Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (31)

Глава 31

След думите на Кетрин настъпи зловещо мълчание.

— Наистина ли? — попита Тара ужасено.

— Кетрин е права — потвърди Финтан.

За миг Тара намрази приятелката си. Защо не сгрешеше поне веднъж?

— Как могат да са сигурни, без да са ти правили биопсия? — попита Тара, като се насили гласът й да прозвучи презрително. Не бе съвсем сигурна какво точно е биопсия, но искаше да си запази поне малко надежда.

— Тара, правиха ми биопсия — засмя се Финтан. — Защо според теб е тази превръзка на врата ми?

— Мислех, че пак си се опитвал да се самоубиеш — едва успя да се усмихне тя. — Искаш да кажеш, че миналата седмица си минал през всички изследвания сам? Това е най-тьжното нещо, което някога съм чувала.

— Случи се адски бързо — сви рамене Финтан. — Говоря си с доктора за буцата на врата ми и в следващия миг ме натоварват на количка и ме вкарват в операционната. И преди да се усетя, вече лежа на масата, при това без упойка, а те изтръгват някакъв лимфен възел от мен. После ме зашиха и изпратиха възела в лабораторията. Пълна лудница, скъпи мои! Сигурно съм бил в шок — продължи замаяно той. — След това ми направиха безброй кръвни проби, а днес ме извикаха и ми съобщиха, че съм болен от рак.

Кетрин заговори за пръв път след диагнозата си.

— И какво е положението? — попита тя, като се насили да прозвучи спокойно. — В самото начало ли го хванаха?

— Не знам — отговори Финтан. — Има различни видове БХ.

— БХ? — учуди се Тара.

— Болест на Ходжкин.

Господи! Финтан вече говореше като болен човек.

— Сигурни са, че заболяването е плъзнало по възлите на врата ми, но трябва да направят още изследвания, за да видят дали се е разпространило и другаде.

— Къде например? — попита Тара.

— Гърдите. Костния мозък. Вътрешните органи. Ако е само в лимфните възли, нямам никакви проблеми. Малко химиотерапия и ще се оправя.

— А ако го има и другаде?

— Може да се лекува — обади се Сандро. — Където и да е, може да се лекува.

— Значи няма да умреш? — Тара зададе въпроса, който я тормозеше през цялото време.

— Всички ще умрем — внезапно се ухили Финтан.

Кетрин и Тара се ужасиха от налудничавия му поглед.

— Докторът ни даде надежда — обясни тихо Сандро.

Сърцето на Тара се сви. Всички знаеха как бе умрял последният му приятел. Сигурно бе истински ад за него.

След като първата вълна от шока премина, започнаха въпросите.

— Какво точно е лимфна система? — колебливо попита Та.

— Част от кръвоносната система е, нали? — каза Кетрин и потърси погледа на Финтан за потвърждение. — И от имунната.

Тара се завъртя към Финтан.

— Искам да се уверя, че съм разбрала правилно. Значи ако имаш това нещо само в лимфните възли, положението не е толкова страшно?

Финтан кимна.

— Ами ако се окаже и в гърдите, и в костния мозък? Или има и на други места?

— Вътрешните органи — сковано отвърна Кетрин.

— Не е хубаво, ако го има в гърдите. А в костния мозък е още по-лошо — отговори Финтан. — А ако е в бъбреците или черния дроб, можеш да започнеш да си казваш молитвите.

— Буцата боли ли?

Финтан поклати глава.

— И какво ще стане сега? — попита Кетрин.

— Утре сутрин влизам в болница. Ще остана там два дни и ще ми правят разни неща.

— Какви неща?

— Нали знаеш — спокойно отговори той. — Биопсия на костния мозък. Скенер. Рентгенови снимки. Ние, хората от модния бизнес, се радваме на огромно внимание!

— Страх ли те е? — нежно попита Кетрин.

