Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (3)

Три: Първа глава

Хоторн не хареса първата ми глава.

Тук прескачам малко напред, защото всъщност му показах първата глава едва на втория ден от разследването и дори тогава го направих с нежелание. Спомнях си твърде ясно какво се беше случило с „Несправедливост“ и бих предпочел да я държа в тайна — но той настоя и след като идеята беше да участваме поравно, как можех да му откажа? Но работата е там, че според мен е важно да обясня как беше написана книгата; правилата на играта, един вид. Това бяха моите думи, но действията бяха негови — и трябва да се признае, че първоначално двете не пасваха много добре.

Двамата седяхме пред един „Старбъкс“ на Ню Кингс Роуд, само на няколко минути от мястото, където беше живяла Даяна Купър. Бях му пратил страниците по електронната поща и разбрах, че съм загазил, когато той ги извади от куфарчето си и видях, че ги беше разпечатал и ги беше отрупал с червени хиксове и кръгчета. Отнасям се много ревниво към написаното от мен. Може да се каже, че обмислям всяка една дума. (Трябва ли ми „една“? По-добре ли е „трябва“, отколкото „може“ да се каже?) Когато се съгласих да работя с Хоторн, бях сметнал, че макар той да е начело на разследването, ще остави на мен да водя сюжетната линия. Той бързо разсея тази заблуда.

— Всичко е погрешно, Тони.

Така започна той.

— Подвеждаш хората.

— Какво имаш предвид?

— Още първото изречение. Неправилно е.

Аз прочетох какво бях написал.

„Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин — от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.“

— Не виждам нищо неправилно — казах аз. — Било е малко след единайсет часа. Тя е влязла в един погребален дом.

— Но не така, както казваш ти.

— Дошла е с автобуса!

— Качила се е в горния край на улицата, на която е живяла. Знаем това от охранителните камери. Шофьорът също си я спомня и го е казал на полицията. Това е проблемът, приятел. Защо казваш, че е пресякла улицата?

— Защо да не го казвам?

— Защото не го е направила. Говорим за автобус номер четиринайсет, на който се е качила от Челси Вилидж, от спирката точно срещу Британия Роуд. Автобусът е минал през Челси Футбол Клъб, Хортенжа Роуд, Едит Гроув, Челси енд Уестминстър Хоспитъл, Бофорт Стрийт и най-накрая Олд Чърч Стрийт, където е слязла.

— Имаш забележителни познания за маршрутите на лондонските автобуси — казах аз. — Но не схващам какво точно имаш предвид.

— Не й се е налагало да пресича улицата. Когато е слязла от автобуса, вече е била от правилната страна.

— Наистина ли има някакво значение?

— Ами да, би могло да има. Ако кажеш, че е пресякла улицата, това означава, че трябва да е ходила някъде другаде, преди да влезе в погребалния дом — а това би могло да се окаже важно. Може да е отишла до банката и да е изтеглила куп пари. Може същата тази сутрин да се е скарала с някого и точно това да е причината, поради която са я убили. Същият този човек може да я е проследил до другата страна на улицата и да е видял накъде е тръгнала. Може да е изскочила пред някоя движеща се кола и това да е довело до спречкване. Не ме гледай така! Войната по пътищата става причина за много повече убийства, отколкото предполагаш. Но фактите сочат, че тя се е събудила у дома си, сама. Закусила е, след това се е качила на автобуса. Това е първото, което е направила.

— Тогава какво искаш да напиша?

Той вече беше нахвърлял нещо на лист хартия. Подаде ми го. Аз зачетох:

Точно седемнайсет минути след единайсет часа, Даяна Джейн Купър слезе от автобус номер 14 на спирка Олд Чърч Стрийт и се върна с двайсет и пет метра назад по тротоара. След това влезе в погребалния дом „Корнуолис и синове“.

— Това няма да го напиша — казах аз. — Звучи като полицейски доклад.

— Поне е достоверно. И какво прави тук това звънче?

— Какво звънче?

— В четвъртия абзац. Точно тук. Казваш, че на входа на погребалния дом има някакво звънче с пружинен механизъм. Е, аз не видях никакво звънче. И това е така, защото звънче няма.

Опитах се да запазя спокойствие. Съвсем скоро ми предстоеше да науча нещо за Хоторн. Когато си навиеше нещо на пръста, можеше да ме накара да побеснея по-бързо от всеки друг човек, когото познавам.

