Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (12)

Дванайсет: Миризмата на кръв

Бяхме оставили другите опечалени в кръг около празния гроб, объркани от видяното, за да последваме ковчега, който вече ми напомняше на миниатюрен кораб, подхвърлян от вълните в бурно море.

Подозирах, че Хоторн се забавляваше от станалото. Може би поради мрачната страна на характера му тази злокобна, отмъстителна шега — ако наистина беше такава — му се бе понравила. По-вероятното обяснение беше фактът, че станалото обезсмисляше тотално теорията на Медоус. Едва преди няколко минути той говореше за грабеж със злощастен край. Но за това вече и дума не можеше да става. Вече всичко подсказваше, че престъплението нямаше нищо общо с обичайните полицейски разследвания — и Хоторн сякаш имаше все повече аргументи да предяви претенции да се занимава еднолично с него.

Хвърлих поглед през рамо и видях, че Медоус се влачеше след нас, но поне засега двамата с Хоторн бяхме сами, докато крачехме към близката църква.

— Как мислиш, какво беше това? — попитах го аз.

— Послание — отговори Хоторн.

— Послание… за кого?

— Ами за Деймиън Купър, като начало. Нали го видя?

— Беше разстроен.

— Това е доста меко казано. Беше пребледнял като някакво проклето платно. Помислих си, че ще припадне всеки момент!

— Сигурно е нещо, свързано с Джеръми Годуин — предположих аз.

— Той не е бил прегазен от автобус.

— Не. Но може да е носил у себе си автобус-играчка, когато е загинал. Или е обичал да пътува с автобуси…

— За едно си прав, приятел. Беше детска песничка, така че сигурно има нещо общо с умряло дете.

Хоторн внимателно прескочи един гроб по пътя си.

— Деймиън се е прибрал у дома — продължи той. — Но скоро ще го настигнем. Чудя се какво ще ни каже тогава.

— От инцидента в Дийл са минали десет години — казах аз, като разсъждавах на глас. — Първо убиват Даяна Купър. А сега и това. Някой определено се опитва да каже нещо.

Бяхме стигнали до църквата. Ковчегът вече беше вътре. Изчакахме Медоус да ни настигне.

— Бях сигурен, че всичко ще отиде по дяволите, след като ти се намесиш — изръмжа той.

Беше в ужасна форма. Дори това кратко ходене пеш го беше накарало да се задъха. Ако не внимаваше с какво се храни, не откажеше цигарите и не започнеше да спортува, скоро щеше да се върне в гробището, но този път за по-постоянно.

— Интересно ми е да чуя как го е направил онзи крадец, за когото говориш — отбеляза Хоторн. — Не си спомням да съм видял наоколо човек, облечен като куриер, с мотоциклетна каска.

— Много добре знаеш, че това, което се случи тук, може би няма нищо общо с убийството — отвърна Медоус. — Замесена е холивудска звезда. Това е някаква извратена шега… организирана от някой болен ум. Нищо повече.

— Може и да си прав — каза Хоторн.

По гласа му съвсем ясно личеше, че изобщо не смяташе така.

Тримата влязохме в църквата. Ковчегът вече беше качен обратно на подпорите и Айрин Лоус се беше заела да го отвори, пред очите на викария — ококорени от преживяния шок — и четиримата служители на „Корнуолис & синове“. Тя вдигна поглед към нас, когато влязохме.

— Занимавам се с това от двайсет и седем години каза тя. — И за първи път — за първи път — ми се случва нещо подобно.

Поне детската песничка беше замлъкнала. Чувах проскърцването на върбовите клонки, докато Айрин отваряше капака на ковчега. Неволно трепнах. Не изпитвах ни какво желание да виждам Даяна Купър, цяла седмица след като беше умряла. За щастие тялото беше скрито под покров от муселин и макар да различавах очертанията му, не ми се наложи да видя широко отворените очи или зашитите устни. Айрин се наведе и измъкна от ръцете на Даяна Купър нещо, което приличаше на яркооранжева топка за крикет. После го подаде на Медоус.

