Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (19)

Деветнайсет: Господин Тибс

Не очаквах да видя Хоторн на следващия ден, затова се изненадах, когато малко след закуска той ми се обади по телефона.

— Какво ще правиш довечера?

— Ще работя — казах аз.

— Трябва да дойда.

— Тук?

— Да.

— Защо?

Хоторн никога не беше идвал в лондонския ми апартамент и аз с радост бих оставил нещата така. Аз бях този, който се опитваше да се промъкне в неговия живот, а не обратното. А до този момент той дори не ми беше казал адреса си. Всъщност, умишлено ме беше подвел. Беше казал, че домът му се намира в Гантс Хил, а в действителност живееше в апартамент на Ривър Корт в Блекфрайърс, от другата страна на реката. Не ми допадаше идеята детективските му очи да оглеждат дома ми, вещите ми и вероятно да стигнат до заключения, които евентуално след това да използва срещу мен.

Трябва да беше доловил колебанието ми по линията.

— Имам нужда да уредя една среща — обясни той. — Искам да бъде на неутрална територия.

— Защо не в твоя апартамент?

— Там няма да стане.

Той замълча.

— Разгадах какво точно се е случило в Дийл — каза той. — Мисля, че си съгласен — това е важно за разследването.

— С кого ще се срещаш?

— Ще разбереш, когато пристигнат.

Той се примоли още веднъж.

— Важно е.

По една случайност тази вечер щях да бъда сам. Тогава ми хрумна, че ако позволя на Хоторн да види къде живея, може би щях да успея да го убедя и той да направи за мен същото. Все още ми се искаше да разбера как така можеше да си позволи апартамент с изглед към реката и макар Медоус да беше казал, че не е негова собственост, на мен ми беше любопитно да надникна вътре.

— В колко часа? — попитах аз.

— В пет.

— Добре — казах аз, като вече съжалявах. — Може да дойдеш за един час — но само толкова.

— Чудесно.

Той затвори.

През остатъка от сутринта набирах на компютъра бележките си от разследването до момента: Британия Роуд, „Корнуолис и синове“, жилищния блок в Саут Актън. Имах записани няколко часа на айфона си и като го свързах с компютъра, слушах равния, придумващ глас на Хоторн в слушалките. Освен това бях направил и десетки снимки, и като ги преглеждах, си припомнях какво бях видял. Вече имах много повече материал, отколкото ми трябваше, и бях сигурен, че деветдесет процента от него нямаше връзка с книгата. Например Андреа Клуванек беше разказвала обстойно за детството си в област Банска Щявница в Словакия и колко щастлива била, докато баща й не загинал в селскостопански инцидент. Но още тогава се съмнявах, че каквото и да било от този разказ ще влезе в първата чернова.

Никога преди не бях работил по този начин. Обикновено, когато планирам роман или телевизионен сериал, знам точно какво ми трябва и не губя време с излишни подробности. Но как можех да разбера кое е излишно и кое не, без да знам какво се случваше в главата на Хоторн? Точно за това ме беше предупредил, когато беше прочел първата глава. Едно звънче с пружина на вратата или неговото отсъствие можеше да повлияе значително на заключението — и да пропусна нещо можеше да се окаже също толкова пагубно, колкото и да си го измисля. В резултат на това се налагаше да си записвам всичко, което виждах във всяка стая, в която влизахме — без значение дали беше романът на Стиг Ларшон в спалнята на Даяна Купър, закачалката за ключове във формата на риба в нейната кухня или лепящите бележки в кухнята на Джудит Годуин — и стремглаво растящата купчина информация ме подлудяваше.

Все още бях убеден, че убиецът е Алан Годуин. Ако не беше той, кой друг би могъл да бъде? Този въпрос си задавах, докато седях на бюрото си, сякаш заобиколен от цяла пустиня от бели листове.

