Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (9)

Девет: Звездна сила

Докато вървяхме заедно към спирката на метрото, някой се обади по телефона на Хоторн. Той отговори, но не каза името си. Просто слуша около минута и половина и после затвори.

— Отиваме на Брик Лейн — каза той.

— Защо?

— Блудният син се е завърнал. Деймиън Купър е пристигнал в Лондон. Сигурно му е било особено трудно да го вмести в натоварения си график. Майка му е умряла преди повече от седмица.

Замислих се над онова, което каза.

— Кой беше? — попитах аз.

— Моля?

— На телефона.

— Какво значение има?

— Просто ми е любопитно откъде се снабдяваш с информация.

Хоторн не отговори, затова продължих:

— Знаеше, че Джудит Годуин е била на спирка „Саут Кенсингтън“ Някой ти е осигурил достъп до записа от охранителните камери. Също така знаеше, че Андреа Клуванек има криминално досие. Като за бивш полицай си изключително добре осведомен.

Той ме изгледа по онзи начин, който владееше така добре; сякаш едновременно го бях учудил и обидил.

— Не е важно — каза той.

— Важно е. Ако ще пиша тази книга за теб, не може информацията просто да се появява от нищото. Кажи ми, че се срещаш с някого в някакъв гараж, и може да го наричаме Дълбокото гърло, ако предпочиташ. Всъщност не. Не става така. Трябва ми истината. Очевидно някой ти помага. Кой е той?

Вървяхме през квартала и минахме покрай групичка ученици с униформи на „Хароу“: фракове, вратовръзки, сламени шапки.

— Интересно ми е дали си дават сметка, че приличат на пълни чекиджии — каза Хоторн.

— Много са си добре. И не сменяй темата.

— Добре — намръщи се той. — Беше бившият ми пряк началник. Няма да ти кажа името му. Не му хареса начинът, по който завърши цяла работа; как ме обвиниха за нещо, за което не бях виновен. Той всъщност беше наясно, че всичко това са пълни глупости, а и така или иначе нямаше нужда от мен. Така де, нали се запозна с Медоус? Ако събереш коефициента на интелигентност на половината полицаи в отдел „Убийства“, пак няма да получиш трицифрено число. Нае ме като консултант и оттогава използва услугите ми.

— Колко души сте тези, които помагате на полицията?

— Само аз — каза Хоторн. — Има и други консултанти, но те не постигат резултати. Пълна загуба на време.

Не звучеше злонамерено.

— Брик Лейн… — казах аз.

— Деймиън Купър е кацнал вчера, с бизнес класа от Лос Анджелис. Приятелката му е при него. Името й е Грейс Лъвъл. Имат дете.

— Май не спомена, че той има дете.

— Споменах, както и това, че си пада по кокаина. От онова, което ми казаха, разбрах, че той е по-важен за него. Има и апартамент на Брик Лейн, накъдето сме се запътили сега.

Минахме покрай училище „Хароу“ и тръгнахме обратно надолу по хълма към спирката на метрото. Започвах да се тревожа за ролята си във всичко това. Просто вървях след Хоторн из Лондон, което ми напомни, че не бях особено доволен от начина, по който се оформя книгата. От Британия Роуд до погребалния дом, после до Саут Актън, Марбъл Арч, Хароу-он-дъ-Хил и след малко на Брик Лейн… приличаше повече на туристическа обиколка на Лондон, отколкото на криминален роман.

Ядосвах се, че явно не бяхме установили абсолютно нищо от срещата с Джеръми Годуин. Даяна Купър беше написала в своето съобщение, че го е видяла, но нямаше начин да е прекосил сам целия град, със сигурност не и с цел да извърши едно жестоко и добре обмислено убийство. Но ако той не я беше удушил, тогава кой? Ако аз ръководех развоя на историята, вече щях да съм представил убиеца, но далеч не бях убеден, че до момента сме срещнали някой, който да отговаря на профила на извършителя.

Още нещо не ми даваше мира. Не бях споменал нито дума за всичко това на литературната си агентка, а тя чинно очакваше да й предоставя идея за нова книга след „Домът на коприната“ Знаех, че рано или късно ще трябва да кажа истината пред нея, и имах чувството, че това нямаше да й се хареса.

