Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (20)

Двайсет: Актьорски живот

Грейс Лъвъл не се беше върнала в апартамента на Брик Лейн и не мога да твърдя, че я винях за това. Щеше да отнеме дълго време да се отмие всичката кръв, която беше пролята там, и още по-дълго време, докато се изличат спомените от толкова много насилие.

Двете с Ашли бяха отишли в дома на родителите й в „Хаунслоу“, близо до летище „Хийтроу“, където баща й работеше като старши търговски управител. Мартин Лъвъл си беше взел почивен ден. Беше едър, внушителен мъж, облечен с риза с къси ръкави, която му беше твърде малка — раменете му опъваха плата, а ръцете му на касапин издуваха ръкавите. Беше си обръснал главата, поради което беше трудно да се отгатне възрастта му, но трябва да наближаваше шейсетте. Грейс изобщо не приличаше на него. Той беше гушнал Ашли и се налагаше да внимава какво прави. Лесно можех да си представя как неволно задушава момиченцето в огромната си прегръдка. Както обикновено, тя не проявяваше никакъв интерес към случващото се около нея, погълната от страниците на една платнена книжка.

Къщата беше чиста и модерна — част от жилищен комплекс, който сигурно се простираше точно по протежение на главната писта, тъй като на всеки няколко минути ни оглушаваше ревът на излитащи самолети. Грейс и баща й сякаш не забелязваха шума. Ашли искрено му се наслаждаваше и се кискаше доволно всеки път, щом минеше някой самолет. Грейс ни беше казала, че Роузмари Лъвъл, нейната майка, е на работа, била учителка по математика в местната гимназия. Останалите петима седяхме неудобно близо един до друг на дивани и кресла, твърде големи за помещението. Мартин ни беше предложил кафе и ние бяхме отказали. Той седеше мълчаливо, а през повечето време говореше Грейс. От време на време забелязвах как баща й ни гледаше с един особен, тлеещ гняв в очите.

През следващите двайсет минути Грейс описа живота си с Деймиън Купър — как се бяха запознали, за брака им, как бяха отишли в Америка. Тя беше доста различна от последните няколко пъти, когато се бяхме срещали с нея, сякаш смъртта на Деймиън я беше освободила от някакво задължение. Докато говореше, аз си дадох сметка, че отдавна беше спряла да го обича, и си спомних как Хоторн саркастично я беше нарекъл „скърбящата вдовица“. Е, беше се оказал прав. През цялото време се беше държала като актриса и това беше нейният миг под светлините на прожекторите. Не искам това да прозвучи злонамерено. Аз я харесвах. Тя беше млада и харизматична, и беше позволила да й откраднат живота. Макар и никога да не се изрази по този начин, беше ясно, че смъртта на Деймиън щеше да й даде възможност да започне отначало.

Ето какво каза тя.

— Винаги съм искала да бъда актриса, откакто се помня. Обожавах театралния кръжок в гимназията и ходех на театър винаги, щом можех да си го позволя. Първата ми работа сутрин беше да отида до Националния и да се наредя на опашка за местата от десет паунда или да си купя билет най-отзад на последния балкон. През ваканциите работех като фризьорка на половин работен ден, така че можех да си го позволя, а и мама и татко бяха чудесни. Винаги са ме подкрепяли. Когато им казах, че искам да кандидатствам в Академията, те застанаха зад мен стопроцентово.

— Аз се опитах да те разубедя — изръмжа Мартин Лъвъл.

— Ти дойде с мен в града, татко. На първото ми прослушване седя в кръчмата зад ъгъла.

Тя отново се обърна към нас.

— Бях осемнайсетгодишна и току-що си бях взела матурите. Татко искаше да следвам в университет и да кандидатствам, след като се дипломирам, но аз не можех да чакам. Имах четири прослушвания и с всяко следващо ставаха все по-трудни. Последното беше най-ужасното. Бяхме трийсет човека и стояхме там цял ден. Трябваше да правим всевъзможни упражнения и през цялото време знаехме, че ни наблюдават всякакви хора, и че поне половината от нас няма да се върнат повече тук. Бях се побъркала от нерви, но разбира се, ако се бях издала, с мен щеше да е свършено. И тогава, няколко дни по-късно, получих телефонно обаждане от директора на Академията — всъщност, той се обажда лично на всеки — за да ми каже, че са ме приели, и аз си казах: „Господи Боже! Това е невъзможно!“ Всичките ми мечти се бяха сбъднали.

