Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (7)

Седем: Хароу-он-дъ-Хил

Същата вечер отидох със съпругата си в Националния театър. Бях успял да се сдобия с билети за представлението „Франкенщайн“ на Дани Бойл, но за жалост не успях да му се насладя. Чудех се какво ли би казал Хоторн за актьора Джони Лий Милър, който през първите двайсет минути тичаше по сцената чисто гол. Прибрахме се вкъщи към единайсет и половина и съпругата ми веднага си легна, но аз останах буден до късно, разтревожен за книгата. Не я бях обсъждал с нея. Знаех какво ще каже.

Ако бях седнал да напиша свой роман за мистериозно убийство, не бих избрал за главен герой човек като Хоторн. Вярвам, че на света вече има предостатъчно бели, навъсени детективи на средна възраст и щях да се опитам да измисля нещо по-необичайно. Сляп детектив, детектив-пияница, детектив с обсесивно-компулсивно разстройство, детектив ясновидец… вече има по един от всеки вид, но защо не детектив с всичките тези качества едновременно? Всъщност бих предпочел детектив жена, като Сара Лунд в „Убийството“ Щях да бъда много по-доволен от главна героиня, която е по-млада, по-жизнена, по-независима, без значение дали носи онези дебели пуловери или не. Също така бих й дал чувство за хумор.

Хоторн безспорно беше интелигентен. Бях впечатлен от начина, по който работеше неговият ум, когато бяхме в къщата на Британия Роуд и бързо се беше оказало, че е преценил правилно истината за чистачката и откраднатите пари. Също така и за изчезналата котка. Инспектор Медоус може и да не се беше зарадвал да го види, но според мен изпитваше уважение към него, макар и неохотно, а и някой по-висшестоящ в лондонската полиция очевидно също имаше високо мнение за него. „И имаш ново кученце!“ Спомних си колко бързо беше разбрал всичко — къде съм ходил, какво съм правил. Беше интелигентен, наистина. Може би беше дори гениален.

Проблемът беше там, че аз не го харесвах особено, и при това положение беше почти невъзможно да напиша книга за него. Отношенията между един писател и неговия главен герой са нещо много особено. Да вземем например, Алекс Райдър. Пиша за него повече от десет години и макар понякога да му завиждам (той никога не остарява, всички го харесват, спасявал е света десетина пъти), винаги съм го харесвал и с нетърпение съм очаквал да седна отново на бюрото си и да опиша следващите му приключения. Разбира се, той беше мое творение. Аз го контролирах и не пропусках да му придам онези качества, които привличат младата публика. Той не пушеше. Не ругаеше. Не носеше пистолет. И със сигурност не беше хомофоб.

Точно това ме глождеше: мнението на Хоторн за Реймънд Клунс. Наистина се бях стъписал от онова, което каза пред къщата. Дори не разбирах защо се беше разкрил пред мен по този начин, при положение, че беше толкова потаен за всичко останало.

Някои хора твърдят, че в днешно време сме станали твърде чувствителни, че от страх да не обидим някого, сме престанали да водим каквито и да било сериозни разговори. Но така стоят нещата. Това е причината политическите предавания по телевизията да са станали толкова скучни. Има едно много строго определено пространство, в което могат да се водят всички обществени дискусии, и дори само една грешно подбрана дума, може да ви навлече всевъзможни неприятности.

Помня как веднъж в някакво радиопредаване ме попитаха за гей браковете. Беше по повод случая, когато съпруг и съпруга християни, собственици на хотел в Корнуол, бяха отказали да дадат стая на една гей двойка. Бях предпазлив. Първо дадох ясно да се разбере, че подкрепям стопроцентово гей браковете и че в никакъв случай не съм съгласен със собствениците на хотела. От друга страна, след като заявих това, продължих с думите, че трябва да се опитаме да разберем и тяхната гледна точка, която поне се основаваше на някакво религиозно убеждение (макар и да не го споделях), и че те може би не заслужаваха обидните писма и заплахите за убийство, които бяха получавали. Трябва да толерираме нетолерантните. Мислех, че това ясно обобщава моето мнение.