Е, можеше да е Джудит Годуин, например. Тя имаше съвсем същия мотив. Замислих се за онова, което Хоторн беше казал за убиеца, когато бяхме на местопрестъплението, после се разрових из страниците и го открих. „Почти със сигурност е бил мъж. Чувал съм за жени, които са удушили някого, но — от мен да го знаеш — това е необичайно.“ Това бяха точните му думи, първо на запис и после набрани на компютъра. В резултат на това не бях взел предвид никоя от жените, с които се бяхме срещали. Но „почти със сигурност“ не беше сто процента сигурно, а „необичайно“ не беше невъзможно. Можеше да е била Джудит. Можеше да е била Мери О’Брайън — така предана на семейството, че беше останала да работи при тях цели десет години. Ами Джеръми Годуин? Не беше напълно изключено да не е толкова безпомощен, колкото предполагаха всички.

Да не забравяме и Грейс Лъвъл — актрисата, омъжена за Деймиън Купър. Макар да не го беше казала в прав текст, двете със свекърва й не са се обичали кой знае колко, и Даяна Купър се беше интересувала предимно от първата си внучка, Ашли. Бебето беше сложило край на актьорската кариера на Грейс и ако на историите във вестниците можеше да се вярва, Деймиън се беше оказал далеч не най-чудесният съпруг. Наркотици, купони, танцьорки… всичко това лесно можеше да означава мотив за убийство. От друга страна, тя е била в Америка, когато Даяна е била убита.

А може би не?

Отново прехвърлих бележките си и открих точно онова, което търсех — едно изречение на Деймиън Купър, което в онзи момент не ми беше направило впечатление, но сега виждах, че беше от огромно значение. Грейс се беше оплакала, че не иска да се връща в Лос Анджелис. Искала да прекара повече време с родителите си. И Деймиън й беше казал: „От една седмица си с тях, бейби.“ Засиях от задоволство.

Наистина не бях пропуснал нищо! Може би този път дори бях изпреварил Хоторн. „Една седмица“ можеше да бъде и приблизително казано. Грейс можеше да е пристигнала девет или десет дни преди съпруга си. В такъв случай тя спокойно можеше да е била в Лондон в деня на убийството на Даяна. От друга страна, след погребението я бяхме оставили в кръчмата на Фулъм Роуд, и като си спомних колко натоварено беше движението, не мислех, че би могла да е стигнала преди нас на Брик Лейн.

Тогава кой оставаше? Бях прекарал доста време с Робърт Корнуолис — а всъщност и с неговата братовчедка, Айрин Лоус. Всеки един от тях би могъл да пъхне електронния будилник в ковчега, но защо биха го сторили? Те се бяха запознали с Даяна Купър едва в деня на смъртта й. Никой от двамата не би спечелил нищо от нейната смърт или от тази на сина й.

До края на деня работих върху бележките си и почти не забелязвах как минава времето, докато в пет без петнайсет на вратата не се позвъни. Работя на петия етаж в една сграда с домофон, който е моята връзка с улицата, макар понякога да не се чувствам никак свързан с нищо друго, затворен в своята кула от слонова кост. Натиснах копчето, за да отворя вратата, и после слязох на долния етаж да посрещна своя гостенин.

— Приятно местенце — каза Хоторн, когато влезе. — Но не мисля, че ще имаме нужда от напитките.

Бях извадил чаши и бях осигурил възможността за избор между минерална вода и портокалов сок, защото ми се беше сторило възпитано да го направя. Когато ги прибрах обратно в хладилника, забелязах как оглежда дневната. Основният етаж в апартамента ми е, общо взето, едно голямо помещение. Има лавици с книги — в къщата има около петстотин книги, но тук държа само любимите си — кухненска част, маса за хранене и старото пиано на майка ми, на което се старая да свиря всеки ден. Има и една обособена част с телевизор и два дивана, подредени около масичка за кафе. Хоторн седна там. Изглеждаше напълно спокоен.

— Значи знаеш какво се е случило в Дийл? — казах аз. — Ще науча ли кой е убил Даяна Купър?

Хоторн поклати глава.