Медоус го огледа с неприязън.

— Не знам какво е това — каза той.

— Будилник — обади се Хоторн и протегна ръка към него.

Медоус с облекчение му го подаде.

Вече и аз виждах, че е електронен будилник с дисплей от едната страна, на който беше изписан точният час. Пластмасовият корпус беше перфориран с многобройни дупчици, като на стар радиоапарат, и имаше две ключета. Хоторн натисна едното и песничката започна отново:

Колелата на автобуса вървят напред…

— Спрете го! — каза Айрин Лоус, като потрепери. Хоторн се подчини.

— Това е електронен будилник с МРЗ-плейър — обясни той. — По интернет се продават всякакви подобни модели. Идеята е да качиш любимите песнички на детето си, така че да се събужда с тях на сутринта. И аз взех такова на моя син, но вместо това му записах алармата със собствения си глас. „Престани да се излежаваш, проклет дребосък!“ Според него не може да се намери нещо по-смешно.

— Как се е включил? — попитах аз.

Хоторн го завъртя в ръцете си, за да го огледа от всички страни.

— Алармата е настроена за единайсет и трийсет. Човекът, който го е сложил в ковчега, го е нагласил да се включи точно по средата на погребението. Както и стана.

Той се обърна към Айрин Лоус.

— Знаете ли как е попаднал там? — попита я той.

— Не! — отвърна тя. Гласът й прозвуча шокирано, като че ли той я бе обвинил за станалото.

— Имало ли е някакъв момент, в който ковчегът е бил оставен без надзор?

— Ще се наложи да попитате господин Корнуолис за това.

Хоторн се замисли за миг, преди да попита:

— Къде е Корнуолис?

— Наложи му се да си тръгне по-рано. Този следобед се играе училищната постановка, в която участва синът му.

Очите й не се откъсваха от оранжевата топка.

— Нито един човек от нашата компания не би направил нещо подобно.

— В такъв случай трябва да е бил някой външен човек и точно затова ви питам: оставал ли е ковчегът без надзор?

— Да — призна Айрин, с явно неудобство. — Починалата беше изложена в нашия офис на Фулъм Палас Роуд. Днес я докараха оттам. За съжаление, не разполагаме с достатъчно място в офиса в Саут Кенсингтън. За опечалените има параклис недалеч от кръговото кръстовище на Хамърсмит. Близките и приятелите на госпожа Купър са имали възможност да я видят там, ако пожелаят.

— И колко от тях са пожелали това?

— В момента не мога да ви отговоря на този въпрос. Но имаме книга за посетители и всички желаещи са удостоверявали самоличността си, преди да влязат.

— А тук, на гробището? — попита Хоторн.

Айрин не отговори, така че той продължи:

— Когато пристигнахме, ковчегът беше в катафалката, а тя беше паркирана отзад. През цялото време ли е имало човек при него?

Айрин прехвърли въпроса към един от мъжете, които бяха носили ковчега. Той пристъпи от крак на крак и сведе очи.

— Бяхме там през повечето време — промърмори в отговор той. — Но не през цялото.

— А вие кой сте?

— Алфред Лоус. Аз съм един от директорите на компанията.

Мъжът си пое дъх, преди да добави:

— Айрин е моя съпруга.

Хоторн мрачно се усмихна.

— Семеен бизнес, а? И къде бяхте, след като не сте били там?

— Когато пристигнахме, паркирахме колата и влязохме тук.

— Всички?

— Да.

— Заключихте ли катафалката?

— Не.

— Никога не ни се беше случвало някой да се опита да открадне мъртвец — отбеляза ледено Айрин.

— Е, може би отсега нататък ще трябва да се замислите по този въпрос — обърна се към нея Хоторн, едва ли не заплашително. — Ще се наложи да разговарям с господин Корнуолис. Къде мога да го открия?

— Ще ви дам адреса му.

