребледнялото лице на Тара надникна изпод пръстите й.

— Новината е чудесна. Сандро каза, че от вчера туморите на Финтан са започнали да намаляват.

Тара слушаше внимателно, но още не сваляше ръце от лицето си.

— Буцата на врата му се стопила наполовина, а туморите в панкреаса почти не се усещали.

— Слава богу! — засмя се Тара през сълзи. — Крайно време беше. Цели шест месеца химиотерапия. Ами гърдите и костния му мозък?

— Трябва да направят още няколко изследвания, но ако положението в лимфните му възли се е подобрило, има голяма вероятност и на останалите места да стане същото.

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Толкова отдавна не е ставало нищо хубаво… вече започвах да се страхувам, че няма никаква надежда.

— Знам.

— Едва ли не се бях примирила с мисълта… не, не се бях примирила — поправи се бързо тя. — Но смятах, че ако Финтан не оздравее, шокът няма да е прекалено силен. Разбираш ли ме?

Кетрин кимна.

— Но това е великолепно! — извика Тара и очите й заблестяха от сълзи.

— Не трябва да се радваме прекалено — предупреди я Кетрин. — Болестта е непредвидима.

— Я стига! Искам да се радвам. Да отидем ли да го видим веднага?

— Не — отговори Кетрин. — Ще отидем утре. А сега излез и се забавлявай.

Нямаше търпение да се отърве от Тара, защото от вчера искаше да обсъди нещо с Джо.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Приятно прекарване! Чао!

Вратата се затръшна зад Тара.