После, разбира се, трябваше да намеря начин да си платя таксата. Татко каза, че ще ми даде половината пари, което беше прекрасно…

— Направих го, защото вярвах в теб — измърмори Мартин, в противоречие на онова, което беше казал миг по-рано.

— … но все пак трябваше да си набавя другата половина. По онова време от пет години бяха спрели местните субсидии и не можех да взема парите на заем, така че имаше един период, в който наистина се тревожех, че няма да успея да се запиша. В крайна сметка от Академията ми помогнаха. Имаше един известен актьор — така и не ми казаха името му — и той искаше да помогне на някого, който едва сега започваше. Може би помогна фактът, че съм чернокожа. Чух, че много държат на разнообразния етнически състав във всеки випуск, така че половината ми такса беше покрита и следващия септември започнах.

Обожавах ученето в Академията. Обожавах всяка минута, прекарана там. Понякога се чувствах цялата на показ. Атмосферата беше изключително напрегната и ни караха да работим много усилено. Във випуска бяхме само двайсет и осем души и няколко студенти от други университети — едно момиче от Хонконг се отказа — така че беше много задушевно, а в същото време трябваше да се оставиш да бъдеш уязвим. Това беше част от обучението. На моменти си мислех, че просто няма да се справя и се прибирах вкъщи да се наплача, но после някой учител ме окуражаваше или приятелите ме подкрепяха, успявах някак да го преживея и това ми помагаше да стана по-силна.

Искате да ви разкажа за Деймиън. Трябва да разберете, че бяхме една много сплотена група. Всички се обичахме. Наистина беше така. И изобщо не се съревновавахме — поне не преди самия край, когато всеки трябваше да направи „Трий“ и агентите бяха започнали да се навъртат покрай нас.

— Какво е „Трий“? — попитах аз.

— О — това е представяне. Трябва да изпълниш няколко кратки сцени и монолози, като много агенти идват да те гледат. Носи името на актьора Биърбом Трий.

Тя отново се върна на мисълта си.

— В началото, разбира се, всички се разделиха на групички. Имаше три момичета от Северна Англия и всички малко ни беше страх от тях. Имаше и няколко гей момчета. Някои бяха по-големи, наближаваха трийсетте, и се чувстваха по-добре заедно. Първоначално аз бях съвсем самичка. Помня как първия ден седнахме в един голям кръг и аз си казах, че това са хората, с които ще прекарам следващите три години от живота си, а не познавам никого от тях. Бях ужасена!

Но после, както вече казах, се сближихме и почти от самото начало имаше един човек, който изпъкна над останалите. Това беше Деймиън. Всички го познаваха. Всички му се възхищаваха. Той беше само с една година по-голям от мен и почти не беше идвал в Лондон — живееше в Кент, — но притежаваше изключителна увереност и всички учители бяха луди по него. Никой не казваше, че е звезда; не се правеше така. Но Деймиън винаги получаваше най-добрите роли и най-добрите рецензии и всеки искаше да му е най-добър приятел. Кой знае как това се оказах аз. Между другото, не спяхме заедно. Е, направихме го… само веднъж. Но както вече ви казах, ние се събрахме едва след като завършихме, няколко години по-късно.

С Деймиън бяхме много близки, но той харесваше едно друго момиче — Дженифър Лий — макар сам да казваше, че това не беше истинското й име. Тя беше побъркана на тема Вивиан Лий и хората казваха, че си е сменила името, за да прилича повече на нея. По-късно ще ви разкажа повече за нея. И така, освен Деймиън, Дженифър и мен, имаше още едно момче, Дан Робъртс, който също беше великолепен актьор. Много хора си мислеха, че Деймиън и Дан си падат един по друг, но това не беше вярно. Четиримата бяхме най-добри приятели и това продължи през цялото време, докато бяхме там. Едва когато завършихме, пътищата ни се разделиха, но предполагам, че това е нормално в тази професия. Първата ми работа беше в градския театър в Глазгоу. Деймиън беше с Кралската Шекспирова трупа. Дан участваше в една постановка на „Дванайсета нощ“ в Бристъл. Не мога да си спомня къде отиде Дженифър, но важното беше, че се разделихме.