— Добавих звънчето за атмосфера — обясних аз. Трябва да ми позволиш понякога да се оставям на прозата да ме води. Исках да покажа колко традиционно и старовремско е това място „Корнуолис и синове“ — и това беше един простичък и подходящ начин да го направя.

— Може би. Но е от огромно значение. Представи си, че някой я е проследил вътре. Представи си, че някой е чул какво е казала.

— Говориш за мъжа, с когото е имала спречкване? — саркастично попитах аз. — Или за някой, когото е срещнала в банката. Така ли мислиш?

Хоторн вдигна рамене.

— Ти твърдиш, че има връзка между това, че госпожа Купър сама е подготвила погребението си и факта, че е била убита същия ден. Поне така загатваш пред своите читатели.

Той провлече втората сричка от „читатели“, така че думата прозвуча някак неприлично.

— Но трябва да вземеш предвид и останалите възможности. Може би погребението и убийството в един и същ ден е просто съвпадение — въпреки че, ще бъда честен с теб, не обичам съвпадения. Разследвам престъпления от двайсет години и опитът ми показва, че за всичко си има обяснение. Или може би госпожа Купър е знаела, че ще умре. Някой я е заплашил и тя е подготвила погребението, защото е знаела, че няма да й се размине. Това е един възможен вариант, но от друга страна, защо просто не е отишла в полицията? Има и трето обяснение: някой е разбрал какво прави. Който и да е. Може да я е проследил, когато е слязла от автобуса, и да е подслушал разговора й с погребалния агент, защото на вратата няма никакво проклето звънче. Всеки би могъл да влезе и да излезе незабелязано. Но не и в твоята версия.

— Добре — казах аз. — Ще махна звънчето.

— И писалката „Мон Блан“.

— Защо? — спрях се, преди да може да ми отговори. — Така да бъде. Няма значение. Ще махна и нея.

Той започна да се рови в пръст из страниците, сякаш за да открие поне едно изречение, което му харесва.

— Малко пробираш информацията — най-сетне каза той.

— Кое те кара да мислиш така?

— Например, казваш, че госпожа Купър е използвала само градски транспорт, но не обясняваш защо.

— Казвам, че е била ексцентрична!

— Мисля, че това далеч не е единствената причина, приятел. А и остава въпросът със самото погребение. Знаеш точно какво е пожелала да включва службата, но не си го написал.

— Един псалм! „Бийтълс“!

— Но кой псалм? Кое парче на „Бийтълс“? Не мислиш ли, че това може да е важно?

Той извади един бележник и го отвори.

— Псалм 33. „Ще благославям Господа във всяко време: хвалата за Него винаги е в устата ми.“ Песента е била „Елинор Ригби“ Стихотворението е било на някоя си Силвия Плат. Може би с него ще можеш малко да ми помогнеш, Тони, защото го прочетох и ми се стори адски безсмислено. Класическата музика е била „Композиция за орган“ на Джеремая Кларк. Искала е синът й да прочете основното обръщение… как се казваше?

— Надгробно слово.

— Все тая. Може би също така трябваше да споменеш с кого е обядвала в „Кафе Мурано“ Името му е Реймънд Клунс. Театрален продуцент.

— Заподозрян ли е?

— Ами тя наскоро е изгубила петдесет хиляди от някакъв мюзикъл, който той е продуцирал. Опитът ми показва, че парите и убийствата често вървят ръка за ръка.

— Да съм пропуснал още нещо?

— Според теб не е ли от значение, че същият този следобед госпожа Купър е напуснала борда на управителния съвет на театър „Глоуб“? Занимавала се е с това от дванайсет години, а точно в деня на смъртта си решава да си тръгне. А и Андреа Клуванек — чистачката. Откъде ти хрумна това, че е излязла на пръсти на улицата и се е обадила на полицията?

— От разпита й в полицейския доклад.

— И аз го прочетох. Но тя има криминално досие и може би не е чак такава света вода ненапита.

— Как разбра?

— Направих проверка. И най-накрая стигаме до сина, Деймиън Купър. Може би си струваше да споменеш, че току-що е наследил два милиона и половина паунда от майка си, които ще му дойдат доста добре, понеже дочух, че в Лос Анджелис имал проблеми с парите.

Замълчах. Усетих как стомахът ми се свива.

— Какви проблеми с парите?

— Доколкото разбрах, повечето ги е изшмъркал. Но има и къща в „Холивуд Хилс“, басейн, „Порше“ 911. Има си и приятелка англичанка, която му е родила дете, но едва ли му е особено голяма фенка, като се имат предвид всички останали жени, които му чукат на вратата… с ударение на „чукат“.

