Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Даниел Хоторн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Word is Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2025)

Издание:

Автор: Антъни Хоровиц

Заглавие: Убийството е всичко

Преводач: Зорница Русева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Излязла от печат: 22.04.2019

Редактор: Боряна Джанабетска; издателство „Еднорог“

ISBN: 978-954-365-230-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9991

История

  1. — Добавяне

Десет: Филмов сценарий

Имаше причина да не мога да отида на погребението. Предния ден най-сетне ми се бяха обадили хората на Стивън Спилбърг. И двамата с Питър Джаксън бяха пристигнали в Лондон и искаха да се срещнем, за да обсъдим първата чернова на сценария на „Тинтин“ в хотел „Сохо“ на Ричмънд Мюз, почти на ъгъла с Дийн Стрийт.

Добре познавах този хотел. Колкото и да е трудно да повярва човек (ниските тавани и липсата на прозорци са единствени признаци за това), някога е представлявал общински паркинг, но днес е своеобразно средище на британската филмова индустрия. Заобиколен е от продуцентски къщи и офиси на компании, които се занимават с постпродукция, а самият хотел разполага с две собствени прожекционни зали. Веднъж или два пъти съм обядвал в оживения ресторант на приземния му етаж — „Рифюъл“. Почти невъзможно е да не забележите някой известен човек там и самият факт, че имате среща на това място, може да ви накара да се почувствате така, сякаш сте постигнали нещо в този живот. В това отношение тук е малкият Лос Анджелис на Лондон.

Когато онази вечер се прибрах вкъщи, веднага забравих за Деймиън Купър и неговата майка. Вечерях набързо и после се качих в кабинета си на втория етаж, за да прочета сценария за трийсети път. Бях убеден, че в него има доста добри неща, но това не ми пречеше да се тревожа. Нямах никаква представа как ще откликнат на работата ми Джаксън като режисьор и Спилбърг като продуцент.

Точно там беше проблемът.

„Тинтин“ е европейски феномен и то такъв, който никога не е бил особено популярен от другата страна на океана. Причината за това може би донякъде е чисто историческа. Комиксът от 1932 година, „Тинтин в Америка“, е безогледна сатира на Съединените щати, която описва американците като покварена, подкупна и ненаситна нация: още в първата картинка един полицай козирува на някакъв маскиран бандит, който минава покрай него с димящ револвер — и веднага щом Тинтин пристига в Ню Йорк и се качва в едно такси, се оказва, че мафията го е отвлякла. Цялата история на коренното население на американския континент е великолепно разказана само в пет картинки. Откриват нефт в някакъв индиански резерват. Пристигат бизнесмени с пури в уста. Войници прокуждат разплаканите деца от родната им земя. Идват строители и банкери. Едва ден по-късно един полицай казва на Тинтин да се махне от някакво огромно кръстовище. „Къде си мислиш, че се намираш — в Дивия запад?“

Има също така и чисто културна пропаст. Какво биха помислили американците за странните отношения, които сякаш са напълно нормални за света на Тинтин? Той е приятел с един не напълно поправил се пияница, капитан Хадок, както и с напълно глухия професор Калкулус (на когото не е отредена роля в първия филм). Има и едно говорещо куче. Да не забравяме и детективите-идиоти с техните плоски шегички — Томпсън и Томсън, които се различават само по формата на мустаците си. Но преди всичко приключенията на Тинтин са лишени от всякаква последователност. Комиксите на „Марвъл“ и „Ди Си“ боравят с фантастични образи, но поне ги изпращат на разпознаваеми приключения, предоставят им оригинални истории, лични трагедии (за злодея Магнито се оказва, че е оцелял от Холокоста), любовни драми, психологически проблеми, политическа осведоменост и всичко останало. Много малко от комиксите за Тинтин разполагат с нещо, което поне малко да прилича на смислена повествователна форма, а един от тях — „Бижутата на Кастафиоре“ — умишлено е направен така, че да няма никакъв компактен сюжет.