— Не още. Но мисля, че ще научиш нещо интересно. Между другото, имам една добра новина — добави той.

— Каква?

— Господин Тибс се намери.

— Господин Тибс? — отне ми няколко секунди да си припомня кой беше това. — Котката?

— Сивият персийки котарак на Даяна Купър.

— Къде е бил?

— Вмъкнал се в къщата на съседите — през една капандура. След това не могъл да излезе. Собствениците го намерили, когато се върнали от Южна Франция, и ми се обадиха.

— Предполагам, че това е добре — казах аз, като се чудех какво общо имаше котката на Даяна Купър със случая. В следващия миг ми хрумна нещо. — Чакай малко. В съседната къща живееше някакъв адвокат.

— Господин Гросман.

— Защо се е свързал с теб? Как изобщо е знаел как да те открие?

— Пъхнах една бележка под вратата. Всъщност пъхнах по една бележка във всички къщи по Британия Роуд. Исках да разбера, ако котката се появи.

— Защо?

— Господин Тибс е причината за всичко, което се е случило, Тони. Ако не беше той, госпожа Купър може би никога нямаше да бъде убита. Както и нейният син.

Бях убеден, че се шегува. Но той си седеше там и излъчваше онази особена енергия, нещо средно между злоба и съсредоточеност, заради която беше толкова трудно да разбереш какво точно си мисли — и преди да успея да настоя за разяснения, на вратата се позвъни повторно.

— Да отворя ли? — попитах аз.

Хоторн махна с ръка.

— Къщата е твоя.

Отидох до домофона и взех слушалката.

— Да?

— Алан Годуин е.

Изпитах прилив на вълнение. Значи това беше първият ми гост. Казах му да се качи на четвъртия етаж и натиснах бутона.

Не след дълго той се появи, облечен с шлифер, на вид с един размер по-голям от неговия — същият, с който беше дошъл и на погребението. Влезе в стаята подобно на човек, който се е запътил към ешафода, и аз бях убеден, че въпреки онова, което ми беше казал на път за Кентърбъри, Хоторн го беше привикал тук, за да го обвини в убийствата, и че всичко щеше да ми се изясни. Тогава си спомних, че трябваше да дойдат двама души. Възможно ли беше Годуин да е имал съучастник?

— Какво искате? — попита той, вперил поглед право в Хоторн. — Казахте, че имате да ми казвате нещо. Защо не можеше просто да го направите по телефона?

Той се озърна и сякаш едва сега забеляза къде се намира.

— Вие ли живеете тук?

— Не аз — Хоторн посочи към мен. — Той.

Годуин си даде сметка, че макар да се бяхме срещали, той не знаеше нищо за мен.

— Кой сте вие? — попита настоятелно той. — Така и не ми казахте името си.

За щастие на вратата отново се позвъни и аз побързах да отговоря. Този път от улицата долетя мълчание.

— С Хоторн ли имате среща? — попитах аз.

— Да — гласът беше женски.

— Отварям вратата. Просто се качете до горе.

— Кой е това? — попита настоятелно Годуин, но от страха в гласа му ми се стори, че вече знаеше отговора.

— Защо не седнете, господин Годуин — каза Хоторн. — Макар да не ви се вярва, аз всъщност се опитвам да ви помогна. Имате ли нужда от нещо?

— Има сок — казах аз.

— Ще пийна малко вода.

Годуин седна от другата страна на масичката, с лице към Хоторн, но без да го поглежда в очите.

Отидох и донесох водата, която Хоторн ми беше казал да прибера. Тъкмо се бях върнал с нея, когато чух нечии други стъпки и в стаята влезе Мери О’Брайън. Тя беше последният човек, когото бях очаквал да видя, и същевременно внезапно ми се стори напълно очевидно, че трябваше да е тя. Жената направи две крачки към нас и после застина на мястото си. Ако миг по-рано беше нервна и неуверена, то сега беше просто поразена. Беше забелязала Алан Годуин и стоеше, вперила поглед в него. Той, също толкова шокиран, беше вперил поглед в нея.