Айрин протегна ръка и взе бележника и химикалката, които й подаде нейният съпруг. Надраска няколко реда на първия лист, откъсна го и го подаде на Хоторн.

— Благодаря.

— Един момент! — намеси се Медоус.

През цялото време беше стоял отстрани и сякаш току-що си беше дал сметка, че не е казал нищо. Същевременно в погледа му ясно се четеше, че нямаше и какво да каже.

— Ще взема този будилник — заяви той, в опит да защити авторитета си.

После сякаш забрави, че именно той го беше взел от ръцете на Айрин, и важно добави:

— Не биваше да се мести оттам. Криминолозите няма да останат доволни.

— Съмнявам се, че в лабораторията ще открият нещо по него — каза Хоторн.

— Е, ако е поръчан по интернет, има голяма вероятност да открием самоличността на купувача.

Хоторн му подаде будилника. Медоус се постара да го вземе много внимателно, като го държеше с два пръста отстрани.

— Успех — каза му Хоторн.

Това прозвуча така, сякаш го отпращаше.

* * *

Поменът, ако може да се изразим така, се провеждаше в една преустроена кръчма на ъгъла на Финбъро Роуд, на няколко минути пеша от гробището. Точно това място беше споменал Деймиън, преди да изхвърчи. И не беше единственият, който се беше прибрал направо у дома от погребението — явно половината от опечалените бяха постъпили по същия начин. Така че на помена бяха само Грейс Лъвъл и още десетина мъже и жени, които наблягаха на италианското пенливо вино и коктейлните наденички в опит да се утешат взаимно не само заради загубата на старата си приятелка, но и заради ужасяващия фарс, в който се беше превърнало нейното погребение.

Хоторн беше казал, че иска да говори с Деймиън Купър, и вече беше успял да позвъни на Робърт Корнуолис, оставяйки съобщение на гласовата му поща. Но първо искаше да провери останалите опечалени. В крайна сметка, ако не бяха познавали добре Даяна Купър, те изобщо нямаше да дойдат на това погребение — и друг път нямаше да има възможност да ги хване на едно място. Изглеждаше зареден с енергия, докато пресичахме Фулъм Роуд, за да влезем. Всички загадки го зареждаха по този начин — колкото по-необичайни и гротескни, толкова по-добре.

Веднага забелязахме Грейс. Макар и да беше в траурно черно, роклята й беше много къса, а върху нея носеше кадифен смокинг с екстравагантни подплънки на раменете. Както стоеше подпряна на бара, приличаше по-скоро на гост на филмова премиера, отколкото на погребение. Беше сама и се усмихна притеснено, когато се приближихме.

— Господин Хоторн! — възкликна тя, като не криеше радостта си, че го вижда. — Не знам какво правя тук. Почти не познавам тези хора.

— Кои са те? — попита я Хоторн.

Тя се огледа, после започна да сочи.

— Това е Реймънд Клунс. Театрален продуцент. Деймиън участваше в една от неговите постановки.

— Да, познаваме се.

— А това е личният лекар на Даяна.

Тя кимна към един мъж над шейсетте, който приличаше на гълъб с тъмния си костюм с жилетка.

— Мисля, че се казва доктор Бътъруърт. Жената до него е съпругата му. Онзи мъж, който стои в ъгъла, е адвокатът на Даяна — Чарлс Кенеди. Той се занимава със завещанието. Но не познавам никой друг.

— Деймиън се е прибрал у дома?

— Беше много разстроен. Онази песничка беше избрана нарочно, за да го разтърси. Беше отвратителен номер.

— Знаете нещо повече за песничката?

— Ами да…

Тя се поколеба, като че ли не беше сигурна дали трябваше да продължава.

— Свързана е с онази ужасна история с двете деца — каза тя. — Това била любимата песничка на Тимъти Годуин. Пуснали я на погребението му… в Хароу Уийлд.

— Откъде знаете? — попита я Хоторн.

— Деймиън ми каза. Често говореше за това.

По някаква причина тя се впусна да го защитава.

