Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (63)

Глава 63

В седем часа вторник вечерта Тара стоеше във всекидневната, заобиколена от кашони и торби.

Беше излязла от работа по-рано. Искаше да приготви и опакова всичко, да си каже репликите и да си тръгне.

Предишната вечер се беше провалила, тъй като още не можеше да свикне с мисълта, че напуска гаджето си и се обрича на самотен момински живот. Струваше й се много по-лесно да се примирява и да мълчи.

Естествено Томас се държа учудващо добре с нея, сякаш подозираше, че става нещо. Похвали я, че е свалила няколко килограма и дори предложи да й сготви вечеря. Затова, всеки път, щом си отвореше устата, за да му съобщи, че го напуска, й се завиваше свят и идеята й се струваше налудничава.

Най-после бе готова. Прекалено дълго бе пропъждала лошите мисли, но повече не можеше да го прави. Окуражена от спомените за това как Томас я бе унижавал жестоко, бе готова за битка. Искаше да го нарани и унижи, както той я бе унижавал. Както тя му бе позволявала да я унижава.

Тара чу изщракването на ключалката и устата й пресъхна. Изморен от тежкия ден в училище, Томас едва я погледна и метна кафявата си чанта на кафявото канапе.

Внезапно усети, че става нещо странно. Атмосферата бе необичайна. Защо Тара стоеше насред стаята? Защо не седеше? И къде бяха книгите? Обрани ли бяха?

— Томас.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Давай.

— Напускам те.

Той изстена.

— Тара, какво ти става напоследък? Изкарах тежък ден и нямам желание да влизам в предменструални спорове с теб.

— Не ме разбра. Няма да спорим. Просто те напускам.

Той се ококори тъпо.

— Защо?

— Да видим — отвърна тя замислено. — Дали защото си патологично жесток? Или патологично стиснат? Или смахнат на тема контрол над другите? Или защото си ужасен човек и наистина не те харесвам? Трудно ми е да отговоря, Томас. Знам само, че сигурно съм била луда да остана при теб цели две години.

Лицето му пребледняваше все повече при всяко следващо изречение.

— Но… — заекна той, разтреперан от неочакваното нападение. — Просто съм си такъв. Казвам каквото виждам, но те обичам и всичко, което казвам, е за твое добро.

— Знаеш ли — внезапно осъзна Тара, — мисля, че наистина имаш нужда от професионалната помощ на психоаналитик. Отношението ти към жените е абсолютно погрешно.

— Глупости! — презрително отвърна той, макар че Тара не бе първата, която му казваше подобно нещо.

— Дори не ме харесваш — напомни му Тара.

— Разбира се, че те харесвам.

— Не е вярно. Щеше да се държиш много по-мило, ако ме харесваше.

Чак тогава Томас забеляза торбите и кашоните в краката на Тара и направи връзка между тях и опразнените рафтове. Книги, видеокасети, дискове, всичко бе изчезнало. Томас се потресе.

— Това… — посочи той. — Тук ли са нещата ти?

— Някои от тях. Ще се върна за останалите друг път.

— Не мога да повярвам.

Тара доволно осъзна, че Томас изглеждаше зашеметен.

— Къде отиваш?

— При Кетрин.

— При Кетрин?

— За известно време — спокойно отговори тя. — После ще си купя собствен апартамент.

— Собствен апартамент?

— Ехо ли има тук?

— Да поговорим — предложи мило той.

Сега, когато Тара очевидно го напускаше, внезапно реши, че я иска отчаяно. Беше се превърнал отново в седемгодишно момченце.

— Вече говорихме.

— Кога?

— На рождения ми ден например. Тогава ми каза, че ще ме зарежеш, ако забременея.

— А, това ли!

— И миналия петък, когато ти предложих да се оженим.

— Не мислех, че говориш сериозно.

— Точно така!

— Тара, не си тръгвай — замоли се той. — Любов моя…

Решителността й намаля. Никога преди не я бе наричал „любов моя“.

— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб.

— Би ли го повторил?

— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб — мрачно повтори той.

— Чудесно — засмя се тя горчиво. — Не винаги си бил мил с мен. Страхотно казано.

— Хей, никой не те е принуждавал да оставаш с мен.

— Знам — ухили се тя. — Кошмарно, нали? Ако щеш вярвай, но съм много по-ядосана на себе си, отколкото на теб.

— Как можеш да ми причиниш подобно нещо?

— Колко пъти трябва да ти го казвам? Правя го, защото си ужасен.

— Знаеш защо съм такъв. Казвал съм ти. Трудно ми е да се доверявам на жена, защото мама ме изостави. И сега е същото като в онази неделна утрин. Връщам се и откривам, те си си събрала багажа. Това е ужасно, Тара.

— О, я смени плочата!

Томас не можа да повярва на ушите си. Раната от детските години, която бе пазил, отглеждал, торил и поливал, бе пренебрегната по такъв груб начин. А тя бе най-ценната му стока! Даваше му възможност да кара хората да се държат както той иска. Как смееше тази дебела крава!

— Аха, сега разбирам — каза той разгневено. — Срещнала си друг мъж, нали?

— Не съм. Раздялата ни не е свързана с друг човек. А с теб. И с мен, за съжаление.

— Онзи тип Рави. Обзалагам се, че се чукаш с него.

— Не се чукам с никого.

Томас я погледна злобно.

— Да, вероятно си права. Кой би те пожелал?

— Е, ето го стария Томас. Сбогом! — каза Тара и си облече палтото. — Радвам се, че се разделяме. Връзката ни беше наистина ужасна.

Томас гледаше зашеметено как взима торбите и кашоните и ги носи към колата си. След малко Тара се върна за следващия товар и очите му се ококориха шокирано.

— Хей, остави проклетата ми масичка за кафе!

— Чия масичка?

— Моята.

— Кой я плати?

Томас не отговори.

— Аз я платих. Това е моята проклета масичка, Томас — ухили се триумфално Тара.