Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (17)

Седемнайсет: Кентърбъри

За разлика от друг път очаквах с нетърпение срещата с Хоторн и когато на следващия ден се видяхме на гара „Сейнт Панкрас“, до „Кингс Крос“, видях, че той е в добро настроение. Вече беше купил билетите и ме накара да платя само своя.

Настанихме се един срещу друг, от двете страни на масичката, докато влакът излизаше от гарата, но преди да успея да започна разговор, той неочаквано извади бележник, химикалка и една книга с меки корици. Погледнах заглавието от обратната страна. Книгата беше „Чужденецът“ на Албер Камю, в превод от френски. Беше втора ръка, класическо издание на „Пенгуин“, с откъснати страници и почти се разпадаше. Останах много изненадан. Никога не ми беше хрумвало, че Хоторн би чел нещо — освен може би някой жълт вестник. Съвсем не ми приличаше на човек, който би проявил интерес към художествена литература, и със сигурност не към някакъв млад човек, лутащ се в дълбините на екзистенциализма в Алжир през 40-те години на двайсети век. Ако някой ме беше попитал, може би щях да си го представя как разгръща някой роман на Дан Браун, или даже нещо с малко повече насилие: Харлан Коубън или Джеймс Патерсън. Дори това би ми се сторило прекалено. Хоторн беше умен и добре образован, но не ми приличаше на човек, който притежава какъвто и да било вътрешен свят, основаващ се на въображението.

Не исках да го прекъсвам, но в същото време изгарях от нетърпение да му разкажа теорията си за разгадаването на убийствата на Даяна Купър и нейния син, и след петнайсет минути, през които мълчаливо изчаквах Лондон да се изплъзне покрай мен, не можех да издържам повече. През това време той прочете три страници, като между другото ги обръщаше с една решителност, която издаваше, че всяка от тях му е коствала усилие, и че с радост никога повече нямаше да се върне към нея.

— Харесва ли ти? — попитах аз.

— Моля?

— „L etranger“.

Той ме изгледа с празен поглед, затова му преведох заглавието.

— „Чужденецът“.

— Става.

Той разбра, че ровя за информация, и за миг се подразни. Но за разлика от друг път, сам прояви желание да сподели.

— Не съм я избрал аз.

— Така ли?

— Трябва да я прочета за литературния ми клуб.

Хоторн посещаваше литературен клуб! Ако ми беше казал, че ходи на курсове по плетене, нямаше да ми се стори по-нелепо.

— Прочетох я, когато бях на осемнайсет — казах аз. — Доста ми се отрази. Идентифицирах се с Мьорсо.

Мьорсо е главният герой. Той се рее безцелно през романа — „Мама умряла днес. Или може би вчера…“^[1] — убива един арабин, влиза в затвора, умира. Цялата студенина на характера му, липсата на връзка с останалия свят ме привличаше. Като тийнейджър донякъде ми се искаше да приличам на него.

— Повярвай ми, приятел, нямаш нищо общо с Мьорсо — отговори Хоторн и затвори книгата. — Постоянно срещам хора като него. Те са мъртви отвътре. Излизат, вършат разни глупости и после си мислят, че светът е длъжен да ги търпи. Не бих писал за такива хора. Не бих и чел за тях, но пък тази книга не я избрах сам.

— И кой друг участва в този литературен клуб? — попитах аз.

— Просто разни хора.

Почаках да ми разкаже още.

— Познаваме се от библиотеката.

— Кога се срещате?

Той не каза нищо. Аз погледнах през прозореца към редиците долепени една до друга къщи, обърнати с гръб към железопътните линии — с малки дворчета, които ги отделяха от тропота на влаковете. Навсякъде имаше боклуци. Всичко беше покрито със сив прах.

— Какви други книги си чел? — попитах аз.

— Защо ме разпитваш?

— Бих искал да знам.

Той се замисли. Виждах, че започва да се дразни.

— Лайънъл Шрайвър. Един роман за момче, което убива свой съученик. Този беше последният.

— „Трябва да поговорим за Кевин“. Хареса ли ти?

— Писателката е умна. Кара те да мислиш.

Той замълча. Беше забелязал опасността това да се превърне в разговор.

— Трябва да мислиш за случая — каза той.

— Всъщност го правя — Хоторн ми беше предоставил точно онази възможност, на която се бях надявал, и аз я сграбчих. — Знам кой е убиецът.

Той затвори книгата си, вдигна глава и впери в мен поглед, в който присъстваха поравно предизвикателство и убеждението, че ще се издъня.

