Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (21)

Двайсет и едно: Академията

Не разбрах какво искаше да каже Хоторн, но колкото повече мислех над това, толкова повече унивах. Как беше възможно да съм виновен за палежа в дома на Найджъл Уестън? Аз даже не знаех къде живее преди да отидем там, и дори не бях продумал, докато Хоторн беше сипал нападки над възрастния човек. Нито бях казвал на някого, че възнамеряваме да се срещнем с него — освен на съпругата ми, асистентката ми, единия от синовете ми и агентката ми, Хилда Старк. Да не би Хоторн нарочно да се опитваше да излее гнева си върху мен? Не би ме учудило. Беше се случило нещо неочаквано за него и той си го беше изкарал на първия човек, който му се беше изпречил пред погледа.

Зачудих как ще се отрази това на нашето разследване. Докато беше в апартамента ми, Хоторн малко или много елиминира Алан Годуин от издирването на убиеца и аз мислех, че същото важи и за бившия съдия. Беше вярно, че между Уестън и Даяна Купър имаше някаква връзка и във факта, че я беше пуснал на свобода, имаше нещо притеснително, но нямаше никакво доказателство, че е извършил престъпление. И въпреки това го бяха нападнали! Точно когато започвах да си мисля, че между убийствата и автомобилния инцидент все пак няма никаква връзка, се беше оказало тъкмо обратното.

Даяна Купър беше шофирала колата, беше убила Тимъти Годуин и беше ранила неговия брат. Беше избягала от местопрестъплението, за да защити своя син, Деймиън Купър. Съдия Уестън я беше пуснал на свобода, като само леко я беше смъмрил. И тримата бяха станали жертви на нападение… което за двама от тях се беше оказало фатално. Това не можеше да е съвпадение.

Но повдигаше друг въпрос. Как се вписваше във всичко това Дженифър Лий — момичето, което беше играло в Академията заедно с Деймиън Купър и беше изчезнало? Разбира се, може би тя нямаше нищо общо. Аз сам бях решил да потърся информация за нея през телефона си, когато излязохме от къщата на Грейс Лъвъл, и макар Хоторн да беше прочел статията във вестника, не беше направил никакъв коментар. Така че не можех да бъда сигурен, че изобщо има някаква връзка.

Внезапно изпитах отвращение от себе си.

Беше по средата на следобеда, а аз седях сам в някакво долнопробно кафене до метростанция „Хауслоу Ийст“, където бях влязъл, след като се разделих с Хоторн. Той се беше качил на метрото. Бях заобиколен от огледала, светещи менюта и един огромен телевизор, по който даваха някакво дневно предаване за антики. Бях си поръчал две филийки препечен хляб и чаша чай, които всъщност не исках. Какво се беше случило с мен? Когато първоначално се запознах с Хоторн, аз бях преуспяващ писател. Бях създателят на телевизионен сериал, гледан в петдесет държави, и по една случайност бях женен за продуцентката. Хоторн беше работил за нас. Бяха му плащали десет или двайсет паунда на час, за да предоставя информация, която бях използвал в писането на сценариите.

Но за по-малко от две седмици всичко се беше променило. Бях се оставил да се превърна в мълчалив партньор, един второстепенен герой в собствената си книга! И нещо по-лошо — някак бях убедил сам себе си, че не мога да разгадая и една улика, без да попитам Хоторн какво мисли по въпроса. Със сигурност не бях чак толкова глупав. Твърде дълго бях вървял по петите му. Сега, когато него го нямаше, имах възможност да вляза в главната роля.

Чаят ми лъщеше мазно. Препечените филийки бяха наклепани с нещо, което приличаше на изтекло от кола. Избутах чинията встрани и извадих телефона си. Хоторн щеше да отсъства до края на деня, което ми даваше предостатъчно време да разследвам тази нова заподозряна: Дженифър Лий. Странно, но към статията в „Саут Лондон Прес“ нямаше нейна снимка. Зачудих се как ли изглежда. Не успях да открия снимка в интернет, където името й се споменаваше едва на няколко места. Беше изчезнала и никой не я беше намерил. Това беше всичко. Родителите й може би още тъгуваха за нея, но общественият интерес беше замрял.

Исках да науча повече за нея. Ако наистина през цялото време бях гледал в грешната посока — тоест към Дийл, — значи беше време да открия онова, което ми беше убягвало. Какво точно би могло да се е случило в Академията, което да свърже Дженифър, Деймиън и Даяна Купър, и как изобщо то би довело до убийство?

Още докато разсъждавах над този въпрос, ми хрумна, че имах начин да проуча нещата отвътре. От време на време Академията кани актьори, режисьори и сценаристи на срещи със студентите, и предната година бях обсъждал с група студенти онзи любопитен любовен триъгълник: актьор, писател и сценарий. В рамките на един час се бях опитал да им обясня как един добър актьор винаги ще открие неща в сценария, за които писателят дори не подозира, а лошият ще вмъкне в него неща, които писателят би предпочел да ги няма. Бях разговарял с тях за това как се създава един образ. Кристофър Фойл например съществуваше на хартия много преди Майкъл Китчън да получи неговата роля, но истинската работа започва едва след вземането на това решение. Между двама ни винаги беше имало известно напрежение. Например, Майкъл още от самото начало настоя Фойл да не задава никакви въпроси, което усложни моя живот и изглеждаше, меко казано, необичайно за един детектив. И въпреки това идеята не беше никак глупава. Открихме други, по-изобретателни начини да се сдобиваме с информацията, необходима за развитието на действието. Фойл успяваше да предразполага хората, да накара заподозрените да казват повече, отколкото им се искаше. По този начин, година след година, образът му се развиваше.

