Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (13)

Тринайсет: Обувките на мъртвеца

— Тони? Добре ли си?

Хоторн се беше надвесил над мен и изпълваше цялото ми полезрение. Не изглеждаше разтревожен. Изглеждаше по-скоро озадачен, като че ли имаше нещо странно в това да припаднеш, след като си видял ужасяващо обезобразен и все още кървящ труп.

Не, не бях добре. Бях си ударил главата в твърдия паркет на пода в жилището на Деймиън Купър и ми беше лошо. Миризмата на кръв продължаваше да изпълва обонянието ми и се опасявах, че може да съм паднал право в локвата. Лицето ми се изкриви, докато опипвах около себе си. Паркетът беше сух.

— Ще ми помогнеш ли да се изправя? — казах аз.

— Естествено.

Той се поколеба за миг, преди да протегне ръка надолу към мен и да ме хване над лакътя, за да ме издърпа на крака. Защо се поколеба? Изведнъж осъзнах нещо. През цялото време, откакто се познавахме, по време на това разследване и докато ми помагаше с проучването преди това, между нас двамата никога не беше имало физически контакт. Дори не си бяхме стискали ръцете. В действителност, когато се замислих за това, никога не го бях виждал да докосва друг човек. Дали страдаше от мания за микроби? Или просто беше асоциален? Още една мистерия, която трябваше да разгадая.

Седнах в един от кожените фотьойли, по-далеч от трупа и кръвта.

— Искаш ли малко вода? — попита ме той.

— Не. Добре съм.

— Нали няма да повърнеш? Не за друго, но не трябва да замърсяваме местопрестъплението.

— Няма да повърна.

Той кимна.

— Не е много приятно да видиш умрял човек. А мога да ти кажа, че почти никога не е чак толкова зле!

Той поклати глава.

— Виждал съм обезглавени хора и хора с извадени очи, но…

— Благодаря! — прекъснах го аз.

Отново ми се повдигаше. Поех си дълбоко дъх.

— Някой определено не е харесвал Деймиън Купър — отбеляза той.

— Не разбирам — казах аз.

Спомних си какво ни беше казала Грейс след погребението.

— Това е било планирано, нали? Някой е сложил онзи будилник в ковчега, защото е знаел, че с това ще изкара Деймиън от равновесие. Искал е да го накара да си тръгне оттам, за да остане сам. Но защо точно него? Ако причината за всичко това е онази катастрофа в Дийл, той не е бил виновен за нея. Дори не е бил в колата!

— Прав си.

Опитах се да го осмисля. Една жена кара безразсъдно и убива дете. Десет години по-късно тя е наказана за това. Но защо наказанието застига и нейния син? Дали причината не беше от библейско естество: око за око? В това нямаше никаква логика. Даяна Купър вече беше мъртва. Ако някой беше искал да я накара да страда заради загубата на сина си, първо щяха да убият него.

— Майка му не се е обърнала към полицията, защото е искала да го предпази — продължих да разсъждавам на глас. — Затова е избягала с колата. Може би това е достатъчна причина, за да бъде считан за виновен?

Хоторн замислено се умълча — но явно не мислеше върху онова, което бях казал.

— Ще трябва да те оставя за малко — каза ми той. — Вече се обадих в полицията. Но трябва да огледам апартамента.

— Давай.

Беше странно, но си спомнях за това от времето, когато работихме заедно по „Несправедливост“ Разговаряхме за една от сцените в първия епизод, когато намират защитника на правата на животните, убит в една ферма. Хоторн ми беше обяснил, че когато открие труп, всеки полицай или детектив първо ще се погрижи за собствената си безопасност. Дали има заплаха за тях? Дали нападателят все още не е в сградата? Първо ще се погрижат да се уверят, че са в безопасност. И едва тогава ще се заемат с издирване на евентуални свидетели — в класическия случай някое дете, което се крие в гардероба или под леглото. Хоторн сигурно се беше обадил в полицията, докато съм лежал в безсъзнание на пода. Предполагам, трябваше да съм му благодарен, че изобщо ми беше обърнал внимание.

Той излезе от стаята и изчезна нагоре по витото стълбище. Останах на фотьойла, като се опитвах да не гледам трупа и дори да не мисля за ужасните му рани. Не ми беше лесно. Ако затворех очи, започвах да усещам по-ясно миризмата. Когато ги отварях, неволно поглеждах към кръвта и разперените му крайници. Налагаше се да извръщам глава, така че да не виждам Деймиън Купър.

И тогава той простена.