— И кой е той? — попита той.

— Алан Годуин — казах аз.

Хоторн кимна бавно, но не в знак на съгласие.

— Имал е основателна причина да убие Даяна Купър — съгласи се той. — Но беше на погребението по същото време, по което там бяхме и ние. Мислиш, че е имал време да прекоси Лондон и да стигне до апартамента на Деймиън?

— Той си тръгна от гробището веднага, щом засвири музиката — и кой, ако не той, би сложил електронния будилник в ковчега? Ти чу какво ни каза. Това е била любимата песничка на умрелия му син.

Продължих да говоря, преди да успее да ме спре.

— Това не може да няма нещо общо с Тимъти Годуин. Точно това е причината да сме в този влак и просто е ясно, че никой друг не е имал причина да убие Даяна Купър. Да не би да е била чистачката, защото е крала пари от нея? Или Реймънд Клунс с глупавия си мюзикъл? Стига де! Учудвам се, че изобщо спорим.

— Аз не споря — каза Хоторн равнодушно — той обмисли онова, което бях казал току-що, и след това тъжно поклати глава. — Деймиън Купър си е бил вкъщи по време на инцидента. Той не е имал нищо общо със случилото се. Какъв тогава е бил мотивът за неговото убийство?

— Мисля, че го разгадах — отвърнах аз и изиграх най-силната си карта. — Представи си, че не Даяна Купър е била зад волана на колата. Представи си, че зад волана е бил Деймиън Купър. Може да е бил пиян или не знам — надрусан с кокаин. Мери О’Брайън всъщност не е видяла лицето й. Доколкото ни е известно, установили са самоличността й само въз основа на регистрационния номер на колата.

— Тя сама се е предала.

— Може да го е направила, за да предпази Деймиън. Той й е бил син. Тъкмо е започвал да става известен. Може да е бил пиян или надрусан с кокаин и нещо такова. Това би съсипало кариерата му, затова тя го е отнесла! И си е съчинила цялата история, че си е била забравила очилата, за да се отърве.

— Няма никакви доказателства за това.

— Всъщност имам — казах аз и изиграх следващия си коз. — Докато говорихме с Реймънд Клунс, той спомена, че когато обядвал с нея, в деня на смъртта й, я видял как излиза от спирката на метрото. „Тя ми помаха от отсрещния тротоар.“ Това бяха думите му. Ако е можела да го види от отсрещния тротоар, значи е имала отлично зрение. Съчинила си е цялата история.

Хоторн ме награди с необичайна усмивка. Тя озари лицето му, но изчезна в миг.

— Виждам, че си бил наблюдателен — каза той.

— Слушах внимателно — казах предпазливо аз.

— Работата е там, че когато е излизала от спирката на метрото, може да е носила очилата си — продължи Хоторн — изглеждаше искрено натъжен, сякаш му беше мъчно, задето се налага да направи теорията ми на пух и прах. — Клунс не каза нищо по този въпрос. И ако не е карала самата тя, защо никога вече не е седнала зад волана? Защо се е преместила в друга къща? Струва ми се, че е била прекалено разстроена от нещо, което не е направила.

— Може да е била толкова разстроена заради онова, което е направил Деймиън. И тя е била съучастник! Алан Годуин по някакъв начин е разбрал истината и затова ги е убил и двамата. Били са еднакво виновни.

Влакът беше набрал скорост. Сградите в източната част на Лондон отстъпваха на малко по-зелени и широки пространства.

— Теорията ти не ми се връзва — каза Хоторн. — От полицията сигурно са проверили зрението й след инцидента, а освен това забравяш и много други неща.

— Като например?

Хоторн вдигна рамене, сякаш не искаше да продължава разговора. Но после може би се смили над мен.

— В какво състояние на духа е била Даяна Купър, когато е отишла в погребалния дом? — попита той. — И кое е било първото, което е видяла, когато е стигнала там?

— Ти ми кажи.

— Не е нужно, приятел. Ясно е още в онази безсмислена първа глава, която ми даде да прочета. Но според мен ще видиш, че то е и най-важното. Всичко се върти около него.

Кое беше първото, което Даяна Купър беше видяла, пристигайки в погребалния дом?

