Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (5)

Пет: Човекът с лацерациите

— Какво имаше предвид… С онази шегичка за стълбите?

— Чарли Медоус е тъпак. Нищо нямаше предвид.

— Чарли? Ти го нарече Джак.

— Всички така го наричат.

Седяхме пред едно кафене, недалеч от метростанция „Фулъм Бродуей“ — за щастие, слънцето грееше, — за да може Хоторн да пуши. Беше прегледал документите, които му предаде Медоус, а после даде и на мен да ги разгледам. Имаше снимки на Даяна Купър преди и след смъртта, и аз останах шокиран от разликата. Трупът, който Андреа Клуванек беше открила, почти по нищо не приличаше на елегантната, дейна дама от висшето общество, която беше инвестирала в театъра и беше обядвала в скъпи ресторанти в Мейфеър.

„Идвам в единайсет часа. Тогава започва мое работно време. Виждам я и веднага знам, че е станало нещо лошо.“

Показанията на Андреа бяха вътре, възпроизведени дума по дума на разваления й английски. Имаше и нейна снимка: слаба жена с кръгло лице и доста момчешки вид, с къса, остра коса, вперила отбранителен поглед във фотоапарата. Хоторн ми беше казал, че има криминално досие, но ми беше трудно да си представя как убива Даяна Купър. Беше твърде дребна.

Имаше и още много други документи. Всъщност имах чувството, че Хоторн като нищо ще разреши случая още сега, на тази маса, докато пие кафе и пуши цигара. Надявах се да не го направи. Станеше ли така, книгата щеше да бъде доста кратка. Вероятно поради тази причина преди това държах първо да поговоря с него за някои други неща.

— Откъде го познаваш? — попитах аз.

— Кого?

— Медоус!

— Бяхме в един и същ участък в „Пътни“. Кабинетът му беше до моя и въпреки че се справях сам, на няколко пъти ми се наложи да изпия горчивата чаша.

— Не знам какво означава това.

— Когато трябва да помолиш някой друг екип за помощ. Когато разпитваме съседите, къща по къща… такива неща.

Хоторн сякаш бързаше да смени темата.

— Искаш ли да поговорим за Даяна Купър?

— Не — казах аз. — Искам да поговорим за теб.

Той впери поглед в масата, отрупана с документи. Не се налагаше да казва нищо. Само това имаше значение за него. Но поне този път аз се чувствах в свои води и бях твърдо решен да продължа.

— Единственият начин да работим заедно е да ми позволиш да навляза в твоя живот — казах аз. — Трябва да те опозная.

— Никой не се интересува от мен.

— Ако това беше вярно, нямаше да бъда тук. Ако това е вярно, книгата няма да се продава добре.

Загледах как Хоторн си пали друга цигара. За първи път от трийсет години насам, се изкуших да му поискам една.

— Чуй ме — продължих внимателно аз. — Не се наричат убийствени истории. Не се наричат истории за престъпления. Наричат се детективски истории. Това не е случайно. В момента поемам голям риск. Ако разрешиш този случай още сега, няма да има за какво да пиша. Нещо по-лошо, ако изобщо не го разрешиш, всичко ще се окаже пълна загуба на време. Така че е важно да те опозная. Ако те опозная, може да открия нещо, което те прави да изглеждаш по-… човечен, а това поне е някакво начало. Затова не може просто да подминаваш всеки въпрос, който ти задавам. Не можеш да се криеш зад тази стена.

Хоторн се сви. Беше странно как с бледата си кожа и тези тревожни, почти детински очи, успяваше да изглежда едва ли не уязвим.

— Не искам да говоря за Джак Медоус. Той не ме харесваше. И когато ножът опря до кокала, той беше доволен, че се махам.

— Какъв нож? Какъв кокал?

— Когато си тръгнах.

Нямаше да каже нищо повече, затова си отбелязах наум да поговоря друг път за това с него. Моментът очевидно не беше подходящ. Отворих бележника, който носех със себе си, и извадих една химикалка.

— Добре. Докато сме тук, искам да ти задам няколко въпроса, свързани с теб. Не знам дори къде живееш.

Той се поколеба. Наистина щеше да се наложи да му вадя думите с ченгел от устата.

— В Гантс Хил — каза накрая той.

Бях минавал често с колата през това предградие на няколко километра североизточно от Лондон, на път за Съфолк.

— Женен ли си?

— Да.

Виждах, че ще каже още нещо, но му отне известно време да го направи.