Върнахме се с метрото обратно в Лондон. Трябваше да изминем целия път от западната до източната част и с такси щеше да ни отнеме цяла вечност. Мотрисата беше полупразна, ние седнахме с лице един срещу друг и точно когато плъзгащите врати се затвориха, Хоторн се наведе напред и попита:

— Имаш ли вече заглавие?

— Заглавие?

— За книгата!

Значи и той го беше обмислял.

— Още е твърде рано — казах му аз. — Първо трябва да разрешиш престъплението. След това ще имам по-добра представа за какво ще пиша.

— Не измисляш ли първо заглавието?

— Не. Всъщност не.

Никога не ми е било лесно да измислям заглавия. Във Великобритания всяка година се издават почти двеста хиляди книги и макар някои от тях да могат да се похвалят с известен автор, по-голямата част разполагат само с две-три думи на площ, не по-голяма от петнайсет на двайсет и два сантиметра, която да им помогне да се продават. Заглавието трябва да бъде кратко, хитро и смислено, лесно за четене, лесно за запомняне и оригинално. Това никак не е малко.

Много от най-добрите заглавия са просто заемки. „Прекрасният нов свят“ „Гроздовете на гнева“, „За мишките и хората“, „Панаир на суетата“… всички те са извадени от други книги. За много от своите осемдесет и две заглавия Агата Кристи е използвала Библията, Шекспир, Тенисън и дори „Рубайят“ на Омар Хайям. Ако питате мен, никой досега не е побеждавал Иън Флеминг в тази игра: „От Русия с любов“, „Човек живее само два пъти“, „Живей, а другите да умрат“. Заглавията му са се превърнали във фрази, които се използват в езика, въпреки че и на него не му е било лесно. „Живей, а другите да умрат“ за малко е щяла да бъде публикувана с името „Полъхът на гробаря“. „Мунрейкър“ е била „Тайната на Мунрейкър“, „Историята на Мунрейкър“ и „Планът Мунрейкър“ — а преди това, дори и „Понеделниците са ад“ — а колкото до „Голдфингър“, тя е започнала съществуването си като „Най-богатият човек на света“.

Аз нямах заглавие за новата си книга. Дори не бях убеден, че имам нова книга.

Двамата с Хоторн мълчахме дълго. Аз оставих мислите си да се реят, докато наблюдавах как различните станции прелитат край нас: „Падингтън“, „Еджуеър Роуд“ и после „Бейкър Стрийт“, където плочките по стените образуваха силуета на Шерлок Холмс. Ето и още един майстор на заглавието, въпреки че Конан Дойл също често е имал съмнения. Дали „Етюд в червено“ щеше да има същия успех, ако беше останала със заглавието „Заплетената паяжина“?

— Мислех си за „Хоторн разследва“ — каза изведнъж Хоторн.

— Моля?

— За книгата.

Метрото се беше понапълнило. Той дойде от моята страна и седна до мен.

— Поне за първата. Мисля, че името ми трябва да бъде на корицата на всяка книга от поредицата.

Никога не ми беше минало през ума, че той обмисля поредица. Трябва да призная, че кръвта ми се смрази.

— Не ми харесва — казах аз.

— Защо не?

Опитах се да намеря причина.

— Това с името на главния герой е малко старомодно.

— Така ли?

— „Случаите на Паркър Пайн“. Тази е на Агата Кристи. „Хети Уейнтроп разследва“^[1]. Вече е правено.

— Ами добре — кимна той. Ще измисля нещо.

— Не, няма — казах аз. — Това е моята книга. Аз ще измисля заглавието.

— Трябва да е добро — каза той. — Честно казано „Домът на коприната“ не ми харесва особено.

Бях забравил, че съм му я споменавал.

— „Домът на коприната“ е страхотно заглавие — възкликнах аз. — Това е перфектно заглавие. Звучи като роман за Шерлок Холмс и точно за това се разказва в нея. Издателят толкова го хареса, че дори ще сложи бяла копринена лентичка за разделител в книгата.

Бях се опитвал да надвикам грохота на влака, но внезапно си дадох сметка, че той беше спрял. Бяхме стигнали „Юстън Роуд“ Другите пътници ме гледаха.

