Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (6)

Шест: Свидетелски показания

Не знаех много за Даяна Купър, но вече ми беше станало ясно, че не може да е имало цели тълпи от хора, наредили се на опашка, за да я убият. Била е жена на средна възраст, вдовица, която е живеела сама. Била е добре финансово, без да е страшно богата, участвала е в управителния съвет на един театър и е била майка на прочут син. Имала е проблеми със съня и една котка. Наистина, загубила е известна сума заради някакъв театрален продуцент, а чистачката й е била от източноевропейски произход с криминално досие, но каква причина би имал някой от тях двамата да я удуши?

На преден план изпъкваше единствено фактът, че беше убила едно момченце и беше ранила тежко неговото братче. Инцидентът е бил причинен от собствената й нехайност — не е носила очилата си — и на всичкото отгоре беше продължила по пътя си, без да спре. Въпреки всичко това беше останала на свобода. Ако аз бях бащата на Тимъти и Джеръми Годуин, ако имах каквато й да била роднинска връзка с тях, може би самият аз щях да се изкуша да я убия. И това се беше случило точно преди десет години — добре де, девет години и единайсет месеца. Почти точно.

Това беше един очевиден мотив за убийство. Щом семейство Годуин живееха в северен Лондон, в Хароу-он-дъ-Хил, не разбирах защо не отивахме право там, и го казах на Хоторн.

— Едно по едно — отговори той. — Преди това искам да говоря с няколко други хора.

— Чистачката?

В действителност в момента се намирахме в едно такси, което минаваше през кръговото кръстовище „Шепърдс Буш“ на път за Актън, където живееше Андреа Клуванек. Хоторн се беше обадил по телефона и на Реймънд Клунс, по-късно щяхме да се срещнем и с него.

— Ти не я подозираш, нали?

— Подозирам, че е излъгала полицията.

— Ами Клунс? Той какво общо има?

— Познавал е госпожа Купър. Седемдесет и осем процента от жените, които стават жертва на убийство, са познавали своя нападател — продължи той, преди да успея да го прекъсна.

— Наистина ли?

— Мислех, че го знаеш, нали пишеш за телевизията.

Като пренебрегна надписа, който забраняваше пушенето, той натисна копчето, за да свали прозореца на таксито и си запали цигара.

— Съпруг, доведен баща, любовник… чисто статистически, това са най-вероятните убийци.

— Реймънд Клунс не е нито едно от тези неща.

— Може да й е бил любовник.

— Тя е видяла момчето с лацерациите, Джеръми Годуин! Казала е, че е уплашена. Не знам защо си губиш времето.

— Тук не се пуши — каза недоволно шофьорът по интеркома.

— Майната ти. Аз съм полицай — отговори невъзмутимо Хоторн. — Каква беше онази дума, която ти използва? Modus operandi. Това е моят.

Той издиша дима през прозореца, но вятърът просто го издуха обратно в таксито.

— Започвам с най-близките й хора и след това продължавам с останалите. Като да търсиш свидетели къща по къща. Започваш със съседите. Не започваш в края на улицата.

Той се обърна към мен и отново ме изгледа въпросително.

— Това проблем ли е за теб?

— Просто ми се струва малко налудничаво да обикаляме из Лондон. И то за моя сметка — добавих тихо.

Хоторн не каза нищо повече.

Стори ми се, че пътувахме особено дълго, но най-сетне таксито спря пред жилищния комплекс „Саут Актън“ — гъсто застроена площ с високи бетонни блокове, изникнали през десетилетията след края на войната. Имаше и известно количество зелени площи — ливади, дървета и пешеходни алеи — но цялостното усещане беше обезсърчаващо, най-вече заради многобройните жилища, така наблъскани едно до друго. Минахме покрай един скейт парк, който изглеждаше така, сякаш не бе използван с години, а след това през един подлез, чиито стени бяха покрити с недодялани графити, крещящо преливащи един в друг. Банкси явно не беше минавал оттук.