Хоторн скочи на крака. В поведението му се долавяше нещо почти дяволито едно задоволство, което виждах за първи път.

— Мисля, че двамата се познавате — каза той.

Алан Годуин пръв се съвзе.

— Разбира се, че се познаваме. Какво целите с всичко това?

— Мисля, че прекрасно знаеш какво става, Алан. Защо не седнеш, Мери? Мисля, че мога да те наричам така. Тук сме само приятели.

— Не разбирам! — Мери О’Брайън се опитваше да запази самообладание, но беше на път да заплаче. Тя погледна Годуин. — Какво правиш тук?

— Той ми каза да дойда.

Двамата изглеждаха виновни, гневни, тревожни. Годуин се изправи.

— Няма да стоя тук — каза той. — Не ми пука за вашите игрички, господин Хоторн. Няма да търпя това.

— Добре, Алан. Но ако излезеш от тази стая, властите ще научат всичко. Съпругата ти също.

Годуин замръзна. Мери също не помръдваше. Хоторн държеше всички под контрол.

— Седнете — каза той. — Двамата се криете и лъжете от десет години. Но всичко свърши. Затова сте тук.

Годуин седна. Мери се присъедини към него на дивана, като запази известно разстояние. Когато тя седна, го видях да изговаря безгласно думата „Съжалявам“, и точно в този миг разбрах, че двамата са били любовници и че Джудит Годуин също ги беше подозирала. Това беше причината за напрежението между двете жени.

Аз седнах на столчето пред пианото. Единствено Хоторн все още стоеше прав.

— Трябва да стигнем до дъното на случилото се в Дийл — започна той. — Защото съм слушал историята поне пет пъти, дори съм ходил на проклетото място и пак нищо не ми стана ясно. В това няма нищо чудно. Всичко, което и двамата ми казахте, бяха пълни лъжи. Един Господ знае какво ви е било на вас, но работата е там, че не сте имали избор. Били сте толкова затънали, че не сте могли да се измъкнете. Почти бих могъл да ви съчувствам. Но не ви съчувствам.

Той извади една кутия цигари и запали. Отидох до кухнята, намерих някакъв пепелник и го сложих на масата пред него.

— Кога започна връзката ви? — попита Хоторн.

Последва дълго мълчание. Мери беше започнала да плаче. Алан Годуин протегна ръка, за да хване нейната, но тя се отдръпна.

Алан Годуин трябва да беше разбрал, че няма никакъв смисъл да се преструва.

— Много скоро след като Мери започна да работи при нас — отговори той. — Аз бях онзи, който пое инициативата. Аз поемам пълна отговорност.

— Всичко вече приключи — каза тихо Мери. — Приключи преди много дълго време.

— Честно казано, отношенията ви изобщо не ме интересуват — каза Хоторн. — Трябват ми само фактите, а фактът е, че вие сте отговорни за случилото се в Дийл — и двамата. Даяна Купър може и да си е забравила очилата, но онези две дечица са били прегазени и заради и вас — и вие го знаете. И сте живели с тази мисъл през цялото това време.

Мери кимна. Сълзите се стичаха по бузите й.

Хоторн се обърна към мен.

— Ще бъда честен с теб, Тони. Когато бяхме в Дийл, имаше куп неща, които не разбирах. Дори не знам откъде да започна. Децата източват през улицата към едно магазинче за сладолед. Само че то е затворено. И не просто е затворено, а е наводнено и няма ток. Вътре е тъмно. Знам, че са били само на осем, но трябва да са виждали, че няма как да получат желаната фунийка. И тогава колата ги удря и едното от тях умира, а другото остава да лежи на улицата — и по думите на господин Травъртън от аптеката, то повикало баща си. Но децата не правят така. Когато едно дете се нарани, то търси майка си. Защо тогава би го направило?