Рязко се обърнах към него, мислейки си, че сигурно ми се е сторило. Но тогава го чух отново — зловещ, дрезгав звук. Главата на Деймиън беше обърната на другата страна, но бях съвсем сигурен, че идва от него.

— Хоторн! — провикнах се аз.

В същото време усетих как жлъчката отново се надига в гърлото ми.

— Хоторн!

Той бързо слезе обратно по стълбите.

— Какво има?

— Деймиън. Той е жив.

Хоторн ме изгледа със съмнение, после се доближи до трупа.

— Не, не е — каза кратко той.

— Току-що го чух.

Деймиън отново простена, този път по-силно. Не си го бях въобразил. Той се опитваше да каже нещо.

Но Хоторн само изсумтя.

— Не мърдай оттам, Тони, и просто не мисли за това, става ли? Мускулите му се вкочаняват, включително и мускулатурата около гласните струни. А в стомаха му има газове, които напират да излязат навън. Това е, което чуваш. Всеки път става така.

— О — казах аз.

С цялото си сърце жадувах да не съм там. Не за пръв път ми се прииска изобщо да не се бях съгласявал да пиша тази проклета книга.

Хоторн си запали цигара.

— Намери ли нещо на горния етаж? — попитах го аз.

— Няма никой друг — отговори той.

— Ти знаеше, че ще го убият.

— Знаех, че има такава вероятност.

— Как?

Той сви едната си шепа, за да изтръска в нея пепелта от цигарата си. Виждах, че не му се искаше да ми отговори.

— Беше глупаво от моя страна — каза накрая той. — Но когато двамата с теб бяхме тук първия път, ти отклони вниманието ми.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Нали ти казах, че когато разговарям с някого, трябва да се съсредоточа, а когато ме прекъсваш, това нарушава… как се казва, хода на мислите ми.

Той продължи по-меко:

— Аз съм виновен. Признавам си го. Аз бях този, който пропусна да го забележи.

— Какво си пропуснал?

— Деймиън каза, че майка му идва да полива растенията на терасата. Каза, че му препраща пощата. Трябваше да се сетя за това. Когато бяхме в дома на Даяна Купър, в кухнята имаше пет кукички. Спомняш ли си?

— Бяха на една дървена риба.

— Точно така. И на тях имаше четири връзки с ключове. Ако Даяна Купър е идвала тук, докато той е бил в Лос Анджелис, значи е имала ключове от този апартамент, но аз не видях ключове с такава табелка.

— Но имаше една празна кукичка.

— Точно така. Значи някой я убива. И претърсва дома й. Вижда ключовете. И се възползва от тази възможност да ги открадне.

Той замълча и аз видях как се замисли върху собствените си думи.

— Или поне това е едно вероятно обяснение.

Чух трополенето на крака по стъпалата, които водеха към входната врата, и миг по-късно в апартамента пристигнаха двама униформени полицаи. Двамата погледнаха първо тялото, после нас, в опит да разберат какво е станало тук.

— Не мърдайте от местата си — каза първият. — Кой се обади?

— Аз — отвърна Хоторн. — А вие доста се забавихте!

— Кой сте вие, сър?

— Казвам се Хоторн и преди работех като полицейски следовател в отдел „Убийства“ Вече уведомих инспектор Медоус от криминалната полиция. Имам причина да вярвам, че това убийство може да е свързано с едно отворено разследване. По-добре докарайте тук следователя от местния участък и екипа от лабораторията по криминология.

Британските служители на реда се изразяват по един особен начин, когато общуват един с друг — със старомодни и малко завъртени фрази от типа на „имам причина да вярвам“ и „уведомих“ вместо „казах“ Това е една от причините винаги да ми е било толкова трудно да пиша за тях в телевизионните сериали. Трудно е да се вълнуваш за съдбата на един герой, който говори само с клишета. Освен това далеч не са толкова интересни, колкото американските си колеги — с тези бели ризи, бронирани жилетки и безнадеждните си тъмносини шлемове. Не носят пистолети. Нито огледални тъмни очила. Тези двамата бяха млади и изглеждаха посветени на работата си. Единият беше от азиатски произход, а другият — бял. След първите си думи почти не се обърнаха повече към нас.

Единият взе радиостанцията си и се обади да докладва за ситуацията, докато Хоторн се зае лично да огледа стаята. Проследих го с поглед, когато отиде до вратата, която водеше навън към терасата. Внимаваше да не пипа бравата, затова я отвори с помощта на една носна кърпа, която извади от джоба си. Вратата не беше заключена. Той излезе навън и се изгуби от поглед, а аз се надигнах от фотьойла и го последвах, колкото и да ми беше зле. Полицаите вече се бяха обадили на когото трябва. Сякаш за момента нямаха друга работа. Двамата ми хвърлиха по един несигурен поглед, когато излязох. Дори не ме бяха попитали кой съм.