Опитвах се да се поставя на нейно място: слизам от автобуса, тръгвам надолу по тротоара. Очевидно ставаше дума за името „Корнуолис и синове“, изписано неведнъж, а два пъти. А може пък да е видяла часовника, спрял една минута преди полунощ. Но какво общо би могло да има това с каквото и да било? На витрината е имало и една мраморна книга — традиционна декорация, каквато може да се види в почти всеки погребален дом. Ами състоянието на духа й? По думите на Хоторн Даяна Купър е знаела, че ще умре. Някой я е заплашвал, но тя не е отишла в полицията. Но защо?

Внезапно се ядосах.

— За Бога, Хоторн — казах аз. — Повлякъл си ме през половин Англия, чак до брега на морето. Поне можеш да ми кажеш какво ще правим.

— Вече ти казах. Ще се срещнем със съдията. След това ще отидем на мястото на злополуката.

— Значи все пак мислиш, че е от значение.

Той се усмихна. Виждах отражението на лицето му в прозореца, заедно с провинциалните пейзажи, които се редуваха от външната страна.

— Когато ти плащат на ден, всичко е от значение — каза той.

После се върна към книгата си и не каза нищо повече.

* * *

Найджъл Уестън — съдията, който беше водил делото „Короната срещу Даяна Купър“, но беше отсъдил в полза на втората — живееше в самия център на Кентърбъри, с изглед към катедралата от едната страна и колежа „Сейнт Огъстин“ от другата. Сякаш, след като цял живот се беше занимавал с право, беше решил да се заобиколи с история и религия: древни стени, островърхи кули, семинаристи на велосипеди. Къщата му беше квадратна, масивна и пропорционална, с изглед към една морава. Беше комфортен дом в едно комфортно градче, където един човек вече се наслаждаваше на комфортен живот.

Хоторн беше уговорил да се срещнем в единайсет часа и докато плащах на таксито, Уестън вече ни чакаше на прага. Приличаше по-скоро на музикант, отколкото на пенсиониран юрист, може би на диригент: строен и слаб, с дълги пръсти, посребряла коса, любознателни очи. Беше прехвърлил седемдесетте, започнал беше да се смалява с възрастта, сякаш чезнещ в жилетката с едра плетка и панталоните от рипсено кадифе, с които беше облечен. Носеше пантофи, а не обувки. Очите му бяха хлътнали, вперени в нас над строгите скули, като съдии на своя президиум.

— Заповядайте. Надявам се, че сте пътували добре. Влаковете бяха наред, нали?

Зачудих се защо е толкова сърдечен. Предположих, че Хоторн не му е казал защо сме тук.

Последвахме го в един коридор с дебели килими, старинни мебели и скъпи произведения на изкуството. Разпознах една рисунка на Ерик Гил и акварел на Ерик Равилиус — и двете оригинали. Той ни покани в малка дневна, с изглед към градината. Гореше огън — също истински. На масата вече бяха поднесени кафе и бисквити.

— Много се радвам да се запознаем, господин Хоторн — започна той, след като седнахме. — Имате доста добра репутация. Онази история с руския посланик. Случаят „Безруков“. Отлична полицейска работа.

— Не го осъдиха — припомни му Хоторн.

— Той имаше чудесна защита и съдебните заседатели, по мое мнение, бяха погрешно напътствани. Но нямаше съмнение, че беше виновен за извършените престъпления. Ще желаете ли кафе?

Не бях очаквал съдията да е запознат с работата на Хоторн и се зачудих дали случаят „Безруков“ датира от времето, когато е работил в полицията, или след това. Самото име звучеше неправдоподобно. Какво би могла лондонската полиция да има вземане-даване с посолството на Русия?

Съдията наля кафе и на трима ни. Огледах стаята, която беше почти изцяло заета от малък роял „Блютнер“ с половин дузина снимки в старовремски рамки, подредени върху капака. На четири от тях се виждаше Уестън с някакъв друг мъж. На едната бяха облечени с хавайски ризи и къси панталони, хванати за ръка. Не се съмнявах, че и Хоторн вече ги беше забелязал.

— И така, какво ви води в Кентърбъри? — попита той. Разследвам двойно убийство — обясни Хоторн. — Даяна Купър и нейният син.

— Да. Прочетох за случилото се. Потресаващо. Вие сте консултант към лондонската полиция.

— Да, сър.

— Много мъдро от тяхна страна да не ви изпускат! Мислите, че пътният инцидент в Дийл и злощастната смърт на малкото дете по някакъв начин е свързан с убийствата?

— Не изключвам нищо, сър.

— Така и трябва. Всъщност при подобни случаи емоциите често надделяват и забелязвам, че наближава десетата годишнина от самия инцидент, така че може би има някаква връзка. От друга страна, вие несъмнено имате достъп до пълните преписи от съда, така че не виждам как бих могъл да ви помогна.