— Той не е човек, който показва чувствата си. Но това нещо, което се е случило преди толкова много години, имаше голямо значение за него.

Грейс държеше в ръка чаша с вино, която сега пресуши.

— Господи, какъв ужасен ден. Знаех си, че ще бъде ужасен, когато се събудих тази сутрин, но дори не можех да си представя нещо подобно!

Хоторн внимателно се взираше в нея.

— Останах с впечатлението, че вашата свекърва не ви е била много симпатична — каза изведнъж той.

Грейс се изчерви така, че високата линия на скулите й потъмня.

— Не е вярно! Кой ви каза това?

— Казахте, че тя ви е игнорирала.

— Нищо подобно не съм казвала. Просто проявяваше повече интерес към Ашли, нищо повече.

— Къде е Ашли сега?

— В Хаунслоу, при родителите ми. Ще отида да я взема, когато си тръгна оттук.

Тя остави чашата си на бара и си взе нова от един сервитьор, който минаваше покрай нас.

— В такъв случай двете сте били близки? — попита Хоторн.

— Не бих казала — отвърна Грейс, после се замисли. — Двамата с Деймиън бяхме заедно съвсем отскоро, преди да се появи Ашли, и тя се притесняваше бащинството да не попречи на кариерата му.

Съобрази какво е казала и добави:

— Знам как звучи това, но трябва да разберете, че тя беше доста самотен човек. След смъртта на Лорънс й беше останал само Деймиън, и тя го обожаваше. Неговият успех беше всичко за нея.

— А бебето му пречеше?

— Не бяхме планирали да имаме дете, ако това питате. Но сега Деймиън я обича. И не би заменил този живот с никой друг.

— А вие, госпожице Лъвъл? Появата на Ашли сигурно не се е отразила добре на собствената ви кариера.

— Понякога говорите много неприятни неща, господин Хоторн. Аз съм само на трийсет. И обожавам Ашли. И за мен няма никакво значение, че няма да работя в продължение на няколко години. Нещата ми харесват точно такива, каквито са.

Помислих си, че сигурно не е била много добра актриса. Поне в този момент определено не успяваше да ме убеди в думите си.

— Харесва ли ви в Лос Анджелис? — попита Хоторн.

— Трябваше ми малко време, за да свикна. Имаме къща в „Холивуд Хилс“ и когато се събудя сутрин, все още не мога да повярвам, че съм там. Винаги съм си мечтала за това, когато учех в театралната академия — да се събуждам и да виждам през прозореца надписа „ХОЛИВУД“.

— Предполагам, че имате много нови приятели?

— Нямам нужда от нови приятели. Имам си Деймиън.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Ако нямате нищо против, трябва да поговоря с някои от тези хора. Предполага се, че трябва да обърна внимание на всички, а не искам да оставам много дълго тук.

Тя се измъкна. Хоторн я проследи с поглед. Виждах как се въртят колелцата в главата му.

— Какво ще правим сега? — попитах го аз.

— Отиваме при доктора — отвърна той.

— Защо при него?

Хоторн ми хвърли поглед, в който се четеше умора.

— Защото е познавал Даяна Купър по-добре от всеки друг. Защото, ако е имала някакви проблеми, може да е споделила за това с него. Защото може той да е убиецът. Откъде да знам?!

Хоторн поклати глава и отиде при мъжа с официалния костюм, когото му беше посочила Грейс.

— Доктор Бътъруърт — каза той.

— Бътимор — поправи го мъжът, преди да му стисне ръката.

Беше едър, с брада и очила със златни рамки — от онези мъже, които с радост биха казали за себе си, че са „от старата школа“ Явно се беше обидил, че Хоторн обърка името му, но се оживи, когато той му обясни връзката си със „Скотланд Ярд“ Неведнъж бях забелязвал това. Хората обичат да ги въвличат в разследвания на убийства. Отчасти защото искат да помогнат, но отчасти и от някакъв нездрав интерес към самото убийство.