Тинтин си няма приятелка. Макар да се предполага, че е журналист, почти никога не го виждаме как работи. Възрастта му е неопределена. Всъщност би могъл да е и дете, някакъв прекомерно едър бойскаут. Стилът на облеклото и прическата му са абсурдни. За разлика от другите герои, чиито лица са грижливо нарисувани, неговото съвсем нарочно е направено да прилича просто на кръгче. Очите и устата му представляват три точки, а носът му е една малка буква „с“. Макар да се предполага, че е белгиец, той няма никакви национални характеристики, които да подсказват, че е чужденец от друга държава. Той няма родители, няма истински дом (докато не отива да живее в „Марлинспайк Хол“ заедно с капитан Хадок), нито някакви чувства, различни от желанието да пътува и да участва в приключения. Как изобщо би могъл да бъде главен герой в холивудски филм на стойност 125 милиона долара?

Навлязох в света на Тинтин по един малко странен начин. Първоначално ме бяха поканили да работя по компютърната игра, която щеше да излезе с първия филм, „Тайната на еднорога“, за една френска компания, която тъкмо беше направила огромен удар с „Assassins Creed“. Това не е нещо, което в обичайния случай бих приел. Аз не играя компютърни игри. Като цяло не ми харесват особено. А и писането на случайни реплики за безименните пирати, които се мотаят по палубата на кораба „Еднорог“, не ми се струваше особено привлекателна, дори когато — в една от първите чернови — ги накарах задълбочено да обсъждат моите книги. Но истината е, че Спилбърг си е Спилбърг, и аз се питах къде ли би могла да ме отведе тази работа.

Отведе ме в Уелингтън, в дома на Питър Джаксън. По някаква причина се озовах замесен в работата по продължението, точно когато наближаваше завършването на първи филм. И, което бе дори още по-странно, оказа се, че с „Тайната на еднорога“ има някакви проблеми и едва ли неслучайно ме помолиха да помогна с изчистването на историята и смисловата последователност — даже да добавя няколко допълнителни сцени. Някои от тях дори влязоха във филма. Има един мъничък момент, когато един мъж се удря в улична лампа. Пада на земята и в стила на илюстрациите на Ерже, няколко птички започват да пърхат в кръг около главата му. Но има и обрат. Камерата се отдръпва назад и се оказва, че инцидентът се е случил пред някакъв магазин за домашни любимци и птичките са истински: виждаме собственика, който се опитва да ги хване с една мрежичка.

Споменавам това, само защото беше заснето от Стивън Спилбърг и от всичко, което съм написал в рамките на четирийсет години, това вероятно е сцената, с която се гордея най-много. Когато той ми я пусна в една прожекционна зала в Лос Анджелис, аз почти подскочих от дивана от вълнение. Това беше човекът, снимал „Челюсти“, „Извънземното“, „Индиана Джоунс“, „Списъкът на Шиндлер“. И сега в неговата филмография, имаше четирийсет секунди, които бяха написани от мен. Всъщност, когато поглеждам назад към цялото преживяване около Тинтин, това е моментът, който бих искал да запомня. Никога повече не се почувствах чак толкова добре.

Освен това е редно да отбележа, че обожавах да работя с Питър Джаксън. Всъщност, той ми беше допаднал още от мига, в който се запознах с него в сградата на компанията му „Уета“ в Уелингтън. Той ми показа един дълъг коридор. По средата на коридора имаше висок шкаф. И се оказа, че това всъщност било тайният вход към кабинета му. Той натисна едно копче и вратата отзад се отвори с помощта на скрит хидравличен механизъм, при което се показа едно огромно помещение. Тайна врата! В книгите за Тинтин е пълно с такива. Дори аз имам една (макар да е далеч по-обикновена) в дома си в Лондон. Джаксън е приятен, спокоен и дружелюбен, и човек би могъл лесно да забрави, че с трилогията си „Властелинът на пръстените“ той беше написал, продуцирал и режисирал три от най-касовите филми в историята на киното, като успоредно с това беше спечелил стотици милиони долари. Нищо в начина, по който се обличаше, и живота, който водеше, не пасваше на стереотипа за филмов магнат. След първата ни среща обикновено работехме в неговата къща, която съм запомнил като разхвърляна, уютна, изпълнена с живот. Когато станеше време за обяд, асистентът му се обаждаше на някоя от веригите за доставки в Уелингтън. Храната беше ужасна.

