Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (23)

Двайсет и три: Свиждане

В ретроспекция ми се струва жалко, че реших да напиша всичко това в първо лице, тъй като през цялото време е очевидно, че няма да умра. Установена литературна практика е, че разказвачът от първо лице не може да бъде убит, въпреки че един от любимите ми филми, „Булевардът на залеза“, нарушава всички правила още с първата сцена, а има и един-два романа, „Очи от рая“ например, в които става същото. Искаше ми се да беше имало друг начин да прикрия факта, че ще оцелея до края на тази глава и ще се събудя в спешното отделение на болница „Чаринг Крос“, малко по-надолу от Фулъм Палас Роуд, но се опасявам, че не успях да измисля такъв. Край на трепетното очакване!

Малко ме е срам, че успях да изгубя съзнание за втори път в рамките на едно-единствено разследване, но лекарят ме увери, че причината е била по-скоро наркотичното вещество, което ми бяха дали, а не собственото ми малодушие. Оказа се, че е било „Рохипнол“ — запазената марка на изнасилвачите, представете си. Никога нямаше да разберем откъде се беше снабдил с него — въпреки че съпругата му, Барбара, беше фармацевт, така че може и да е било покрай нея. Между другото, така и не разбрах какво се случи с Барбара и нейните деца. Сигурно не е било много забавно да узнае, че е била омъжена за психопат.

Задържаха ме до следващия ден, за да остана под лекарско наблюдение, но като цяло не бях толкова зле. Раните ми от двата скалпела боляха много, но всяка имаше нужда само от два шева. Бях се уплашил ужасно. Трябваше да минат между осем и дванайсет часа, за да премине действието на наркотичното вещество.

Имах посетители. Първа дойде съпругата ми, по средата на своя натоварен график като продуцент, и се качи на втория етаж, където ме бяха преместили. Не се зарадва особено много да ме види.

— В какво си се забъркал, за Бога? — поиска да знае тя. — Можеше да бъдеш убит.

— Знам — казах аз.

— И нали нямаш намерение да пишеш за всичко това? Ще станеш за смях! Какво изобщо си правил в онази сграда? Ако си знаел, че е убиецът…

— Не знаех, че там няма да има никой друг. И не знаех, че е убиецът. Просто ми хрумна, че може би знае нещо повече от онова, което ни беше казал.

Това беше вярно. Бях разпознал Робърт Корнуолис на снимката, която Лиз ми беше показала, но ето каква беше работата: бях си наумил, че щом не е Алан Годуин, извършителят на убийствата трябва да е бил бащата на Грейс, Мартин Лъвъл. Него също го имаше на снимката — беше мъжът с цветята, съвсем в края на фотографията. Той имаше основателна причина да иска Деймиън да умре. Би направил всичко, за да защити дъщеря си и да й помогне да поднови кариерата си. Бях толкова убеден в правотата си, че не обмислих добре нещата и това замалко не ми струва живота.

— Защо не ми каза, че пишеш тази книга? — попита съпругата ми. — Обикновено не криеш нищо от мен.

— Знам. Съжалявам — чувствах се ужасно. — Бях сигурен, че идеята няма да ти хареса.

— Не ми харесва идеята да се излагаш на опасност. И виж къде си сега: в интензивното!

— Само четири шева.

— Извадил си голям късмет — каза тя и в този момент мобилният й телефон звънна.

Тя хвърли един поглед на екрана и се изправи.

— Виж какво ти донесох — каза после.

Беше донесла една книга и я сложи на леглото. Беше „Смисълът на измяната“ от Ребека Уест — книгата, която четях заради „Войната на Фойл“.

— От „Ай Ти Ви“ чакат да им кажеш нещо за новия сезон — напомни ми тя.

— Ще го напиша скоро — обещах аз.

— Не и ако си мъртъв.

Двамата ми сина изпратиха загрижени съобщения по телефона, но не дойдоха в болницата. Също както и миналата година, когато катастрофирах с мотоциклет в Гърция. Не можеха да понесат да ме виждат в хоризонтално положение.