— Вече не сме заедно. Не ме питай повече за това.

— От кой отбор си?

— „Арсенал“.

Каза го без особен ентусиазъм и аз реших, че ако е почитател на футбола, явно е доста умерен.

— Ходиш ли на кино?

— Понякога.

Започваше да губи търпение.

— Ами музика?

— Какво за нея?

— Класическа? Джаз?

— Не слушам много музика.

Бях се сетил за инспектор Морс и любовта му към операта, но сега и тази идея се изпари.

— Имаш ли деца?

Той измъкна цигарата от устата си — държеше я като отровна стреличка и аз разбрах, че го бях притиснал прекалено силно и прекалено рано.

— Така няма да стане — тросна се той.

В този момент можех много лесно да си го представя в стая за разпит в някое полицейско управление. В погледа му се четеше нещо, което много приличаше на презрение.

— Можеш да пишеш за мен каквото си поискаш. Може да си съчиниш всичко, ако щеш. Има ли изобщо някакво значение? Но няма да си играя на викторина с теб — нито сега, нито никога. Имам си работа с една мъртва жена, която някой е убил в собствената й дневна, и това е всичко, което ме интересува в момента.

Той грабна една от страниците.

— Искаш ли да видиш това, или не?

Можех още тогава да си отида у дома. Можех да забравя за цялата история — и като се има предвид какво се случи по-нататък, може би щеше да е по-добре, ако го бях сторил. Но току-що си бях тръгнал от местопрестъплението. Чувствах се почти така, сякаш бях познавал Даяна Купър, и по някаква причина — може би заради снимките, които бях видял, и заради насилствената й смърт — изпитвах някакво усещане за дълг към нея.

Исках да науча повече.

— Добре — казах аз и оставих химикалката си. — Покажи ми.

На страницата имаше копие от съобщението, което Даяна Купър беше изпратила на сина си две минути преди да умре.

Видях момчето, което

беше лацерирано и се страхувам

— Какво ти говори това? — попита ме той.

— Прекъснали са я, преди да успее да го завърши — казах аз. — Няма точка на края. Не е имала време да каже от какво се страхува.

— Или може би просто се е страхувала. Може би се е страхувала прекалено много, за да мисли за точката в края на изречението.

— Медоус беше прав. Няма никакъв смисъл.

— Тогава може би това ще ти го разясни.

Хоторн извади още три страници — копия от статии във вестници отпреди десет години.

„Дейли Мейл“ — петък, 10-ти юни, 2001 година

БЛИЗНАК УБИТ В УЖАСЯВАЩ ИНЦИДЕНТ, ШОФЬОРЪТ БЯГА

Братът се намира в критично състояние, но лекарите казват, че ще се възстанови.

Осемгодишно момче се бори за живота си, а неговият брат близнак е убит от късогледа шофьорка, която премазала децата и после е избягала.

Джеръми Годуин е с тежки наранявания, включително фрактура на черепа и сериозни лацерации на мозъка. Брат му, Тимъти, е загинал на място.

Инцидентът се е случил в четири и половина следобед на крайбрежната улица в морския курорт Дийл, графство Кент. Двете момчета, описвани като „неразделни“, се връщали в хотела си със своята бавачка, 36-годишната Мери О’Брайън. Тя казала пред полицията: „Колата се появи зад ъгъла. Шофьорката дори не се опита да намали. Тя удари децата и просто отпраши. Работя за семейството от три години и съм покрусена. Не можах да повярвам, че тя не спря.“ Полицията е арестувала една 52-годишна жена.

 

„Телеграф“ — събота, 11-ти юни, 2001 година

ПОЛИЦИЯТА АРЕСТУВА КЪСОГЛЕДАТА ШОФЬОРКА, УБИЛА БЛИЗНАК

Жената, която уби осемгодишния близнак Тимъти Годуин и нанесе животозастрашаващи наранявания на неговия брат, се казва Даяна Купър. Госпожа Купър, петдесет и две годишна, е постоянна жителка на Уолмър, графство Кент, и се е връщала от голф клуб „Ройъл Сенк Пор“, когато се е случил инцидентът.

Госпожа Купър е употребила алкохол в приятелска компания в голф клуба, но е била в нормата, а свидетели потвърждават, че не е шофирала с превишена скорост. За сметка на това е шофирала без очилата си и след тест, проведен от полицията, е установено, че не е могла да прочете регистрационен номер от осем метра разстояние.