Това не възпря вихрушката от обиди, която се изсипа върху мен в „Туитър“. Няколко учители ми написаха, че книгите ми никога повече няма да се появят в техните училища. Някой дори беше на мнение, че книгите ми трябвало да бъдат изгорени. В днешно време светът вижда нещата в черно и бяло, така че може и да няма проблем за един автор на романи от двайсет и първи век да създаде герой, който е хомофоб, но би било много по-разумно, ако този герой категорично е от лошите, несъмненият злодей в книгата.

Седях в кабинета си, вперил поглед в червените лампички, които примигваха по крановете, покълнали из целия Фарингдън заради строежа на новата линия на метрото, и се питах дали все още можех да работя с Хоторн. Какво поначало ме беше привлякло към проекта и какви ползи изобщо бих могъл да извлека, ако продължавах да участвам в него? Щеше да бъде много по-добре да се откажа още сега, преди да му се отдам напълно, и да се заема с нещо друго. Вече минаваше полунощ и започвах да усещам умора. „Смисълът на измяната“ от Ребека Уест — книгата, която се предполагаше, че трябва да чета — лежеше обърната с лицето надолу до компютъра ми. Протегнах ръка и я придърпах към себе си. Там трябваше да прекарвам времето си. Четирийсетте години на миналия век бяха толкова по-безопасни.

И в този момент откъм телефона ми долетя кратък звън. Погледнах към екрана. Беше съобщение от Хоторн.

„Унико Кафе“ Хароу-он-дъ-Хил 9:30 сутринта. Закуска.

В Хароу-он-дъ-Хил живееше семейство Годуин. Съобщаваше ми, че това щеше да бъде следващата му спирка.

Аз наистина исках да разбера кой беше убил Даяна Купър. Това беше истината. За добро или лошо, вече бях замесен. Бях стоял в дневната й и се бях докоснал до начина, по който тя беше живяла… и умряла. Бях видял петното върху килима. Исках да разбера кой й беше изпратил онова писмо и дали същият този човек беше убил нейната котка. Хоторн ми беше казал, че тя е знаела, че ще умре. Как беше възможно това и ако наистина го беше знаела, защо не беше отишла в полицията? Най-вече исках да се срещна със семейство Годуин и в частност с Джеръми Годуин — „момчето, което беше лацерирано“. Някой ден може би щях да прочета за разгадаването на мистерията в някой вестник. Хоторн може би дори щеше да намери някой друг да напише книгата за него. Но това не ми стигаше.

Аз исках да го видя с очите си.

Хрумна ми, че бих могъл сам да измислям правилата. Кой казваше, че трябва да описвам всичко точно така, както се е случило? Нямаше абсолютно никаква нужда да споменавам онова, което Хоторн беше казал за Реймънд Клунс. Всъщност можех изобщо да не включвам черно-бялата фотография и останалите произведения на изкуството, които бяха станали причина за цялата случка. Нищо не можеше да ме спре да го направя по-млад, по-остроумен, по-благ, по-чаровен. Това беше моята книга! Със сигурност нямах никакво намерение да показвам повече откъси от нея на Хоторн, преди да е публикувана, а тогава вече щеше да е твърде късно. Пък и на него щеше да му е все едно, стига да се продаваше добре.

В същото време знаех, че не бих могъл да го направя. Хоторн се беше свързал с мен и беше такъв, какъвто си е. Ако го променях, щях да размътя водата, щях да дам начало на един процес, който в крайна сметка щеше да ме върне обратно в света на измислиците. Представях си как преобразявам всички хора, с които беше говорил, и всички места, които беше посетил. Онази проклета фотография на Робърт Мейпълторп щеше да си замине първа. Какъв тогава би бил смисълът? Със същия успех можех да се върна обратно към онова, което винаги правя, и да си съчиня цялата история.

9:30 сутринта. Хароу-он-дъ-Хил.

Все още държах телефона си в ръка и си дадох сметка, че има само един път напред — макар това да означаваше коренно да променя подхода си към книгата, а и собствената си роля в нея. Не се налагаше да лъжа за Хоторн. Нито пък се налагаше да го защитавам. Той можеше да се грижи сам за себе си. Но трябваше да поставя под съмнение някои черти на характера му… всъщност, това беше мой дълг. В противен случай срещу мен можеше да бъде отправена точно онази критика, от която се опасявах.