Групичка двайсетинагодишни младежи със спортни блузи с качулки седяха в сенките и ни наблюдаваха с враждебни, подозрителни погледи. За щастие Хоторн сякаш знаеше накъде отива, а аз крачех близо до него, като си мислех за онова, което ми беше казала жената на фестивала в Хей-он-Уай. Може би това беше дозата реалност, която ми беше предписала.

Андреа Клуванек живееше на втория етаж в един от високите блокове. Хоторн се беше обадил предварително и тя ни очакваше. От полицейските доклади знаех, че има две деца, но беше един и половина следобед и предположих, че и двете са на училище. Апартаментът й беше чист, но много малък, без никакви ненужни мебели: три стола край кухненската маса, една диван пред телевизора. Дори най-оптимистичният брокер на недвижими имоти не би могъл да нарече дневната „с отворен план“. Кухнята просто се сливаше с нея, без да става ясно къде свършваше едното помещение и започваше другото. Беше едностаен апартамент и нямам никаква представа как спяха през нощта. Може би двете деца в спалнята, а тя на дивана.

Седнахме един срещу друг на масата. Окачени на стената, на сантиметри зад главите ни, висяха тенджери и тигани. Андреа не ни предложи чай или кафе. Гледаше ни подозрително над ламинираната повърхност на кухненската маса — дребна, тъмнокоса жена, която на живо изглеждаше дори по-сурова, отколкото на снимката, която бях виждал. Беше облечена с тениска и дънки, скъсани по начин, в който нямаше нищо модерно. Хоторн си беше запалил цигара и тя беше взела една от неговите, така че седях, обгърнат в дим, и се чудех дали всъщност ще успея да завърша книгата, преди да умра от някоя болест като пасивен пушач.

Отначало Хоторн беше доста любезен с нея. Докато обсъждаше с нея показанията, които тя беше дала пред полицията и които вече описах, тонът му беше съвсем дружелюбен. Влязла в къщата, видяла мъртвата жена, излязла веднага навън и се обадила на полицията. После ги изчакала да пристигнат.

— Сигурно цялата си се намокрила — каза Хоторн.

— Моля? — каза тя, като го изгледа подозрително.

— Онази сутрин, когато си открила тялото, е валяло дъжд. Ако бях на твое място, щях да изчакам в кухнята. На топло и сухо, където има и телефон. Без да се налага да използваш мобилния си телефон.

— Аз излязла навън.

Беше ядосана.

— Аз вече казала всичко това. Полиция ме пита какво стана и аз им казала.

Английският й не беше особено добър, а акцентът й само влошаваше нещата.

— Знам, Андреа — каза Хоторн. — Прочетох какво си казала на полицията. Но прекосих целия Лондон, за да говоря очи в очи с теб, защото искам да ми кажеш истината.

Последва дълго мълчание.

— Аз казва истината.

Не звучеше особено убедително.

— Не е вярно.

Хоторн въздъхна леко, сякаш нямаше особено голямо желание да се занимава с това.

— От колко време си в страната? — попита той.

Тя изведнъж сякаш зае отбранителна позиция.

— Пет години.

— Две години при Даяна Купър.

— Да.

— Колко дни седмично работеше при нея?

— Два дни. Сряда и петък.

— Каза ли й за мъничкия проблем, който си имала преди това?

— Няма проблем.

Хоторн тъжно поклати глава.

— Имаш голям проблем. В Хъдърсфийлд където си живяла преди това. Кражба в магазин. Сто и петдесет паунда глоба плюс разходите по делото.

— Вие не разбира!

Андреа го изгледа кръвнишки. Прииска ми се стаята да беше по-голяма. Почувствах се не на място и ми стана неудобно, че съм толкова близо до нея.

— Аз няма какво да ям. Няма мъж. Децата ми, четири години и шест години, няма какво да ядат.

— Затова си свила някакви неща от благотворителен магазин. Вярно, казвал се е „Спасете децата“. Предполагам, че си го приела буквално.

— Не е…

— И това е било второ провинение — продължи Хоторн, преди тя да успее да отрече. — Вече си била освободена условно. Според мен си имала късмет, че съдията е бил в добро настроение.

Андреа продължаваше да настоява.