Мога цял ден да ви разказвам за Академията. Онова, което помня най-силно, е чувството за принадлежност — усещането, че си с правилните хора на правилното място. Караха ни да работим изключително усилено — часове по сценично движение, дикция, пеене — и имахме страшно много домашни. Никой никога нямаше пари. Това беше най-забавното. Висяхме в едно ужасно кафене, „При Сид“, и всички момчета ядяха огромни порции пържени картофи и наденички, и разни такива неща, защото бяха евтини. Понякога вечер отивахме да пием в „Марлбъро Армс“ Това е онази кръчма, в която ти ме чакаше, татко. Но почти винаги всички просто се прибираха вкъщи, за да упражняват Лойд или каквото друго им бяха дали, и после си лягаха уморени.

Нямах представа какво означава да упражняваш Лойд. Но този път не я прекъснах.

— Но ако се интересувате от Деймиън, тогава трябва да ви разкажа за постановката „Хамлет“ от третата година, защото тогава напрежението достигна своя връх. Беше наистина, наистина важна постановка — първо, защото беше „Хамлет“ и който получеше неговата роля, щеше да има невероятен старт в кариерата си. Щяха да присъстват много агенти и щеше да го поставя Линдзи Познър, който беше режисирал някои чудесни постановки в „Ройъл Корт“ и всички бяхме гледали неговата невероятна постановка „Американски бизон“ в „Йънг Вик“. Всички мислеха, че ролята ще получи Дан. В последните две пиеси му бяха дали само малки роли и се носеха слухове, че е било нарочно, за да му дадат възможност да блесне в „Хамлет“. Освен това неговото представяне не беше минало толкова добре, колкото се очакваше — беше объркал някои от репликите си. Така че сега беше негов ред.

Всички се вълнувахме в очакване да извадят списъка. Имаше едно малко, тясно местенце във фоайето, където слагаха списъка с ролите, и всички се скупчваха около него, за да видят кой какво ще играе и в коя зала ще бъде. По онова време вече бяхме започнали да се изнервяме. Бяхме прекарали там три години и краят наближаваше. Най-ужасното, което може да ти се случи, е да си тръгнеш от Академията без агент. Така че онези последни представления наистина бяха от значение.

Както и да е, извадиха списъка и естествено, Дан беше получил ролята на Хамлет. На мен ми бяха дали Офелия, което беше прекрасно. Дженифър получи една съвсем малка роля като Озрик — бяха решили да се играе от противоположния пол. Тя се показа едва в пето действие, но по-рано през годината беше играла Имогена в „Цимбелин“, така че си беше честно. Деймиън щеше да играе Лаерт и той беше доволен, макар много хора да казваха, че е трябвало да му дадат Хамлет. За своето представяне беше подготвил монолога „подлец и низък раб“ и всички казаха, че е бил невероятен. Пиесата щеше да се играе със съвременни костюми в залата „Джордж Бърнард Шоу“, която се намираше долу в подземието и беше най-страхотното място в сградата. Много по-хубаво от зала „Ванбру“.

Имахме пет седмици за репетиции, което звучи като много време, но всъщност беше изключително натоварено. И тогава, една седмица след началото, всичко се промени — и причината да ви разказвам това е, защото може да се каже, че станалото промени живота ми. Дан се разболя от мононуклеоза и не можеше да идва на репетиции, затова след голямо обсъждане двамата с Деймиън си размениха ролите, при което изведнъж се оказа, че Деймиън и аз работехме часове наред по всички онези невероятно напрегнати сцени. Когато поглеждам назад, това е моментът, в който се влюбих в него. Когато беше на сцената, той притежаваше един… магнетизъм. Искам да кажа, че когато го срещнеше човек на улицата, той имаше впечатляващо присъствие, но когато играеше, беше сякаш се взираш в езеро… или кладенец. Притежаваше дълбочина и в някакъв смисъл, яснота. Линдзи Познър обожаваше да работи с него и така стигна до Кралската Шекспирова трупа. Линдзи поставяше куп неща в Стратфорд и „Барбикан“ и взе Деймиън със себе си.

Хората още говорят за онази постановка на „Хамлет“. Заради нея Деймиън, Дан и аз си намерихме агенти и артистичният директор ми каза, че е била една от най-добрите, които някога е гледал. Направихме го по средата на сцената, заобиколени от публиката, без декори и с много малко реквизит. Използвахме много маски — Линдзи беше много повлиян от японския театър но. И нямаше спор, че Деймиън беше невероятен. Той беше звездата на представлението. Дан също беше чудесен — енергията и насилието в пето действие бяха осезаеми, направиха го с ветрила вместо със саби. Публиката дори ни аплодира на крака, а това не е нещо, което често се случва в Академията, не и когато в публиката има агенти.