— Няма нужда да си толкова докачлив, приятел. Просто се опитвам да помогна.

Плъзгащите врати се затвориха и ние отново се понесохме в мрака.

* * *

Аз всъщност знаех вече доста неща за Деймиън Купър. Предната вечер бях потърсил името му в „Гугъл“. Като цяло избягвам сайта „Уикипедия“. Много е полезен, ако знаеш какво търсиш, но съдържа толкова много невярна информация, че един писател, който има за цел да се представи авторитетно, може много лесно да се изложи. Освен това не ми беше трудно да си представя как един известен актьор преправя собствената си страница, затова предпочетох да се поровя другаде. За щастие се оказа, че Деймиън Купър е бил обект на доста вестникарски публикации, което ми помогна да навържа историята му.

Завършил „Кралската академия за драматични изкуства“ — наричана просто „Академията“ — през 1999 година и веднага го грабнала „Хамилтън Ходъл“ — една от големите агенции за таланти, чиито клиенти включват Тилда Суинтън, Марк Райланс и Стивън Фрай. През следващите две години играл в множество постановки на Кралската шекспирова трупа: Ариел в „Бурята“, Малкълм в „Макбет“, главната роля в „Хенри V“. След това се е насочил към телевизията, с участие в „Игри на властта“ — трилър за конспирации по „Би Би Си“, излъчван през 2003 година. Получил първата си номинация за „БАФТА“ за ролята си в „Студеният дом“ — друга драма на Би Би Си — като през същата година е бил отличен с „Награда за изгряващ талант“ на „Ивнинг Стандърд Тиътър“, за ролята си на Алджърнън в „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Говорело се, че отказал възможността да изиграе доктор Ху (вместо него взели Дейвид Тенант), но към този момент вече започвала кариерата му в киното. Участвал в „Мач пойнт“ под режисурата на Уди Алън, след което в „Принц Каспиан“, два от филмите за Хари Потър, „Социалната мрежа“, а през 2009 година в новия „Стар Трек“. Същата година се преместил да живее в Холивуд и участвал в два сезона на „Момчетата от Медисън Авеню“. Играл и в един пилотен епизод на някакъв сериал, който не могъл да бъде реализиран. Най-накрая получил главната роля в нов сериал на име „Вътрешна сигурност“ с Клеър Дейнс и Манди Патинкин, чиито снимки щели да започнат точно когато майка му умряла.

Не съм сигурен в какъв момент от тази кариера беше успял да си позволи апартамент с две спални на Брик Лейн, но той живееше на това място, когато идваше в Лондон. Намираше се на втория етаж в някакъв стар склад, старателно ремонтиран така, че да се запазят първоначалните му особености: изциклени дървени подови настилки, оголени греди, старовремски радиатори и много тухлени стени. Първото ми впечатление за просторната дневна с висок таван беше, че изглежда някак фалшиво, като телевизионен декор. Имаше различни обособени зони — кухня в индустриален стил в единия край, после няколко старинни кожени дивана и фотьойли, подредени около масичка за кафе, и накрая подиум със стъклени врати, водещи към тераса на покрива: от другата страна на вратите се виждаха множество кашпи от теракота и едно барбекю на газ. До стената отсреща стоеше джубокс „Вурлицер“, прекрасно реставриран, с полиран алуминий и неонови светлини.

Когато пристигнахме, Деймиън Купър ни очакваше, седнал на едно високо столче до кухненския плот. У него също имаше нещо не съвсем истинско: ленивата, самоуверена стойка, ризата с разкопчана широка яка, златната верижка върху космите на гърдите, тенът му. Съвсем спокойно би могъл да позира за корицата на някое модно списание. Беше удивително красив, и вероятно го знаеше — с пригладена назад смолисточерна коса, ослепително сини очи и грижливо оформена брада, набола точно колкото трябва. Изглеждаше уморен, което може и да се дължеше на часовата разлика, но аз знаех, че през по-голяма част на деня го бяха разпитвали от полицията. Също така му предстоеше и подготовка на погребение — или поне посещение. Някой друг, разбира се, вече беше организирал погребението вместо него.

Беше ни отворил вратата с интеркома и ни махна с ръка, докато говореше по телефона.