— Не — отвърна Финтан. — Направо съм ужасен — добави той и се засмя истерично. — Отивам до тоалетната.

След като затвори вратата, Сандро попита:

— Знаете ли как се прави биопсия на костен мозък?

Тара и Кетрин едновременно поклатиха глава.

— Вади се от тазобедрените кости. Слагат ти местна упойка, за да обезболят кожата и мускулите, но е невъзможно да сложиш упойка на костта. А когато иглата влезе вътре, имаш чувството, че ти чупят костта. Страшна болка!

Устата на Кетрин пресъхна, а Тара усети как й се завива свят. Не бяха очаквали подобно нещо. Изследвания — да. Но нямаха представа, че ще има и болка.

— Мислех, че ще го упоят — прошепна Тара. Сандро поклати глава.

— Много са проклети, когато става дума за обща упойка.

— Ужасно! — възмути се Кетрин.

Мисълта, че Финтан ще трябва да изтърпи нечовешки болки, бе едва ли не по-страшна от болестта, която заплашващо живота му.

— Не можем ли да вдигнем скандал? Да настояваме за пълна упойка?

— Опитахме — обади се Финтан, който тъкмо влизаше в стаята. — Виках. Крещях. Надявах се да притесня доктора и да го принудя да ме упои. Но той реши, че съм глезльо. А аз съм си такъв, разбира се.

— Кога ще научиш резултатите? — попита Тара.

— Надявам се в края на седмицата.

Кетрин се сети нещо.

— Говори ли с майка си?

— Не.

— Кога ще го направиш?

— Не възнамерявам да го правя.

— Финтан, трябва да й кажеш — втурна се към него Кетрин.

— Да, Финтан — настоя и Тара. — Задължително е.

— И аз все това му повтарям — изсумтя Сандро.

— Не мога — обясни им Финтан. — Това направо ще я убие.

— Ще й стане много по-зле, ако разбере и е прекалено… — Тара внезапно замълча, осъзнала колко е нетактична.

— Майка ти е по-жилава, отколкото си мислиш — спаси я Кетрин. — Трябва да й кажеш.

— Не мога — изхленчи Финтан.

— Ами ако ние… ако с Тара й се обадим? — предпазливо предложи Кетрин.

Страхуваше се, че Финтан ще се отнесе презрително към идеята. Не очакваше, че ще я погледне с надежда и ще попита:

— Ще го направите ли?

— Разбира се. Още сега — твърдо заяви Кетрин.

Тара се вцепени от ужас.

— Имате ли нещо против, ако не ви слушам?

— Ще звъннем от спалнята и няма да чуеш нищо. Хайде, Тара!

Влязоха в спалнята. Затвориха вратата и Кетрин каза:

— Няма проблем, страхливке, аз ще го направя.

— И аз мога, ако искаш.

— Не. Само ме дръж за ръка. И ми напомни номера. Какво ми става? Не мога да се сетя дори за кода на Ирландия.

— Ало? — чу се изпълненият с подозрение глас на Джейн Ан и Кетрин потръпна.

— Здравейте, госпожо О’Грейди. Обажда се Кетрин Кейси.

Тара стисна ръката на приятелката си с такава сила, че костите й изпукаха.

— Кетрин Кейси — повтори мелодичният глас на Джейн Ан. — Как си, момиче?

— Чудесно, благодаря. Трябва да…

— Как е майка ти? И всичките ти близки?

— И те са добре. Джейн Ан, трябва да…

— Видях баба ти онази вечер. Изглежда страхотно. Направо цъфти…

— Госпожо О’Грейди, съжалявам, но имам лоша новина. Финтан е болен — изтърси Кетрин.

Обичаше лошите новини да се поднасят бързо. Не можеше да понася да седи и да чака притеснено.

— Финтан е болен? Болен? Сериозно ли е?

— Да. Ужасно съжалявам. Болен е от…

— СПИН — прекъсна я Джейн Ан. — Очаквах го. Четох във вестника за това.