— Аз работя за госпожа Купър две години. Тя се грижи за мен и нищо не крада. Аз съм честен човек. Грижа се за мое семейство.

— Да, но няма да можеш да се грижиш за семейството си, докато си в затвора.

Хоторн я изчака да обмисли това.

— Ако ме лъжеш, точно там ще се озовеш. Децата ти ще бъдат поети от държавата — или може би ще ги върнат обратно в Словакия. Искам да знам колко пари си взела.

— Какви пари?

— Парите в брой, които работодателката ти е държала в една кутия от „Принц Каспиан“. Знаеш ли кой е принц Каспиан? Един герой от Нарния. Нейният син, Деймиън Купър, е участвал във филма. Тя е държала кутията в кухнята. Аз погледнах вътре и открих само няколко монети.

— Там държи парите, с които плаща на мен, да. Но аз не ги взела. Крадецът ги взел.

— Не.

Хоторн беше ядосан. Очите му бяха притъмнели и ръката, с която държеше цигарата, се беше свила в юмрук.

— Един крадец е претърсил къщата, това е така. Поровил се е тук и там. Сякаш е искал да знаем къде е бил. Но това беше различно. Кутията беше оставена обратно на мястото си. Капакът беше грижливо затворен. Всички отпечатъци са били избърсани от някой, който е гледал твърде много полицейски сериали. Мисля, че не схващаш. По кутията трябваше да има някакви отпечатъци. Твоите. На шефката ти. Ако питаш мен, си извадила една пачка пари и не си обърнала внимание на монетите. Колко бяха?

Андреа го изгледа враждебно. Чудех се доколко ли го беше разбрала.

— Аз взела парите — каза тя най-сетне.

— Колко?

— Петдесет паунда.

Хоторн доби огорчен вид.

— Колко?

— Сто и шейсет.

Той кимна.

— Така по става. Освен това не си чакала отвън. Защо ти е било да го правиш, след като навън е валял проливен дъжд? Онова, което искам да знам, е какво друго направи? Какво друго взе?

Видях, че Андреа се измъчва в опитите си да вземе решение. Дали да си признае, че е направила още нещо незаконно, и евентуално да си навлече повече неприятности? Или да се опита да излъже Хоторн, и да рискува да го ядоса още повече? В крайна сметка тя взе разумното решение. Изправи се и извади един сгънат лист от някакво чекмедже. След това му го подаде. Той го разгъна и прочете:

Госпожо Купър,

Мислите си, че можете просто да се отървете от мен, но аз няма да ви оставя на мира.

Онова, което казах, е само началото, обещавам ви.

Наблюдавах ви и знам кое е скъпо за вас.

Ще си платите. Повярвайте ми.

Бележката беше написана на ръка, без подпис, дата или адрес. Хоторн вдигна глава и въпросително погледна Андреа.

— Един мъж идва в къщата — обясни тя. — Преди две седмици. Той отива с госпожа Купър в кухнята. Аз бях горе, в спалнята, но ги чува да говорят. Той беше много ядосан… викаше на нея.

— Колко беше часът?

— Около един.

— Ти видя ли го?

— Аз погледнала през прозореца, когато той си тръгвал. Но валеше и той носеше чадър. Нищо не видяла.

— Сигурна ли си, че беше мъж?

Андреа се замисли.

— Така мисля, да.

— Ами това? — Хоторн вдигна листа хартия.

— Било в нейно нощно шкафче.

Андреа успяваше да изглежда засрамена, но мисля, че просто се боеше от онова, което би могъл да й направи Хоторн.

— Аз огледала къща, след като госпожа Купър умряла, и го открила.

Тя замълча.

— Мисля, че този мъж убил господин Тибс.

— Кой е господин Тибс?

— Госпожа Купър има котка. Голяма, сива котка.

Тя протегна ръце и показа колко голяма.

— Тя ми се обади в четвъртък. Каза ми да не идвам. Тя много разстроена и казва, че господин Тибс е изчезнал.

— Защо взехте писмото? — попитах аз.