Затова пък намина Хилда Старк. Нито бях виждал агентката си, нито се бях чувал с нея след онзи обяд, а тя бързаше за някаква прожекция на БАФТА. Нахлу в стаята ми, настани се на един стол и набързо ме огледа.

— Как си? — попита тя.

— Добре съм. Държат ме само за наблюдение.

Тя ме изгледа недоверчиво.

— Бях дрогиран — обясних аз.

— Онзи мъж, Робърт Корнуолис, те е нападнал?

— Да. И след това се самоуби.

Тя кимна.

— Е, трябва да призная, че това е страхотен финал за книгата. Между другото, имам новини по този въпрос. Добра новина и лоша новина. От „Орион“ не я искат. Разказах им идеята и просто нямат интерес. В същото време искат да спазиш договора си за трите книги, които трябва да напишеш за тях, така че може да мине време, преди да стигнеш до тази.

— Каква е добрата новина? — попитах аз.

— От издателството „Харпър Колинс“ вече потвърдиха, че искат правата за американския пазар. И разговарях с една жестока редакторка, Селина Уокър. Тя толкова харесва нещата ти, че е готова да изчака. Ще се свърже с мен с предложение за договор.

Виждах как книгите се трупат пред очите ми. Понякога, както си седя на бюрото, имам чувството, че зад гърба ми има самосвал. Чувам как ръмжи двигателят му и изведнъж стоварва целия си товар… милиони и милиони думи. Те се изливат безспирно, а аз се чудя колко още думи изобщо може да има. Но нямам сили да ги спра. Думите, струва ми се, са моят живот.

— Също така разговарях и с полицията — продължи Хилда. — Очевидно някои неща ще излязат по вестниците, но се опитваме твоето име да не се споменава. Като начало, те изпитват неудобство, че изобщо си бил замесел във всичко това, но по-важното е, че не искаме хората да научат за тази история, преди да си я написал.

Тя се изправи, готова да си тръгне.

— И между другото — добави тя, сякаш току-що се беше сетила за това, — говорих и с господин Хоторн. Заглавието ще бъде „Хоторн разследва“ и ще разделим приходите петдесет на петдесет.

— Чакай малко — бях потресен. — Заглавието няма да бъде това и ти каза, че никога няма да се съгласиш на подобна сделка.

Хилда ме изгледа странно.

— Ти си се съгласил с това — напомни ми тя. — И това беше единствената сделка, която той беше готов да сключи.

Изглеждаше притеснена от нещо и аз осъзнах, че се питам дали ми казва цялата истина. Може би Хоторн знаеше нещо за нея и го беше използвал като оръжие в преговорите.

— Във всеки случай, нека обсъдим това, когато видим какво ще предложи Селина.

Тя замълча.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Утре се прибирам вкъщи.

— Ще се чуем тогава.

Тя си тръгна, преди да успея да кажа нещо друго.

Последният ми посетител дойде късно същата вечер, дълго след като часовете за свиждания бяха минали. Чух как една медицинска сестра се опитва да го спре и какво отсече той в отговор: „Всичко е наред. Аз съм полицай.“

После Хоторн изникна до леглото ми. Държеше смачкана кафява хартиена кесия.

— Здравей, Тони — каза той.

— Здравей, Хоторн.

Беше странно, но много се зарадвах да го видя. Нещо повече, изпитах някакво топло чувство към него, за което нямаше логично основание или причина. В този миг на света нямаше друг човек, когото бих искал да видя повече от него.

Той седна на стола, който Хилда беше освободила.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Много по-добре.

— Виж какво ти донесох.

Той ми подаде хартиената кесия. Отворих я. Вътре имаше голяма чепка грозде.

— Много ти благодаря.

— Трябваше да е или това, или нещо безалкохолно. Реших, че ще предпочетеш грозде.

— Много мило от твоя страна.