Той все още говореше като съдия. Нито една дума не излизаше от устата му, преди да бъде внимателно обмислена.

— Винаги е от полза да разговарям директно с хората, които са били замесени.

— Съгласен съм. Това е разликата между показания и писмени изявления. Срещали ли сте се с роднините? Със семейство Годуин?

— Да, сър.

— Изпитвам голямо съжаление към тях. И тогава изпитвах голямо съжаление към тях и не го скрих. Според тях решението не беше справедливо, но — сигурен съм, че няма нужда да ви казвам това, господин Хоторн — гледната точка на семейството на жертвата, особено в случай като този, не може да бъде взета под внимание.

— Разбирам.

Точно тогава вратата се отвори и един друг мъж надникна вътре. Разпознах го от снимките. Беше нисък, доста набит и с около десет години по-млад от Уестън, и носеше една пазарска чанта за многократна употреба.

— Тъкмо излизам — каза той. — Искаш ли нещо?

— Оставих списъка за пазаруване в кухнята.

— Взех го. Просто се чудех дали не си забравил нещо?

— Трябват ни таблетки за миялната.

— Има ги в списъка.

— Мисля, че няма друго.

— До скоро.

Мъжът отново изчезна.

— Това е Колин — каза Уестън.

Беше много жалко, че Колин избра точно този момент да се представи. Погледнах към Хоторн. Нищо в поведението му не се беше променило, но ясно долавях в стаята известно напрежение, което липсваше преди, и съм сигурен, че краткото прекъсване повлия на разговора и на посоката, в която той пое след това.

— Вестниците не бяха особено доволни от вашата присъда — каза Хоторн и аз долових едно злостно пламъче в очите му.

Уестън бегло се усмихна.

— Никога не съм си поставял за цел да чета публикациите по вестниците — каза той. — Тяхното задоволство или недоволство нямат нищо общо с фактите.

— Фактите говорят, че тя е убила едно осемгодишно дете, осакатила е брат му и се е отървала само с леко мъмрене.

Усмивката на Уестън избледня още повече.

— Задачата на прокуратурата беше да докаже че съгласно Закона за движение по пътищата, параграф 2 от 1988 година, смъртта е била вследствие от безразсъдно шофиране — каза той. — Това не стана — и с основание. Госпожа Купър не беше нарушила правилата за движение и с нищо не беше допринесла за създаването на значителен риск. Не беше употребила алкохол или наркотици. Има ли нужда да продължавам? Не е имала намерение да убива никого.

— Не е носела очилата си — каза Хоторн и ме погледна предупредително, за да не го прекъсвам.

— За жалост, това беше така, съгласен съм — но трябва да сте наясно, господин Хоторн, че инцидентът се случи през 2001 година. Оттогава насам, законът беше изменен по-стриктно в тази конкретна част, и според мен с пълно право. Но така или иначе, даже ако разглеждах делото днес, дори вземайки предвид новите разпоредби, мисля, че бих взел същото решение.

— Каква е причината за това?

— Обърнете внимание на преписа. Както защитата успешно демонстрира, отговорността не е лежала единствено върху обвиняемата. Двете деца са изтичали на пътя. Видели са едно магазинче за сладолед на отсрещния тротоар. Бавачката за кратко е изгубила контрол над тях. Тя по никакъв начин не е била виновна, но дори госпожа Купър да беше носила очилата си, твърде вероятно е, че все пак е нямало да успее да спре навреме.

— Затова ли сте казали на съдебните заседатели да я пуснат.

Уестън изглеждаше засегнат. Отговори едва след няколко секунди.

— Не съм направил нищо подобно и честно казано, намирам изказа ви за донякъде обиден. Ако трябва да бъдем точни, би било напълно в правомощията ми да посъветвам съдебните заседатели да не я обявят за виновна, а те на свой ред биха имали правото да пренебрегнат мнението ми. Съгласен съм, че преценката ми клонеше в полза на госпожа Купър, но отново трябва да вземете предвид фактите. Става дума за една многоуважавана личност, без каквото и да било криминално досие. Тя не беше извършила никакво престъпление съгласно тогавашния закон. Колкото и трагично да беше всичко от гледната точка на семейството на двете деца, лишаване от свобода щеше да бъде напълно неуместно.

Хоторн се наведе напред и аз отново си представих животно от джунглата, готово да убие своята жертва.

— Вие сте я познавали.