— Да, да. Виж, ще ти звънна по-късно. С едни хора съм. Да се пазиш, бейби. До скоро.

Той затвори.

— Здравейте. Съжалявам, че ви посрещам така. Върнах се едва вчера и както можете да си представите, тук е малка лудница.

Презокеанският му акцент се долавяше точно толкова, че да ме подразни. Спомних си какво ми беше казал Хоторн за проблемите с парите, приятелките и наркотиците и реших, че поне този път и аз съм на неговото мнение. Всичко у Деймиън Купър ме караше да се наежвам.

Здрависахме се.

— Искате ли кафе? — попита Деймиън.

И посочи към дивана, за да ни покани да седнем.

— Благодаря.

Имаше една от онези машини, в които слагаш капсули и те завихрят млякото в специален метален цилиндър, за да направят пяна.

— Не мога да ви опиша колко е кошмарна цялата тази история. Бедната ми майка. Вчера следобед дълго разговарях с полицията. Когато ми казаха новината, не можах да повярвам… не и в началото.

Той замълча.

— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Всичко, което може да ви помогне да хванете копелето, което е направило това…

— Кога за последно видяхте майка си? — попита Хоторн.

— Последния път, когато бях тук — миналия декември — Деймиън отвори хладилника и извади мляко. — Искаше да прекара малко време с бебето — има внучка — и е по-лесно ние да идваме тук. А и аз имах малко задачи, така че бяхме заедно за Коледа. Двете с Грейс се разбираха чудесно. Радвам се, че така успяха поне малко да се опознаят.

— Двамата с майка ви сте били близки.

Докато произнасяше тези думи, в погледа на Хоторн се долавяше нещо, което подсказваше, че е на друго мнение.

— Да. Разбира се, че бяхме. Искам да кажа, не й беше лесно, когато се преместих в Америка, но подкрепяше изцяло кариерата ми. Гордееше се с работата ми, а както знаете, баща ми почина много отдавна и тя така и не се омъжи повторно, така че моят успех означаваше много за нея.

Беше приготвил две чаши с кафе и докато разказваше за починалия си баща, нарисува по една фигурка в пяната. Огледа произведението си, после ни подаде чашите и добави:

— Не мога да ви опиша колко потресен бях, когато разбрах.

— Умряла е преди повече от седмица — отбеляза Хоторн без особена язвителност.

— Трябваше да свърша някои неща. В репетиции сме по един нов сериал. Трябваше да се погрижа за къщата и да намеря кой да се грижи за кучето.

— Имате куче. Много хубаво.

— Лабрадудел^[2].

Последната му реплика ме накара да се зачудя дали загриженият, любящ, загубил наскоро майка си Деймиън Купър наистина беше толкова искрен, колкото изглеждаше. В неговия списък с приоритети на първо място беше новият му сериал. И се беше погрижил за нуждите на кучето си, преди да се качи на самолета и да дойде, за да помогне в разследването на жестокото убийство на майка си.

— Колко често разговаряхте с нея? — попита Хоторн.

— Веднъж седмично.

Той замълча.

— Всъщност веднъж на две седмици. Тя идваше тук, за да наглежда апартамента, да полива цветята на терасата и да се грижи за всичко останало. Препращаше ми пощата.

Той повдигна рамене.

— Невинаги говорехме по телефона. Тя беше заета, а и часовата разлика ни пречеше. Пишехме си много съобщения по телефона и по електронната поща.

— Пратила ви е съобщение в деня на смъртта си — казах аз.

— Да. Вече го казах на полицията. Написа ми, че се страхува.

— Знаете ли какво е имала предвид?

— Говореше за онова момче, което беше ранено в Дийл.

— Момчето е било много повече от ранено — намеси се Хоторн.

Беше седнал в ъгъла на дивана и си седеше там, удобно облегнат, преметнал крак върху крак — по-скоро като лекар, отколкото като детектив.

— Получило е сериозни мозъчни увреждания. Нуждае се от денонощни грижи.

— Беше нещастен случай.

Деймиън като че ли внезапно се изнерви. Започна да рови из джобовете си и като се досети, че му се пуши, Хоторн му предложи една от своите цигари. Деймиън я взе. И двамата си запалиха.