Но си го спомням предимно заради Деймиън. Вероятно познавате пиесата. Действие трето, сцена първа. В края й вече се бях просълзила. „О, Господи, какъв сияен разум е разрушен!“^[1]

Цялото страдание и цялата лудост на тази сцена се запечатаха в мен. В един момент Деймиън ме сграбчи за гърлото и лицето му беше толкова близо до моето, че усещах дъха му върху устните си. Когато ме пусна, ми останаха синини. Когато се събрахме, той каза, че не иска повече да играе с мен — но към този момент актьорската ми кариера така или иначе вече беше минала на заден план, заради Ашли. Струва ми се, че онова, което искам да кажа, е че обичах актьора повече от мъжа. Като мъж той можеше да бъде…

Тя не успя да намери думата, която търсеше, затова баща й се притече на помощ.

— … копеле.

— Татко!

— Как се държеше с теб, как те използваше…

— Не беше винаги такъв.

— Двамата с майка му бяха такива от самото начало. И двамата бяха еднакво ужасни.

Грейс го изгледа неодобрително, но не възрази. После се върна към разказа си.

— Аз подписах с агенцията „Индипендънт Талънт“ и първата ми работа беше кратка роля в един телевизионен сериал, „Джонатан Крийк“. Имах само няколко реплики — играех асистентка на един фокусник, но поне можех да го включа в биографията си. Дадоха ми още няколко роли в телевизията: „Нещастен случай“, „Холби Сити“, „Чисто английско убийство“. Снимах се и в една реклама на „Стела Артоа“, което беше страхотно. Прекарах цяла седмица в Буенос Айрес! Също така започнах да играя много и в театъра. Най-хубавата ми работа беше през сезона на Джонатан Кент в театър „Хеймаркет“ Имах нелоша роля в „Да си вземеш жена от село“ и в една пиеса по Едуард Бонд, „Морето“. Дори ме споменаха в рецензиите. Фиона Браун, моят агент, беше убедена, че ще ми потръгне. Започнаха да ме викат и на някои доста обещаващи прослушвания.

И тогава отново се срещнах с Деймиън. Беше на премиерата на една пиеса на Том Стопард в Националния. „Всяко добро момче заслужава награда“. Не той участваше в нея, а един негов приятел, и после отидохме да пийнем нещо в „Дъ Грийн Руум“. Не го бях виждала от много години. Колко ужасно, нали? В смисъл, бяхме се познавали толкова добре и преди бяхме толкова близки, а така и не поддържахме връзка.

— Типично за него — каза Мартин Лъвъл.

Ашли беше приключила с платнената книжка и беше заспала в ръцете му. Той внимателно я сложи да легне на дивана.

— Интересуваше се само от кариерата си. Нямаше никакви приятели. Само те използваше.

— Не говори така, татко — каза Грейс, но все така не му възразяваше. — Деймиън вече беше станал доста известен. В смисъл, че хората го разпознаваха дори когато не се редяха на опашка за автограф. Беше се снимал в много от големите филми и телевизионни сериали и беше спечелил наградата на „Ивнинг Стандард“. Вече беше започнал да работи в Холивуд. Тъкмо предстоеше да започне да се снима в „Стар Трек“. Веднага видях, че е променен. Беше по-суров, отколкото го помнех. У него имаше една студенина, която може би вървеше ръка за ръка с това да си толкова богат и толкова успял — току-що си беше купил апартамента на Брик Лейн — но мисля, че в това се криеше и голяма доза защитна реакция. В този бизнес човек трябва да бъде твърд. Бих казала, че това е част от актьорския живот.

Прекарахме една чудесна вечер. Всички харесаха пиесата и атмосферата беше особено приповдигната. Бяхме попрекалили с пиенето и започнахме да си говорим за Академията и за времето, прекарано заедно. Деймиън беше работил с няколко души от нашия випуск. Каза ми, че Дан е прекъснал кариерата си и вече не играе, което беше наистина жалко, защото беше страшно талантлив, но понякога се случват такива неща. Предлагат ти малки роли или да бъдеш нечий дубльор, но на големите прослушвания все нещо не ти се получава. Дан за малко да получи главната роля в „Карибски пирати“ — но в крайна сметка я дадоха на Орландо Блум. Размина се за много малко и с „Доктор Живаго“ по „Ай Ти Ви“. Дженифър беше изчезнала, разбира се. Деймиън говореше много за себе си. От „Стар Трек“ му плащаха достатъчно, за да плати първоначалната вноска за къща в Лос Анджелис, и той обмисляше изцяло да се премести там.