Заедно бяхме решили да адаптираме едно от двойните издания на Ерже: „Седемте кристални топки“ и „Затворници на слънцето“ Историята започва с група професори, които се натъкват, както в случая с гробницата на Тутанкамон, на гробницата на великия жрец Раскар Капак. Тръгнали са да издирват някаква древна гривна, която има магически свойства и на свой ред ще ги отведе в изгубения златен град на инките. Или нещо такова. Когато сценарият беше готов, около половината история беше на Ерже, а една немалка част беше моя. Бях добавил една или две мащабни екшън сцени, включително и преследване на два парни влака, което се превръщаше в бясна обиколка из Андите, и нов кулминационен момент, в който една цяла златна планина се разтапяше от някакъв примитивен лазер. Не можехме да използваме оригиналния финал от книгата — слънчево затъмнение — защото вече го бяха показали в друг, много успешен филм („Апокалипто“ на Мел Гибсън) преди пет години.

Така стояха нещата, когато отидох на срещата в хотел „Сохо“ Питър Джаксън вече ми беше казал, че си е отбелязал някои неща, които да обсъдим, но това далеч не беше учудващо. Сценарият на филм от такъв мащаб може да мине през двайсет или трийсет чернови, преди да бъде готов да премине към продукция, и в някакъв момент почти със сигурност щяха да ме уволнят. Бях съвсем подготвен за това. Просто се надявах да не ме изритат веднага. Щеше да е хубаво, ако ме оставят да се пробвам два или три пъти да докарам сценария както трябва. Към този момент, между другото, „Тайната на еднорога“ все още не беше излязъл по кината. Бях го гледал и смятах, че е необикновен. Спилбърг беше използвал една нова технология за записване на движенията на актьорите, която по магически начин беше превърнала актьорите Джейми Бел и Анди Съркис в анимационните герои Тинтин и Хадок.

Пристигнах в хотел „Сохо“ в десет часа, както ме бяха инструктирали, и ме заведоха в стая на първия етаж, където имаше голяма съвещателна маса, три стъклени чаши и бутилка минерална вода „Фиджи“. Питър Джаксън пристигна няколко минути по-късно. Беше сърдечен както обикновено, с грохналия вид на човек, който току-що е прелетял над половината земно кълбо. Беше доста отслабнал и дрехите му висяха. Говорихме си за Лондон, за времето, филмите в последно време… за всичко, но не и за сценария. Тогава вратата се отвори и влезе Спилбърг. Той има навика да носи горе-долу едни и същи дрехи: кожено яке, дънки, маратонки, бейзболна шапка. Очилата и брадата му го правят мигновено разпознаваем. Както винаги, трябваше да си напомня, че това наистина се случваше, че седях в една и съща стая с него. Това беше човек, с когото си бях мечтал да се запозная общо взето през целия си живот.

Както винаги, Спилбърг започна направо по темата. Никога не съм срещал друг човек, така съсредоточен върху правенето на филми и разказването на истории. За краткото време, откакто се бяхме запознали, той никога не ми зададе въпрос за личния ми живот и често оставах с впечатление, че единственото нещо, свързано с мен, което го интересуваше, бяха думите, които съм написал. Бях се чудил откъде ли ще започне. Дали му харесваше начинът, по който водя историята? Дали образите бяха сполучливи? Бяха ли екшън сцените на правилните места? Бяха ли смешни шегите ми? Винаги се ужасявам от мига, в който някой режисьор разгръща мой сценарий. Първите думи, които излязат от неговата — или нейната — уста, може да променят следващата година от живота ми.

— Избрал си грешния комикс — каза той.

Това беше невъзможно. В Уелингтън, двамата с Питър бяхме обсъждали кои комикси ще адаптираме. Бях отделил три месеца на тази чернова. Това беше последното, което бях очаквал да каже.

— Моля? — казах аз, макар да не съм сигурен, че съм използвал точно тази дума.

— „Седемте кристални топки“, „Затворници на слънцето“ Това са грешните комикси…

— Защо?

— Не искам да ги снимам.

Погледнах към Питър. Той кимна.

— Окей.