Адвокатите й направиха следното изявление: „Клиентката ни е прекарала следобеда в игра на голф и се е прибирала у дома си, когато се е случил инцидентът. За съжаление тя е забравила очилата си, но преценила, че ще успее да измине без тях относително краткото разстояние. Тя признава, че след инцидента изпаднала в паника и се прибрала право у дома си. За сметка на това тя напълно е осъзнавала сериозността на постъпката си и още същата вечер, само два часа по-късно, се е свързала с полицията.“

Полицията е предявила обвинения срещу госпожа Купър съгласно Закона за движение по пътищата от 1998 година, параграфи 1 и 170 (2) и (4). Обвинена е в причиняване на смърт вследствие на безразсъдно шофиране и бягство от мястото на инцидента. Госпожа Купър е дала за свой адрес Ливърпул Роуд, Уолмър. Наскоро е загубила съпруга си, починал след продължително боледуване. Нейният син Деймиън Купър е актьор, участвал в представления с Кралската Шекспирова трупа, а последната театрална постановка с негово участие е „Рожден ден“

 

„Таймс“ — вторник, 8-ми ноември, 2001 година

СЕМЕЙСТВО ИЗИСКВА ПРОМЯНА В ЗАКОНА, СЛЕД КАТО ШОФЬОРКА-УБИЕЦ ОСТАВА НА СВОБОДА

Майката на осемгодишното момче, което беше убито, докато пресичало улицата в крайбрежното градче Дийл, област Кент, даде изявление днес, след като шофьорката беше пусната на свобода.

Тимъти Годуин загинал на място, а неговият брат близнак, Джеръми, е понесъл сериозни мозъчни разкъсвания, след като Даяна Купър, 52, не успяла да ги види от колата си. Впоследствие се разбрало, че госпожа Купър е забравила очилата си в голф клуба, където спортувала преди това, и не е можела да вижда на разстояние, по-голямо от седем метра. Съдът в Кентърбъри постанови, че да не носи очилата си не е било в разрез със закона. Съдия Найджъл Уестън каза „било е неразумно да шофирате без очилата си, но те не са законово изискване, а няма и никакво съмнение, че се разкайвате. В светлината на това заключавам, че случаят не изисква лишаване от свобода.“

Госпожа Купър е лишена от правото да шофира в рамките на една година, към шофьорската й книжка са прибавени девет наказателни точки и тя трябва да покрие разноските по делото в размер на 900 паунда. Също така, съдията е предложил три месеца възстановително правосъдие, но семейството на двете момчета отказало да се срещне с нея.

Извън заседателната зала Джудит Годуин каза: „Никой не би трябвало да има право да застава зад волана на кола при положение, че не вижда. Ако това не е в разрез със закона, то законът трябва да бъде променен. Синът ми е мъртъв. Другият ми син е осакатен. А нея просто я смъмриха. Това не може да е справедливо.“

Говорител на „Брейк“^[1] — благотворителната организация за безопасност по пътищата — заяви: „Никой не бива да шофира, ако не е в състояние да контролира напълно автомобила си.“

Погледнах датите над трите статии и направих връзката. — Всичко това се е случило точно преди десет години — възкликнах аз.

— Девет години и единайсет месеца — поправи ме Хоторн. — Инцидентът е бил в началото на юни.

— Все пак си е годишнина. — Подадох му обратно третата статия.

— А оцелялото момче… е имало мозъчни лацерации.

Взех съобщението, изпратено от Даяна Купър, и прочетох:

— „… момчето, което беше лацерирано…“

— Мислиш, че има някаква връзка?

Предположих, че говори саркастично, но не се хванах на въдицата.

— Знаеш ли къде живее тя? — попитах аз. — Джудит Годуин? Хоторн прегледа останалите страници.

— Има някакъв адрес в Хароу-он-дъ-Хил.

— А не в Кент?

— Може да са били на почивка. Първата седмица от юни… тогава е лятната ваканция.

Значи може би Хоторн все пак имаше деца. Как иначе би съобразил? Но не посмях да повдигна повторно тази тема. Вместо това го попитах:

— Ще отидем ли да се срещнем с нея?

— Няма защо да бързаме. Освен това имаме среща с господин Корнуолис, съвсем наблизо оттук.

За миг умът ми блокира. Нямах представа за кого говори.

— Погребалният агент — напомни ми той.