Беше в Англия за три седмици, за снимките на един мини сериал, и бяхме заедно почти през цялото време. Мислех, че апартаментът му на Брик Лейн е невероятен. Аз живеех в една къщичка в Стретам с още двама съквартиранти — също актьори — и всичко това ми изглеждаше като някакъв друг свят. Телефонът му не спираше да звъни. Ту агентът му, ту мениджърът му или специалистът по връзки с обществеността, или от някое радио предаване. Осъзнах, че това беше мечтата, която хранех при постъпването си в Академията, с тази разлика, че за него беше реалност.

— И за теб ще стане реалност, Грейс — сега, когато вече го няма.

— Това не е честно, татко. Деймиън никога не е стоял на пътя ми.

— Той ти направи дете точно когато беше започнало да ти потръгва.

— Изборът за това беше мой.

Тя се обърна към нас.

— Когато му казах новината, Деймиън каза, че иска да си имаме дете. Беше страшно развълнуван. Предложи ми да заживея при него. Каза, че има предостатъчно пари и за двама ни, както и за бебето. Каза ми да взема следващия полет за Лос Анджелис.

— Двамата сключихте ли брак? — попита Хоторн.

Нетипично за него, той беше слушал целия разказ на Грейс мълчаливо, но и много внимателно.

— Не. Така и не се оженихме. Според Деймиън нямаше никакъв смисъл.

— Деймиън се грижеше само за Деймиън — настоя баща й. — Той не искаше да се обвързва. Майка му също беше ужасна. Интересуваше се само от скъпоценния си син. Изобщо не й пукаше за теб.

— Двамата заедно взехме това решение, татко. А и Даяна не беше толкова ужасна. Просто беше самотна и малко тъжна, и наистина го обожаваше.

Тя се приближи до Ашли и отмести косата от очите й. После продължи:

— Направих, както ми каза. Той ми изпрати билета…

— За икономична класа. Дори не плати за бизнес класа.

— … и аз се преместих да живея при него. Агентите му успяха да ми извадят виза. Не знам как го направиха, но в крайна сметка Ашли се роди в Америка и дори има американско поданство. Деймиън вече беше започнал снимките на „Стар Трек“ и когато пристигнах, не прекарвах много време с него, но нямах нищо против. Помогнах му да намери къщата, която си купи. Имаше само две спални, но беше едно чудесно местенце горе на хълмовете, с прекрасна гледка и мъничък басейн. Обожавах я. Той ме остави да я обзаведа, както искам. Направих детска стая за Ашли и ходех да пазарувам в Западен Холивуд и по Родео Драйв. Понякога Деймиън се прибираше късно вечер, но през уикендите бяхме заедно и той ме запозна с всичките си приятели, и аз си мислех, че всичко ще бъде наред.

Тя сведе поглед и за един кратък миг видях тъгата в очите й.

— Но не беше. Всъщност, аз бях виновна. Лос Анджелис така и не ми хареса особено, колкото и да се стараех. Проблемът е там, че това всъщност не е град. Където и да искаш да отидеш, трябва да се качиш на колата, а в действителност няма и къде да отидеш. Тоест има магазини и ресторанти, и плаж, но всичко изглежда някак самоцелно. Винаги беше твърде горещо, особено когато бях бременна в петия и шестия месец. Стана така, че прекарвах все повече и повече време сама в къщата. Казах, че Деймиън ме запозна с приятелите си, но те всъщност не бяха особено много и винаги си разправяха някакви клюки, свързани с работата им, и в крайна сметка нямаше за какво да си говоря с тях. Бяха предимно англичани, предимно актьори. Много е странно там. Хората сякаш си имат своите групички и не че са недружелюбни, но не искат да те допуснат в тях. И ми беше мъчно за вкъщи! Липсваха ми мама и татко. Липсваше ми Лондон. Липсваше ми кариерата ми.