Оставих го настрани. Бяха ми дали самостоятелна стая, вероятно защото бях замесен в полицейско разследване. Осветлението беше приглушено. Бяхме само ние двамата, столът, леглото.

— Много се радвам — казах аз, — че се появи в Хамърсмит. Робърт Корнуолис щеше да ме убие.

— Той беше абсолютна откачалка. Не трябваше да ходиш сам на онова място, приятел. Трябваше първо да ми се обадиш.

— Ти знаеше ли, че той е убиецът?

Хоторн кимна.

— Тъкмо се канех да го арестувам. Но първо трябваше да оправя онази бъркотия с Найджъл Уестън.

— Как е той?

— Малко е кисел, че му е изгоряла къщата. Иначе е добре.

Аз въздъхнах.

— Наистина нищо не разбирам — казах аз. — Кога разбра, че е Корнуолис?

— Говори ли ти се сега?

— Ако не ми кажеш, няма да мога да заспя. Задръж за малко!

Посегнах да взема айфона си. От движението раните по гърдите и рамото ми се опънаха и аз направих болезнена гримаса. Но трябваше да го запиша. Включих го.

— Започни от началото — казах аз. — Не пропускай нищо.

Хоторн кимна.

— Добре.

И ето какво каза той.

— Още от самото начало ти казах, че случаят е заплетен. Онова, което Медоус и всички останали не успяха да проумеят, е следното — една жена се среща с погребален агент, за да подготви собственото си погребение, и шест часа по-късно вече е мъртва. Това беше основното. Ако не беше отишла да се срещне с погребалния агент, в убийството нямаше да има нищо странно. Можеше да е онзи крадец, за който говореше Медоус. Но си имахме работа с две необичайни събития и проблемът беше, че не успявах да намеря връзката между тях.

Но в действителност ми беше пределно ясно защо Даяна Купър е отишла в „Корнуолис и синове“. Казах ти го и във влака. Трябва да се замислиш в какво състояние на духа се е намирала. Нейният съпруг й липсва толкова много, че все още посещава градината, построена в негова памет на онова място, където са живели заедно. Тя няма доверие на никого. Реймънд Клунс току-що я е преметнал. Любимият й син си е бил камшика и е заминал в Америка. Тя има толкова малко приятели, че когато е умряла, са минали цели два дни, преди някой да забележи, че е била убита — и на всичкото отгоре го е установила чистачката. От самото начало си дадох сметка, че трябва да е била изключително нещастна. И затова е обмисляла да извърши…

Рязко си поех дъх.

— Самоубийство?

— Точно така. Видя какво имаше в банята й. Три опаковки Темазепам. Предостатъчно, за да умре.

— Тя е ходила при лекаря си! — казах аз. — Не е можела да спи.

— Така му е казала. Но не е вземала хапчетата, събирала ги е. Малко или много е решила, че вече не й се живее, и точно тогава изчезнала котката й. Предполагам, че именно изчезването на господин Тибс е било последната капка. Алан Годуин вече бил идвал при нея и я заплашвал, но след като е прочела писмото, което й изпратил, тя сигурно е решила, че е убил котката й. „Знам кое е скъпо за вас.“ Изчезването на господин Тибс е преляло чашата: точно тогава е взела решение да го направи. Но като се има предвид каква жена е била, винаги подредена и методична, тя е искала всичко да бъде подготвено, включително и собственото й погребение. Затова същия ден е подала оставка от борда на театър „Глоуб“ и е отишла в „Корнуолис и синове“.

Когато го разказваше той, всичко изглеждаше толкова очевидно.

— Затова е знаела, че ще умре — казах аз. — Защото е щяла да се самоубие.

Точно така.

— Не е оставила бележка.

— Направила го е, в известен смисъл. Видя какво беше избрала за погребението си. Първото беше текстът на онази песен, „Елинор Ригби“ — „Всички тези самотници, откъде ли се взеха?“ Ако това не е зов за помощ, не знам кое е. А и онова стихотворение на Силвия Плат, и композиторът, Джеремая Кларк. Според мен не е съвпадение, че и двамата са се очистили сами, а ти как мислиш?