— Има ли изобщо нещо в тази глава, което да е написано както трябва? — попитах го аз.

Хоторн се замисли за момент.

— Харесва ми шегата с „Краят на света“ — каза той.

Погледнах разпилените страници пред себе си.

— Може би тази работа не е добра идея — казах аз.

Хоторн ми се усмихна за първи път. Когато се усмихна, видях детето, което някога е бил. Сякаш у него имаше нещо, което непрестанно напираше да си проправи път навън, но оставаше заклещено зад костюма, вратовръзката, бледото лице, неприязнения поглед.

— Още е рано, приятел. Това е едва първата глава. Може да я скъсаш и да започнеш наново. Важното е, че трябва да намерим начин да работим заедно, с един и същи…

— Modus operandi — предложих аз.

Той ме посочи с пръст.

— Не трябва да използваш такива префърцунени думи. Така само ще отблъснеш хората. Не. Просто трябва да пишеш за това, което се случва. Ще отидем на местопрестъплението, ще говорим със заподозрените. Ще се погрижа да получиш цялата информация. Твоята работа е само да я опишеш в правилния ред.

— А какво ще правим, ако не разрешиш случая? — казах аз. — Може би от полицията ще открият преди теб кой е убил Даяна Купър.

Той изглеждаше обиден.

— Всички в управлението са чекиджии — каза той. — Ако разполагаха с някакви следи, изобщо нямаше да ме повикат. Това се опитах да ти обясня. Много от убийствата се разрешават през първите четирийсет и осем часа. Защо? Защото повечето убийци нямат ни най-малка представа какво вършат. Ядосват се. Импулсивни са. Става спонтанно. И докато започнат да мислят за пръстови отпечатъци, номера на коли, охранителни камери — вече е твърде късно. Някои от тях се опитват да прикрият следите си, но с модерните методи на съдебните експерти могат само да си мечтаят да се отърват.

— Има обаче и един съвсем малък брой убийства — може би само два процента, — които са наистина предумишлени. Които са планирани. Може да става въпрос за наемен убиец. Или за някой ненормалник, който го прави за кеф. В полицията винаги разбират. Разбират, когато става дума за „лепка“ — така наричат подобни убийства. И тогава се свързват с някой като мен. Те знаят, че имат нужда от помощ. Така че това, което се опитвам да ти обясня, е че трябва да ми се довериш. Питай ме, ако искаш да добавиш допълнителни подробности. Иначе просто пиши онова, което виждаш. Това не ти е „Тинтин“. Става ли?

— Чакай малко!

Хоторн отново беше успял да ме изуми.

— Никога не съм ти казвал, че пиша „Тинтин“.

— Каза ми, че работиш за Спилбърг. А той това режисира в момента.

— Продуцира го.

— Все тая. Но кое те накара да размислиш? Жена ти? На бас, че тя те е вразумила.

— Спри дотук — казах аз. — Ако ще имаме правила, най-важното е никога да не задаваш въпроси за личния ми живот: нито за книгите ми, нито за телевизията, нито за семейството ми, нито за приятелите ми.

— Любопитно е, че ги подреждаш по този начин…

— Ще пиша за теб. Ще пиша за този случай. И когато го разрешиш — ако го разрешиш — ще видя дали ще мога да заинтересувам моя издател. Но няма да се оставя да ме тормозиш. Това си остава моята книга и аз ще решавам какво да пише в нея.

Очите му се разшириха.

— Успокой се, Тони. Просто се опитвам да помогна.

Ето какво споразумение постигнахме. Аз нямаше да показвам на Хоторн нищо повече от книгата; със сигурност не и докато я пишех, а може би дори и след като я приключех. Щях да пиша онова, което исках да пиша, и ако това означаваше да го критикувам или да добавям свои собствени мисли, просто щях да го направя. Но когато ставаше въпрос за местопрестъплението, разпитите и други подобни, щях да се придържам към фактите. Нямаше да си измислям, да си правя умозаключения или да украсявам текста с потенциално подвеждащи описания.

Колкото до „Първа глава“, забравете за звънчето и писалката „Мон Блан“ Даяна Купър беше обядвала с Реймънд Клунс. Андреа Клуванек може и да не е казвала истината. Но можете да бъдете спокойни, че всичко останало включително и една улика, която съвсем ясно сочи към самоличността на убиеца — си е на мястото.