Когато излязох на въздух в светлината на следобеда, веднага се почувствах по-добре. Подобно на самия апартамент, терасата — с шезлонгите, растенията в кашпи и барбекюто на газ — ми заприлича на декор. Напомняше на онзи балкон, където се събираха Джоуи, Чандлър и останалите в „Приятели“ — с изглед към задната стена на съседната сграда и металната аварийна стълба, която се спуска към уличката долу. Хоторн беше застанал на ръба и гледаше надолу. Пак пушеше. Броят на цигарите, които изпушваше всеки ден, беше самоубийствен: поне двайсет, а може би и повече. Когато го доближих, той се обърна към мен.

— Чакал е тук — каза ми той. — Влязъл е в апартамента още преди Деймиън Купър да се върне от погребението, като си е отключил с ключовете, които е взел от Британия Роуд. После е излязъл тук и е зачакал. И накрая си е тръгнал пак оттук.

— Чакай малко. Откъде знаеш всичко това? И защо говориш за него в мъжки род?

— Даяна Купър е удушена с шнур за завеси. Нейният син е насечен на парчета. Ако не е мъж, убиецът трябва да е някоя наистина много, много разгневена жена.

— А останалото? Откъде можеш да бъдеш сигурен, че убийството е извършено по този начин?

Хоторн само сви рамене, вместо да ми отговори.

— Ако искаш да пиша за това, ще трябва да ми обясниш. Иначе ще трябва да си го измисля.

Тази заплаха вече ми беше вършила работа.

— Добре де — каза той и хвърли цигарата си от ръба на терасата.

Проследих я с поглед, докато се въртеше във въздуха, преди да падне долу.

— Започни с това, че трябва да се поставиш на мястото на убиеца. Представи си какво му е минавало през ума.

— Вече знаеш, че Деймиън ще се прибере у дома от погребението. Онази глупост с будилника и песничката за автобуса е направена нарочно, за да го докара тук. Или просто си бил на гробището, сред тълпата или скрит зад някой надгробен камък. И си го чул как казва на приятелката си: „Отивам си у дома.“ И тогава си решил да го направиш.

Единственият проблем е в това, че няма как да си сигурен дали ще бъде сам. Може би Грейс все пак ще отиде с него. Или ще го придружи викарият. Затова се налага да го изчакаш някъде, откъдето ще можеш да го виждаш, и ако не ти се удаде подходяща възможност, просто ще си биеш камшика.

Той посочи с палец зад гърба си.

— Там има стълбище, което се спуска до нивото на улицата.

— Може би се е изкачил по него?

— Няма начин. Вратата на дневната се заключва с резе от вътрешната страна.

Хоторн поклати глава.

— Не, той е имал ключ. Влязъл е през входната врата. Потърсил е къде да се скрие и е излязъл тук. Перфектното място. Оттук е можел да гледа навътре през прозореца, за да види дали с Деймиън има още някого. Но както се е оказало, Деймиън е бил сам — точно това, което е искал убиецът. Той е влязъл обратно в дневната и…

Хоторн не довърши това изречение.

— Каза, че освен това накрая си е тръгнал оттук — напомних му аз.

— Има отпечатък от стъпка — каза Хоторн, като ми посочи натам.

Видях червения полумесец до аварийното стълбище — оставен от тока на нечия обувка, след като човекът е стъпил в кръвта на Деймиън. Приличаше ми на отпечатъка, който бяхме открили в дома на Даяна Купър — и сигурно беше оставен от същия крак.

— Така или иначе, не е имало как да си тръгне през входната врата — продължи Хоторн. — Нали видя раните? Трябва да е имало много кръв. Убиецът сигурно е бил целият окървавен. Мислиш ли, че би могъл да си тръгне по Брик Лейн, без да го забележат? Предполагам, че си е облякъл някакво палто или нещо подобно, спуснал се е оттук и е изчезнал по задната уличка.

— А разбра ли как онзи будилник се е озовал в ковчега?

— Още не. Ще трябва да говорим с Корнуолис.

Той завъртя цигарата между пръстите си.

— Но скоро няма да можем да си тръгнем оттук. Може да се наложи да дадеш показания пред Медоус, когато най-сетне се появи. Не говори много. Просто се прави на тъп.

Хоторн ми хвърли един поглед и добави:

— Не би трябвало да ти е много трудно.