Андреа погледна Хоторн, сякаш искаше от него разрешение да не ми отговаря.

Хоторн кимна, сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Двамата си тръгнахме.

* * *

— Взела е писмото, защото си е мислила, че може да изкара пари от него — каза Хоторн. — Може би познава мъжа, който е посетил шефката й, мъжа с чадъра. А може да е решила, че ще успее да го открие. Но тя е опортюнист. Знаела е, че ще има разследване на убийството, и си е помислила, че може да спечели нещо от това писмо.

Двамата седяхме в едно такси, обратно на път към града. Оставаше ни още една среща — с Реймънд Клунс, театралния продуцент, който беше обядвал с Даяна Купър в деня на смъртта й. Вече бях още по-убеден, че това беше загуба на време. Несъмнено Хоторн носеше самоличността на убиеца в джоба си. „Ще си платите.“ Нима можеше да бъде по-красноречиво? Но той не каза нищо повече за разговора с Андреа Клуванек. Беше дълбоко замислен. Всъщност беше нещо повече от това. Беше изцяло погълнат от мислите си. Това беше нещо, което ми предстоеше да науча за Хоторн. Той се чувстваше истински жив само когато работеше по някой случай. Имаше нужда да се е случило убийство или някакво друго жестоко престъпление. Това беше цялото му raison d’etre^[1] — още една префърцунена фраза, която съм сигурен, че презираше.

Клунс живееше в доста по-различни условия от Андреа Клуванек. Домът му се намираше зад Марбъл Арч, недалеч от площад „Конот“, и аз съвсем не се учудих, че именно това беше домът на театрален продуцент. Самата сграда приличаше на театрален декор, изградена от червени тухли и почти невероятно двуизмерна, с възголяма входна врата и ярко оцветени прозорци, напълно симетрично поставени от двете страни. Всичко беше безупречно; дори кофите за боклук бяха грижливо подредени една до друга покрай металния парапет. Няколко стъпала водеха надолу към приземен етаж със самостоятелен вход. Нагоре се издигаха още четири етажа. Предположих, че този имот в центъра на Лондон разполага с поне пет спални и струва около трийсет милиона паунда.

Хоторн не беше впечатлен. Той заби яростно пръст в звънеца, сякаш изпитваше някаква дълбока неприязън към него. На улицата нямаше никой друг и аз останах с впечатлението, че повечето къщи наоколо са празни, собственост на чуждестранни бизнесмени. Тони Блеър не живееше ли някъде наблизо? Всъщност никога не бях идвал точно в тази част на града, колкото и централно да беше разположена. Изобщо нямах чувството, че съм в Лондон.

Вратата се отвори от едно постоянно присъствие във всеки криминален роман — не бях очаквал да срещна наистина такава фигура през двайсет и първи век. Клунс имаше иконом — съвсем истински, с костюм на тънки райета, жилетка и ръкавици. Беше мъж приблизително на моята възраст, с пригладена назад тъмна коса и достолепно изражение, което сигурно всеки ден заковаваше като с чук на лицето си.

— Добър ден, сър. Моля, влезте.

Нямаше нужда да пита за имената ни. Очакваха ни.

Влязохме в един просторен коридор между два салона за гости, с разкошни килими и тавани, високи колкото три етажа. По нищо не приличаше на нечий дом. Беше по-скоро като хотел — но хотел, в който няма никакви гости. Докато се изкачвахме по стъпалата, забелязах една от картините на Хокни с басейн и едно момче, което се виждаше точно под повърхността, последвана от един триптих на Франсис Бейкън. Стигнахме до една стълбищна площадка с огромна актова фотография от Робърт Мейпълторп — виждаше се само част от анатомията на субекта. Беше черно-бяла: бели задни части и еректирал пенис в черно на бял фон. Точно до нея стоеше класическа скулптура на голо овчарче. Когато минахме покрай това откровено хомоеротично изкуство, Хоторн явно се почувства неудобно. Не само устните му, а и цялото му тяло се сгърчи от отвращение.