— А псалмът?

— Псалм 33. „Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави.“ Този псалм е подходящ за самоубийци. Трябваше да говориш с някой свещеник.

— Ти сигурно си го направил.

— Естествено.

— И кое е първото нещо, което Даяна Купър е видяла, когато е отишла в погребалния дом? — попитах аз. — Ти каза, че било важно.

— Точно така. Била е мраморната книга на витрината. И онзи цитат, изписан на нея.

— „Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове“ — знаех го наизуст.

— От „Хамлет“ е. Не знам много за Шекспир — бих казал, че това е по-скоро по твоята част — но странното е, че се появяваше навсякъде в разследването. Даяна Купър имаше цитати от Шекспир по хладилника си, както и всички онези театрални програми по стълбището. На фонтана, който видяхме в Дийл, имаше още един цитат.

— „Заспиваш и сънуваш може би“. Това също е от „Хамлет“.

— Именно. Тя мисли за „Хамлет“, когато отива в погребалния дом — заради онова, което е видяла на витрината — и това е щяло да има своето отражение по-нататък. Но първото, което се е случило, е че Робърт Корнуолис я е разпознал. Името й очевидно е добре познато, но освен това предполагам, че е започнала да се хвали с Деймиън. И Корнуолис е откачил. Всъщност през цялото време си е бил откачен.

— Вече знаеш, че Корнуолис е учил в Академията заедно с Деймиън Купър — Хоторн се беше облегнал в стола си, видимо доволен. — Помниш ли онзи пепелник, който видяхме в кабинета му? Беше награда на името на Робърт Даниъл Корнуолис, погребален агент на годината. Той е взел презимето и малкото си име и като им е сменил местата, се е превърнал в Дан Робъртс.

— Той ми разказа. Не е искал никой да знае, че е от семейство на погребални агенти.

— Забавното е как Грейс Лъвъл си е мислела, че Дженифър Лий е носела фалшиво име. Май онези театрали не са обръщали особено голямо внимание какви имена използват учениците им. Прескачаме няколко години напред и това изведнъж се оказало изключително удобно за Корнуолис. Той не е искал никой да знае, че си е пробвал късмета и се е провалил като актьор. Не е искал да направим връзката с Академията.

Но аз я бях направил, мина ми през ума. Аз бях направил връзката, макар да не бях осъзнал в пълнота нейната значимост. Колко различно щеше да бъде всичко, ако просто бях вдигнал телефона, за да се обадя на Хоторн!

— Когато бяхме у тях, той много внимаваше да не ни казва с какво се е занимавал, когато е бил на двайсетина години — продължи Хоторн. — Каза, че в известен смисъл, донякъде си е поживял, но всичко беше въпрос на елементарни сметки! Беше на четирийсет и няколко години. Каза, че се занимавал с погребалния бизнес от около петнайсет години. Значи е имало няколко години преди това, през които се е занимавал с нещо друго. И докато бяхме там, неговият син, Андрю, каза, че искал да стане актьор. Така ни каза Барбара Корнуолис, „Актьорската игра е в кръвта му.“ Имаше предвид, че се е метнал на баща си. Но когато Андрю слезе от горния етаж и започна да говори за себе си, баща му веднага го прекъсна. „Нека не говорим сега за това.“ Андрю е знаел, че баща му едно време е учил актьорско майсторство, и Корнуолис се е боял да не го издаде.

— Това е била причината за всичко — казах аз. Всичко си идваше на мястото. — Постановката на „Хамлет“ Очаквало се е Робърт Корнуолис — имам предвид, Дан Робъртс — да блесне пред всички. Бил получил главната роля в последното представление за годината и всички важни агенти са щели да присъстват на него. Но тогава Деймиън му я отмъкнал.

— Той разказа ли ти как?