— Какво беше това на гробището? — попита Бътимор. — Обзалагам се, че за пръв път виждате подобно нещо, господин Хоторн. Горката Даяна! Бог знае какво щеше да си помисли. Смятате ли, че беше нарочно?

— Съмнявам се, че е възможно някой да зареди будилник и да го постави в ковчег, без да иска, сър — отговори Хоторн.

Бях му благодарен, че употреби последната дума. В противен случай думите му щяха да прозвучат твърде откровено презрително.

— Абсолютно сте прав. Предполагам, че ще се заемете с разследването на случая?

— Е, все пак убийството на госпожа Купър си остава приоритет за мен.

— Доколкото разбрах, самоличността на виновника вече е установена?

— На крадеца — обади се жена му.

Беше два пъти по-дребна от съпруга си, над петдесетте, със сурово изражение.

— Трябва да проверим всички версии — обясни Хоторн и отново се обърна към съпруга. — Доколкото разбрах, двамата с госпожа Купър сте били близки приятели, доктор Бътимор. Ще ми бъде от полза да знам кога сте се виждали за последен път.

— Преди около три седмици. Тя дойде в кабинета ми на Кавендиш Скуеър. В действителност напоследък идваше доста често.

— Напоследък?

— През последните няколко седмици. Страдаше от безсъние. Този проблем всъщност се среща доста често сред жените на определена възраст — но в добавка към това тя имаше и други тревоги.

Докторът се озърна, притеснен от обсъждането на информация от поверително естество на обществено място. Той сниши глас, преди да продължи:

— Тревожеше се за сина си.

— По каква причина? — попита Хоторн.

— Ще ви отговоря на този въпрос и като лекар, господин Хоторн, освен като приятел на покойната. Истината е, че тя се притесняваше за неговия начин на живот в Лос Анджелис. Поначало беше против заминаването му, а след това беше прочела всички онези ужасни неща в светската хроника — за наркотици, партита и какво ли още не. Естествено, в това нямаше нито капка истина. Жълтите вестници са готови да публикуват всякакви клевети и лъжи за всеки човек, постигнал определена известност. Точно това й казах. Но тя очевидно се измъчваше, така че й предписах сънотворни. В началото „Ативан“, а след това, когато вече не й беше достатъчен, „Темазепам“.

Спомних си хапчетата, които бяхме намерили в банята на покойната.

— Явно вършеше работа — продължи Бътимор. — За последен път я видях в края на април, както вече споменах. Тогава й дадох още една рецепта за…

— Не се ли бояхте, че ще се пристрасти към тях?

Доктор Бътимор благо се усмихна.

— Простете ми, господин Хоторн, но ако разбирахте нещо от медицина, щяхте да знаете, че не съществува почти никакъв риск от пристрастяване към „Темазепам“. Това е една от причините да го предписвам. Единствената възможна опасност е от загуба на краткосрочната памет, но като цяло госпожа Купър изглеждаше в отлично здраве.

— Споменавала ли ви е, че ще посещава погребална агенция?

— Моля?

— Тя е отишла в една погребална агенция. Организирала е погребението си през същия ден, в който е умряла.

Доктор Бътимор примигна озадачено.

— Намирам това за абсолютно изумително. Не мога да си представя нито една причина да го направи. Мога да ви уверя, че ако не се смята проблемът с тревожността, тя нямаше никаква причина да смята, че здравето й се влошава. Мога само да предполагам, че това съвпадение с деня на нейната смърт е чиста случайност.

— Бил е крадец — настоя жена му.

— Точно така, скъпа. Не е имало как тя да знае, че това ще се случи. Съвпадение, нищо повече.

Хоторн кимна и двамата се разделихме с тях.

— Шибан задник — промърмори той, веднага щом се отдалечихме на достатъчно разстояние.

— Защо го казваш?

— Защото нямаше никаква представа какви ги дрънка.

Явно съм изглеждал озадачен, защото той добави:

— Нали го чу какво говореше? В това нямаше никакъв смисъл.

— Според мен имаше.