После започна да подрежда документите, като ги прибираше към себе си като фокусник с тесте карти. Беше любопитно, че макар инспектор Медоус никак да не го харесваше, някой по-висшестоящ в полицията явно го приемаше сериозно. Местопрестъплението беше оставено непокътнато, за да може той да го огледа. Държаха го в течение на абсолютно всичко. Хоторн угаси цигарата си.

— Да тръгваме — каза той.

Направи ми впечатление, че отново аз платих кафетата.

Повървяхме малко надолу по Фулъм Роуд и се качихме на автобус номер 14 — същият, който Даяна Купър беше използвала в деня на смъртта си. Слязохме от автобуса, както Хоторн би се изразил, в дванайсет и двайсет и шест, и като се върнахме малко назад, стигнахме до погребалния дом.

Не бях влизал в погребален дом, откакто почина баща ми — а това беше много отдавна. Бях на двайсет и една. Макар да беше боледувал дълго, краят беше дошъл съвсем внезапно, и цялото семейство бяхме потресени. По все още неизвестни за мен причини, отнякъде се появи един чичо и се зае еднолично с подготовката на погребението — след цял живот като агностик баща ми беше изявил желание да има религиозно погребение. Чичо ми сигурно беше убеден, че ни прави услуга, но за съжаление той беше един твърде шумен и вироглав човек и не мога да кажа, че някога ми е бил особено симпатичен. Въпреки това аз се озовах заедно с него в един погребален дом в северната част на Лондон. В еврейските семейства погребението се прави много бързо и аз все още не бях имал време да осмисля случващото се; все още бях в шок. Смътно си спомням някаква голяма стая, която приличаше повече на бюро „Загубени вещи“ на някоя железопътна гара, отколкото на кабинет на погребален агент. Всичко беше много тъмно, в различни оттенъци на кафявото. Зад един плот стоеше нисък, брадат мъж, със зле скроен костюм и ярмулка: погребалният агент или може би някой негов асистент. Като в някакъв кошмар, виждам около себе си множество хора. Това други клиенти ли бяха или служители? Помня, че нямах никакво усещане за уединение.

Чичо ми преговаряше за цената на погребението, което щеше да се проведе на следващия ден. Не ме попита какво мисля аз. Обсъждаше различни ковчези и различни възможности с мъжа зад щанда, а аз стоях и ги слушах, докато двамата се разгорещяваха все повече и повече, и накрая осъзнах, че всъщност са започнали направо да се карат. Чичо ми обвини погребалния агент, че ни мами, и това преля чашата. Другият мъж побесня. Лицето му доста се беше зачервило и той вече сочеше с пръст към нас и крещеше с пяна на уста:

— Ако искате махагон, ще платите за махагон!

Нямам представа дали погребаха баща ми в махагон или шперплат — и често казано, не ме интересува. Гневът на погребалния агент и думите, които изрече, отекваха в паметта ми от близо четирийсет години насам. Накараха ме да се зарека, че моето собствено погребение ще бъде кратко, евтино и без демонстрация на религиозна принадлежност. И все още не ме бяха напуснали, когато последвах Хоторн в „Корнуолис и синове“ и затворих (безшумно) вратата зад гърба си.

Погребалният дом изглеждаше така, както го описах, по-малък и не толкова страховит, колкото кабинета, който помнех от миналото си — но този път, разбира се, поводът не беше свързан лично с мен. Хоторн се представи на Айрин Лоус, която ни заведе право в кабинета на Робърт Корнуолис в края на коридора — в същата онази стая, където Даяна Купър беше уредила приготовленията, от които вече наистина е щяла да има нужда. Този път Айрин остана, като решително се намести на един стол, сякаш преждевременната смърт на Даяна Купър беше по нейна вина и тя очакваше да бъде разпитана редом със своя братовчед. Отново се улових, че се чудя какво ли би било да работя тук и да седя в една стая с тези миниатюрни урни, които непрестанно да ми напомнят, че всичко, което съм бил и всичко, което съм постигнал, един ден ще може да се побере в някоя от тях. Между другото, Хоторн не ме представи. Никога не го правеше. Вероятно ме бяха взели за негов асистент.

— Вече разговарях с полицията — започна Корнуолис.

— Да, сър.

Стана ми любопитно, че Хоторн го нарече „сър“ Веднага забелязах, че се държи много по-различно, когато разговаря със свидетели или заподозрени, или с някой, който би могъл да му помогне с разследването. Колкото повече го опознавах, толкова повече се убеждавах, че го прави нарочно. Хората сваляха гарда си, когато разговаряха с него. Нямаха представа що за човек е, нито за това, че просто чакаше подходящия момент, за да им направи дисекция. За него учтивостта беше като хирургическа маска — нещо, което си слагаше, преди да извади скалпела си.