Четири прости думи, а бяха последвани от едно мълчание, което се прояви почти физически, като затръшването на вратичка в моргата. Това беше моментът, в който всичко се промени — когато Найджъл Уестън разбра, че в стаята има някаква опасност. Ясно чух пукането на огъня и почувствах как топлината му пари лицето ми.

— Моля? — каза Уестън.

— Просто ми е интересно, че сте я познавали. Запитах се дали това по някакъв начин не се е отразило върху случая.

— Грешите. Аз не я познавах.

Хоторн изглеждаше объркан.

— Вие сте били близък приятел с Реймънд Клунс — каза той.

— Не мисля, че…

— Реймънд Клунс, театралният продуцент. Не е име, което лесно се забравя, поне по мое мнение. А и ви е изкарал доста пари.

Уестън с трудност съумяваше да запази самообладание.

— Наистина познавам Реймънд Клунс, при това доста добре. Той е и сред социалните, и сред деловите ми контакти.

— Инвестирали сте в една постановка.

— По-точно, инвестирах в две постановки. „Клетка за птици“ и „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

— Деймиън Купър е изпълнявал главна роля във второто. Запознахте ли се с него и с майка му на празненството след премиерата?

— Не.

— Но сте обсъждали делото с Клунс.

— Кой ви каза това?

— Той самият.

Търпението на Уестън се беше изчерпило.

— Как смеете да седите в дома ми и да отправяте подобни обвинения! — каза той.

Не беше повишил глас, но беше разярен. Ръката му беше стиснала края на креслото. Виждах издутите му вени под кожата.

— Имах много далечно, повърхностно познанство с госпожа Купър. Всеки човек с капка интелект би осъзнал, че който и да е съдия в тази страна би могъл да се окаже в подобна ситуация, и според вашата логика би бил принуден да се оттегли от делото. Сигурно сте чувал за теорията на шестте степени на разделение. По една случайност аз наистина бях на празненството след премиерата на „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но ако Деймиън Купър или майка му са били там, то аз нито съм ги виждал, нито съм разговарял с тях.

— И госпожа Купър не е помолила Реймънд Клунс да поговори с вас по време на процеса?

— Защо би направила подобно нещо?

— За да ви убеди да погледнете нещата от нейната гледна точка. Може да сте били склонен да го послушате, защото и двамата сте били… как се казва?

— Вие ми кажете!

— Покровители! И вие, и госпожа Купър сте инвестирали в постановките му.

— Чух достатъчно — Уестън се изправи. — Съгласих се да се срещнем, защото мислех, че мога да помогна, а и знаех за вашата репутация. Вместо това вие дойдохте тук с всевъзможни неприятни инсинуации и не виждам абсолютно никакъв смисъл да продължавам този разговор.

Но Хоторн не беше приключил.

— Знаете ли, че Реймънд Клунс ще влезе в затвора?

— Помолих ви да си вървите! — извика гръмогласно Уестън.

Така и направихме.

* * *

Когато се озовахме обратно на улицата, на път към гарата, аз се обърнах към него.

— Какво точно се надяваше да постигнеш с това? — попитах аз.

Хоторн съвсем не изглеждаше смутен. Запали си цигара.

— Просто опипвах почвата.

— Наистина ли мислиш, че става въпрос за някаква гей конспирация? Че Реймънд Клунс и Найджъл Уестън са „се наговорили“, както сам се изрази, само защото по някаква случайност имат една и съща сексуална ориентация? Защото ако мислиш така — трябва да бъда честен с теб — според мен имаш проблем.

— Може би имам много проблеми — отговори Хоторн. Крачеше по-бързо и не ме поглеждаше. — Но не съм споменал нищо за секс. Говорех за пари. Защо дойдохме чак тук? Защото искаме да разберем повече за злополуката, за връзката между Даяна Купър и семейство Годуин. Съдия Найджъл Уестън беше част от тази връзка и това е всичко, което исках да проуча.

— Мислиш, че може да е имал нещо общо с нейното убийство?

— Всеки, с когото се срещнахме, е имал нещо общо с нейното убийство. Може да умреш в леглото си. Може да умреш от рак. Може да умреш от старост. Но когато някой те накълца на парчета или те удуши, тогава има някаква схема, някаква мрежа — и точно това се опитваме да разкрием. — Той поклати глава. — Не знам! Може би не си човек за тази работа, Тони. Може би трябваше да избера някой от другите писатели.

— Моля? — бях ужасен. — Говорил си с други писатели?

— Разбира се, приятел. Те ми отказаха.