Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (24)

Двайсет и четири: Ривър Корт

Прибрах се вкъщи. Започнах да работя.

Вече разбирах, че работният ми процес щеше да бъде много по-различен от онзи, с който бях свикнал. Обикновено, когато имам идея за нова книга, я оставям да поседи в ума ми поне една година, преди да започна да пиша. Ако е роман за мистериозно убийство, започвам със самото убийство. Някой убива някой друг, поради някаква причина. Това е същината. Създавам тези образи и постепенно запълвам света около тях, правя връзки между различните заподозрени, обрисувам тяхното минало, техните взаимоотношения. Мисля си за тях, докато ходя, лежа в леглото, седя във ваната — и не започвам да пиша историята, преди тя да приеме някаква смислена форма. Често ме питат дали започвам да пиша книгата, без да знам как ще свърши. За мен това би било като да строите мост, без да знаете докъде трябва да стигне другият му край.

Този път всичко ми беше дадено наготово и ставаше дума по-скоро да го свържа едно с друго, вместо да го сътворя. И някои от нещата никак не ми допадаха. Честно казано, не бих избрал да пиша за някакъв разглезен холивудски актьор, защото познавам много такива и от време на време се е случвало да работя с тях. Но за съжаление беше убит точно Деймиън Купър и нямаше как да се отърва от него, както и от неговата майка, неговата приятелка и различните им познати, които бяха дошли на погребението. Също така се тревожех, че се бях виждал с тях твърде за кратко време. Реймънд Клунс, Бруно Уанг, доктор Бътимор и останалите участваха само косвено в историята и след като предимно Хоторн беше задавал въпросите, не бях успял да разбера кой знае какво за тях. Дали да добавя някои собствени герои? Както се оказа, всичко онова, което се беше случило в Дийл, беше донякъде несъществено. Зачудих се дали би било честно изобщо да пиша за него.

Въпросът, на който трябваше да си отговоря, беше следният — доколко трябваше да се придържам към фактите? Знаех, че щеше да ми се наложи да сменя някои имена, тогава защо да не мога да направя същото и с някои от събитията? Въпреки че мразя да си служа с картички за подреждане на информацията, аз направих по една със заглавието на всеки разговор и всеки инцидент и ги подредих върху бюрото си, като започнах с пристигането на Даяна Купър в погребалния дом и продължих към собственото си включване в историята, посещението ми в нейния дом и така нататък. Имах предостатъчно за роман със стандартната дължина от деветдесет хиляди думи. Всъщност имаше някои сцени — цели часове от живота ми — които можех напълно да пропусна. Досадният разказ на Андреа Клуванек за нейното детство и един особено скучен следобед, прекаран в компанията на счетоводителя на Реймънд Клунс, бяха два такива примера.

Докато преглеждах бележките и записите на айфона си, с облекчение установих, че не се бях държал като пълен невежа. След първата си среща с Робърт Корнуолис си бях записал „може да е имал някаква роля“ — което се беше оказало напълно вярно. Също така го бях попитал дали му харесва да работи като погребален агент, което се беше оказало в същината на всичко. Като цяло не се бях представил твърде зле. Бях забелязал мотора, паркиран до къщата, мотоциклетната каска в коридора, магнитите по хладилника, чашата с вода, закачалката за ключове… всъщност, бих казал, че 75% от най-важните улики бяха записани в бележника ми. Просто не бях установил колко значими са те.

През следващите няколко дни написах първите две глави. Опитвах се да открия „гласа“ на книгата. Ако наистина щях да участвам в нея, трябваше да се постарая да не се натрапвам твърде много и да не се пречкам. Но дори в тази първа чернова (впоследствие щеше да има още пет) вече беше ясно, че ще имам един много по-голям проблем. Това беше Хоторн. Не беше твърде трудно да пресъздам външния му вид и начина му на говорене. Чувствата ми към него също бяха доста ясни. Проблемът беше друг — какво всъщност знаех за него?