И това всъщност беше всичко. Нямаше значение, че Питър Джаксън щеше да режисира, а Спилбърг да продуцира. И двамата имаха екземпляр от моя сценарий, но изобщо нямаше да го обсъждаме: нито сюжета, нито героите, нито екшън сцените, нито шегите. Нямаше нищо, за което да говорим.

— Може да вземем „Затворници на слънцето“ за третия филм — каза Питър и небрежно махна с ръка. — Според теб с коя книга трябва да започне Антъни за номер две?

Антъни! Това бях аз. Нямаше да ме уволнят.

Но преди Спилбърг да успее да отговори, вратата отново се отвори и за мой потрес и ужас, вътре влезе Хоторн. Както винаги, беше облечен със своя костюм и бяла риза, но този път си беше сложил и черна вратовръзка.

За погребението.

Като че ли нямаше никаква представа каква точно среща беше прекъснал току-що — или колко важна беше тя за мен. Той влезе в стаята, все едно че беше поканен, и когато ме видя, се усмихна, сякаш не беше очаквал да ме намери там.

— Тони — каза той. — Търсих те.

— Зает съм — казах аз и усетих как кръвта нахлува в лицето ми.

— Знам. Виждам, приятел. Но сигурно си забравил. Погребението!

— Казах ти. Не мога да дойда на погребението.

— Кой е умрял? — попита Питър Джаксън.

Аз го погледнах. Изглеждаше искрено загрижен. От другата страна на масата Спилбърг седеше с много изправени рамене, леко раздразнен. Не ми беше трудно да си представя, че в неговия свят, никой не би нахълтал така, освен ако не го очакват, и то само ако е придружен от някой асистент. Освен всичко друго ставаше въпрос и за неговата лична сигурност.

— Никой — казах аз.

Все още не можех да повярвам, че Хоторн е дошъл тук. Нарочно ли се опитваше да ме злепостави?

— Казах ти — заговорих тихо аз, като се обърнах към него. — Наистина не мога да дойда.

— Но трябва да го направиш. Важно е.

— Кой сте вие? — попита Спилбърг.

Хоторн се престори, че едва сега го е забелязал.

— Аз съм Дан Хоторн — каза той. — От полицията.

— Вие сте полицай.

— Не. Той е консултант — намесих се аз. — Помага на полицията с едно разследване.

— На убийство — обясни услужливо Хоторн, като отново използва прийома си да наблегне на втората сричка, от което думата прозвуча някак още по-страховито.

Гледаше към Спилбърг и едва сега го разпозна.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Аз съм Стивън Спилбърг.

— С филми ли се занимавате?

Искаше ми се да заплача.

— Точно така. Правя филми…

— Това е Стивън Спилбърг, а това е Питър Джаксън.

Не знам защо казах това. Донякъде се опитвах да си върна контрола над ситуацията. Вероятно се надявах да всея страхопочитание у Хоторн и така да го накарам да излезе от стаята.

— Питър Джаксън! — лицето на Хоторн се озари. Вие сте направил онези трите филма… „Властелинът на пръстените“!

— Точно така — отвърна Джаксън, на вид спокоен. — Гледахте ли ги?

— Заведох сина си. Според него бяха страхотни.

— Благодаря.

— Поне първия. Не беше съвсем сигурен за втория. Как се казваше…?

— „Двете кули“ — Питър все още се усмихваше, макар усмивката вече да беше леко застинала на лицето му.

— Онези дървета не ни харесаха особено. Говорещите дървета. Сториха ни се глупави.

— Говорите за… ентите?

— Все тая. И Гандалф. Мислех, че е умрял, и малко се изненадах, като се появи отново.

Хоторн се замисли за момент и с нарастващ ужас зачаках какво ще каже след това.

— Актьорът, който го играеше, Иън Макюън, малко преиграваше.

— Сър Иън Маккелън. Номинираха го за „Оскар“.

— Може и така да е. Но спечели ли го?

— Господин Хоторн е специален консултант към „Скотланд Ярд“ — намесих се аз. — Упълномощиха ме да напиша книга за последния му случай…

— Нарича се „Хоторн разследва“ — каза Хоторн.

Спилбърг се замисли.

— Заглавието ми харесва — каза той.

— Добро е — съгласи се Джаксън.

Хоторн погледна часовника си.

