Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (18)

Осемнайсет: Дийл

Не разговарях с Хоторн във влака към Дийл. Седнахме от двете страни на пътеката, по-отдалечени един от друг от когато и да било. Хоторн четеше своята книга, като решително обръщаше страниците. Аз зяпах навъсено през прозореца и си мислех за онова, което беше казал. Може би нямаше причина да се сърдя и се зачудих с какви ли други писатели беше разговарял, но докато пристигнахме, вече бях успял да се отърся от цялата случка. Нямаше значение как беше стигнал до мен. Това беше моята книга и изпитвах още по-голяма решимост да се уверя, че аз съм онзи, който контролира нещата.

Никога преди не бях идвал в Дийл, но винаги бях искал да го направя. В гимназията четях книгите на Сесил Форестър, а приключенията на Хорнблоуър започваха оттук. Тук се развива и действието в третия роман за Джеймс Бонд, „Мунрейкър“: Хуго Дракс възнамерява да разруши Лондон с някаква новоизобретена ракета Фау–2, която да изстреля от своята бърлога недалеч оттук. Тук се развива част от действието и в един мой много любим роман, „Големите надежди“. Героят, Ричард Карстоун, е назначен на служба в този град.

Всъщност винаги съм обичал крайбрежните градчета, особено извън сезона, когато улиците са пусти, а небето е посивяло и ръми. По времето, когато четях книгите за Хорнблоуър, родителите ми често пътуваха до Южна Франция, но пращаха мен, сестра ми и бавачката в Инстоу, в Девъншир, и животът по английското крайбрежие остана запечатан дълбоко в ума ми. Обичам пясъчните дюни, ротативките, кейовете, чайките, ментовите пръчки с онзи надпис, който незнайно как е запечатан вътре. Имам слабост към кафенетата и чайните с възрастните дами, които си наливат мътен чай, към дебелите парчета маслен сладкиш с шоколад и магазинчетата, където продават рибарски мрежи, рейки за палатки и шапки със смешни надписи. Предполагам, че е от възрастта. В днешно време, когато на някого му се прииска да отиде на евтина почивка, се качва на самолета. Но това също е част от очарованието на тези малки крайбрежни градчета: фактът, че вече са забравени.

Дийл ми се стори учудващо лишен от очарование, когато излязохме от гарата и тръгнахме надолу по главната улица, а чайките врещяха подир нас от покривите. Беше май, но сезонът все още не беше започнал и времето беше просто ужасно. Запитах се какво ли е да живееш тук, уловен в капана на триъгълника между възголемия магазин за хранителни стоки от веригата „Сейнсбърис“ и неизбежните супермаркети „За 1 паунд“ и „Айсленд“. Едно питие в кръчмата „Сър Норман Уиздъм“, вечеря в китайския ресторант „Лун Хин“, а после към нощния клуб и бар „Оушън Румс“ (входа откъм КООП-а).

Стигнахме до морето, толкова студено и неприветливо, колкото може да бъде само Ламаншът. Дийл има кей, но той е един от най-депресиращите на света — пуста дълга бетонна алея в стила на бруталистката архитектура, без каквито и да било забавления: нито игрални зали, нито трамплини, нито въртележки. Зачудих се защо семейство Годуин бяха пратили децата си тук. Несъмнено би могло ла се намери някое по-забавно място?

Но градчето постепенно ме спечели. Имаше онази особена борбеност на всички крайбрежни градчета, онова усещане, че съвсем буквално се намира отвъд границите на обичайното, че е на ръба. Много от къщите и вилите, обърнати с лице към морето, бяха боядисани в ярки цветове и имаха преливащи от цветя сандъчета по прозорците. Каменният плаж, който се спускаше към водата, в далечината преминаваше в широка пешеходна алея с десетки пейки. Имаше цветни лехи, морави, парк, стари рибарски лодки, полегнали на една страна, тичащи кучета, кръжащи чайки. Стигнахме до един миниатюрен замък и започнах да осъзнавам, че под лъчите на слънцето, Дийл може да се окаже изпълнен с приключения. Бях прекалено скептичен. Трябваше да го видя през очите на дете.