— Да не намеквате, че той има нещо общо със случилото се? Защото половин следобед разговарях с полицията и те не споменаха нищо за него. Смятат, че убиецът на майка ми е крадец, който се е паникьосал.

— Това може да е една от работните версии, господин Купър. Но моята работа е да разследвам всяка възможност. Бих искал да знам какво можете да ми разкажете за Дийл. Все пак вие сте били там.

— Не бях в колата. За Бога!

Той приглади с ръка безупречната си коса. Явно не беше свикнал да го разпитват — освен за някое лъскаво списание. А този път в стаята нямаше специалист по връзки с обществеността, който да насочва интервюто.

— Вижте, това беше преди десет години — каза той. — Мама живееше в Уолмър, градчето точно до Дийл. Винаги бяхме живели там. Там съм роден. Когато татко почина, тя пожела да остане. Къщата значеше много за нея — къщата и градината. Имаше рожден ден и аз й бях отишъл на гости за няколко дни. Тъкмо бях приключил с една постановка с Кралската Шекспирова трупа и четях сценарии, докато обмислях с какво да продължа. Инцидентът се случи в сряда. Тя беше ходила да играе голф. Канехме се същата вечер да излезем на вечеря, но когато се прибра, тя беше в ужасно състояние. Каза, че си забравила очилата и току-що е ударила някого с колата си. Знаеше, че има ранени, но нямаше представа, че е убила единия от тях.

— А защо не е спряла?

— Господин Хоторн, нямам нищо против да ви кажа истината. Все пак вече не можете да я дадете под съд. Тя всъщност се тревожеше за мен. Кариерата ми тъкмо беше започнала да потръгва. Съвсем наскоро бях получил фантастични отзиви за ролята си на Хенри V и обмисляха дали да не поставят тази пиеса на „Бродуей“. Майка ми смяташе, че негативните коментари в пресата може да ми навредят — но не казвам, че нямаше да се предаде в полицията. Това никога не й мина през ум. Просто искаше преди това да говори с мен.

— Убила е едно дете.

Внезапно Хоторн се беше навел напред, с обвинително изражение — още една от неговите мигновени трансформации, с които бях започнал да свиквам: от свидетел в прокурор, от приятел в опасен враг.

— Вече ви казах, тя не знаеше това.

Деймиън замълча за малко, преди да добави:

— Така или иначе, около инцидента имаше много неща, които изглеждаха съмнително.

— Например?

— Например, бавачката каза, че двете деца изтичали на пътя, за да пресекат и да си купят сладолед. Но магазинчето за сладолед е било затворено, така че в това няма никаква логика. А и остава въпросът с изчезналия свидетел.

— Кой е бил този свидетел?

— Някакъв мъж, който пръв пристигнал на мястото на произшествието. Опитал се да помогне. Но когато дошли полицията и линейката, той внезапно си тръгнал и никой така и не разбра кой е бил и какво е видял; нито по време на следствието, нито в съда.

— Да не намеквате, че майка ви не е била виновна?

— Не.

Деймиън си дръпна от цигарата. Държеше я като кинозвезда от черно-белите филми, така че палецът и показалецът му образуваха буквата „О“.

— Мама е трябвало да си носи очилата, и тя го знаеше. Не можете да си представите колко я разтърси всичко това. Тя никога повече не седна зад волана. И макар да й се късаше сърцето, си даваше сметка, че не може да остане да живее в Уолмър. Няколко месеца по-късно продаде къщата и се премести в Лондон.

Отвън, в някаква друга стая, чухме; някакъв телефон да прозвънява няколко пъти, преди някой да вдигне.

— Значи никога не сте комуникирали по какъвто и да било начин със семейството? — попита Хоторн.

— Семейство Годуин? — Деймиън вдигна рамене. — Тя „комуникира“ с тях. И то много. Те така и не й простиха, така и не приеха решението на съда. Всъщност бащата, Алан Годуин, я тормозеше едва няколко седмици преди смъртта й.

— Откъде знаете?

— Тя ми каза. Дори е ходил в дома й на Британия Роуд. Представяте ли си? Молил я да му даде пари, за да закрепи западналия си бизнес. И след като го отпратила, той й написал писмо. Ако питате мен, това си е тормоз. Казах й да отиде в полицията.