Така или иначе, разговарях със студентите за това и за много други неща и не съм сигурен доколко беседата им беше полезна. На мен обаче ми беше много приятно. Няма нищо, което един писател да обича повече от това да говори за писане.

Беше ме поканила една от заместник-директорките на Академията. Ще я наричам Лиз, тъй като пожела да не разкривам самоличността й. Обадих й се по телефона от кафенето. За щастие по една случайност същия ден тя щеше да бъде в Академията и се съгласи да се срещнем за един час в три следобед. Лиз е умна, доста емоционална жена, с няколко години по-възрастна от мен. Тя самата беше учила за актриса, но впоследствие се беше насочила към писане и режисура. След един болезнен сблъсък с пресата тя се беше върнала към преподаването. Беше режисирала една пиеса за британските сикхи, която, макар и добронамерена, беше довела до размирното поведение на двама общински съветници (каза ми, че никой от тях не бил гледал представлението), които бяха насъскали тълпата до безумие. Никой не се притече да защити Лиз. Дори сега, години по-късно, тя предпочиташе да остане анонимна.

Основната сграда на Академията на Гауър Стрийт е странно място. Входът с двете статуи, изобразяващи комедията и трагедията, изработени от Алан Дърст през двайсетте години, е едновременно внушителен и почти незабележим. Тясната врата въвежда в сграда, която изглежда твърде малка за трите театрални зали, кабинетите, репетиционните, работилниците и всичко друго, което се намира вътре. Помня я като един лабиринт от бели коридори и стълбища с летящи врати навсякъде, така че по време на първото посещение в нея се чувствах като лабораторна мишка. Този път се срещнах с Лиз в доста елегантното ново кафене приземния етаж.

— Спомням си Деймиън Купър много добре — каза ми тя.

И двамата си бяхме взели капучино и седяхме заобиколени от черно-бели фотографии на дипломиращия се сега випуск. На масите около нас имаше и няколко студенти, които си бъбреха или четяха сценарии. Тя говореше тихо.

— Винаги съм имала чувството, че ще успее. Но си беше едно малко нахакано човече.

— Не си давах сметка, че по онова време си преподавала тук — казах аз.

— Тъкмо бях започнала. Деймиън трябва да е бил втори курс.

— Ти не си го харесвала.

— Не бих се изразила така. Опитвах се да не показвам чувствата, които изпитвам към студентите си. Работата беше там, че всички бяха изключително чувствителни и лесно можеше да те обвинят в преференциално отношение. Просто ти казвам как стояха нещата. Той беше много амбициозен. Би намушкал собствената си майка, ако това щеше да му помогне да получи някоя роля.

Тя се замисли над думите си.

— Това е малко неуместно казано, като се имат предвид обстоятелствата. Но ти разбираш какво имам предвид.

— Ти гледа ли го в „Хамлет“?

— Да. И беше просто невероятен. Дори малко ме е яд да си го призная. Той получи ролята само защото момчето, избрано преди него, се разболя от мононуклеоза. Онази година имахме нещо като епидемия и известно време тук беше като в Лондон по времето на чумата. Той, разбира се, от самото начало беше искал главната роля. Избра си я за своето представяне, с което искаше да изпъкне. Всъщност, знаеш ли, ти си прав — имам предвид онова, което каза преди малко. Аз наистина не го харесвах. Той умееше да манипулира хората, което беше малко зловещо, а и да не забравяме случката в Дийл.

— Какво за нея? — казах аз.

Внезапно любопитството ми се изостри. Имаше ли връзка между автомобилната злополука и Академията, за която Хоторн не подозираше, и която двамата бяхме пропуснали да забележим?

— Ами просто начинът, по който я използва по време на един от часовете по актьорско майсторство. Изследвахме онова, което наричаме „обществена самота“ и студентите трябваше да донесат по един предмет, който има някаква лична стойност за тях, и да говорят за него пред колегите си.

Тя замълча.

— Той донесе една пластмасова играчка, червен лондонски автобус. И ни пусна запис на една детска песничка: „Колелата на автобуса вървят напред“. Сигурно я знаеш? Разказа ни как я пуснали на погребението на момченцето, загинало при инцидента с колата, шофирана от майка му.

— Кое точно беше зловещо? — попитах аз.

— Всъщност след часа с него малко се скарахме. Той се държа много емоционално. Казваше, че тази песничка го е обсебила, че не може да си я избие от ума — разни такива неща. Но истината е, че ми се стори някак дистанциран от случилото се. Сякаш го използваше, почти като реквизит.

