Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (34)

Глава 34

— Добре, Лоркан — тръгна към него Джо с мила усмивка. — Ясно е, че не искаш да направиш рекламата. Няма да те измъчваме повече. Свободен си.

Лоркан отвори уста, за да каже нещо презрително, но Джо бързо продължи:

— Естествено, няма да си получиш хонорара, а и може би ще се наложи да ни компенсираш разходите за пропиляната сутрин.

Лоркан се вцепени, а Джо се обърна към останалите:

— Съжалявам, че ви загубихме времето. Моля ви, почакайте още малко, докато намерим друг актьор. Джереми, на кого да се обадим? Какво ще кажеш за Фрейзър Типет?

Джо се завъртя към Лоркан, който бе застинал на канапето, а върху лицето му бе изписана изненада.

— Още ли си тук? — попита той. — Тръгвай си, ако обичаш. Застраховката ни не покрива хора, които не работят за нас.

Лоркан беше шокиран. Очевидно бе подценил Джо Рот. Не беше разумно да отвръща на блъфа му.

— Хей! — махна той с ръка и добави с прегракнал глас: — По-спокойно бе, човек.

Джо не му обърна внимание, а пое телефона, който Джереми му подаде с думите:

— Алиша е, агентката на Фрейзър Типет.

Джо заговори тихо и след секунда съобщи усмихнато:

— Чудесна новина. Фрейзър Типет ще бъде тук до час. Забавлявайте се дотогава. Отидете да хапнете по нещо.

После Джо се оттегли. Лоркан онемя от учудване. Никой преди не се беше отнасял с него по такъв начин. Разбира се, Джо лъжеше за Фрейзър Типет, но все пак шегичката беше гадничка.

Лоркан остана да седи на лилавото канапе. Чакаше завръщането на Джо и продължаването на снимките. Но за негов ужас всички се приготвиха да излязат. Взеха си чантите и якетата и се заприказваха дали да отидат до кръчмата. Операторът се изниза заедно с Манди и Ванеса. По петите им тръгнаха Мелиса и Фиън.

— Хайде да хапнем по един препечен сандвич — предложи Фиън.

— Не искам да виждам препечен хляб — изстена Мелиса.

Скоро в помещението не остана никой освен него. Разбира се, не си бяха тръгнали наистина, каза си Лоркан. Щяха да се върнат след миг и да извикат: „Хвана се!“

Но не се върнаха.

Той продължи да седи и да чака тъпо. Чувстваше се пренебрегнат.

Ужасен си помисли, че положението наистина е сериозно. После за свое огромно облекчение видя как Джо излиза от малкия офис заедно с господин Джаксън. Най-после тази гавра щеше да приключи. Но двамата мъже минаха покрай него, без дори да го погледнат.

Лоркан скочи от канапето и се затича след тях.

— Какво става? — попита той.

Джо се завъртя изненадано към него.

— Защо още си тук?

— Схванах идеята ти, човече — отвърна студено Лоркан, после се насили да се усмихне. — Готов съм да започнем отново. Трябва да довършим рекламата.

— Уволнен си.

— Добре де, бях лошо момче — ухили се Лоркан и се плясна по ръката. — Ето, наказан съм. Хайде да се връщаме на работа и да не си губим повече времето.

— Имаме си друг актьор.

— За какво ви е друг актьор? — направи се на учуден Лоркан.

— Лоркан, разбирам, че някои хора, особено актьорите, трябва да бъдат поглезени, преди да дадат най-доброто от себе си, но ти прекали. Ясно бе, че не искаш да участваш в рекламата. А аз не обичам да карам някой да прави нещо насила. Много по-приятно ми е да работя с ентусиазирани хора.

Лоркан внезапно осъзна, че у Джо няма никаква злоба. Той бе негова пълна противоположност — човек със силен морал. Копелето го гонеше от работа не заради дребнави лични чувства, а защото смяташе, че така ще е по-добре и за двама им. Странна работа!

— Мисля, че е време да си ходиш — каза Джо.

Лоркан се втренчи гневно в него. Вече не се съмняваше, че това наистина му се случва.

— Допускаш най-голямата грешка в жалката си кариера — изсумтя Лоркан. — Не бих работил с аматьор като теб, дори и да ми платиш. Изчезвам.

Той тръгна сред кабелите, като вървеше бавно и все още се надяваше Джо да го спре. Но това не стана.

— Никога вече няма да работиш в този град — извика Лоркан през рамо и се озова на улицата.

За пръв път му се случваше подобно нещо. Шокът бе толкова силен, че дори не можеше да се ядоса като хората.

Рекламата щеше да му донесе хиляди. Хиляди! И не само от хонорара, но и при всяко излъчване. А Джо Рот го бе лишил от тях. Направо му беше откраднал парите. Лоркан се закле да си отмъсти.

