Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (41)

Глава 41

В десет часа в понеделник сутринта, когато обичайните заподозрени се бяха скупчили около леглото на Финтан, доктор Сингх влезе в стаята. По разтревоженото му лице личеше, че има новини. Въздухът се изпълни с напрежение. Нервите на присъстващите се опънаха.

— Получихме резултата от биопсията на костния мозък — съобщи той. — Не искате ли да го чуете насаме?

— Не — пресилено спокойно отговори Финтан. — Кажете го пред всички. Ще ми спестите обясненията.

Доктор Сингх си пое притеснено дъх. Задачата му не беше лесна.

— Страхувам се, че новините са лоши.

Никой не проговори. Осем пребледнели лица се вторачиха в него с надеждата, че е сгрешил.

— Заболяването е засегнало костния мозък — продължи нервно той.

— Колко? — промълви Кетрин.

— Страхувам се, че доста.

Кетрин погледна Финтан. Очите му изглеждаха огромни и тъмни като на уплашено дете.

— Вече имаме резултата и от скенера — добави лекарят извинително.

Осемте агонизиращи лица се завъртяха към него.

— Панкреасът също е засегнат. Получихме и рентгеновите снимки — продължи докторът.

Изражението му казваше всичко.

— А гърдите му? — попита Майло.

Лекарят кимна.

— Но в основните органи — дробовете, бъбреците и черния дроб, няма нищо — каза той.

Финтан се обади за пръв път:

— Ще умра ли? — попита дрезгаво той.

— Незабавно започваме лечение — отговори доктор Сингх. — Вече знаем с какво си имаме работа и можем да ви лекуваме.

— Крайно време беше! — гневно извика Тара и шокира останалите. — Положението му се влошаваше с всеки изминал ден — обвини тя лекаря. — А вие не направихте нищо. Оставихте го да лежи тук, докато проклетата ви лаборатория беше прекалено заета да му каже колко е болен. Ами ако тези дни се окажат фатални…

Тя заплака горчиво и цялото й тяло се разтресе.

— Сигурно симптомите са били на лице от доста време — завъртя се тя към Финтан. — От месеци.

— Така е.

— Защо тогава не отиде на лекар? — извика тя, обезумяла от мъка. — Защо Сандро не те принуди?

— Защото мислехме, че знаем какво е. Нощно изпотяване, толкова обилно, че понякога се налагаше да сменяме чаршафите. Бързо отслабване. Вечно разстроен стомах. А нали знаеш, че Сандро вече е минал по този път.

Пред очите на Тара се появи ужасяващ образ — Сандро и Финтан заговорничеха мълчаливо. Състоянието на Финтан се влошаваше, а те не правеха нищо, защото смятаха, че нищо не може да му помогне.

— Малоумни кретени! — наруга ги Тара. — Смахнати откачени копелета!

Джейн Ан я стисна за ръката и я дръпна от леглото.

— Престани с тези глупости, Тара Бътлър! — скара й се тя.

— Финтан още не е умрял!

Лечението започна същата сутрин. Финтан трябваше да остане в болницата и да бъде подложен на химиотерапия. Останалите бяха помолени да си тръгнат.

— Но аз съм му майка — настоя Джейн Ан. — Искам да остана.

— Хайде, мамо — помъчи се да я вдигне Майло. — Ще го видиш довечера.

 

Разпръснаха се. Те — Джейн Ан, Майло, Тимъти, Лив, Тара, Кетрин и Сандро, които бяха неразделни, докато чакаха, сега се разделиха заради кошмарната новина. Настроението им беше особено — притесняваха се, срамуваха се от себе си и от останалите. Нищо добро не бе излязло от изпълненото им с надежда бдение. Защо си бяха правили труда да се самозалъгват? Нищо не можеха да направят.

Вече нямаше смисъл да седят до леглото като човешки амулети, предпазващи от нещастие. Съдбата му сега зависеше от силни лекарства. От химикали, които бяха толкова отровни, че сестрите носеха специални облекла. Лекарства с толкова жесток страничен ефект, че в някои моменти Финтан щеше да предпочита смъртта пред страшното лечение.

Всеки поотделно се зае с тежката задача да се справи сам с емоциите си. Джейн Ан почти не излизаше от „Сейнт Доминик“, където водеше преговори с Господ и му предлагаше да заеме мястото на Финтан, ако някой трябва да умре. Тимъти се върна в апартамента на Кетрин, гледаше телевизия по цял ден, пушеше и захвърляше небрежно обувките си пода. Майло изминаваше безброй километри на ден из музеи, магазини и туристически забележителности. Останалите ходеха на работа. Бяха зарязали служебните си задължения, докато бдяха над Финтан, но най-страшното вече бе станало. И вместо работата да им се струва още по-незначителна, внезапно имаха нужда от нея, за да си възвърнат контрола върху живота.

 

Беше ясна и студена октомврийска сутрин. Кетрин излезе от болницата и взе такси до улица „Фулам“. По тротоара покрай тях премина жена на нейната възраст, размахвайки найлонова торба, от която се подаваха кутия портокалов сок и бутилка мляко.