— Не, госпожо О’Грейди — Кетрин си наложи да бъде мила. — Не е болен от СПИН.

— Знам всичко по въпроса — гордо заяви Джейн Ан. — Не си мисли, че само защото живея в дивата провинция…

— Госпожо О’Грейди, Финтан е болен от рак.

— Аз съм негова майка. По-добре е да ми кажеш истината. Не ме залъгвай с приказки за рак.

— Госпожо О’Грейди, кълна ви се, Финтан наистина е болен от рак.

— И не се опитваш да ме успокоиш? — подозрително попита Джейн Ан. — Не се мъчиш да пощадиш чувствата ми?

— Не — отговори Кетрин, като едва се сдържаше да не заплаче.

 

Вечерта Финтан се напи.

— Защо да не го направя? — засмя се той. — Може да е последният ми шанс.

Тара, Кетрин и Сандро също пиха много, за да избягат от кошмарните мисли, но не успяха да се отрежат.

— По-весело, дяволите да ви вземат! — извика Финтан към трите опънати пребледнели лица. — Все пак аз съм този, който ще умира.

От време на време вечерта изглеждаше почти нормална. Почти, но не съвсем. Мозъците им отказаха да възприемат кошмарната идея.

Към полунощ Финтан заяви, че си ляга.

— Утре ме чака тежък ден.

— Ще се видим сутринта — обеща Тара.

— Донеси ми една хубава пижама — напомни й Финтан. — Може да е „Калвин Клайн“.

— Ще я имаш.

— Ако не успееш да намериш „Калвин Клайн“, вземи „Джоузеф“. Но да е нещо шик. Трябва да мисля за кариерата си. Ако някой ме забележи в гнусната болнична пижама, веднага ще ме уволнят.

— Ще се погрижим за всичко — увери го Кетрин.

— Ще се оправите ли? — внезапно се притесни Финтан. — Няма ли да имате проблеми, ако изчезнете от работа?

И двете го погледнаха, онемели от учудване.

— Майната й на работата! — простичко каза Кетрин.

— Господи! — промърмори Финтан. — Положението наистина е сериозно.

Тара и Кетрин си тръгнаха и се качиха мълчаливо в мърлявия Фолксваген.

— Можеш ли да шофираш? — попита Кетрин, когато Тара се отдалечи от бордюра със свирещи гуми.

— Винаги карам по-добре, когато пийна — увери я Тара.

— Не е вярно. Само си мислиш, че е така.

И двете се засмяха, после рязко замълчаха.

— Странно е, че можем да се смеем точно сега — отбеляза Кетрин.

— Знам — въздъхна Тара. — И вечерта се засмяхме няколко пъти. Знам, че трябва да се срамувам, но от време на време ми се струваше, че всичко е нормално.

— Сигурно сме в шок.

— Възможно е. Прекалено много ни се струпа. Жалко че Лив не е тук, тя щеше да обясни какво ни става.

— Господи! — извикаха и двете, когато се сетиха за Лив.

— Кой ще й каже? — изстена Тара. — Тя го обича толкова много, че ще се побърка. Можеш ли да го направиш? По-добра си от мен. Не си толкова емоционална.

Макар че не бе съгласна, Кетрин каза:

— Ще й звънна. Надали е заспала. Вечно страда от безсъние.

Продължиха мълчаливо.

— Не мога да спра да мисля за проклетия костен мозък — каза Кетрин с разтреперан глас. — Варварска работа. Сутринта ще е кошмарна. Най-вече за Финтан — бързо добави тя.

— Иска ми се вече да е утре по обед. Тогава всичко ще е свършило.

— Няма да е — възрази Кетрин. — Това е само началото.

— Не! — извика Тара, като стисна волана, а лицето й се озари от надежда. — Не бива да говорим така. Може пък Финтан да се оправи.

Кетрин се замисли.

— Да, надявам се.

— Браво, момиче!