— Не — замислих се аз. — Деймиън Купър се е виждал с Дженифър Лий. Но Грейс ни каза, че просто са се разделили, а точно преди началото на репетициите я видяла да се натиска с Дан.

Изведнъж всичко ми се изясни.

— Било е измама! — възкликнах аз. Деймиън я е накарал да го направи!

Спомних си още нещо.

— Моята приятелка Лиз каза, че по онова време имало епидемия от мононуклеоза.

— Наричат я още „болестта на целувката“ — добави Хоторн. — Дженифър нарочно е заразила Дан с вируса. Дан е бил принуден да напусне репетициите. Деймиън е получил главната роля, а в резултат и всичко останало. Само че Робърт Корнуолис така и не им простил. Пет години по-късно той намерил Дженифър Лий и я убил.

— Нарязал я е на парчета и е заравял по едно от тях при всяко от следващите седем погребения, които е организирал — казах аз, като си спомних какво ми беше казал Корнуолис.

Хоторн кимна.

— Ако искаш да се отървеш от някой труп, сигурно е доста удобно да работиш като погребален агент.

— Учудвам се, че съпругата му не е забелязала нещо нередно.

— Барбара Корнуолис е изтеглила късата клечка — каза Хоторн. — Тя ни каза, че той гледал всичко, в което е участвал Деймиън. Пускал си е сериалите му, отново и отново. Тя е смятала, че му е почитател. Не си е давала сметка, че всъщност е обсебен от него. Той не е мислел за нищо друго освен за провалената си актьорска кариера. Имал е само един успех и дори е кръстил децата си на него.

— Тоби, Себастиан и Андрю. Всички те са герои от „Дванайсета нощ“.

Как не се бях досетил по-рано?

— Това е единствената пиеса, в която е участвал, след като завършил Академията. Горкичкият — сигурно през всеки ден от живота си е мечтаел да убие Деймиън Купър. Обвинявал го е за всичките си провали.

— И тогава Даяна Купър влиза в неговия кабинет.

— Именно. Корнуолис не е можел да се добере до Деймиън. Той е бил в Америка. Бил е известен. Никога не се е движел сам. Но на едно погребение — това би било идеална възможност да направи онова, което е искал, за което е мечтаел от години. Затова е убил майка му. Просто за да примами Деймиън.

— Той ми го каза.

Хоторн неочаквано се усмихна.

— Музикалния будилник трябваше да е сложен в ковчега от някой вътрешен човек. Помисли. Трябва да е познавал модела на ковчега и това, че ще може да го отвори за секунди. Трябва да е знаел точно в кой момент ще има достъп до него, а Корнуолис е бил човекът, който е давал инструкциите. Във всеки един момент е можел да остане сам с ковчега. Той е знаел колко е била важна за Деймиън онази детска песничка, слушал го е как говори за нея на едно от занятията им. Идеята е била да накара Деймиън да се върне в апартамента си и да го убие там — и се е получило идеално. Знаеш ли, когато се обадих на Корнуолис след погребението, той сигурно е чакал на терасата. И когато Деймиън е пристигнал съвсем сам, това е бил неговият момент. Психо! — Хоторн се престори, че разсича въздуха с невидим нож.

— Как е стигнал там толкова бързо? — попитах аз.

Не можеше да си е тръгнал от погребението много преди Деймиън.

— Бил е с мотор. Не го ли видя паркиран в гаража? И, разбира се, е бил облечен с кожени дрехи, които са го предпазили да не се изцапа с кръв. След като е убил Деймиън, той е свалил кожените дрехи — или ги е изхвърлил, или ги е занесъл вкъщи. Бил е голям хитрец. Когато се срещнахме с него същия следобед, съпругата му го попита защо все още е облечен с костюм. Защото е знаел, че ще идваме, и е искал да ни покаже, че е чист, а не покрит с кръв. Отишъл е на училищната пиеса. Прибрал се е вкъщи. Пил е чай. И всичко това в деня, в който е накълцал най-добрия си приятел.