— Той е задник. Просто не забравяй да го напишеш.

— Шибан задник? Предполагам, че държиш и на прилагателното?

Хоторн не отговори.

— Просто ще внимавам да го напиша така, че да стане ясно кой го е казал — добавих аз. — Така ще може да съди теб, а не мен.

— Никого не може да съди, ако казаното е истина.

Продължихме с Чарлс Кенеди, адвоката. Той още беше в ъгъла и разговаряше с една жена, за която предположих, че е съпругата му. Беше нисък и закръглен, с къдрава посребряла коса. Тя беше с подобно телосложение, но по-пълна от него. И двамата изглеждаха така, сякаш са пристигнали в Лондон направо от къщата си в провинцията — бяха с онези леко конски физиономии и бузите им руменееха от чистия въздух. Той пиеше пенливо вино. Тя пиеше плодов сок.

— Приятно ми е да се запознаем. Да, да. Аз съм Чарлс Кенеди. Това е Фрида.

Просто нямаше как да е по-дружелюбен. Веднага щом Хоторн се представи, Кенеди се зае да ни разкаже всичко за себе си. Познавал покойната в продължение на повече от трийсет години, а Лорънс Купър смяташе за един от най-близките си приятели („Рак на панкреаса. Абсолютен шок. Беше забележителен човек… зъболекар от класа.“) Все още живееше в Кент — във Фавършам. Именно той беше помогнал на Даяна да продаде къщата след онази „ужасна история“ и да се премести в Лондон.

— Вие ли бяхте нейният адвокат по време на делото? — попита Хоторн.

— Абсолютно — отвърна Кенеди.

Правеше го, без да иска. Не можеше да се каже, че просто говореше. От устата му бликаше истински порой от думи.

— Но обвинението срещу нея нямаше никаква тежест. Съдията беше в абсолютното си право.

— Познавахте ли го?

— Уестън? Бяхме се срещали един-два пъти. Справедлив и честен човек. Казах й, че няма за какво да се тревожи, независимо от писаното по вестниците. При все това не й беше лесно. Беше много разстроена.

— Кога я видяхте за последен път?

— Миналата седмица…

— По-миналата — поправи го жена му.

— В деня на смъртта й. На срещата на управителния съвет. И двамата бяхме в управителния съвет на театър „Глоуб“. Както може би знаете, театърът е регистриран като благотворително дружество с образователна цел. До голяма степен разчитаме на дарения, за да продължаваме дейността си.

— Какви пиеси се играят при вас?

— Ами… очевидно пиеси на Шекспир.

Не бях сигурен дали Хоторн наистина не знаеше, че театър „Глоуб“ е архитектурна възстановка на театъра със същото име, който се беше издигал на южния бряг на Темза преди четиристотин години, и беше специализиран в постановки на пиеси от елизабетинската епоха. Нищо у него не подсказваше, че се интересува от театър — или пък от литература, музика или изящни изкуства, като стана дума. В същото време обаче той беше забележително добре информиран по най-различни въпроси, така че беше напълно възможно просто да се опитва да влезе под кожата на адвоката.

— Разбрах, че във въпросния ден сте имали доста сериозен спор.

— Не бих казал. От кого знаете за това?

Хоторн не отговори на този въпрос. А всъщност Робърт Корнуолис беше чул повишени гласове, когато се беше обадил на Даяна Купър, за да я попита за парцела в гробището в Бромптън.

— Тя се е оттеглила от управителния съвет — каза вместо това Хоторн.

— Да. Но не го направи заради някакво особено неразбирателство.

— Тогава защо се е оттеглила?

— Нямам представа. Каза само, че го обмисля от известно време и ще напусне веднага. Всички бяхме изненадани да го чуем. Тя беше страстен покровител на театъра и изключително дейна в нашите инициативи за набиране на средства и в образователните програми.

— Изглеждаше ли нещастна от нещо?

— Нищо подобно. По-скоро бих казал, че изглеждаше облекчена. Беше член на управителния съвет от шест години. Може би просто беше решила, че това е предостатъчно.