Двамата с Деймиън не се карахме, но не бяхме напълно щастливи заедно. Струваше ми се, че е доста различен от онзи Деймиън, когото познавах от Академията. Може би защото беше започнал да става известен. Прибираше се вкъщи и се радваше да ме види, и понякога се чувствахме наистина близки, но често си мислех, че просто играе. Постоянно ми разказваше за известните хора, с които се запознал — Крис Пайн и Ленърд Нимой, и Джей Джей Ейбрамс — а аз, естествено, си стоях вкъщи и започнах да се бунтувам вътрешно. Исках да бъда майка, но исках да бъда и нещо повече. Ашли се роди и беше вълшебно, и Деймиън устрои голямо празненство, и беше горд баща. Но след това започна да отсъства все повече и повече. Бяха му дали роля в четвърти сезон на „Момчетата от Медисън Авеню“ и сякаш целият му живот се въртеше около партита, премиери, бързи коли, супермодели, а аз си стоях вкъщи, заобиколена от шишета за мляко, бебешки колички и пелени… или памперси, както им казват там. Той харчеше като невидял. Парите никога не стигаха за градинарите или за хранителни продукти. Беше като в някакво евтино издание на холивудската мечта. С всичките клишета.

— Кажи им за наркотиците — каза баща й.

— Вземаше кокаин и разни други неща — но това не беше кой знае какво. Всичките англичани там го правеха. Не можеше да отидеш на парти, без някой да се обади по мобилния си телефон и минути по-късно да се появи някой доставчик на мотор, с онези малки найлонови пликчета. В крайна сметка престанах да ходя на тези партита. Никога не съм вземала наркотици и не се чувствах комфортно.

Ашли се размърда на дивана и Мартин отново я гушна. Детето доволно се отпусна в прегръдките му.

— Като го казвам така, всичко звучи толкова ужасно продължи Грейс. — Но това е така, само защото го разказвам сега, когато всичко свърши. Човек не може да бъде напълно нещастен в Лос Анджелис. Не и когато слънцето грее и градината ухае на бугенвилии. Деймиън никога не ми е причинявал нещо лошо. Той не беше лош човек. Просто беше…

— … егоист — довърши изречението Мартин Лъвъл.

— Преуспял — възрази Грейс. — Беше покварен от успеха.

— И сега е мъртъв — каза Хоторн и хладно я погледна. — Може да се каже, че се случи в най-подходящия момент.

— Не знам какво имате предвид! — Грейс беше ядосана. — Никога не бих казала подобно нещо. Той беше бащата на Ашли. Тя ще порасне, без дори да го е познавала. Аз бях негова жена.

— Разбирам, че е оставил завещание.

Грейс се поколеба.

— Да.

— Знаете ли какво пише в него?

— Да. Неговият адвокат, Чарлс Кенеди, беше на погребението и тогава го попитах. Трябваше да се уверя, че ще бъдем подсигурени, дори само заради Ашли. Няма за какво да се тревожа. Оставил е всичко на нас.

— Имал е застраховка „Живот“.

— Не знам нищо за това.

— Аз знам, Грейс.

Седнал там, със скръстени ръце и крака, Хоторн изглеждаше едновременно крайно спокоен и крайно безмилостен. Тъмните му очи бяха приковани в нея.

— Сключил е договора преди шест месеца. Доколкото разбирам, ще наследите почти един милион паунда. Без да споменаваме апартамента на Брик Лейн, къщата в Холивуд, колата „Алфа Ромео“ Спайдър…

— Какво искате да кажете, господин Хоторн? — попита настоятелно баща й. — Мислите, че дъщеря ми е убила Деймиън?

— Защо не? От казаното съдя, че не бихте страдали особено много за него, и честно казано, ако аз бях женен за него, нямаше много да му мисля.

Той отново се обърна към Грейс.

— Забелязах, че сте пристигнали в Англия един ден преди да загине майката на Деймиън.

Не бях намерил възможност да кажа на Хоторн какво бях открил, докато преглеждах записките си. Разочаровах се, когато чух, че го е разбрал без моя помощ.

— Срещнахте ли се с нея? — попита той.

— Щях да отида на гости на Даяна. Но Ашли беше преуморена от полета.

— Предполагам, че отново сте пътували в икономична класа. Значи не наминахте?

— Не!

— Грейс беше тук с мен — каза баща й. — И ако трябва, ще се закълна за това в съда. А когато убиха Деймиън, тя все още беше на погребението.