Кетрин прикова очи в нея и дори се обърна назад. Жената не изглеждаше безгрижна, но сякаш не се замисляше много. Кетрин закопня да е на нейно място. Припомни си хубавите времена, когато и тя се разхождаше из улиците, размахвайки торба с покупки. Сигурно го бе правила безброй пъти, но никога не бе оценявала блаженството и радостта от живота без кошмари.

Най-после стигна до работата си и се изненада от оживлението, което кипеше там. Всички се трудеха усърдно и й заприличаха на извънземни. Стори й се, че е запратена в друг живот, където всичко изглеждаше изкривено и странно.

Колегите й я поздравяваха учтиво, докато се носеше замаяно към бюрото си. А когато стигна до него, се наложи да спре и да го огледа внимателно, за да се увери, че е нейното. Всичките й мисли и реакции бяха объркани и забавени.

Преди да седне, потърси с поглед Джо Рот. Знаеше, че не трябва да го прави, но нямаше сили да се въздържи.

Джо седеше и говореше по телефона. Дългите му елегантни пръсти си играеха със скъпа химикалка. Слушалката бе притисната до високите му скули, които приличаха на красивите раковини, засипали плажа в Нокавой.

Искаше го. Това бе единствената ясна мисъл в замъгления й свят. Желаеше страстно Джо Рот. Как можеше?

Причината за оживлението се оказа новината, че компанията за зърнени храни отишла в друга рекламна агенция. Това бе първият провал на Джо Рот в „Брийн Хелмсфорд“.

— Е, печелиш някои и губиш други — отбеляза Джо с достойнство, като се опитваше да повдигне настроението на екипа си.

— Не и в този бизнес, синко — грубо възрази Фред Франклин. — Печелиш някои и печелиш други. Ако загубиш, губиш и работата си.

Кетрин си помисли, че би трябвало да се радва, че Джо може да загуби работата си, но вместо това й се искаше да отиде и да го утеши. Да положи красивата му глава в скута си и да го погали по косата.

— Тази седмица нямаш голям късмет, а? — ухили се Фред. — Дори и любимият ти „Арсенал“ падна в събота.

Кетрин реши, че е по-разумно да се залови за работа. Погледна цифрите на бюрото си, но й се стори, че са написани на китайски. Завъртя разпечатката, за да провери дали нещата няма да се изяснят, и откри, че Бреда я гледа разтревожено.

— Ще дойда след секунда, Бреда — каза Кетрин, като се опита да си вдъхне самоувереност. — Трябва да се ориентирам първо в задачите.

Събери си акъла, помисли си тя. Джо Рот нямаше да е единственият уволнен, ако не внимаваш със сметките.

— Удобен ли е моментът? — попита някой.

Кетрин вдигна глава и видя, че Джо стои пред бюрото й.

— За какво? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Да ти представя разходите.

— Пак ли?

— Пак — сухо се усмихна той. — По-разумно е да го направя още сега. Може да се наложи да опразня бюрото си в края на деня.

— Шегуваш се, нали? — ужасено извика тя.

— Рекламата е вълчи свят — усмихна се той.

— Но това е първият ти провал — запротестира тя. — Няма да е честно.

Джо се облегна на бюрото й и се наведе към нея.

— Кетрин — каза нежно, — успокой се.

Долови свежия аромат на чист мъж. Сапун, лимон и нещо невероятно привлекателно и мъжествено. Джо отстъпи назад и тя се почувства объркана и изоставена.

— Дръпни си стол — едва промълви тя.

Джо седна пред нея в снежнобялата си риза. Беше гладко обръснат, мургав и красив. Присъствието му я побъркваше и Кештрин непрекъснато объркваше бутоните на калкулатора.

— Съжалявам за лошата новина — каза му тя.

Дори и да бе изненадан от неочакваната й бъбривост, Джо не го показа. Просто сви рамене и отвърна:

— Е, такъв е животът.

Направи всичко възможно да се престори на безгрижен, но Кетрин знаеше какво означава работата за него.

— Не можеш винаги да получаваш онова, което искаш — довърши той, като я погледна в очите.

Имаше ли нещо многозначително в изражението му или само си въобразяваше?

— Или може би ти винаги го получаваш — добави Джо.

Внезапно очите на Кетрин се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по гладкото й лице.

— Извинявай — прошепна тя, като сведе глава и ги избърса. — Тази сутрин научих ужасна новина.

— Съжалявам — искрено отвърна Джо.

Нежността му я накара да се разплаче още по-силно. Копнееше да иде при него, да усети ръцете му на кръста си, да опре буза върху кашмирения му ревер, да зарови лице в чистата му бяла риза и да вдиша аромата му.

— Искаш ли…

Джо се канеше да я попита дали иска да изпият по кафе, но замълча. Разбира се, че нямаше да иска.

Кетрин забеляза как Анджи мина бавно покрай бюрото й, извъртяла неестествено глава към тях. Очевидно се опитваше да погледне Джо. После осъзна, че Анджи бе минала покрай тях поне два пъти по време на разговора им. Какво ли означаваше това?

— Всичко е наред — опита да се усмихне тя. — Ще ти приготвя чека до утре.

Джо се върна на бюрото си, където бе посрещнат от развълнувана делегация, предвождана от Майлс.

— Наистина ли Снежната кралица плачеше? — попита любопитно Майлс.

— Не — лаконично отговори Джо и им обърна гръб.