Съпругата му, която стоеше до него, започваше да проявява признаци на безпокойство.

— Чарлс, може би вече трябва да тръгваме.

— Добре, скъпа.

Кенеди се обърна към Хоторн.

— Не мога да ви кажа нищо повече за работата на управителния съвет. Това е поверителна информация.

— А можете ли да ми кажете нещо за завещанието на госпожа Купър?

— Ами да. Не се съмнявам, че то съвсем скоро ще бъде публично оповестено. Условията на завещанието са съвсем прости. Тя е оставила всичко на Деймиън.

— Доколкото разбирам, става дума за доста значителни средства.

— Не е моя работа да навлизам в такива подробности. Беше ми много приятно да се запознаем, господин Хоторн.

Чарлс Кенеди остави чашата си. Бръкна в джоба си и подаде ключа от колата на съпругата си.

— Е, да тръгваме тогава, скъпа. По-добре ще е ти да караш.

— Съгласна.

— Ключовете… — каза Хоторн.

Говореше на себе си. Очите му не се откъсваха от Чарлс и Фрида Кенеди, докато се отдалечаваха от нас, но същевременно вече изобщо не се интересуваше от тях. Мислите му бяха другаде. Фрида продължаваше да държи в ръката си ключа от колата им. Забелязах го, докато излизаше, и в този момент осъзнах, че този ключ явно беше завъртял някакъв друг ключ в главата на Хоторн, припомняйки му нещо, което беше пропуснал.

И тогава той се сети. Наистина го видях в мига, в който се случи. Беше почти шокиращо — като че ли някой буквално го беше ударил. Не бих казал, че лицето му пребледня, защото поначало си беше доста бледо. Но го видях в очите му: ужасяващото осъзнаване, че е допуснал някаква съдбоносна грешка.

— Тръгваме — каза той.

— Къде?

— Няма време за това. Просто тръгвай.

Той вече беше поел навън, проправяйки си път към изхода покрай един сервитьор. Изпреварихме семейство Кенеди, които бяха спрели да се сбогуват с някакъв познат, и изхвърчахме на улицата. Стигнахме до ъгъла и Хоторн се закова на мястото си, кипнал от ярост.

— Защо няма нито едно проклето такси?

Имаше право. Въпреки оживеното движение по улицата, не се виждаше нито едно такси но докато стояхме там, аз забелязах едно до отсрещния тротоар. Беше го спряла някаква жена, която се прибираше от пазар. Хоторн се провикна — едно-единствено възклицание. В същото време се втурна право през улицата, без да обръща внимание на преминаващите коли. Последвах го, малко по-предпазливо — не можех да забравя за това, че гробището беше точно зад ъгъла. Чу се свирене на гуми и клаксони, но някак успях да стигна до отсрещната страна на улицата. Хоторн вече се беше изпречил между жената и шофьора на таксито, който беше включил брояча и червената лампичка в знак, че е зает.

— Извинете… — поде жената, повишавайки негодуващо глас.

— Полиция — прекъсна я рязко Хоторн. — Спешен случай.

Жената не му поиска документ за самоличност. Явно Хоторн беше работил достатъчно дълго в полицията, за да придобие авторитета на служител на реда. Или просто изглеждаше твърде опасен, за да му възразява човек.

— Накъде? — попита шофьорът на таксито, когато се натоварихме вътре.

— Брик Лейн — отговори Хоторн.

Адресът на Деймиън Купър.

Никога няма да забравя това таксиметрово пътуване. Беше няколко минути след пладне и всъщност движението не беше чак толкова оживено, но всяко забавяне и всеки червен светофар бяха истинско мъчение за Хоторн, който седеше до мен, присвил рамене, и едва не се гърчеше от нетърпение. Искаше ми се да го разпитам за какво ли не. Какво му бяха подсказали ключовете за колата? Защо се беше сетил за Деймиън Купър? В някаква опасност ли беше Деймиън? Но имах достатъчно здрав разум, за да не се обаждам. Не исках гневът на Хоторн да се обърне срещу мен, а освен това — не знам защо — някъде в дъното на главата ми нашепваше един глас, че каквото и да се случва в този момент, по някакъв начин то може да е по моя вина.