— А къде бяхте вие по време на погребението, господин Лъвъл?

— Бях в парк „Ричмънд“ с Ашли. Заведох я да види сърничките.

Хоторн отново се обърна към Грейс.

— Докато говорехте за Академията, споменахте, че искате да ни кажете още нещо за момичето, което наричало себе си Дженифър Лий. Какво беше то?

— Тя беше първото гадже на Деймиън, но точно накрая на следването двамата се разделиха. Всъщност мисля, че тя се раздели с него заради Дан Робъртс. Видях я да се целува с Дан точно преди да започнем репетициите за „Хамлет“ И как се целуваха само! Направо се бяха награбили.

Тя играеше ролята на Озрик. Вече ви казах. След това доста й потръгна. Участва в няколко големи мюзикъла; това й беше запазена марка. „Цар Лъв“ и „Вълшебната кола“ Но след това изчезна.

— Имате предвид, че е спряла да работи? — попитах аз.

— Не. Изчезна. Един ден излязла да се разходи и повече не се върнала. Пишеше го по вестниците. Никой не разбра какво се е случило с нея.

* * *

Една бърза справка с „Гугъл“ пред къщата на Мартин Лъвъл извади на екрана на айфона ми следната вестникарска статия отпреди осем години:

„Саут Лъндън Прес“ — 14 октомври 2003 година

Родителите на изчезнала актриса молят за помощ

Една жена (26) е изчезнала от дома си в Стретам. Полицията провежда издирване.

Полицейски служители издирват Дженифър Лий, актриса, участвала в няколко големи мюзикъла в „Уест енд“, включително „Цар лъв“ и „Чикаго“. На външен вид е слаба, с дълга светла коса, кафяви очи и с лунички.

Госпожица Лий е излязла от апартамента си в събота привечер. Била е елегантно облечена, със сив копринен костюм с панталон и носела тъмносиня дамска чанта „Ермес Кели“.

Полицията е била информирана, когато в понеделник вечерта тя не се явила за вечерното представление в театър „Лайсиум“. Изминали са шест дни, откакто е видяна за последен път.

От полицията са разговаряли с различни агенции за запознанства по интернет. Актрисата, която била необвързана, често се запознавала онлайн с мъже и може да е отивала на романтична среща. Родителите й призовават всеки, който я е виждал през онази вечер, да се свърже с властите.

Показах го на Хоторн, който кимна, сякаш точно това беше очаквал да прочете.

— И защо се интересуваш от Дженифър Лий? — попитах аз.

Той не отговори. Все още стояхме по средата на квартала, заобиколени от идентични къщи и градини, а на няколкото паркирани коли се дължаха единствените ярки цветове наоколо. Точно в този момент един самолет профуча над главите ни със спуснати колесници, а гигантското му туловище хвърли сянка върху нас. Изчаках да отмине.

— Да не искаш да кажеш, че Дженифър Лий също е била убита? Но тя няма нищо общо със случая. До днес дори не бяхме чували за нея.

Телефонът на Хоторн звънна. Той вдигна ръка, за да ми направи знак да мълча, докато го изваждаше от джоба си, и отговори. Разговорът продължи около минута, въпреки че Хоторн почти не говореше — само „да“ два или три пъти, после „добре“ и „окей“. Най-сетне затвори. Изражението му беше сурово.

— Обади се Медоус — каза той.

— Какво се е случило?

— Трябва да се върна в Кентърбъри. Иска да говори с мен.

— Защо?

Хоторн ме изгледа така, че се почувствах неудобно.

— Снощи някой е запалил къщата на Найджъл Уестън — каза той. — Излели бензин през пощенската кутия на вратата и са я запалили.

— За Бога! Мъртъв ли е?

— Не. Двамата с приятеля му са добре. Уестън е в болница. Пострадал е от дима, който е вдишал, но не е нещо сериозно. Ще се оправи.

Той погледна часовника си.

— Трябва да хвана влака.

— Ще дойда с теб — казах аз.

Той поклати глава.

— Не. Не мисля, че трябва да го правиш. Ще отида сам.

— Защо?

Отново мълчание. Реших да възразя.

— Знаеш кой е виновен за пожара, нали?

И ето я отново, онази студенина в очите му, която познавах толкова добре и която някак ми подсказваше, че той вижда света по един напълно различен начин от мен, и двамата с него всъщност никога няма да бъдем близки.

— Да — каза той. — Ти.