Току-що бях научил, че той има проблем с гей мъжете. Значи, без по никакъв начин да оправдавам това, щях да изследвам защо се чувства така и ако така успеех да го разбера малко по-добре, тогава със сигурност никой не би имал никакви оплаквания. Книгата щеше да си струва труда.

Може би самият той беше гей. Все пак, когато висшестоящи политици или духовници са се изказвали на всеослушание срещу хомосексуалността, често се е оказвало, че самите те се борят вътрешно с истинската си същност. Аз не исках да го изваждам на показ. Въпреки всичко нямах никакво желание да му навредя. Но изведнъж видях, че може би все пак пред мен имаше някаква цел.

Щях да разследвам следователя.

Взех телефона си в ръка и написах четири думи.

Ще се видим там.

След това си легнах.

* * *

„Унико Кафе“ се намираше малко по-надолу от спирката на метрото „Хароу-он-дъ-Хил“, в края на една занемарена търговска улица, недалеч от железопътните релси. Хоторн вече си беше поръчал закуска: яйца, бекон, препечени филийки и чай. Установих, че за първи път го виждам да се храни, както си му е редът. Ядеше предпазливо, сякаш храната на масата будеше някакво подозрение у него, като я режеше с припрени движения и я мушваше с вилицата в устата си възможно най-бързо, за да се отърве от нея. Сякаш храненето не му доставяше никакво удоволствие. Мислех си, че може би ще се извини за начина, по който приключи предишната ни среща, но той само ми се усмихна. Не беше никак учуден, че ме вижда. Вероятно не му беше хрумнало, че може и да не дойда.

Седнах срещу него на масата и си поръчах сандвич с бекон.

— Как си? — попита той.

— Добре съм.

Ако тонът ми е бил хладен, Хоторн не го забеляза.

— Потърсих малко информация за семейство Годуин — каза той.

Говореше, докато се хранеше, но яденето не пречеше на думите му. На масата до него имаше бележник.

— Бащата е Алан Годуин — продължи той. — Има собствен бизнес. Организира събития. Съпругата му е Джудит Годуин. Работи на половин работен ден към някаква благотворителна организация за деца. Имат само един син. Джеръми Годуин вече е на деветнайсет. С мозъчни увреждания. По думите на лекарите се нуждае от денонощни грижи — но това би могло да означава много неща.

— Не можеш ли поне малко да ги съжалиш? — попитах аз.

Той вдигна поглед от чинията си, озадачен.

— Кое те кара да мислиш, че не го правя?

— Просто начина, по който изреждаш фактите. „Имат само един син.“ Много ясно! Другият е бил убит. А за този, който все още е жив, вече намекваш, че може би се преструва или нещо подобно.

— Виждам, че си станал със задника нагоре — каза той и си пийна малко чай. — Не знам за Джеръми Годуин нищо освен онова, което са ми казали. Но освен ако Даяна Купър не се е объркала, излиза, че може и да е станал от леглото си или от инвалидната си количка и да е намерил начин да стигне до Британия Роуд вечерта, в която е умряла. А и да не забравяме, че едва вчера тъкмо ти нямаше търпение да отидем при тях. Беше им издал присъди на всичките: Алан Годуин, Джудит Годуин и — ако имаше как — и на Джеръми Годуин. Поправи ме, ако греша.

Сандвичът ми с бекон пристигна. Нямах никакво желание да го изям.

— Просто казвам, че може да проявяваш малко повече чувствителност спрямо хората.

— Ти затова ли си тук? Защото искаш да прегръщаш заподозрените и да ги галиш по главата?

— Не. Но…

— Тук си поради същата причина като мен. Искаш да разбереш кой е убил Даяна Купър. Ако е бил някой от тях, той ще бъде арестуван. Ако ли не, ще си тръгнем и никога повече няма да ги видим. Във всеки случай онова, което си мислим за тях, и какви чувства изпитваме към тях, няма абсолютно никакво значение.