— Беше се разделил със съпругата си, която живееше в Гантс Хил.

— Имаше единайсетгодишен син.

— Беше гениален, интуитивен детектив, но нямаше много приятели.

— Не пиеше.

— Бяха го уволнили от отдел „Убийства“, защото бутнал по стълбите някакъв педофил.

— Беше хомофоб. (Между последните две точки почти със сигурност имаше връзка).

— Беше член на литературен клуб.

— Имаше добри познания за изтребителите от Втората световна война.

— Живееше в апартамент в луксозна жилищна сграда на брега на Темза.

Това не беше достатъчно. Всеки път, когато се бяхме срещали, той беше избягвал да говори за нещо различно от настоящия етап на разследването. Никога не бяхме излизали да пийнем по нещо. Дори може да се каже, че не се бяхме хранили заедно една закуска в някакво кафене в Хароу-он-дъ-Хил не се брои. Единственият път, в който беше проявил някаква доброта към мен, беше когато ми дойде на свиждане в болницата. Без да зная къде — и как — живееше той, как можех да пиша за него? Домът е първото и най-очевидното отражение на нашата личност, но той все още не ме беше поканил да вляза в неговия.

Мина ми през ума да се обадя по телефона на Хоторн, но тогава ми хрумна нещо друго. Медоус ми беше дал неговия адрес — в Ривър Корт, от южната страна на реката — и един следобед, около седмица след като ме изписаха от болницата, аз оставих разпилените картички по бюрото си, смачканите на топка листове и лепящите бележки, и се запътих натам. Времето навън беше приятно и макар шевовете да ме подръпваха под ризата, разходката на топлия пролетен въздух ми достави удоволствие. Спуснах се пеш по целия Фарингдън Роуд, чак до моста „Блекфрайърс“, и видях срещу себе си жилищната сграда на отсрещния бряг на реката… както я бях виждал стотиците пъти, в които бях крачил към Националния театър или към „Олд Вик“. Беше невероятно, че Хоторн живееше тук. Първата ми мисъл беше съвсем същата като първия път, когато Медоус ми каза за това. Как изобщо можеше да си го позволи?

Въпреки великолепното си разположение — сгушена недалеч от моста срещу централата на компанията „Юниливър“ и катедралата „Сейнт Пол“ — Ривър Корт далеч не е красива постройка. Построена е през седемдесетте — според мен от група архитекти-далтонисти, вдъхновени от най-простите геометрични форми (най-вероятно от тези на кибритените кутийки). Висока е дванайсет етажа, с тесни прозорци и многобройни балкони, които сякаш са нахвърляни безразборно. Някои апартаменти имат такива, някои нямат: въпрос на късмет. В един град, където сякаш всеки ден се издигат нови зашеметяващи стъклени кули, сградата изглежда болезнено старомодна. И все пак, вероятно точно защото е толкова абсурдна, защото си стои там и с твърдоглаво упорство възнамерява да надживее двайсет и първи век (съседната кръчма дори се казва „Твърдоглавият пес“), в нея има нещо привлекателно. А разполага и с невероятна гледка от прозорците, разбира се.

Входът се намираше от задната страна, откъм улицата, която води надолу до „Оксо Тауър“ и Националния театър. Медоус ми беше казал името на сградата, но не и номера на апартамента. Видях един портиер да стои до отворена врата и се приближих към него. Бях се сетил да взема със себе си един плик за писма и сега го извадих от джоба си.

— Нося писмо за Даниъл Хоторн — казах аз. — Номер 25. Той ме очаква, но позвъних на звънеца и никой не ми отваря.

Портиерът, възрастен мъж, пушеше с наслада цигарата си на слънце.

— Хоторн? — той потърка брадичка. — Той е в панорамния апартамент. Трябва да влезете през другата врата.