Алан Годуин беше загубил едно от децата си. Другото му дете беше останало инвалид. Беше ми трудно да видя Деймиън Купър като жертва в цялата тази история. Но преди Хоторн да му намекне нещо за това, една млада, много привлекателна чернокожа жена слезе по витото стълбище — водеше за ръка малко момиченце и държеше мобилен телефон.

— Дейм, Джейсън се обажда — каза тя. Звучеше притеснена. — Казва, че е важно.

— Добре.

Той взе телефона от нея и се запъти към терасата.

— Извинявам се. Мениджърът ми. Трябва да отговоря.

Той спря пред прозореца и се намръщи.

— Мислех, че ще сложиш Ашли да спи следобед.

— От часовата разлика е. Не знае дали е ден или нощ.

Той излезе отвън и ни остави с жената и детето. Това трябваше да е Грейс Лъвъл. Нямаше никакво съмнение, че беше — или е била — модел или актриса. Имаше нужните за тази професия фигура и самочувствие, както и онова характерно излъчване в стил „вижте ме“ на човек, който просто трябва да бъде на екран. Беше на около трийсет години, доста дребна, с много високи скули, дълъг врат и нежни, заоблени рамене. Беше облечена с възможно най-тесните дънки и носеше скъп ефирен пуловер с едра плетка. Момиченцето едва ли беше на повече от три. Беше ни зяпнало с ококорени очи. Представях си, че й се беше наложило да свикне да я мъкнат напред-назад по света.

— Аз съм Грейс — каза тя. — А това е Ашли. Ашли, ще кажеш ли „Здравейте“?

Детето не каза нищо.

— Деймиън предложи ли ви кафе?

— Нямаме нужда от нищо, благодарим.

— Тук сте заради Даяна?

— Опасявам се, че да.

— Той е напълно съкрушен от всичко това, но вероятно не му е проличало. Деймиън умее много добре да прикрива чувствата си.

Зачудих се защо изпитваше нужда да го защитава.

— Беше съсипан, когато чу новината — продължи тя. — Той обожаваше майка си.

— Спомена, че сте прекарали с нея миналата Коледа.

— Да. Бяхме малко време заедно, но и тя проявяваше по-голям интерес към Ашли, отколкото към мен.

Тя извади една кутия портокалов сок от хладилника, наля малко в една пластмасова чаша и я подаде на детето.

— Предполагам, че това е разбираемо. Нали й е първо внуче.

— И вие ли сте актриса? — попитах аз.

— Да. Всъщност бях. Учихме заедно в Академията. Той игра Хамлет. Беше фантастична постановка. Години по-късно все още говорят за нея. Всички разбраха, че той ще стане звезда. Аз бях Офелия.

— Значи от доста време сте заедно.

— Не. След Академията него го взеха в Кралската Шекспирова трупа и замина за Стратфорд на Ейвън. Аз се снимах много за телевизията… „Холби Сити“, „Джонатан Крийк“, „Няма нищо по-странно от хората“… такива неща. Всъщност се срещнахме отново преди няколко години. На партито за първото представление в Националния театър. Събрахме се — и после дойде Ашли.

— Сигурно ви е трудно — казах аз. — Да се налага да стоите вкъщи.

— Всъщност не. Сама го предпочетох.

Не й повярвах. В погледа й се четеше някакво притеснение. Забелязах го, когато подаде телефона на Деймиън. Беше се опасявала, че може да й го грабне от ръцете. В действителност тя вероятно се страхуваше от Деймиън. Нямах никакви съмнения, че успехът го беше превърнал в много по-различен човек от онзи, с когото се беше запознала в Академията.

Деймиън беше приключил с разговора си и влезе обратно в стаята.

— Извинете ме — каза той. — Там всички са се побъркали. Следващата седмица започваме снимки.

— Какво искаше? — попита Грейс.

— Искаше да знае кога се връщам. Господи! Такъв задник е. Току-що пристигнах.

Той погледна часовника си — огромно парче метал с няколко циферблата.

— В Лос Анджелис е пет сутринта, а той вече бяга на пътечката си. Чуваше се, докато говорехме.