Не отидохме първо на мястото на инцидента. Хоторн искаше да види къде е живяла Даяна Купър и затова, когато стигнахме до морето, свихме надясно — в посока на съседния Уолмър. Все още не си говорехме, но докато крачехме край брега, минахме покрай един стар антикварен магазин и Хоторн внезапно спря и се загледа във витрината. Нямаше кой знае колко неща: един корабен компас, глобус, шевна машина, няколко плесенясали книги и снимки. Но сякаш за да сложи край на мълчанието, той посочи с пръст и каза:

— Това е „Фоке Вулф“ 190.

Гледаше някакъв немски изтребител с три черни кръста и цифрата 1 на корпуса, висящ на една връвчица. В пилотската кабина се виждаше мъничък пилот. Беше един от онези пластмасови комплекти на „Ревъл“, „Мачбокс“ или „Еърфикс“ — които децата едно време сглобяваха, но честно казано, този беше направен толкова добре, че се съмнявах да са взели участие каквито и да било деца.

— Едноместен едномоторен изтребител, разработен през трийсетте — продължи той. — Луфтвафе са го използвали по време на войната. Бил е любимият им самолет.

Говореше един доста по-различен Хоторн и аз разбирах, че ми предоставя тази частица информация като опит за примирие, за да компенсира онова, което ми беше казал във влака. Аз не се интересувах от историята на изтребителя. Интересувах се от факта, че Хоторн ми беше издал едно от своите увлечения. Всъщност той беше разкрил две неща за себе си в рамките на един ден. Първо литературния клуб, а сега и това. Не виждах каква точно беше връзката между двете и неговия характер, но беше някакво начало, и аз му бях благодарен за това.

Повървяхме петнайсетина минути и в някакъв момент Дийл премина в Уолмър, а ние пристигнахме в „Стонор хаус“, където Даяна Купър беше живяла преди злополуката, принудила я да се премести. И от двете страни на къщата имаше по една улица — Ливърпул Роуд отзад и Бийч отпред — свързани от частна алея за коли с пищни железни порти в двата края. От малкото, което знаех за Даяна Купър, бих казал, че къщата й беше прилягала доста добре. Със сигурност можех да си представя как живее тук. Беше бледосиня, масивна, добре поддържана, на два етажа, с няколко комина и един гараж. Два каменни лъва пазеха пред вратата. Беше заобиколена от жив плет и изкусно подрязани полутропически растения, спретнато подредени в тесни лехи. Цялата къща бе заобиколена от каменна ограда, така че беше едновременно закътана и впечатляваща. Разбира се, някои от нещата може да са били добавени от новите собственици, но имах усещането, че по-скоро са си били така.

— Ще натиснем ли звънеца? — попитах аз.

Стояхме откъм Ливърпул Роуд. Доколкото можех да видя, в къщата нямаше никого.

— Не. Няма нужда.

Хоторн извади от джоба си един ключ и видях от него да виси табелка с името на къщата. За миг се почувствах объркан. След това си спомних. Беше го взел от кухнята на Даяна Купър, макар да не бях сигурен точно кога. Не мислех, че от полицията му бяха позволили да взема веществени доказателства, така че вероятно не подозираха за съществуването на ключа.

Той беше масивен, грубоват, старомоден. Не беше модерен секретен ключ. Сега видях, че нямаше как да отключва входната врата. Беше много по-вероятно да е за желязната порта. Хоторн го пробва няколко пъти, но после поклати глава.

— Не е за тук.

Заобиколихме от другата страна на къщата и пробвахме портата, което водеше към улица Бийч, но ключът не стана и там.

— Жалко — измърмори Хоторн.

— Защо е запазила ключа? — попитах аз.

— Точно това исках да разбера.

Хоторн се озърна и аз си помислих, че ще тръгнем обратно към Дийл — но тогава той забеляза още една желязна порта от другата страна на улицата. Към „Стонор хаус“ имаше съвсем отделна, частна градина, точно до плажа. Като се усмихна на себе си, той пресече улицата и за трети път пробва ключа. Този път той се завъртя.