Панорамния апартамент? Фактът, че живееше в сградата, беше достатъчно учудващ, но това беше още по-необяснимо. Аз размахах плика и се отдалечих в указаната посока, но не натиснах звънеца. Не исках да давам на Хоторн възможност да не ме пусне да вляза. Вместо това почаках двайсетина минути, докато най-сетне някакъв човек, който живееше вътре, не излезе от входа. В този момент се приближих до вратата с връзка ключове в ръка, сякаш тъкмо съм щял да си отключа. Човекът дори не ме погледна.

Качих се с асансьора на последния етаж. Трябваше да избирам между три врати, но интуицията ми подсказа да се спра на онази, която водеше към жилището с гледка към реката. Натиснах звънеца. Последва продължителна тишина, но точно когато вече проклинах факта, че Хоторн сигурно е излязъл, вратата се отвори и той застана на прага. Гледаше ме слисано, облечен със същия костюм като всеки друг път, но без сакото и с навити ръкави на ризата. По пръстите си имаше сива боя.

Хоторн „у дома“.

— Тони! — възкликна той. — Как ме намери?

— Имам си методи — казах аз тържествено.

— Виждал си се с Медоус. Той ти е дал адреса — после ме изгледа замислено. — Не позвъни от долу.

— Мислех да те изненадам.

— Бих искал да те поканя да влезеш, приятел. Но тъкмо излизам.

— Няма проблем — казах аз. Няма да стоя дълго.

Беше патова ситуация; Хоторн препречваше вратата, а аз отказвах да си тръгна.

— Искам да поговорим за книгата — добавих аз.

Отне му няколко секунди да вземе решение, но накрая прие неизбежното, отстъпи крачка назад и отвори вратата докрай.

— Заповядай! — каза той, сякаш от самото начало се беше зарадвал да ме види.

И така се разкри част от мистерията около бившия инспектор от криминалната полиция Даниъл Хоторн. Апартаментът му беше много просторен, поне сто и осемдесет квадратни метра. Стените на повечето стаи бяха махнати, в резултат на което се беше образувало едно помещение с голяма арка, която отделяше кухнята и кабинета от основната част на дневната. Наистина имаше гледка към реката, но таваните бяха твърде ниски, а прозорците — твърде тесни, за да се постигне истински впечатляващ ефект. Всичко беше в бежов цвят, същия като на фасадата, и модерно на вид. Килимите бяха чисто нови. Жилището нямаше почти никакъв характер. По стените нямаше нито една картина. Нямаше и почти никакви мебели: само един диван, маса с два стола и няколко етажерки. На бюрото в кабинета имаше не един, а два огромни компютъра, както и няколко други сериозни наглед машини, свързани с разни преплетени жици.

Върху масата забелязах няколко разпилени книги. „Чужденецът“ от Албер Камю беше най-отгоре. До книгите имаше купчина списания, поне петдесет. „Еърфикс Модел Уърлд“ „Модъл Енджиниър“. „Марин Модълинг Интернешънъл“ Имената им, изписани с главни букви, приковаха вниманието ми и ми напомниха за антикварното магазинче в Дийл. Значи интересът му не беше от историческа гледна точка. Той правеше модели. Огледах се наоколо и видях буквално десетки модели на самолети, влакове, лодки, танкове, джипове, всякакви военни машини. Подредени върху рафтове, сложени на килима, висящи от връвчици, полусглобени върху масата. Беше сглобявал един боен танк, когато позвъних на вратата, и вероятно затова му беше отнело толкова време да ми отвори.

Хоторн видя, че ги разглеждам.

— Хоби ми е — каза той.

— Сглобяваш модели.

— Точно така.

Сакото на Хоторн беше преметнато на облегалката на единия от столовете, на който беше работил. Той го облече.