* * *

През следващите няколко часа в апартамента на Деймиън Купър идваха нови и нови хора, а ние двамата седяхме и бездействахме. Униформените полицаи, които бяха пристигнали първи на местопрестъплението, бяха повикали следователя от тяхното управление, който на свой ред беше повикал екипа от отдел „Убийства“. Бяха петима или шестима, облечени с онези предпазни костюми от хартия с полимерно покритие с качулки, маски и ръкавици, в които почти не се различаваха един от друг. В крайна сметка в апартамента се събра цяла тълпа — която сякаш замръзваше на място на всеки няколко секунди, докато полицейският фотограф правеше поредната снимка на някоя част от стаята с ослепителната си светкавица. Един мъж и една жена от лабораторията по криминология се бяха надвесили над тялото на Деймиън и внимателно попиваха ръцете и шията му с клечки за почистване на уши. Знаех какво търсят. Ако между нападателя и Деймиън по време на нападението с ножа беше имало физически контакт, може би щяха да успеят да открият ДНК от убиеца. И двете ръце на Деймиън вече бяха запечатани в непрозрачни найлонови пликчета. Беше забележително колко бързо му бяха отнели човешкото достойнство и бяха започнали да се отнасят с него като с предмет — и щеше да става все по-зле. Когато най-сетне се приготвиха да го изнесат, двама мъже приклекнаха до него и го увиха в полиетилен, който запечатаха с гафер. В резултат на тази процедура Деймиън вече приличаше на нещо средно между египетска мумия и пратка на „Федерал Експрес“.

Полицаите бяха използвали синьо-бяла лента, за да очертаят кордон, който започваше от входната врата и запречваше стълбището. Не бях сигурен какво смятаха да правят със съседите на горния и долния етаж. Колкото до мен, въпреки че никой не ме беше разпитал, една жена с предпазен костюм ме накара да си сваля обувките и ги отнесе. Това ме озадачи.

— За какво са им? — попитах Хоторн.

— На местопрестъплението има твои отпечатъци — отвърна той. — Трябва да ги изключат от разследването.

— Кога ще ми ги върнат?

Хоторн сви рамене.

— Още колко ще стоим тук?

Той отново не отговори. Искаше да изпуши още една цигара, но не му даваха да пуши вътре и това го правеше раздразнителен.

Тогава пристигна и Медоус, като се записа при дежурния полицай на вратата. Беше поел контрол над разследването — убийството на Деймиън Купър беше включено в собственото му настоящо разследване — и този път го видях в различна светлина. Беше хладнокръвен и властен, докато изслушваше доклада на дежурния полицай, разговаряше със служителите от лабораторията по криминология и си водеше бележки. Накрая дойде при нас и премина направо на въпроса:

— Какво правите тук?

— Искахме да поднесем съболезнованията си.

— Престани, Хоторн. Сериозно ти говоря. Той ли ти се обади? Знаеше ли, че може да е в опасност?

Медоус не беше толкова глупав, колкото твърдеше Хоторн. Беше прав. Хоторн наистина знаеше. Но дали щеше да си го признае?

— Не — каза той. — Не ми се е обаждал.

— Тогава защо дойдохте тук?

— А ти как мислиш? След онази история на погребението беше очевидно, че се случва нещо нередно — и ако не беше толкова зает да гониш несъществуващия си крадец, и ти щеше да го видиш. Исках да го разпитам какво е станало. Просто закъснях.

Не беше споменал нищо за ключовете. Хоторн никога нямаше да си признае, че е допуснал грешка. Беше забравил, че някой ден Медоус ще прочете за това в моята книга.

— Вече е бил мъртъв, когато сте пристигнали.

— Да.

— Не видяхте ли някого да излиза?

— На терасата има кървав отпечатък от стъпка, ако решиш да погледнеш навън. Може би ще разберете кой номер обувки носи. Според мен убиецът е избягал по аварийното стълбище към задната уличка, така че има шанс да го е записала някоя охранителна камера. Но ние не видяхме нищо. Пристигнахме твърде късно.

— Е, добре. Можеш да изчезваш оттук. И вземи със себе си Агата Кристи.

Говореше за мен. Агата Кристи ми е нещо като идол, но въпреки това се обидих.

Хоторн се изправи и аз го последвах до вратата, като шляпах по чорапи по паркета. Тъкмо се канех да привлека вниманието му към това, когато той взе един чифт черни кожени обувки от шкафчето в стил ар деко и ми ги подаде. Не бях забелязал кога ги беше оставил там.

— За теб са — каза ми той.