— Кога заминавате обратно? — попита Хоторн.

— Погребението е в петък. Ще тръгнем на следващия ден.

— Ох — лицето на Грейс помръкна. — Надявах се да останем малко повече.

— Трябваше да съм на репетиции. Знаеш го.

— Исках да прекарам малко време с мама и татко.

— Имаш цяла седмица с тях, бейби.

Тази дума — „бейби“ — прозвуча едновременно снизходително и леко заплашително.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита ни той, очевидно погълнат от други мисли. — Не виждам как точно бих могъл да ви помогна. Казах на полицията всичко, което знам, и често казано, тяхното разследване като че ли се движи в съвсем друга посока. Загубата на мама беше достатъчно тежка, но ми е адски неприятно да преповтарям случката в Дийл.

Хоторн направи гримаса, сякаш воденето на разследването в тази посока действително го притесняваше. Но това не го възпря.

— Знаехте ли, че майка ви е подготвила собственото си погребение? — настоя той.

— Не. Не ми беше казала.

— Имате ли представа защо би решила да го направи?

— Всъщност не. Тя беше много организиран човек. Това беше част от характера й. Погребението, завещанието, всички тези неща…

— Знаете за завещанието?

Когато Деймиън беше ядосан, на бузите му се появяваха две малки червени петна, почти като светнали лампички.

— Винаги съм знаел за завещанието — каза той. — Но няма да го обсъждам с вас.

— Предполагам, че е оставила всичко на вас.

— Както казах, това са лични неща.

Хоторн се изправи.

— Ще се видим на погребението. Разбрах, че имате роля в него.

— Всъщност не бих се изразил точно така. Мама е оставила инструкции да кажа няколко думи. А Грейс ще прочете едно стихотворение.

— Силвия Плат — каза Грейс. — Не знаех, че обича Плат. Но ми се обадиха от погребалния дом, някаква жена на име Айрин Лоус. Разбирам, че всичко е подробно описано.

— Не намирате ли за малко странен факта, че е направила всички тези приготовления в същия ден, в който е умряла?

Изглежда въпросът го подразни.

— Мисля, че е съвпадение.

— Любопитно съвпадение.

— Не намирам нищо любопитно в това.

Деймиън отиде до входната врата и ни я отвори.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза той.

Дори не се опита да симулира искреност. Ние си тръгнахме, спуснахме се по стълбището и излязохме на оживената улица.

Отвън Хоторн спря. Погледна назад, потънал в мисли.

— Пропуснах нещо — каза той.

— Какво?

— Не знам какво. Точно когато ти го попита за съобщението, което е изпратила Даяна Купър. При положение, че ти казах, защо не можа да си държиш устата затворена?

— Върви по дяволите, Хоторн!

В този момент вече наистина ми беше дошло до гуша.

— Никога вече не ми говори по този начин. Слушам те. Водя си записки. Но ако си мислиш, че ще вървя след теб из целия Лондон като някакво пале, страшно си се объркал. Какво лошо има в това, че го попитах за съобщението? Очевидно има връзка със случая.

Хоторн ме изгледа.

— Така си мислиш ти!

— Е, няма ли?

— Не знам! Може да има, може и да няма. Но той току-що ми беше казал нещо важно. Ти ми прекъсна мисълта и така и не успях повече да се сетя. Това е всичко.

— Може да го попиташ на погребението — казах аз и си тръгнах. — Кажи ми после какво ти е отговорил.

— Ще бъде в петък, единайсет часа! — извика той след мен. — Гробището „Бромптън“.

Спрях и се обърнах.

— Не мога да дойда. Имам работа.

Той тръгна след мен.

— Трябва да дойдеш. Много е важно. Нали заради това е станало всичко, забрави ли? Искала е погребение.

— Имам важна среща. Съжалявам. Ще трябва просто да си водиш бележки и после да ми разкажеш. Така или иначе, не се съмнявам, че ще се справиш по-добре от мен.

Видях едно такси и му махнах с ръка. Този път Хоторн не се опита да ме спре. Внимавах да не се обърна назад, но видях отражението му в огледалото — стоеше там и палеше поредната цигара, после колата ускори и зави зад ъгъла.