Огромна арка водеше към дневната на горния етаж, която се простираше по цялото протежение на къщата, с мебели, лампи, огледала и още произведения на изкуството, които изпълваха помещението, докъдето поглед стигаше. Всичко беше скъпо, но аз бях поразен колко безлично изглеждаше.

Всичко беше чисто ново, подбрано с безупречен вкус. Затърсих напразно с поглед някой захвърлен вестник или чифт кални обувки, които да загатнат, че тук всъщност живее някой. Освен това беше прекалено тихо за центъра на Лондон. Цялото място ми напомняше на саркофаг — сякаш собственикът умишлено го беше изпълнил с натрупаните през живота му богатства, които бе оставил след себе си.

И въпреки това, когато Реймънд Клунс най-сетне се появи пред очите ни, той изглеждаше учудващо обикновено. Беше на около петдесет години, облечен със синьо кадифено сако и вълнен пуловер с висока яка, седнал с кръстосани крака, толкова точно разположен в центъра на един свръхголям диван, че се зачудих дали икономът не беше извадил рулетка, преди да пристигнем, за да измери точно къде трябва да седне. Беше добре сложен, с чорлава сива коса и бледосини очи, които гледаха закачливо. Като че ли се радваше да ни види.

— Но седнете — посочи той с театрален жест местата пред себе си. — Ще желаете ли кафе?

Не дочака отговор.

— Брус, да предложим по едно кафе на нашите гости. И малко от онези трюфели.

— Да, сър.

Икономът се оттегли. Ние седнахме.

— Тук сте заради бедната Даяна.

Не беше дочакал Хоторн да му зададе въпрос.

— Не мога да опиша колко шокиран съм от случилото се. Познавах я от „Глоуб“. Там се запознахме. И, разбира се, работех заедно със сина й, Деймиън, едно много, много талантливо младо момче. Участва в продуцираната от мен постановка „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в театър „Хеймаркет“ Пожъна голям успех. Винаги съм знаел, че ще стигне далеч. Когато научих от полицията какво се е случило, не можах да повярвам. Никой на света не би искал да стори зло на Даяна. Тя беше един от онези хора, които се отнасят само с доброта и сърдечност към всички свои познати.

— Обядвали сте с нея в деня на смъртта й — каза Хоторн.

— В „Кафе Мурано“. Да. Видях я, като излизаше от метрото. Тя ми помаха от отсрещния тротоар и аз предположих, че всичко е наред — но щом седнахме, веднага разбрах, че не беше на себе си, бедничката. Тревожеше се за котарачето си, господин Тибс. Не мислите ли, че това е извънредно забавно име за една котка? Беше изчезнал. Казах й да не се тревожи. Вероятно беше хукнал да гони мишки и каквото там правят котките. Но виждах, че умът й е зает с много неща. Не можеше да остане дълго. Същия следобед имаше среща с борда.

— Казвате, че сте били приятели от дълго време, но доколкото разбирам, сте били скарани.

— Скарани? — Клунс изглеждаше учуден.

— Изгубила е пари заради някакво ваше представление.

— О, Божичко — Клунс отхвърли обвинението, като небрежно махна с ръка. — Говорите за „Марокански нощи“ Беше разочарована, разбира се. И двамата бяхме! Аз изгубих много повече пари от нея, уверявам ви. Но в този бизнес е така. Например сега съм инвестирал в „Спайдърмен“ — който, между нас казано, е пълен, тотален провал — а в същото време отказах на „Книгата на Мормон“. Понякога човек просто греши. Тя знаеше това.

— Какво представляваше „Марокански нощи“? — попитах аз.

— Любовна история. Действието се развива в Казба. Две момчета: един войник и един терорист. Музиката беше великолепна и спектакълът бе разработен по много успешен роман но публиката просто не го възприе. Може би имаше твърде много насилие. Не знам. Вие гледахте ли го?

— Не — признах си аз.

— Там е работата. Никой не го гледа.

Брус се завърна с един поднос, върху който имаше три чашки с кафе и една чиния с четири бели трюфела, подредени като пирамида.

— Правил ли сте някога нещо, което да е било успешно? — попита Хоторн.

Клунс изглеждаше обиден.