Аз лежах, замислен над думите на Хоторн. Всичко звучеше логично и все пак нещо липсваше.

— И Дийл няма нищо общо със случилото се? — попитах аз.

— Всъщност не.

— Кой тогава е нападнал Найджъл Уестън? Защо каза, че аз съм виновен?

— Защото беше така.

Хоторн извади една кутия цигари, спомни си, че се намира в болница и я прибра.

— Когато разпитвахме Робърт Корнуолис за първи път, ти го попита дали Даяна Купър е споменала нещо за Тимъти Годуин.

— И ти ми се ядоса.

— Това беше новашка грешка, приятел. Ти всъщност му каза, че сме се насочили към инцидента в Дийл. И затова е решил да го използва, за да ни подведе. Също така му е дало идея да използва песничката за „колелата на автобуса вървят напред, вървят напред“. Знаел е, че това ще разстрои Деймиън и в същото време ще ни тласне в погрешната посока. А идеята да подпали къщата на Уестън е била просто гениална. Уестън е бил съдията, пуснал на свобода Даяна, което е превърнало и него в мишена. Но аз ти го повтарях от самото начало: не беше десетата годишнина от инцидента. Бяха минали девет години и единайсет месеца. Ако Алан Годуин или съпругата му наистина са искали Даяна Купър да си плати за стореното, човек би си помислил, че не биха объркали деня.

— Ами онова съобщение, което е получил Деймиън Купър?

Хоторн бавно кимна.

— Да се върнем към първото убийство — каза той. — Не е било планирано… станало е някак спонтанно. Госпожа Купър е в кабинета на Корнуолис. Той знае къде живее тя. Възможно е да е споменала, че е сама — сигурен съм, че е измъкнал от нея възможно най-много информация. Но му трябва някакво извинение, за да се срещне с нея в дома й, по-късно същия ден. Помниш ли, че го попитах дали в някакъв момент е оставала сама в погребалния дом? Опитвах се да разбера всичко, което е правила там, и се оказа, че е ползвала тоалетната. Предполагам, че тогава е оставила дамската си чанта в кабинета на Корнуолис — и в този момент той я е задигнал.

— Кое?

— Кредитната й карта. Стоеше на бюфета в дневната й и още тогава се зачудих какво прави там. Също така знаехме, че Корнуолис й е позвънил около два без петнайсет, докато е отивала към театър „Глоуб“. Аз го попитах защо и той ми каза някаква измишльотина за номера на парцела, в който бил погребан нейният съпруг. Как изобщо би му хрумнало, че тя може да помни номера? Защо просто не е позвънил в канцеларията на гробището, за да го вземе от тях? Знаех, че ни лъже. Той всъщност й се е обадил, мил и загрижен, за да й каже, че е открил кредитната й карта и че ще й я занесе по-късно през деня. „Не се тревожете, госпожо Купър. Няма никакъв проблем.“

— И по-късно вечерта той отива в дома й — и въпреки че е тъмно и е сама тя, разбира се, го пуска да влезе. „Заповядайте, ето кредитната ви карта!“ Той я оставя, но остава да побъбрят. И тогава тя се досеща. Даяна Купър си спомня цитата от „Хамлет“, който е прочела през витрината. Програмите по стълбището и магнитите на хладилника може би също й помагат. Внезапно тя разпознава Робърт Корнуолис и си спомня, че го е виждала и преди. Било е много отдавна и може би са разменили само няколко думи. Той много се е променил. Сега е погребален агент с тъмен костюм. Но тя знае, че това е Дан Робъртс, и може би нещо в поведението му й се струва някак зловещо, така че я обзема страх. Знае, че е дошъл, за да й стори нещо лошо.

И какво прави тя? Ако започне да вика за помощ, той ще я нападне. Може би вече разбира, че е пълен откачалник. Затова му се усмихва и му предлага нещо за пиене. „Да, моля. Бих пийнал чаша вода.“ Тя отива в кухнята — и тогава Корнуолис развързва шнура на завесата, с който ще я удуши. В същото време, възможно най-бързо, тя изпраща на сина си Деймиън едно съобщение по телефона.