Той прелисти една от страниците. Беше си записал някакви неща на ръка — толкова подредено и чисто, и с толкова ситни букви, че не бих могъл да ги прочета без очилата си.

— Обобщил съм инцидента. Стига да не се разстроиш твърде много — все пак едно осемгодишно дете е било убито!

— Слушам те — казах аз.

— Общо взето е така, както ни каза Реймънд Клунс. Отседнали са в хотел „Роял“ в Дийл — само двете братчета и бавачката, Мери О’Брайън. Цял ден са били на плаж и са се връщали обратно, когато децата са изтичали да пресекат улицата, за да си купят сладолед. В съда хубаво са нахокали бавачката по този въпрос, но тя се кълняла, че на улицата не е имало коли. Грешала е. Децата били по средата на улицата, когато иззад ъгъла се появила една кола и се забила в тях. Разминала се с бавачката на сантиметри, убила едното дете, ранила другото и продължила. Имало доста хора, множество свидетели. Ако Даяна Купър не се беше предала няколко часа по-късно, щеше да си има зверски неприятности.

— Мислиш ли, че с право е била оневинена?

Хоторн сви рамене.

— Ще трябва да попиташ някой адвокат.

— Познавала е съдията.

— Познавала е някой, който е познавал съдията. Не е същото.

Сякаш беше забравил, че едва вчера беше намеквал за гей конспирация.

— Съдиите познават много хора — добави той. — Това не означава непременно, че има някаква интрига.

Довършихме закуската си в унило мълчание. Сервитьорката донесе сметката. Хоторн не я погледна. Очакваше аз да платя.

— Има и още нещо — казах аз. — Забелязал съм, че всеки път аз плащам кафетата и сметките в такситата. Ако ще участваме поравно, може би трябва по същия начин да си делим и разходите.

— Добре! — каза той. Изглеждаше искрено учуден.

Вече съжалявах, че съм го казал. Това беше по-скоро реакция от случилото се предишния ден, а не истинско желание да си поделяме разходите. Наблюдавах как изважда портфейла си и измъква една банкнота от десет паунда — толкова изтъркана и измачкана, че успях да позная стойността й само по цвета. Той я остави на масата, сякаш беше есенно листо, измъкнато от канавката. В портфейла му нямаше повече банкноти и дори забележката ми да беше оправдана, единственият резултат беше, че се проявих като дребнав и злобен. Между другото, това беше и последният път, в който Хоторн плати за нещо. Никога повече не възроптах.

Излязохме заедно от кафенето. Аз всъщност познавам Хароу-он-дъ-Хил доста добре. Там сме снимали много от сцените във „Войната на Фойл“ — старовремската главна улица много прилича на улиците в Хейстингс. Изумително е колко много могат да постигнат крясъците на няколко чайки, добавени към озвучаването на филма. Първият ми пансион се намираше недалеч от тук и аз бях поразен, като видях колко малко се беше променил този район през годините. Все така приличаше на своеобразна обособена територия много зелена и чужда на всичко светско — която се издигаше над останалите предградия на Северен Лондон, пръснати наоколо.

— Разкажи ми какво прави снощи? — попитах аз Хоторн, докато крачехме по пътя си.

— Моля?

— Просто се чудех какво си правил. Навън ли вечеря? По случая ли работи?

Той не отговори, затова добавих:

— Питам заради книгата.

— Вечерях. Нахвърлях някои бележки. Легнах си.

Но какво беше вечерял? С кого си беше легнал? Гледал ли е телевизия? Имаше ли изобщо телевизор?

Той нямаше намерение да ми каже, а не ми остана време да го попитам.

Бяхме пристигнали пред една червена тухлена къща във викториански стил на Роксбъроу Авеню, триетажна, с може би четири или пет спални. Чакълена алея и двоен гараж я отделяха от главния път и още щом я зърнах, ме осени мисълта, че никога не бях виждал сграда, която да излъчва толкова силно злощастие — от залинялата, обрасла градина до олющената боя, сандъчетата с мъртви цветя на первазите и празните, тъмни прозорци.

Това беше домът на семейство Годуин… или поне на тримата от това семейство, които бяха оцелели.