Погледнах танка и разпръснатите по масата части, някои от които толкова малки, че можеха да бъдат взети само с пинсета. Спомних си как ми подаряваха комплекти на „Еърфикс“, когато бях малък. Винаги бях започвал с най-добри намерения, но много бързо всичко се объркваше. Парченцата се залепваха за мен, а не едно за друго. Между пръстите ми се образуваше паяжина от лепило. Никога не ги изчаквах да изсъхнат достатъчно, и ако успеех да завърша модела, с който се бях захванал, което се случваше прекалено рядко, едната половина винаги беше различна от другата, така че машината изглеждаше безнадеждно негодна за служба. Боядисването беше още по-ужасно. Подреждах онези мънички кутийки с боя, но винаги слагах твърде много. Боята се разтичаше. И се размазваше. Когато се събудех на другата сутрин, виновно събирах всичко и го хвърлях в кошчето за боклук.

Работата на Хоторн беше на светлинни години от моята. Всеки един модел в стаята беше прецизно сглобен, с изключително внимание и търпение. Бяха прекрасно боядисани. Нямах никакво съмнение, че всички тези различни окраски — камуфлажът, знамената, чертите по крилата — бяха напълно достоверни. Трябва да му бе отнело стотици часове, за да ги направи. Имаше компютри, но в стаята нямаше телевизор. Подозирах, че почти не се занимава с друго.

— Какво е това? — попитах аз. Все още разглеждах танка.

— „Чийфтейн Марк 10“ Британско производство. През шейсетте е влязъл на въоръжение в НАТО.

— Изглежда сложно.

— Маскировката е малко мъка. В смисъл, че не можеш да сложиш долните части, преди да приключиш с боядисването, и оръдията са истински кошмар. Но останалото не е нещо сложно. Чудесно е проектиран. От фирмата си знаят работата. И е прекрасно изработен.

Единственият път, в който го бях чувал да говори така, беше когато описваше онзи изтребител в Дийл.

— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.

Видях, че се поколеба. Дори сега не искаше да сподели нищо. После склони.

— От доста време — каза той. — Беше ми хоби, когато бях дете.

— Имаше ли братя или сестри?

— Имах нещо като полубрат.

Мълчание.

— Работи като брокер на недвижими имоти.

Това обясняваше апартамента.

— Изобщо не ме биваше с тези модели — казах аз.

— Просто е въпрос на търпение, Тони. Трябва да им отделиш достатъчно време.

Последва кратко мълчание, но за първи път почувствах, че то не беше неловко. Почти ми беше комфортно с него.

— Значи тук живееш — казах аз.

— Засега. Само временно.

— Наглеждаш жилището, така ли?

— Собствениците са в Сингапур. Никога не са идвали тук. Но искат някой да живее в апартамента.

— Значи твоят полубрат те е уредил тук.

— Точно така.

На масата имаше кутия цигари и той бързо я прибра, но забелязах, че в помещението не миришеше на цигарен дим. Сигурно пушеше навън.

— Каза, че искаш да поговорим за книгата.

— Мисля, че може би имам заглавие — казах аз.

— Какво му е на „Хоторн разследва“?

— Вече проведохме този разговор.

— Тогава какво?

— Тази сутрин преглеждах записките си и се натъкнах на нещо, което ти ми каза, когато за първи път се срещнахме в Кларкънуел. Когато ми каза, че искаш да пиша за теб. Казвах ти как хората четат детективски романи, защото са им интересни героите, а ти възрази. „Убийството е всичко. Това е важното.“ Така ми каза тогава.

— Е, и?

— „Убийството е всичко“. Мислех си, че е хубаво заглавие. Все пак аз пиша криминални истории, а ти си детектив. Това е най-важното в работата ни.

Той помисли около минута, след това вдигна рамене.

— Сигурно става.

Не го каза убедително.

— Малко е претенциозно. Не е нещо, което бих чел на плажа.

— Ти ходиш ли изобщо на плаж?

Той не отговори.

Забелязах купчината книги.

— Как върви „Чужденецът“?