Най-накрая, една секунда преди да го каже, разбрах истината.

— Включила се е автокорекцията на телефона! — възкликнах аз.

— Точно така, приятел. „Видях момчето, което беше Лаерт, и се страхувам“. Тя не е могла да си спомни истинското му име, но е искала синът й да знае кой е бил в дневната й. Пишела е съобщението бързо — била е притеснена — и не е имала време да сложи главна буква. Пропуснала е и последната точка.

— Не е видяла, че се е включила функцията за автокорект и се е получило: „Видях момчето, което беше лацерирано.“ Това наистина ми се стори странно, когато го видях. Госпожа Купър не би нарекла Джеръми Годуин „момчето, което беше лацерирано“, дори в бързината. Момчето, което беше „пострадало“, може би. Момчето, което беше „ранено“ — това са само шест букви. Просто имахме лош късмет, че бяхме прочели за мозъчни лацерации във вестника, и заради това си направихме погрешен извод.

Зачудих се дали това беше вярно. На Хоторн му плащаха на ден. Колкото повече се проточваше разследването, на колкото повече места ходехме, толкова повече печелеше той. Може да звучи малко пресилено, но беше в негов интерес да проучим всяка възможност.

Той продължи.

— След като изпратила съобщението, тя се върнала в дневната, носейки чашата с вода. Вероятно е щяла да помоли Корнуолис да си върви. Предполагам, че вече е била посъбрала кураж, след като писала на Деймиън какво става. Но Корнуолис е действал твърде бързо. В мига, в който оставила водата, той нахлузил примката през главата й и я удушил. После обиколил къщата, взел няколко неща и се постарал да изглежда така, сякаш е имало обир. Накрая си тръгнал.

Болниците са особени места. Когато пристигнах в „Чаринг Крос“, всичко ми се стори светло, оживено, хаотично. Но някак изведнъж, след края на часовете за свиждане, всичко наоколо изглеждаше замряло, сякаш някой беше натиснал някакво копче. Светлините бяха приглушени. Коридорите бяха пусти. Властваше тишина, която беше почти смущаваща. Аз бях уморен. Шевовете ме боляха и макар да можех поне да движа крайниците си, нямах желание да го правя. Беше възможно още да съм в шок.

Хоторн разбираше, че е време да си тръгва.

— Колко ще те държат тук? — попита той.

— Утре си тръгвам.

Той кимна.

— Имаш късмет, че стигнах там навреме.

— Как реши да отидеш в моргата?

— Обадих се на асистентката ти, за да разбера какво правиш. Тя ми каза къде си отишъл. Не можах да повярвам на ушите си. Разтревожих се за теб.

— Благодаря ти.

— Е, кой ще напише книгата, ако теб те няма?

Той внезапно придоби смутен вид. Беше нещо, което не бях виждал у него досега, и сега успях да зърна детето, което някога е бил — детето, скрито в мъжа, в който се беше превърнал.

— Виж, приятел, иска ми се да ти кажа… че те излъгах.

— Кога?

— Когато бяхме в Кентърбъри. Ти нещо се заяждаше и аз ти се бях ядосал — но не съм говорил с други писатели за тази книга. Ти беше единственият, с когото се срещнах.

Последва дълго мълчание. Не знаех какво да кажа.

— Благодаря ти — измърморих накрая.

Той се изправи.

— Говорих с онази жена, твоята агентка — продължи енергично той. — Хареса ми. Май ще мине известно време, преди да публикуват книгата, но тя каза, че ще ни уреди добър аванс.

Хоторн се усмихна.

— Поне, както се развиха нещата, ще имаш за какво да пишеш. Мисля, че ще стане добре.

Той си тръгна, а аз останах да лежа там, замислен над думите му. „Мисля, че ще стане добре.“ Имаше право. Защото може би за първи път изглеждаше, че има шанс това да се случи.