Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (43)

Глава 43

Лоркан беше в леглото с истинско въплъщение на последния писък на модата: руса двайсет и три годишна начинаеща актриса на име Ейдриън, страдаща от анорексия. Ейдриън вярваше в победата на духовното над материалното — единственият начин, по който можеше да се справи с вечния глад. Бе използвала същия метод, за да свали Лоркан. Често го срещаше по прослушвания и макар да знаеше, че си има приятелка, го преследваше неуморно. Не трябваше да спира да си представя, че са заедно — така както си представяше, че яде по три пъти на ден и дори закусва следобед, и мечтата й щеше да се осъществи. Просто трябваше да го иска достатъчно силно и той щеше да е неин.

И методът й свърши работа! Това бе приятна изненада, тъй като използва същата техника, за да получи роля, но се провали и сега й се налагаше да работи като козметичка, за да свърже двата края.

След секса лежаха върху надуваемото й легло, сплели дългите си крайници. Между двамата нямаше и грам тлъстинка.

Ейдриън сияеше от задоволство. След като вече бе изчукала Лоркан, не можеше да повярва, че изобщо се е съмнявала в способностите си. А и не възнамеряваше да търпи никакви номера от негова страна. Щеше да му го каже още в самото начало.

Тя се надигна на костеливия си лакът и облегна огромната си глава.

— Надявам се, че това не е свалка за една нощ — подкачи го тя с предупредителен тон, като впери очи във величествената му голота.

Лоркан преплете пръсти, разкривайки златистите кос под мишниците си.

— Свалка за една нощ? — повтори изненадано той. — Шегуваш ли се?

Ейдриън се ухили самоуверено. Беше повече от сигурна, че този красавец е в ръцете й, но човек никога не знае.

— Не бих си го и помислил — продължи Лоркан. — Не вярвам в подобни неща.

Самочувствието й се повиши още повече и тя изпита силно презрение към всички жени, които позволяваха на мъжете да ги мачкат. Такова нещо не можеше да й се случи, никакъв начин.

— Имам предвид — ухили се Лоркан злобничко — цяла нощ? Луда ли си? Кой иска толкова сериозни отношения?!

Още преди в непропорционално голямата й глава да се възцари объркване, Лоркан се надигна изящно от надуваемото легло.

— Какво правиш? — паникьоса се Ейдриън.

— Обличам се.

— Защо?

Ейдриън се опита да седне. Не можеше да повярва, че се е провалила.

— Не мога да се прибера у дома гол — изсмя се той.

Докато Лоркан търсеше слиповете си, захвърлени небрежно на пода, Ейдриън заекна:

— Един часът сутринта е. Не можеш да си тръгнеш.

Беше прекалено млада и красива и още не умееше да прикрива разочарованието си. Нямаше достатъчно опит.

— Трябва да си ходя — отвърна Лоркан с престорена невинност.

— Защо?

— Защото — изръмжа той, сякаш не бе чувал по-тъп въпрос в живота си — приятелката ми ще се чуди къде съм!

— Но ти не живееш с нея!

— Да, но й обещах, че ще мина да я видя.

Ейдриън се залъга за момент с мисълта, че Лоркан може би се шегува, но той нахлузи джинсите и якето си с главозамайваща скорост и тя осъзна, че говори сериозно.

— Съжалявам те! — извика тя.

Лоркан, който стоеше пред огледалото, се завъртя стреснато.

— Защо? — попита той разтревожено. — Заради косата ми ли?

Тя се ококори и едва не забрави речта, която се канеше да произнесе.

— Не — промълви Ейдриън, — не заради косата ти. Съжалявам те, защото трябва да си ужасно неуверен, за да се държиш…

Тя замълча. Любопитството й надделя.

— Какво й има на косата ти?

— Е — засмя се Лоркан небрежно, — виж как изглежда. Адски съм рошав.

След сексуалните игрички косата му стърчеше във всички посоки. От двете страни на челото му се издигаше по едно малко къдраво рогче. Лоркан забеляза бурканче с гел на тоалетката й. Е, не беше от луксозните продукти, които обикновено използваше, но щеше да свърши работа.

— Добър ли е? — попита Лоркан. — Чувал съм, че от него косата се слепва.

— Как можеш да ме питаш за косата си в такъв момент? Искам да поговорим за нашата връзка!

По лицето му се изписа учудване.

— Нашата какво?

Ейдриън не отговори. Осъзна, че бе допуснала грешка.

— Никога няма да си щастлив — заяви дрезгаво тя, повтаряйки думите на повечето зарязани от Лоркан жени.

Той сви рамене и разтърка малко гел между пръстите си.

— Защо ми причиняваш това? — попита тя.

Защо наистина, почуди се той, като втри гела в косата си.

— Говори! — извика безпомощно Ейдриън. — Какво искаш от живота? Какво търсиш? Кажи ми какво искаш?

Лоркан погледна отражението си в огледалото и отговори спокойно:

Мир по света.

След като напусна апартамента на Ейдриън, Лоркан се почувства странно потиснат.

През трите седмици след фиаското с рекламата за масло не бе имал никаква работа. Нито пък му бе дадена възможност да се отърве от ролята на дубльор и да пощури света като Хамлет. Безкрайните му молитви Фрейзър Типет да си счупи врата или да се разболее от менингит не доведоха до нищо. Какъв беше този Бог, гневеше се Лоркан. Какъв скапан свят бе създал? Нямаше ли справедливост?

За да запълни пукнатините в самочувствието си, той постоянно си напомняше, че е неустоим за жените. Играеше си жестоко с тях и имаше пълна власт над дребните им душици. Но сега, докато се отдалечаваше от дома на Ейдриън, не изпитваше задоволство или щастие. Вместо това почувства отвращение. Към Ейдриън ли? Ами към кого друг? След миг обаче осъзна, че презрението му към нея е свързано с Ейми.

Лоркан се замисли върху непознатите емоции и се опита да ги разбере. Най-после се успокои: Ейдриън трябваше да покаже някакво уважение към Ейми. А тя въобще не бе помислила за нея, когато сложи ръка на бедрото му и каза многозначително:

— Правя по сто упражнения на ден за задника си.

Да, лицемерно си каза Лоркан, не можеше да се държи така с Ейми.