Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (68)

Глава 68

Тара тръгна на вечерни курсове. Сега, когато вече не пиянстваше всяка нощ — бе свела веселбите до всяка втора или трета вечер — трябваше някак да си запълни времето, а ходенето на фитнес и гостуването у Финтан не я разсейваха достатъчно. Но уроците по банджо продължиха само една вечер.

— Много е трудно — оплака се тя. — А и знаете ли колко струва едно банджо? Направо ще фалирам.

Подреждането на мозайки имаше същия успех.

— Адски е отегчително. А и онези малки плочки ме подлудяват.

Що се отнасяше до уроците по португалски:

— Пълно е с откачалки — обясни тя. — Но няма проблеми. Още има свободни места в курсовете по медитация, батика и кану. Все един от тях ще е готин.

Отново сгреши.

— Медитация! Господи, каква скука! Съдрах си нервите от тъпото мълчание. Имах чувството, че съм на гадна официална вечеря.

След курса по батика попита разгневено:

— Приличам ли на хипи?

Не каза почти нищо за кануто.

— Как мина? — попита я Джо.

— Не беше приятно. Обърнаха ме във водата и се уплаших да не се удавя. Фраснах си коляното и си съсипах косата.

Тази вечер Тара бе ужасно потисната от самотата си. Копнееше за любов и нежност, за човек, който да я прегърне, да премахне шока от неочакваното потапяне в ледената вода и да целуне горкото й наранено коляно.

Реши, че се отказва от вечерните курсове. Обичаше да се изпълва с надежда в началото на всеки курс и да очаква с нетърпение, че новото занимание ще й помогне да се справи с болката. Нямаше смисъл да се опитва да избяга от самотата, търсейки си нови интереси.

Сега единственото й хоби бе да не звънне на Томас. Не минаваше и ден, без да помисли първо за него рано сутрин. Кетрин я утешаваше с думите, че преди десет седмици й е било много по-трудно.

— Спомни си как почти не спеше и въобще не ядеше. Знам, че още се чувстваш зле, но все пак имаш огромен напредък. Не ми се е налагало да те спирам да не отидеш при него от нощта преди Коледа.

— Предполагам, че си права — призна бавно Тара. — Чудо е, че се сдържах да не му се обадя. Знаеш, че нямам никаква воля.

— Справи се чудесно. А и ще го превъзмогнеш по-бързо, ако не се виждаш с него. Бавната раздяла само удължава агонията. Представи си, че сваляш лепенка. Ако я дръпнеш бързо, ще те заболи повече, но пък болката ще трае само миг.

Думите на Кетрин едновременно успокояваха и нервираха Тара. Искаше й се да превъзмогне Томас, но пък мисълта, че връзката й с него е вече минало, я натъжаваше.

Продължаваше упорито напред. От време на време се вглеждаше в себе си. Тридесет и една годишна жена с чудесна работа — макар и бедна като църковна мишка, за което работата не й бе виновна, разбира се. Работеше здраво, всеки ден ходеше на фитнес, купуваше си хубави дрехи, но на хоризонта не се виждаше мъж. Затова запълваше празнината с добри приятели и бяло вино. Чувстваше се като клише. Беше се провалила.

Копнееше за дните, когато бе толкова дебела, че й се наложи да спре да си купува „Вог“, защото хубавите дрехи, в които не можеше да се натъпче, разбиваха сърцето й. Но тогава поне си имаше гадже.

 

За Тара, Кетрин, Майло и Лив посещенията при Финта бяха станали навик като миенето на зъби сутрин. Чувстваха се странно, ако не го видеха дори един-единствен ден.

Силните емоции, които ги измъчваха в началото, се бяха поуталожили. И макар да живееха в напрегнато очакване и да трепереха уплашено при всяка болка или намръщване на Финтан, ужасът им също бе намалял. Според Лив нямаше друг начин.

— Човек постепенно свиква с бремето си — обясни им тя. — Все още се тормозиш, но първоначалният шок избледнява.

Никой не хранеше и предишните надежди. След четири курса химиотерапия състоянието на Финтан почти не се бе променило.

Дори яростта, отчаянието и надеждата на Финтан вече нямаха същата сила. По някакъв странен начин всичко им изглеждаше съвсем обикновено и в реда на нещата.

Понякога обаче ужасът на положението излизаше наяве. Например в нощта, когато Кетрин, Джо и Финтан отидоха на театър, а после не успяха да хванат такси за Финтан.

— Ужасно съжалявам, че не мога да те закарам — промърмори Кетрин, докато стояха на улицата и напразно махаха на всяко минаващо такси. — Това е проблемът с двуместните коли.

— Мога да седна в скута на Джо — предложи Финтан.

Кетрин се засмя и му се скара, задето непрестанно флиртува с Джо, но внезапно забеляза, че Финтан е напълно сериозен. Шокът се усили, когато осъзна, че това наистина бе възможно. Финтан се бе смалил и отслабнал ужасно.

Сърцето й се сви от болка и не можа да проговори през целия път до дома на Финтан, който седеше в скута на Джо като кукла на вентрилоквист.

 

Майло обяви фермата си за продан и заяви, че ще става градинар.

— Харесвам Лондон, но ми липсва земята — обясни той. — Обичам да усещам пръстта в ръцете си. Всички си имаме определен начин на живот.

Лив го погледна възхитено.

— Щастлива ли си, Лив? — тихо попита Тара.

— Щастлива? — повтори замислено тя. — По принцип не съм от щастливите хора. Но вече не взимам „Прозак“ и не съм мислила за самоубийство от месеци.

