Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (4)

Глава 4

Лив, Тара, Финтан и Кетрин пиха джин с тоник, танцуваха и вбесиха Роджър — съседа на Кетрин от долния етаж.

— Не е ли страхотно? — извика Тара с грейнало лице. — Помните ли как танцувахме онова лято, когато бяхме на петнадесет? Помниш ли, Финтан? Помниш ли, Кетрин?

— Да — кимна Финтан с неудобство. — Но не продължавай с тази история. Лив ще се почувства излишна.

— Няма проблеми — любезно каза Лив. — Аз винаги се чувствам излишна.

— Но не и с хора, които добре познаваш — нежно й напомни Финтан.

— Особено с тях.

В късните часове на нощта Лив я обзе меланхолия и реши да се прибере у дома.

— Ще се оправиш ли? — попита Кетрин, докато я изпращаше до вратата.

Лив тъжно кимна.

— Ще изям десетина плика с чипс, ще спя осемнадесет часа и ще се почувствам по-добре.

— Бог да я поживи! — съчувствено каза Тара, когато Лив изчезна. — Знам, че и аз изпадам в депресия от време на време, но човек направо може да си свери часовника по Лив.

— И аз мисля да се прибирам — заяви Финтан.

— Какво? Ще те лишат от титлата „Най-старият купонджия в града“ — предупреди го Тара.

— Изморен съм — оправда се Финтан. — А и имам ужасни болки във врата и там, където беше черният ми дроб.

За радост на съседа Роджър купонът приключи.

— Изтрезнях от танците — оплака се Тара.

Спряха музиката, викнаха такси за Тара, а Кетрин започна да се приготвя за лягане.

— Страхотна си — отбеляза Тара с възхищение и лека завист, докато оглеждаше спретнатата, ухаеща на парфюм спалня на приятелката си.

Кувертюрата на леглото й беше безукорно чиста, растенията — изумруденозелени и свежи, никъде не се виждаше и прашинка. Многобройните кутийки с крем и туби с лосион бяха нови и пълни. Нямаше стари, с по един милиметър на дъното, които да стоят на тоалетката й от години. А ако човек надникнеше в блестящата й баня, щеше да открие, че на всеки лосион в спалнята й отговаря сапун или душ-гел със същия аромат.

Кетрин умираше за комплекти. Не можеше да се зарадва на нещо, ако беше самичко. Шаловете й вървяха в комплект с ръкавиците, ароматните соли — със сапуните. Малката гравирана купичка не я въодушевяваше, ако нямаше още по-малка гравирана купичка за другарче. Тара често се шегуваше, че идеалният мъж на Кетрин трябва да изглежда добре, да има великолепна фигура и едноличен близнак.

Продължи да оглежда спалнята.

— Караш ме да се чувствам ужасно смотана — изхленчи тя. — Леглото ти е оправено, нищо че въобще не очакваше гости.

Почти беше забравила каква домакиня е Кетрин, тъй като мина цяла година, откакто не бяха съквартирантки. Кетрин си купи собствен апартамент, а Томас покани Тара да се премести при него. И да изплаща половината от ипотеката му, разбира се.

Тара не можа да се удържи и надникна в чекмеджетата на приятелката си. Всичко беше идеално подредено, изгладено, парфюмирано. Кетрин бе от рядко срещаните същества, които изхвърляха бельото си, когато овехтееше.

— Да не би да виждам двойно от пиенето? — попита Тара. — Наистина ли имаш по два чифта от всеки вид бикини?

— Точно така — потвърди Кетрин. — По два чифта за всеки сутиен.

Тара се изуми. Въобще не й пукаше за бельото й. Интересуваше се само от онова, което виждаха хората. Разбира се, Томас виждаше допотопните й бикини и сутиени, но ходеха вече от две години. Да се правиш на загадъчна повече от три месеца бе адски изтощително. А и самият Томас не можеше да се похвали с красиво бельо.

Отвори друго чекмежде и видя нощници и пижами. Бяха сладки, но не и секси. Кетрин не си падаше по прозрачни черни дантелки.

— Невероятни си — каза Тара. — Пилееш толкова много пари и време за магазините за бельо.

— Всеки го прави.

— Може и така да е. Но никой друг не купува бельо, за да си го гледа сам.

Тара се просни на леглото и завистливо загледа как Кетрин нахлузва върху краката си, стегнати и мускулести от уроците по степ, сладки сини шортички на бели точки. После сложи и потниче в същия десен. Е, облече го наопаки и етикетът се мотаеше под брадичката й, но по нищо друго не личеше, че е пияна.

— Крайно време е да намериш някого, който да оцени прекрасното ти бельо — посъветва я Тара.

— Добре съм си сама.

— Имаш безброй красиви бикини, а няма кой да ги види. Тъжно е.

— Не мисля така — възрази Кетрин. — А и това са си моите бикини.

— За мен пък е тъжно.

— Значи имаш нужда от помощ.

— Нямам нужда. Имам си гадже — отвърна Тара, замаяна от признателност.

— Ами ако всичко свърши? — подразни я Кетрин.

— Престани! — извика ужасено Тара. — В какво ще се превърна тогава? Сигурно ще откача.

— Хайде, пак се почна — въздъхна Кетрин.

Тара се страхуваше, че тридесетгодишните жени без гаджета се превръщат в ексцентрички, особено ако дълго време останат сами. Придобиват странни навици и още повече се затварят. И ако се появеше идеалният мъж, щяха да са прекалено погълнати от себе си, за да уловят протегнатата му ръка.

— Вероятно ще стана една от онези откачалки, които събират боклуци — реши Тара. — Не изхвърлят нищичко, дори обелките от картофи и старите вестници.

— Ти бездруго си такава.

— Няма да отварям вратата на тези от чистотата — продължи Тара, завладяна от апокалиптичната картина. — А апартаментът ми ще вони от километри. Ето в какво ще се превърна, ако нямам мъж.

— Е, добре че имаш — отвърна Кетрин.

Таксито на Тара най-после пристигна.

— Скъпа, съжалявам, ако съм те обидила — стресна се внезапно Тара. — Ти си най-добрата ми приятелка и безкрайно те обичам. Не исках да кажа, че ще изперкаш и…

— Не съм обидена. Тръгвай. Имам среща с дистанционното си. Но преди това трябва да си измия ръцете петдесет пъти и да изгладя всичките си чорапогащници. Нали знаеш какви сме ние, самотните жени?