Влязохме в малко, квадратно пространство с храсти от четирите страни. Не беше точно градина; по-скоро дворче с миниатюрни тисови дръвчета и розови лехи, които ограждаха един пищно украсен фонтан с две дървени пейки, поставени една срещу друга. Земята беше настлана с каменни плочи. Имаше театрален ефект — като сцена от детска приказка. Още докато крачехме към фонтана, който беше пресъхнал и не беше използван от доста време, аз изпитах някакво чувство на тъга и имах доста ясна представа какво щяхме да открием.

Ето го и него — надписът беше гравиран върху каменния фонтан.

Лорънс Купър.

10 юни 1946 година 3 август 1990 година.

„Заспиваш и сънуваш може би“^[1]

— Нейният съпруг — казах аз.

— Да. Умрял е от рак и тя е направила това място в негова памет. Не е могла да остане в къщата, но е знаела, че винаги ще иска да се връща. Затова е запазила ключа.

— Сигурно много го е обичала — казах аз.

Той кимна. Този път и на двамата ни беше еднакво неудобно да стоим тук.

— Хайде да си тръгваме — каза той.

* * *

Злополуката, променила живота на Даяна Купър, беше станала близо до хотел „Роял“ в центъра на Дийл. „Роял“ беше красивата сграда в джорджиански стил, където Мери О’Брайън е била отседнала с Джеръми и Тимъти Годуин.

Оставали само няколко минути до времето за вечеря и лягане, когато колата ги беше прегазила.

Спомних си какво ни беше разказала Мери. Децата си бяха тръгнали от каменистия плаж, който се намираше зад нас, с каменистия наклон, водещ надолу към морето. Кеят беше наблизо. Тук пътят беше по-широк отвсякъде другаде в Дийл и съответно колите се движеха по-бързо. Виждах Кръстовището с Кинг Стрийт. Имаше едно магазинче, в което се продаваха сувенирни камъчета от Диил, и една зала за аркадни игри на ъгъла. Оттам беше дошла Даяна Купър. Пред мен имаше още магазинчета, подредени нагъсто едно до друго: кръчма, хотел, аптека — представяше се като „АПТЕКАТА НА КЕЯ“. И най-сетне, до нея, се намираше магазинчето за сладолед с витрина от горе до долу и ярък раиран навес.

Беше толкова лесно да си представя как се е случило: колата профучава откъм ъгъла, като се движи твърде бързо, за да се включи пред идващите автомобили. Двете деца решават точно в този момент да се отскубнат от бавачката си, затичват се по тротоара и излизат на улицата, забързани да стигнат до магазинчето за сладолед срещу тях. Найджъл Уестън може би имаше право. Дори с очила на Даяна Купър щеше да й бъде твърде трудно да спре навреме. Нещастието се бе случило точно по това време на годината, почти на същия ден. Пешеходната алея трябва да е била също толкова безлюдна, небето вероятно точно толкова сиво.

— Откъде ще започнем? — попитах аз.

Хоторн кимна към отсрещната страна на улицата:

— Магазинчето за сладолед.

Виждаше се, че е отворено. Пресякохме и влязохме вътре.

Казваше се „СЛАДОЛЕДИТЕ НА ГЕЙЛ“ и беше ведро, старомодно магазинче с пластмасови столове и ламиниран под. Сладоледът, който се продаваше, беше домашно приготвен, подреден в дузина различни канти в хладилна витрина, която беше виждала и по-добри времена. Фунийките бяха подредени една върху друга на витрината и изглеждаха така, сякаш бяха стояли там известно време. При Гейл се продаваха и газирани напитки, шоколад, чипс и пакетчета с предварително подбрани различни видове бонбони — още едно от изделията, типични за крайбрежните градчета. В менюто на стената се предлагаха яйца, бекон, наденички, гъби и пържени картофи: „НЯМА МЯСТО ЗА ДИЙЛЕМА, ИЗБЕРЕТЕ ПЪЛНАТА ЗАКУСКА“ Бях се чудил колко ли време ще мине, преди да срещна очевидната шега, свързана с името на градчето.

Само две от масите бяха заети. На едната седеше възрастна двойка. Две млади майки с детски колички и бебета бяха на другата. Приближихме се до щанда, зад който стоеше едра, усмихната жена на около петдесет години, облечена с рокля и престилка със същите райета като на навеса, готова да ни обслужи.

— Какво ще желаете? — попита тя.