— Огледайте се, детектив. Мислите ли, че щях да имам подобна къща, ако не бях направил едно-две неща като хората? Аз бях един от първите инвеститори в „Котки“, щом настоявате да знаете, и оттогава насам съм инвестирал във всеки мюзикъл на Андрю. „Били Елиът“, „Шрек“, „Еквус“ с участието на Даниъл Радклиф… смея да твърдя, че съм имал немалко успехи. „Марокански нощи“ трябваше да се получи, но човек няма как да знае предварително. Там е работата с мюзикълите. Мога обаче да ви уверя в едно — Даяна Купър не таеше лоши чувства към мен, когато се наложи да закрием представлението. Тя от самото начало знаеше как стоят нещата и в крайна сметка сумата, която инвестира, далеч не беше крупна.

— Петдесет хиляди?

— Това може и да е много за вас, господин Хоторн. Би било за много хора. Но Даяна можеше да си го позволи. В противен случай нямаше да реши да участва.

Последва кратко мълчание и аз видях как Хоторн оглеждаше мъжа срещу нас със своите ясни, безпощадни очи. Очаквах да каже нещо обидно, но в крайна сметка тонът му беше премерен, когато попита:

— Каза ли ви къде е била онази сутрин?

— Преди обяда? — Клунс примигна. — Не.

— Била е в един погребален дом в Саут Кенсингтън. Подготвила е собственото си погребение.

Клунс беше взел една от чашките кафе, държейки я изискано, с отделено кутре. Той я постави обратно на мястото й.

— Наистина ли? Вие ме изненадахте.

— Не го ли спомена в „Кафе Мурано“? — попита Хоторн.

— Разбира се, че не го спомена. Ако го беше споменала, щях веднага да ви кажа. Подобно нещо не се забравя току-така.

— Казвате, че умът й е бил зает с много неща. Говори ли с вас за нещо, което я тревожи?

— Ами да. Спомена едно нещо.

Клунс се замисли за кратко, преди да продължи:

— Говорехме за пари и тя спомена, че някой я тормози. Беше нещо във връзка с онзи инцидент, случил се по времето, докато живееше в Кент. Стана точно след като се запознахме.

— Прегазила е две деца — казах аз.

— Точно така — Клунс кимна, като се обърна към мен, отново взе чашката кафе и я пресуши на една глътка. — Беше преди десет години. Живееше сама, след като съпругът й беше починал от рак… ужасно тъжно. Той беше зъболекар. Много от пациентите му бяха известни личности и имаха чудесна къща, точно на брега. Тя живееше сама там и всъщност Деймиън беше при нея по времето на инцидента. Доколкото си спомням, имаше почивка между турнетата или май участваше в нещо по „Би Би Си“. Не помня точно.

Както и да е, тя нямаше съвсем никаква вина. Имало е две деца, които били с бавачката си, но изтичали да пресекат улицата, за да си купят сладолед, точно когато тя завивала иззад ъгъла. Не е можела да спре навреме — но това не попречи на близките на децата да я обвинят. Всъщност аз си поговорих надълго и нашироко със съдията и той беше съвсем убеден, че Даяна по никакъв начин не е била отговорна за случилото се. Разбира се, тя беше ужасно разстроена от цялата история. След това се премести обратно в Лондон — и доколкото ми е известно, никога повече не седна зад волана. И как би могъл да я вини човек? Било е ужасно преживяване.

— Каза ли ви кой й е досаждал? — попита Хоторн.

— Да, каза ми. Става дума за Алан Годуин, бащата на двете момчета. Беше ходил у тях с всевъзможни искания.

— Какво е искал?

— Искал пари. Аз й казах да не се замесва в това. Всичко се беше случило толкова отдавна и вече нямаше нищо общо с нея.

— Спомена ли, че й е писал? — попитах аз.

— Писал ли й е? — Клунс се загледа в пространството. — Не, не мисля. Каза само, че е идвал у тях и че тя не знае какво да направи.

— Почакайте малко — включи се Хоторн. — Казвате, че сте говорил със съдията. Как се случи това?