— Поради необичайното естество на престъплението бях помолен да подпомогна разследването като независим консултант. Много съжалявам, че отнемам от времето ви… — той се усмихна крокодилски на погребалния агент. — Имате ли нещо против, ако пуша?

— Всъщност…

Беше твърде късно. Цигарата вече беше между устните му, запалката проблясваше. Госпожица Лоус се намръщи и плъзна една калаена чинийка на бюрото пред него, за да я използва вместо пепелник. Забелязах надписа, гравиран по ръба: „Робърт Даниъл Корнуолис, погребален агент на годината, 2008“.

— Имате ли нещо против още веднъж да си припомните срещата с госпожа Купър, като започнете от самото начало?

Робърт Корнуолис направи точно това, като говореше със същия премерен тон, който вероятно беше използвал множество пъти през годините работа с опечалените. Хоторн може и да беше разкритикувал начина, по който бях разкрасил първата си глава, но онова, което ни каза, малко или много се припокриваше с онова, което бях написал. Госпожа Купър била разумна, делова и се отнесла сериозно към въпроса. Дошла без уговорена среща и си тръгнала, щом всичко било уредено.

Като погледна назад, може би не се бях отнесъл съвсем честно с Робърт Корнуолис. Описах го като сбръчкан и печален, но може би се бях подвел от професията му и сега бях поразен от неговата обикновеност. Ако изключим труповете, балсамиращите течности, погребенията и сълзите, той несъмнено би изглеждал като съвсем приятен човек, с когото с удоволствие бихте си побъбрили, ако го срещнете на някое празненство. Само по-добре да не го питате с какво се занимава.

— Колко време остана с вас госпожа Купър? — попита Хоторн.

Айрин Лоус сякаш беше очаквала този въпрос.

— Беше тук малко над петдесет минути — отговори тя, с отчетливата дикция на говорещ часовник.

— Щях да кажа около час — съгласи се Корнуолис. — Много внимателно обсъдихме цялата подготовка. И цените.

— Колко щеше да ви плати?

— Айрин може да ви предостави пълен разчет. Тя вече разполагаше с парцел на гробището „Бромптън“, което значително намаляваше разходите. Цената на гробните места в Лондон доста се покачи през годините, подобно тази на недвижимите имоти. Крайната сума, включително таксата за погребение на англиканската църква и на гробарите, беше 3000 паунда.

— 3170 паунда — поправи го госпожица Лоус.

— С кредитна карта ли плати?

— Да. Плати пълната сума, въпреки уверенията ми, че предлагаме десетдневен срок за размисъл, за в случай, че си промени решението. В това отношение си приличаме с търговците на двойни стъклопакети.

Това беше неговата малка шега. Той се усмихна. Айрин Лоус се намръщи.

— Какво направихте с парите? — попитах аз. — Имам предвид, че ако не беше умряла…

— Щяхме да внесем парите в доверителна сметка. Ние сме част от договорния фонд „Голдън Чартър“, който обслужва плащанията — и също така, разбира се, компенсира инфлацията.

В някакъв момент ми беше хрумнало, че може би смъртта на госпожа Купър беше добре дошла за погребалния дом, тъй като те първи щяха да се облагодетелстват от нея — заради самото погребение. Но щом вече беше платила, вярно беше тъкмо обратното. Зарадвах се, че не бях повдигнал въпроса.

Въпреки това Хоторн ме изгледа ядосано, за да ми покаже, че включването ми го е подразнило.

— Как бихте определили настроението й по време на срещата? — попита той, сменяйки изцяло темата.

— Беше в настроение, обичайно за всеки, който идва при нас — отговори Корнуолис. — Чувстваше се малко неловко, поне в началото. В нашата страна имаме големи резерви към разговорите за смъртта. Винаги съм казвал, че е грехота да не се държим като швейцарците, които са измислили тяхното „Кафе Мортел“ — една възможност да обсъдиш смъртността си, докато пиеш чай и хапваш торта.

— Не бих отказал чаша чай, ако ви се намира — каза Хоторн.

Корнуолис погледна към госпожица Лоус, която стана и излезе с тежки стъпки от стаята.

— Казвате, че вече е знаела как точно иска да протече погребението й?