— Но щастлива ли си с Майло?

Лив се оживи.

— Той е великолепен. Не мога да повярвам на късмета си. Промени целия ми поглед върху света. Когато завали, вместо да се тревожи, че косата му ще се накъдри, той казва: „Прекрасен дъжд. Ще се отрази чудесно на реколтата.“ Но все пак — побърза да добави Лив, която не искаше да създава впечатлението, че животът й е съвършен — не трябва да забравяш, че се събрахме заради болестта на Финтан. Тя ни сближи в известно отношение, но иначе… И двамата се чувстваме разтревожени и виновни. А и Джейн Ан ми е ужасно ядосана. Няма идеални неща.

— Така си е — кимна Тара, като едва сдържаше усмивката си.

— Но мисля, че всичко е наред — призна накрая Лив.

 

В средата на февруари научиха клюката, че Томас имал нова приятелка. Беше Марси, жената, която бе казала на Тара на рождения ден на Еди, че се опитва да забременее чрез банка за сперма.

— Нищо чудно! — смело заяви Тара. — Сигурно е адски отчаяна.

Всички я поздравиха за пренебрежителното отношение, но новината силно я нарани.

— Скапвам се от ревност — призна тя измъчено. — Непрестанно си мисля колко мил беше Томас с мен.

— Никога не е бил мил с теб — опита се да я утеши Кетрин.

— Не е вярно. В началото беше чудесен. Лудо влюбен в мен. Смяташе ме за прекрасна. Иначе щях ли да тръгна с него? А и защо останах толкова дълго с него?

— Ти ми кажи.

— Защото се опитвах да върна нещата такива, каквито бяха в началото. Знам, че е тъпо от моя страна, но все още го смятам за мой. А сега е мил с Марси вместо с мен.

— Ще скапе и нейния живот.

— Това не е утеха. Трябваше да скапва моя живот, а не нейния — изстена Тара. — Писна ми да се чувствам по този начин. А на всичкото отгоре тя е адски кльощава.

— Поглеждала ли си се в огледалото напоследък? — попита я Кетрин, като огледа отслабналото й и стегнато от фитнеса тяло.

— Тя си е вечно кльощава — прошепна Тара. — А аз сигурно скоро ще надебелея отново. Е, поредното препятствие — смело добави тя. — След като го превъзмогна, ще се почувствам много по-добре. Но сега вече наистина няма връщане назад.

— Но ти не възнамеряваше да се върнеш при Томас — шокирано каза Сандро.

— Не, но… Краят става окончателен, когато бившото ти гадже си хване нова приятелка — тъжно се усмихна Тара. — Шок е. А и не ми е приятно да мисля, че си живее живота без мен.

— Но ти също живееш без него — утеши я Лив.

— Всъщност не. Още нямам ново гадже. Ужасно ме е яд, че мъжете винаги се уреждат първи. Нужни му бяха само три месеца. Не е справедливо.

— И ти можеше да си хванеш някого — напомни й Финтан. — Успя да преспиш с двама мъже за последния месец.

Тара потръпна.

— Еднократни свалки в пияно състояние с двама от най-ужасните мъже в северното полукълбо. Човекът слон и грозният брат на Човека слон. Спах с тях само за да получа малко внимание.

— Такива са правилата — весело каза Финтан. — Жените правят секс, за да получат внимание, а мъжете обръщат внимание, за да получат секс.

— Еднократните свалки ме карат да се чувствам още по-зле. Не си струват — настоя Тара.

— Как е онова сладурче Рави? — невинно попита Финтан.

— Рави? Колегата ми Рави? Рави, който е три години по-малък от мен? Рави, който играе „Нинтендо“ по цяла нощ? Рави, който мислеше, че „Умирай трудно“ е документален филм? Този Рави ли? Добре е, Финтан. Защо питаш?

— От учтивост — ухили се Финтан. — Още ли ходи с Даниел?

— Не. Скъсаха на Коледа.

— Така ли? — доволно се сбутаха Финтан и Сандро. — Наистина ли? Значи Рави е свободен? Защо не помислиш за него?

Тара ги изгледа мрачно.

— Ако някога помисля за него, по-добре ме застреляйте.

 

На следващия ден, Тара се сблъска с Ейми в коридора в службата.

— Здрасти! — усмихна й се тя. — Как си? Не съм те виждала отдавна. От Коледа.

— Ох, мамка му! — изстена Тара. — Спомням си. Видяхме се в онзи кошмарен ден, когато се бях напила като маймуна и драйфах в тоалетната. Какъв срам!

— Не се притеснявай. Онази нощ и аз получих алкохолно отравяне и се наложи да ми бият инжекции.

Тара се засмя облекчено. Благоговееше пред нежната красота на Ейми и й бе приятно да узнае, че и тя е простосмъртна.

— Трябва да излезем заедно някоя вечер — продължи Ейми. — Освен ако не си се сдобрила с гаджето си?

Тара тъжно поклати глава.

— Не знам дали помниш, но ти споменах, че моето има чудесен приятел на име Бенджи. Обзалагам се, че двамата ще се харесате. Защо не излезем заедно?

— Добре — кимна Тара и усети леко вълнение. — Кога?

— Събота вечер?

— Не мога. Следващата събота?

— Готово.

— Симпатичен ли е този Барни?

— Бенджи. Чудесен е.

— Е, ако прилича поне малко на гаджето ти, значи е великолепен — каза Тара, но се отдалечи прекалено бързо, за да забележи тревогата, изписала се по лицето на Ейми.