— Прочетох я. Краят доста ми хареса. Този Албер Камю… бива си го да пише.

Двамата стояхме един срещу друг и аз започнах да се питам дали не бях сбъркал с идването си тук. Бях получил онова, от което се нуждаех. Бях научил нещо за Хоторн. Но междувременно у мен се беше породило чувство на неудобство, сякаш го бях предал, като се бях видял с Медоус зад гърба му и като бях дошъл тук без позволение.

— Може да отидем на вечеря следващата седмица — казах аз. — Дотогава сигурно ще имам няколко глави, които да ти покажа.

Той кимна.

— Може.

— Значи ще се видим тогава.

И с това можеше да приключи всичко. Можеше просто да си изляза, с известно съжаление, че изобщо съм идвал. Но по една случайност забелязах на един рафт снимка. На нея имаше една жена със светла коса и очила, които висяха от врата й. Беше отпуснала ръката си върху рамото на едно младо момче. Веднага разбрах, че това бяха съпругата на Хоторн и неговият син, и си помислих как ме беше подвел. В дома на Даяна Купър бях видял една снимка на починалия й съпруг и той ми се беше сопнал: „Ако бяха разведени, нямаше да пази негова снимка.“ Но той беше разведен, а беше направил точно това.

Тъкмо щях да му го кажа, когато ме осени една друга мисъл. Познавах тази жена. Бях я виждал преди.

И тогава си спомних.

— Копеле такова! — казах аз. — Шибано копеле.

— Моля?

— Това съпругата ти ли е?

— Да.

— Аз я познавам.

— Едва ли.

— Тя беше на литературния фестивал в Хей-он-Уай, два дни след като ти дойде да се срещнеш с мен. Тя започна да се заяжда с мен. Каза, че книгите ми са недостоверни и старомодни. Тя беше причината да…

Млъкнах. После казах:

— Ти си я накарал да го направи!

— Не знам за какво говориш.

Той ме гледаше с невинен, почти детински поглед, но аз нямах намерение да се хвана. Не можех да повярвам, че толкова лесно съм се оставил да ме манипулират. Наистина ли ме смяташе за толкова глупав? Бях бесен.

— Не ме лъжи!

Едва не го изкрещях.

— Ти си я изпратил. Прекрасно си знаел какво правиш.

— Тони…

— Името ми не е Тони. Аз съм Антъни. Никой не ме нарича Тони. И можеш да забравиш за всичко. Не беше добра идея и заради нея едва не умрях. Изобщо не биваше да те слушам. Няма да се занимавам с това.

Излязох гневно от стаята. Изобщо не си направих труда да се качвам на асансьора. Слязох пеш дванайсетте етажа до партера и излязох на свеж въздух. Не спрях да вървя, докато не стигнах до средата на моста „Блекфрайърс“.

Извадих мобилния си телефон.

Знаех точно какво щях да направя. Щях да се обадя на агентката си. Щях да й кажа, че сделката отпада. Все още имах задължението да напиша двете книги за „Орион“ Щеше да има нов сезон на „Войната на Фойл“ Имах си предостатъчно работа.

И все пак…

Ако се откажех, Хоторн просто щеше да се свърже с някой друг писател и какво щеше да стане в крайна сметка? Щях да се окажа третостепенен герой, просто участник в нечий чужд роман, което щеше да бъде значително по-зле, отколкото да бъда истински герой в собствената си книга. Щяха да могат да правят каквото си пожелаят. Ако искаха, можеха да ме превърнат в пълен идиот.

От друга страна, ако напишех книгата, щях да имам контрол върху нея. Хоторн си беше признал, че не беше говорил с никой друг, освен с мен. Това беше моята история. Хилда беше договорила сделката и сега, като се замислех, вече бях свършил половината работа.

Все още държах телефона в ръка. Но докато стигнах до другия бряг на реката, вече бях взел решение.