— Да. Беше си направила списък.

— Този документ все още ли е у вас?

— Не. Тя го взе със себе си. Аз му направих копие и го прикачих към цялостната оферта, която й изпратих.

— Останахте ли с впечатление, че въпросът е донякъде спешен за нея? Каза ли ви защо е избрала да дойде точно този ден?

— Не даваше вид да се тревожи, че я грози някаква опасност, ако това имате предвид.

Корнуолис поклати глава, преди да продължи:

— Господин Хоторн, не е необичайно хората да подготвят собственото си погребение. Тя не беше болна. Не беше нервна или уплашена. Вече казах това на полицията. Също така им казах, че и двамата с госпожица Лоус бяхме шокирани от новината.

— Защо й се обадихте по телефона?

— Простете?

— Разполагам с разпечатка на телефонните й разговори. Обадил сте й се малко преди два без десет. Отивала е на среща на борда на директорите в театър „Глоуб“. Разговарял сте с нея около минута и половина.

— Точно така. Трябваше ми номера на парцела, в който е погребан съпругът й.

Корнуолис се усмихна.

— Трябваше да се свържа с управата на гробището, за да регистрирам погребването. Това беше единствената информация, която не ми беше предоставила. Има нещо, което вероятно трябва да спомена. Тя явно спореше с някого, когато й се обадих. Чуваха се някакви гласове. Каза, че ще ми върне обаждането, но разбира се, така и не го направи.

Айрин Лоус се върна с чая на Хоторн. Чашата изтрака в чинийката, когато я остави пред него.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо друго, господин Хоторн? — попита Корнуолис.

— Бих искал да знам… и двамата ли разговаряхте с нея?

— Айрин я въведе в кабинета ми.

— Разговарях с нея за кратко на рецепцията, но не присъствах на срещата — прекъсна го госпожица Лоус, когато седна на мястото си.

— В някакъв момент оставала ли е сама?

Корнуолис се намръщи.

— Доста странен въпрос. Защо бихте искали да знаете това?

— Просто ми е любопитно.

— Не. Аз бях с нея през цялото време.

— Отиде да се освежи, точно преди да си тръгне — каза госпожица Лоус.

— Имате предвид, че е отишла до тоалетната.

— Точно това казах. Само тогава остана сама. Аз я заведох до помещението, което се намира надолу по коридора и след това се върнах заедно с нея, за да вземе нещата си. Бих искала да добавя, че когато си тръгна, беше в напълно уравновесено състояние на духа. Дори беше облекчена — но това често се случва с хората, които идват тук. Всъщност това е част от работата ни.

Хоторн пресуши чая си на три големи глътки. Изправихме се, за да си тръгнем. В този момент ми хрумна нещо.

— Не е споменавала човек на име Тимъти Годуин, нали? — попитах аз.

— Тимъти Годуин? — Корнуолис поклати глава. — Кой е той?

— Едно момче, загинало в автомобилен инцидент — казах аз. — Имал е брат, Джеръми Годуин.

— Каква ужасна случка — Корнуолис се обърна към своята братовчедка. — Айрин, да е споменавала пред теб някое от тези две имена?

— Не.

— Съмнявам се, че имат общо със случая — прекъсна ме Хоторн и протегна ръка. — Благодаря ви за отделеното време, господин Корнуолис.

Отвън, на улицата, той се обърна към мен.

— Приятел, направи ми една услуга. Никога не задавай въпроси, когато си с мен. Никога не питай за нищо. Става ли?

— Очакваш просто да си седя и да не казвам нищо?

— Точно така.

— Аз не съм глупав — казах аз. — Може да помогна.

— Значи грешиш, поне за едното от двете. Но мисълта ми е, че не си тук, за да помагаш. Нали каза, че това е детективска история? Аз съм детективът. Какво не ти е ясно?

— Тогава ми кажи какво си научил — казах аз. — Бил си на местопрестъплението. Видял си справката с телефонните обаждания. Разговарял си с погребалния агент. Знаеш ли вече нещо?

Хоторн се замисли какво да отговори. Погледът му изглеждаше празен и за миг си помислих, че просто ще подмине въпроса ми. След това реши да ме съжали.

— Даяна Купър е знаела, че ще умре — каза той.

Зачаках да добави още нещо, но той просто се обърна и закрачи надолу по тротоара. Обмислих какво мога да направя, а после го последвах, като неуспешно се опитвах да вляза с крачка с него — във всякакъв смисъл.