— На погребението сме от единайсет часа — обясни той.

— И вече казах, че не мога да дойда.

— Трябва да дойдеш, Тони. В смисъл, че всички, които са познавали Даяна Купър, ще бъдат там. Това е възможност да видим как ще се държат, заедно, на едно и също място. Може да се каже, че е нещо като генерална репетиция преди филма. Не би искал да го пропуснеш, нали?

— Обясних ти, че…

— Даяна Купър — каза Спилбърг. — Това не е ли майката на Деймиън Купър?

— Точно така. Била е удушена. В собствения й дом.

— Чух.

Често бях оставал поразен от факта, че Спилбърг — човекът, който беше заснел най-кървавата сцена в историята на киното в началото на „Спасяването на редник Райън“ и който беше пресъздал зверствата на нацистите в „Списъкът на Шиндлер“ — всъщност не обичаше да говори за насилие. Можех да се закълна, че веднъж леко пребледня, когато описвах една от идеите си за Тинтин. Сега той се обърна към Питър.

— Миналия месец се запознах с Деймиън Купър. Дойде да поговорим за „Боен кон“.

— Бедното момче — каза Питър Джаксън. — Какъв ужас.

— Така е.

Спилбърг и Джаксън едновременно погледнаха към мен, сякаш бях познавал Деймиън Купър през целия си живот и да не отида на погребението на майка му би било най-ужасното нещо, което бих могъл да направя. Междувременно Хоторн седеше там като някакъв ангел вестител, долетял, за да събуди съвестта ми.

— Антъни, наистина мисля, че трябва да отидеш — каза Спилбърг.

— Но това е просто книга — уверих ги аз. — Честно казано, започнах да се колебая дали изобщо да я пиша. За мен този филм е много по-важен.

— Всъщност, колкото до втория филм, нямаме много за обсъждане — каза Питър. — Може би трябва да го оставим за друг път и след няколко седмици да обмислим отново нещата.

— Може да си направим конферентен разговор — каза Спилбърг.

Бяхме говорили за „Тинтин“ по-малко от две минути. Целият ми сценарий беше отхвърлен. И преди да успея да предложа нови идеи за „Аферата Калкулус“ или „Дестинация Луна“, или дори „Полет 714 до Сидни“ (космически кораби… Спилбърг обичаше космически кораби, нали?), те искаха да ме изгонят. Не беше честно. Имах среща с двамата най-велики филмови творци на света. Трябваше да напиша сценария за техен филм. А вместо това щяха да ме завлекат на погребението на човек, когото дори не познавах.

Хоторн се изправи. Фактът, че дори не бях забелязал кога е седнал, говори красноречиво за психическото ми състояние в онзи момент.

— Много се радвам, че се запознахме — каза той.

— Разбира се — каза Спилбърг. — Моля, предайте съболезнованията ми на Деймиън.

— Ще го направя.

— И, Антъни, не се тревожи. Ще се свържем с агента ти.

Но така и не се свързаха с агента ми. Всъщност никога повече не видях когото и да било от двамата, и единствената ми утеха сега, когато си седя тук, е че досега все още не е имало нов филм за Тинтин. „Тайната на еднорога“ получи чудесни отзиви в пресата и приходите по цял свят бяха 375 милиона долара, но Америка далеч не откликна толкова ентусиазирано. Може би това ги разубеди да направят продължението. А може би дори в настоящия момент работят по него. Без мен.

Сториха ми се много симпатични хора — отбеляза Хоторн, докато крачеше пред мен по коридора.

— За Бога! — избухнах аз. — Казах ти, че не искам да идвам на погребението. Защо дойде тук? Как изобщо разбра къде съм?

— Обадих се на асистентката ти.

— И тя ти каза?

— Виж — каза Хоторн, като се опитваше да ме успокои. — Не ти трябва да се занимаваш с Тинтин. Това е за деца. Мислех, че си оставил тези неща зад гърба си.

— Ще го продуцира Стивън Спилбърг! — възкликнах аз.

— Добре де, може да направи филм по новата ти книга. История за убийство! Той познава Деймиън Купър.

Бутнахме входната врата на хотела и излязохме на улицата.

— Кого според теб биха избрали, за да играе мен?