Монологът му беше твърде егоцентричен. В известен смисъл това беше целта на упражнението, но в този случай беше загинало едно осемгодишно момче. Майката на Деймиън може и да не е била изцяло отговорна, но тя го беше убила. Стори ми се неуместно да използва случая по време на часа и му го казах.

— Какво можеш да ми разкажеш за Дженифър Лий? — попитах аз.

— Нея не си я спомням толкова добре. Тя беше много талантлива, но по-скоро затворена. Двамата с Деймиън излизаха известно време и бяха много близки. Опасявам се, че след като завърши, кариерата й не беше твърде успешна. Няколко мюзикъла, нищо повече.

Тя въздъхна.

— Случва се понякога. Човек никога не може да предскаже как ще се развият нещата.

— И след това е изчезнала.

— Писаха за това във вестниците и дори от полицията идваха да задават въпроси, макар да беше изчезнала поне пет или шест години, след като завърши. Говореше се, че отивала да се срещне с някакъв неин почитател… сещаш се, някакъв маниак или нещо подобно, въпреки че впоследствие от полицията решиха, че не е било така и казаха, че най-вероятно е бил някой, с когото е имала връзка. Казаха, че била облечена елегантно, а според съквартирантите й на излизане била в добро настроение. Живеела някъде в Южен Лондон.

— Стретам.

— Точно така. Така или иначе, излязла и никой повече не я видял. Може би, ако беше по-известна или ако някой беше научил за връзката между нея и Деймиън, щеше да се шуми повече. Но предполагам, че в Лондон изчезват много хора и тя просто беше поредната.

— Каза ми, че имаш нейна снимка.

— Да. Имаш късмет, защото от онова време има много по-малко снимки. Сега, разбира се, всеки има телефон. Но тази я запазихме заради „Хамлет“.

Тя беше донесла голяма платнена чанта и я сложи върху масата.

— Намерих я в кабинета.

Тя извади една черно-бяла фотография в рамка и когато я постави между чашите с кафе, сякаш погледнах през прозорец назад към 1998 година. Петима млади актьори стояха на празна сцена и позираха пред обектива с почти пресилена сериозност. Мигновено разпознах Деймиън Купър. Не се беше променил много през изминалите години. По онова време е бил по-слаб и по-красив… нахакан, това беше първото, което си помислих. Гледаше право в обектива и те предизвикваше с поглед да се опиташ да не му обърнеш внимание. Беше облечен с черни дънки и черна риза, разкопчана на гърдите, а в ръка държеше бяла японска маска. Грейс Лъвъл, която беше играла Офелия, и момчето, играло Лаерт, стояха от двете му страни. И двамата държаха ветрила, разперени над главите им.

— Това е Дженифър.

Лиз посочи едно момиче с дълга коса, вързана на опашка, което стоеше точно зад тях. Беше играла мъжка роля и беше облечена със същите дрехи като Деймиън. Трябва да отбележа, че снимката й ме разочарова. Не знам какво точно бях очаквал, но тя изглеждаше съвсем обикновена: хубавичка, с лунички, с вързана коса. Стоеше съвсем в края на групата, обърнала глава към някакъв мъж, който се приближаваше отстрани.

— Кой е това? — попитах аз.

Мъжът едва беше влязъл в кадър и не можех да видя добре лицето му. Беше чернокож, с очила, стиснал букет цветя, видимо по-възрастен от другите.

— Нямам представа — каза Лиз. — Вероятно нечий родител. Снимката е направена след премиерата и залата беше препълнена.

— Ти дали…?

Щях да я попитам нещо за връзката на Дженифър и Деймиън, но точно в този миг видях нещо и спрях по средата на изречението. Гледах един човек на снимката и изведнъж разбрах откъде го познавам. Нямаше никакво съмнение и в прилив на вълнение си дадох сметка, че съм открил нещо което може би е важно, и че сега, поне този път, бях на една крачка пред Хоторн. Знаех нещо, което той не знаеше! Той нарочно ми се беше подиграл пред дома на Грейс Лъвъл и през цялото време се беше държал с мен с безразличие, понякога граничещо с презрение. Е, колко забавно щеше да бъде, ако можех да му кажа, че е пропуснал нещо, когато се върнеше от Кентърбъри. Не успях да сдържа усмивката си. Отмъщението за всички онези часове, през които вървях по петите му из Лондон и мълчаливо го наблюдавах, щеше да бъде сладко.

— Лиз, ти си невероятна — казах аз. Мога ли да я взема за малко?

Имах предвид фотографията.

— Съжалявам. Не може да бъде изнасяна от сградата. Но ако искаш, можеш да я снимаш.

— Чудесно.

Айфонът ми беше стоял на масата и беше записвал разговора ни. Аз го взех и направих снимка на фотографията. Изправих се.

— Много ти благодаря.

Застанал пред Академията, проведох три телефонни разговора. Първо уговорих една среща. След това се обадих на асистентката си, която ме чакаше в кабинета ми. Казах, че няма да се връщам повече този следобед. Най-сетне оставих съобщение на съпругата си, като й казах, че ще закъснея малко за вечеря.

А всъщност изобщо нямаше да вечерям.