— О, аз го познавам. Найджъл Уестън ми е приятел. Също така и инвеститор. Вложи пари в музикалната версия на „Клетка за птици“ Изкара доста от тази инвестиция.

— Господин Клунс, значи ми казвате, че Даяна Купър е прегазила и убила едно дете. Тя е била инвеститор в продуцираните от вас постановки. И е била оневинена от един съдия, който също е бил инвеститор. Питам просто от любопитство, те двамата познаваха ли се?

— Не знам — Клунс сякаш премина в защитна позиция. — Не мисля. Надявам се, не намеквате, че се е случило нещо неуместно, детектив.

— Ако е така, ще стане ясно. Господин Уестън семеен ли е?

— Нямам представа. Защо питате?

— Няма причина.

Но докато слизахме надолу по стъпалата, Хоторн се беше наежил и този път не се опита да прикрие отвращението си, когато минахме покрай творбата на Мейпълторп. Излязохме от къщата и той си запали цигара. Наблюдавах го как пушеше яростно и отказваше да ме погледне в очите.

— Какво има? — попитах го накрая аз.

Той не отговори.

— Хоторн…?

Той се обърна към мен с желание за мъст в очите.

— Мислиш, че в това няма нищо нередно, нали? Този проклет педал да си седи там, заобиколен от всичкото това порно.

— Моля?!

Бях искрено изумен — не от думите му. Вече се бях досетил. Но от начина, по който се беше изразил. Той натърти на думата „педал“ като на нещо едновременно неестествено и неприятно.

— Първо, това не беше порно — казах аз. — Имаш ли някаква представа колко струват някои от онези неща вътре? И второ, не бива да го наричаш така.

— Как?

— С тази дума, която употреби.

— Педал? — той ме изгледа подигравателно. — Не мислиш, че беше нормален, нали?

— Не мисля, че сексуалната му ориентация е от значение — казах аз.

— Но може и да е, Тони. Ако той и онова негово приятелче, съдията, са се наговорили да отърват Даяна Купър…

— Затова ли попита дали Уестън е семеен? Мислиш, че той също е гей?

— Не би ме учудило. Такива като тях си пазят гърбовете.

Трябваше внимателно да подбирам думите си. Стана ми ясно, че изведнъж, без никакво предупреждение, всичко се беше променило.

— За какво говориш? Какво имаш предвид с „такива като тях“? Не може да говориш така. Вече никой не говори така.

— Е, може би аз говоря така — каза той и впери очи в мен. — Сигурен съм, че имаш много хомосексуални приятели, нали си писател и работиш в телевизията. Но колкото до мен, аз не ги харесвам. Мисля, че са сбирщина извратеняци, и ако вляза в нечия къща и видя един огромен черен кур на стената, и разбера, че този човек има някой приятел извратеняк, който инвестира в някакъв извратен мюзикъл, и който може би е бил придуман да опорочи съдебната зала, то тогава ще кажа онова, което си мисля. Имаш ли проблем с това?

— Да. Всъщност, имам проблем с това. Много голям проблем.

Не можех да повярвам на ушите си. Когато се запознахме, Хоторн беше подхвърлил един-два подигравателни коментара по адрес на актьорите, които играеха в „Несправедливост“, но кой знае защо никога не ми беше минало през ума, че може да е хомофоб. А ако той наистина беше такъв, нямаше как да пиша за него. Беше казал едно вярно нещо. Аз наистина имам много близки приятели, които са хомосексуални, и ако представях Хоторн като някакъв герой, ако предоставях трибуна за мнението му, вероятно нямаше още дълго да ми бъдат приятели. Ами критиците? Щяха да разкъсат книгата на парчета. Изведнъж видях как цялата ми кариера изтича в канала.

Тръгнах си.

— Тони? Къде отиваш? — извика той след мен. Тонът му беше искрено учуден.

— Прибирам се с метрото вкъщи — казах аз. — Ще ти се обадя утре.

Когато стигнах до края на улицата, погледнах назад. Той все още стоеше там и ме гледаше. Приличаше на изоставено дете.