Той замълча за момент. Всички мълчаха и аз изведнъж осъзнах, че той държеше цялата ситуация под контрол, че това съвсем спокойно можеше да бъде неговият апартамент, а не моят. Хоторн притежаваше магнетичен характер. Макар че, разбира се, магнитите могат както да привличат, така и да отблъскват.

— Нека се върнем в самото начало — продължи той. — Мери завежда децата в Дийл. Таткото е заминал по работа в Манчестър. Тя запазва стая в хотел „Роял“, но не иска да ги настаняват в семеен апартамент. Иска двойна стая за децата, с преход към друга двойна стая. Каква според теб е причината за това?

— От хотела казаха, че семейният апартамент нямал изглед към морето — казах аз.

— Не е имало нищо общо с изгледа. Мери, защо ти не му разкажеш?

Мери не ме погледна. Когато заговори, гласът й звучеше почти автоматично.

— Щяхме да се срещнем в Дийл. Щяхме да бъдем заедно.

— Точно така. Бавачката и нейният работодател. Малко да се позабавляват. Но е нямало как това да се случи в Хароу-он-дъ-Хил, не и в семейното ложе. Затова сте се измъкнали за един уикенд край морето. Момчетата си лягат в шест часа, което означава, че цялата нощ е била на ваше разположение.

— Вие сте отвратителен — каза Годуин. — Карате това да изглежда толкова… долно.

— А не е ли било? — Хоторн издиша дим. — Ти си бил мистериозният мъж в аптеката. И какво си правил там? Не си отишъл да си купиш дъвки. Причината да бъдеш там е била същата, поради която си изплака очите на погребението на Даяна Купър.

Бях се чудил защо беше толкова разстроен.

— Заради сенна хрема! — обясни Хоторн.

Отново се беше обърнал към мен.

— Когато бяхме на гробището „Бромптън“, забеляза ли чинарите?

— Да — казах аз. — И си го записах. Намираха се точно до гроба.

— Чинарите са най-ужасното нещо за човек със сенна хрема. Цветният им прашец ти се завира право в носа. А искаш ли да ти кажа кои са двата най-известни лека за сенна хрема?

— Мед — казах аз. — И джинджифилов чай.

— И точно това си е купувал Алан от „Аптеката на кея“.

Той отново се обърна към Годуин.

— Това е била и причината да носиш слънчеви очила, въпреки че слънцето е залязвало. Отишъл си в Дийл, за да се срещнеш с любовницата си. Но тогава си получил пристъп на сенна хрема и затова си минал през аптеката да си вземеш нещо, което да я облекчи. Травъртън ти е дал някакви хомеопатични лекарства и ти си излязъл на улицата броени секунди преди инцидента.

— И точно ти си причинил инцидента. Двете деца са били на пешеходната алея край плажа. Казвали са им никога да не тичат и да не пресичат сами улицата, а и те прекрасно са виждали, че магазинчето за сладолед е било затворено. Но внезапно, точно пред очите им, баща им излиза от аптеката до него и въпреки шапката с козирка и слънчевите очила, те са те разпознали и понеже са се развълнували, са изтичали към теб. В този миг Даяна Купър е завивала зад ъгъла и всичко се е случило пред очите ти. И двете ти деца са били премазани.

Годуин изстена и отпусна глава в ръцете си. До него Мери тихо ридаеше.

— Тимъти е бил убит. Джеръми е лежал на улицата и разбира се, е повикал баща си, защото го е видял миг по-рано. Не мога да си представя какво ти е било в онзи момент, Алан. Току-що си бил видял как една кола удря двете ти деца, но не си можел да отидеш при тях, защото се е предполагало, че си в Манчестър. Как си щял да обясниш на съпругата си какво всъщност си правел в Дийл?

— Не си давах сметка, че положението им е толкова сериозно — каза рязко Годуин. — С нищо не можех да им помогна…

— Знаеш ли какво? Според мен това са пълни глупости. Мисля, че си могъл да изтичаш на улицата и да се погрижиш за децата си, майната им на твоите увъртания.