Разстоянието от Фулъм до Брик Лейн е голямо. Налагаше се да прекосим целия Лондон, от западната до източната част и може би щяхме да стигнем по-бързо, ако бяхме хванали метрото. Дори минахме покрай няколко метростанции — „Саут Кенсингтън“, „Найтсбридж“, „Хайд Парк Корнър“ — и всеки път забелязвах как Хоторн пресмяташе наум, като се опитваше да предвиди колко натоварено е движението пред нас. Когато продължихме към „Пикадили“, той реши да изкара част от гнева си на шофьора.

— Защо караш натам? Трябваше да минеш покрай двореца, по дяволите!

Шофьорът не му обърна внимание. Наистина попаднахме в задръстване, когато доближихме площад „Пикадили Съркъс“, но реши ли човек да бърза в Лондон, всеки маршрут се оказва най-бавният. Погледнах часовника си. Бяха изминали двайсет и пет минути, докато стигнем дотук. Струваше ми се, че е било много по-дълго. Хоторн си мърмореше нещо под нос. Облегнах се назад и затворих очи. Все още не ми беше казал какво точно ставаше.

Накрая все пак стигнахме до апартамента на Деймиън Купър. Хоторн изскочи от таксито, оставяйки ме да платя. Подадох на шофьора банкнота от петдесет паунда и без да чакам рестото, последвах Хоторн по тясната алея и стъпалата, които се изкачваха между витрините на два магазина. Така стигнахме до входната врата на първия етаж. Вратата беше злокобно открехната.

Двамата влязохме в апартамента.

Първото, което ме порази, беше миризмата на кръв. Бях описвал десетки убийства в романи и телевизионни сценарии, но никога не си бях представял нещо подобно.

Деймиън Купър беше обезобразен. Лежеше проснат на едната си страна, в локва от тъмнокафява кръв, която се беше разтекла навсякъде около него и се просмукваше в паркета. Едната му ръка беше протегната настрани и първото, което забелязах, бяха двата му почти отсечени пръста — явно беше размахвал ръка в безполезен опит да се спаси от ножа, който го беше съсякъл на половин дузина различни места и най-сетне беше оставен забит в гърдите му. Един от ударите беше разсякъл лицето му и именно тази рана беше най-ужасна от всички останали — защото лицето е първото, което поглеждаме, когато се запознаваме с някого. Човек може да изгуби ръка или крак и ще си остане същият човек. Но ако изгуби лицето си, заедно с него си отиват почти всички неща, които хората знаят за него.

Дълбокият разрез през лицето на Деймиън беше извадил едното му око и беше отворил огромна гънка от кожа, увиснала чак до устата му. Дрехите му сигурно скриваха най-страшните сред останалите му рани, но нищо не можеше да замаскира налудничавото насилие, което се беше стоварило върху него. Едната страна на лицето му беше притисната в пода и цялата му глава изглеждаше спихната, като спукана футболна топка. Вече изобщо не приличаше на себе си. В действителност го бях разпознал само по дрехите и по разбърканата черна коса.

Миризмата на кръвта му изпълни обонянието ми. Беше плътна и силна, като на току-що изкопана пръст. Никога не бях подозирал, че кръвта мирише така, но и никога досега не бях виждал толкова много кръв, а в апартамента беше топло, прозорците бяха затворени и стените ме притискаха от всички страни…

* * *

— Тони? Хайде бе! За Бога!

По някаква причина, вече гледах към тавана. Главата ме болеше на тила. Хоторн се беше надвесил над мен. Отворих уста, за да му отговоря нещо, но се спрях. Нямаше как да съм припаднал. Това беше невъзможно. Беше нелепо. Беше срамно.

Но се беше случило.