Как бе възможно да му се случи такова нещо? Защо не можа да прецени ситуацията? Да, беше се държал гадно, но преди хората винаги се съобразяваха с настроенията му. През 1992 в Ирландия бе участвал в реклама на прах за пране. Наложи им се да заснемат шейсет и девет дубъла, преди Лоркан да благоволи да я направи като хората. Но никой дори не си позволи да намекне, че може да го сменят. Очакваха от една звезда да се държи именно по този начин. И го обожаваха заради това.

Мислеше, че звездната машина ще заработи отново. Сигурен бе, че черните му дни са свършили, че е в началото на нов етап от кариерата си, затова възприе отново поведението на разглезена звезда. Но това не беше Дъблин в началото на деветдесетте, а Лондон в началото на новото хилядолетие. Друг свят с различни правила, само че никой не го бе предупредил.

Мисълта, че славата и парите му се бяха изплъзнали, бе непоносима. А още по-страшно бе, че той си беше виновен. Не му оставаше нищо друго, освен да си иде у дома и да не отговаря на обажданията на вбесения си агент. Но след като се прибра, събра сили само да си свали грима и да се просне отчаяно върху надуваемото си легло. Завладяха го черни мисли.

Беше на тридесет и осем години. Разбира се, изглеждаше много по-млад, а в резюмето му пишеше, че е на тридесет и три, но си знаеше истината. Вече съм почти на четиридесет, а не съм постигнал нищо, отчая се той. Провален брак. Никакви пари. Никакви приятели. Никаква слава извън Ирландия. Провал в Америка и Англия. Дори нямам истинско легло, а само надуваемо.

Най-ужасна бе липсата на пари. Не можеше да си позволи да мисли за огромното състояние, което му се бе изплъзнало днес. Уплашено зарови из мозъка си за нещо, с което да се утеши. Но главата му беше празна. Времето тежеше на врата му като камък. Нямаше какво да прави и никого, с когото да си играе. Внезапно се сети за Ейми. Притеснено осъзна, че не му бе звъняла цели четири дни. Четири дни без съобщения от нея. Досега не бе мислил за това, зает с обещаващата си кариера, но изведнъж отношенията им му се сториха изключително важни.

Не можеше и тя да се е отказала от него. Да го е забравила.

Беше време да си я върне.

А после отново щеше да започне да се държи гадно.

Погледна си часовника. Ако излезеше веднага, можеше да стигне до „Хамърсмит“ навреме, за да я посрещне, когато излезе от работа. Скочи въодушевено и погледна косата си в огледалото. Все още бе чудесна. На път към метрото се усмихна на една жена и доволно забеляза как тя пребледня. Дали не си въобразяваше?

Бяха изминали единайсет дни, откакто Ейми изпрати ченгетата в дома на Лоркан. Най-дългите единайсет дни в живота й. Пълен ад. Беше откачила и знаеше, че животът й е свършил. Но в агонията от раздялата имаше и известно облекчение. Лоркан бе труден човек. Игричките му я бяха превърнали в смахната лунатичка. Сега поне щеше да си възвърне самоуважението.

Все пак Ейми накара сестра си Синди да се нанесе при нея за няколко дни, за да я държи далеч от телефона.

— Обещай ми нещо — помоли я тя. — Дори и да ти казвам, че кракът ми е счупен и е спешно, не ми позволявай да се доближа до телефона.

Синди бе изпълнила обещанието си, макар на няколко пъти да й се наложи да се бори ожесточено със сестра си.

Ейми точно излизаше от работа и се подготвяше за предстоящата бурна вечер, в която отново трябваше да се сдържи да не звънне на Лоркан, когато внезапно във фоайето видя нещо и застина на място. Лоркан. Едър и красив, облегнат на стената, вдигнал ръка над главата си. Якето му бе разкопчано и разкриваше плоския корем и силните гърди.

Не всичко беше загубено!

Лоркан остана в тази поза пет секунди, докато въображаемата камера се приближаваше към него. После, когато лицето му изпълни екрана, се усмихна и Ейми бе заслепена. Тръгна замаяно към него, привела леко рамене. Несъмнено нямаше сили да му устои. Камерата се насочи към очите на Лоркан, изпълнени с любов. Беше време за репликата му.

Не, не, изчакай малко, предупреди го несъществуващия режисьор. Сега!

— Липсвах ли ти, бебчо? — попита нежно Лоркан.

Камерата запечата обърканото изражение на Ейми и влюбената усмивка на Лоркан. После той притегли любимата към гърдите си. Близък план на лицето на Ейми, върху което се изписа върховно блаженство, когато се допря до велуреното яке и усети твърдото му бедро между краката си.

Лоркан се отдръпна назад и погали бавно устните на Ейми. Великолепно, помисли си той. Прекрасен жест.

Тара тъкмо излизаше от работа и се трогна от гледката, като изпита лека завист. Сцената беше изключителна. Едрият красив мъж прегръщаше страстно нежната красавица.

По-късно, седнала до леглото на Финтан, тя възкликна въодушевено:

— Приличаше на сцена от филм!