Хоторн смачка цигарата си, а пепелта просветваше в червено.

— Но в същия този момент двамата с Мери сте успели да се споразумеете. Травъртън ни каза как Мери го е гледала в очите, но той е сбъркал. Ти си гледала Алан, който е стоял точно до него. Казвала си му да се разкара. Нали така?

— Той нямаше какво да направи.

Мери каза същото, което Алан беше изрекъл преди малко. Лицето й беше смъртно бледо, а сълзите проблясваха по двете й бузи. Взираше се сякаш в нищото пред себе си. По-късно щеше да ми призлява при мисълта, че всичко това се беше случило в моя дом. Щеше да ми се иска никога да не бяха идвали.

— Донякъде разбирам защо си останала със семейството през всичките тези години, Мери — заключи Хоторн. — Защото си знаела, че си отговорна за случилото се. Нали така? Или защото още си се чукала с Алан?

— За Бога! — Годуин беше бесен. — Това приключи преди години. Мери остана заради Джеръми. Само заради Джеръми!

— Аха. А Джеръми е бил там заради Мери. Вие двамата наистина сте били направени един за друг.

— Какво искате от нас? — попита Годуин. — Да не мислите, че не сме се измъчвали достатъчно заради случилото се през онзи ден?

Той затвори очи за миг и после продължи.

— Беше просто лош късмет. Ако не бях излязъл от аптеката в онзи момент, ако момчетата не ме бяха видели… — той говореше много бавно, с почти равнодушен тон. — Единственото, което имаше значение за мен, беше Джудит никога да не узнае истината. Достатъчно лошо беше, че загубихме Тимъти. И Джеръми. Но ако разбереше за мен и Мери…

Той изведнъж замълча, преди да попита:

— Ще й кажете ли?

— Нищо няма да й казвам. Не ми влиза в работата.

— Тогава защо ни доведохте тук?

— Защото трябваше да знам дали съм бил прав за вас двамата. И да ви дам ли един съвет? Аз бих казал на съпругата си какво се е случило. Тя вече те е изритала. С брака ви е свършено. Но това нещо, тази тайна между вас, е един тумор. Той те разяжда. Аз бих го изрязал.

Алан Годуин бавно кимна и после се изправи. Мери О’Брайън направи същото. Те тръгнаха към вратата, но в последния момент Годуин се обърна.

— Вие сте умен човек, господин Хоторн — каза той. — Но нямате никаква представа какво ни беше на нас. Вие нямате чувства. Ние направихме една ужасна грешка и всеки ден живеем с нея. Но не сме чудовища. Не сме престъпници. Ние бяхме влюбени.

Но на Хоторн тези не му минаваха. Стори ми се, че лицето му беше по-бледо, а очите му по-отмъстителни от всякога.

— Искал си секс. Изневерявал си на жена си. И заради това едно дете е умряло.

Алан Годуин го изгледа почти с отвращение. Мери вече беше излязла. Той се завъртя на пети и я последва. Останахме сами.

— Трябваше ли да си толкова зъл с тях? — попитах го накрая аз.

Хоторн вдигна рамене.

— Жал ли ти стана?

— Не знам. Да. Може би.

Опитах се да събера мислите си.

— Алан Годуин не е убил Даяна Купър.

— Точно така. Той не я обвинява за инцидента в Дийл. Обвинява себе си. Затова не е имал причина да я убива. Тя е била просто средството, причинило нещастието, а не причината.

— А шофьорът на колата…

— Няма значение кой е карал колата. Деймиън, майка му, съседката. Това няма нищо общо.

Във въздуха се носеше цигарен дим. По-късно щеше да се наложи да обясня причината за това на съпругата си. Все още седях на столчето пред пианото. Основната ми теория за убийството току-що беше станала на пух и прах.

— Щом Алан Годуин не е убиецът, тогава кой е? — попитах аз. — Каква е следващата ни стъпка?

— Грейс Лъвъл — отговори Хоторн. — Утре ще се срещнем с нея.