— Откъде ги взе?

— Отмъкнах ги от гардероба, когато се качих горе. Били са негови.

Той кимна към Деймиън Купър.

— Би трябвало да са ти по мярка.

Явно не съм изглеждал много убеден, защото той добави:

— На него няма да му трябват.

Обух ги. Бяха италиански, скъпи обувки. Бяха ми точно по мярка.

Излязохме навън, като се разминахме с още униформени полицаи и слязохме по стълбището към Брик Лейн. Навън бяха паркирани три полицейски коли, а до тях още една кола с надпис „Частна линейка“. Надписът изобщо не отговаряше на истината. Колата беше обикновен черен микробус, с който щяха да превозят Деймиън Купър до моргата. Други полицаи бяха заети да издигат подвижна преграда, която стигаше от стената на къщата до края на тротоара, така че никой да не може да види тялото, докато го изнасят. На отсрещната страна на улицата вече се беше събрала голяма тълпа, удържана от полицаите. Движението по улицата беше спряно. Не за пръв път се усетих, че неволно се замислям за всички телевизионни сериали, по които бях работил. Никога нямаше да можем да си позволим толкова много статисти и превозни средства, да не говорим за тази централна лондонска локация.

Точно пред нас спря едно такси и аз побутнах Хоторн с лакът, когато от него слезе Грейс Лъвъл. Беше облечена с дрехите от погребението и носеше същата дамска чанта — но вече водеше и облечената с розова рокля Ашли, която я стискаше за ръката. Грейс спря и се огледа, шокирана да види толкова много хора пред къщата. После ни видя и забърза към нас.

— Какво става? — попита тя. — Защо има полиция?

— Боя се, че не бива да влизате — отговори Хоторн. — Имам лоши новини за вас.

— Деймиън…?

— Убит е.

Помислих си, че би могъл да се изрази по-меко. Пред него имаше тригодишно момиченце. Ами ако го беше чула и беше разбрала думите му? Грейс явно си беше помислила същото. Тя придърпа дъщеря си по-близо, като я прегърна през раменете, сякаш искаше да я защити.

— Как така? — прошепна тя.

— Някой го е нападнал след погребението.

— Мъртъв ли е?

— Боя се, че да.

— Не. Това е невъзможно. Той беше разстроен. Каза, че се прибира у дома. Заради онзи отвратителен номер.

Тя погледна от Хоторн към вратата и обратно към него. В този момент явно осъзна, че двамата излизахме оттам.

— Къде отивате?

— В апартамента има един детектив от полицията, който се казва Медоус. Той води разследването и ще иска да говори с вас. Но ако мога да ви дам един съвет, не влизайте там. Не е много приятно. При баща си ли бяхте досега?

— Да. Отидох да взема Ашли.

— Тогава се качете обратно в таксито и се върнете при него. Медоус сам ще ви открие съвсем скоро.

— Може ли да го направя? Няма ли да си помислят, че…?

— Никой няма да си помисли, че имате нещо общо с това. Вие бяхте в онази кръчма заедно с нас.

— Нямах това предвид.

Грейс явно взе решение и кимна.

— Прав сте. Не мога да вляза вътре. Не и докато Ашли е с мен.

— Къде е татко? — обади се за пръв път Ашли.

Изглеждаше объркана и изплашена от полицаите и от присъствието на толкова много хора около себе си.

— Татко не е тук — отговори Грейс. — Връщаме се при дядо.

— Искате ли някой да дойде с вас? — предложих аз. — Нямам нищо против да ви придружа, ако искате.

— Не. Нямам нужда от никого.

Не знаех какво да мисля за Грейс Лъвъл. Никога не съм се чувствал много удобно в присъствието на актьори, защото не мога да разбера дали говорят искрено или… ами, изнасят представление. Така беше и сега. Грейс изглеждаше разстроена. Очите й бяха насълзени. Вероятно беше в шок. Но въпреки това нещо у мен настояваше, че всичко това е представление и тя беше репетирала репликите си още в таксито.

Проследихме я с поглед, когато се качи обратно в колата и затвори вратата след себе си. Видяхме как се наведе напред, за да каже на шофьора накъде да кара. Миг по-късно таксито потегли.

— Скърбящата вдовица — промърмори Хоторн.

— Така ли мислиш?

— Не, Тони. Виждал съм по-скърбящи хора на турска сватба. Мен ако питаш, тя не ни казва много неща.

Таксито мина през светофара в края на Брик Лейн и се изгуби от поглед. Хоторн се усмихна.

— И дори не ни попита как е умрял.