— Надявам се, че можете да ни помогнете — каза Хоторн. — От полицията съм.

— Така ли?

— Проучвам инцидента, който преди време се е случил тук. Две деца са били ударени от кола.

— Но това беше преди десет години!

— Даяна Купър — жената, което е шофирала… е мъртва. Не прочетохте ли за това във вестниците?

— Май ми се мерна нещо. Но не виждам…

— Може да са се появили нови доказателства — каза Хоторн, като явно искаше да сложи точка на този въпрос.

— Така ли? — повтори тя и ни погледна притеснено, по начин, който ме накара да се зачудя дали не крие нещо. — Опасявам се, че не мога да ви разкажа много.

— Вие тук ли бяхте?

— Аз съм Гейл Харкорт. Това е моят магазин. И бях тук в деня, когато се случи. Прилошава ми, като си спомня за онези бедни дечица. Те просто искаха да си купят сладолед и затова изтичаха на улицата. Но нямаше никакъв смисъл. Бяхме затворили.

— В края на май? По каква причина?

Тя посочи към тавана.

— Имахме спукана тръба. Цялото заведение се наводни, всичката храна беше съсипана и спря токът. Нямахме и застраховка, разбира се. Е, да бяхте видели вноските. Едва не се разорихме — въздъхна тя. — Ако само бяха спрели, за да се огледат! Те просто изтичаха на улицата в най-неподходящия момент. Аз чух удара. Не го видях. Излязох на улицата и ги видях и двамата как лежат на земята. Бавачката не знаеше какво да направи. Беше в шок — но си беше и доста младичка. Едва на двайсетина години. Обърнах глава и видях колата. Беше спряла точно от другата страна на кея. Остана там около минута и после потегли.

— Видяхте ли шофьора? — попитах аз.

Хоторн ме изгледа лошо, но на мен не ми пукаше.

— Само тила й.

— Значи може да е бил всеки?

— Беше онази жена! После я съдиха!

Тя отново се обърна към Хоторн.

— Не знам как някой би могъл да стори такова нещо — да си тръгне, след като е причинил подобен инцидент. И тези две дечица, проснати на земята! Каква кучка! Не си е носела очилата, както знаете. Но що за човек сяда зад волана на кола при положение, че не може да вижда? Трябваше да я пъхнат зад решетките до живот, а съдията — онзи, дето я пусна на свобода — трябваше да го уволнят. Просто отвратително. Вече няма никаква справедливост.

Бях доста отблъснат от нейната разпаленост. За миг дори ми се стори някак зловеща.

— Оттогава станах друг човек — продължи тя. — Това отне цялото удоволствие от работата ми, но нямам какво друго да правя.

Влязоха още двама клиенти и тя подръпна нагоре връзките на престилката си и се подготви да ги посрещне.

— Трябва да говорите с господин Травъртън до нас. Той беше тук. Видя много повече от мен.

Жената загуби интерес към нас и внезапно пълничката, усмихната дама — любимата леля на всички — се завърна на нейното място.

— Да, мила. Какво ще обичате?

* * *

— Помня го, сякаш беше вчера. Четири и петнайсет. Беше чудесен ден. Не като днешния. Ярко слънце и достатъчно топло, за да излезеш с лодка в морето. Тъкмо бях обслужил един клиент — онзи, от когото по-късно всички се интересуваха. Мистериозният мъж. Той излезе оттук около пет секунди, преди да се случи, и благодарение на него чух толкова ясно всичко. Нали разбирате, входната врата се отвори, за да го пропусне. Аз даже чух как колата удари двете деца. Беше потресаващ звук. Човек не би си помислил, че ще е толкова силен. Веднага разбрах, че е станало нещо ужасно. Грабнах мобилния си телефон и веднага излязох отвън. Между другото, тук нямаше никой друг, освен госпожица Пресли, която се занимаваше с хомеопатия, но тя се омъжи и мисля, че вече не живее в Дийл. Преди да изляза, се уверих, че тя ще остане вътре. Имаме много лекарства и медикаменти и нямаме право да оставяме помещението без надзор, дори в изключителни обстоятелства като тези.

„Аптеката на кея“ беше едно от онези странни, старомодни магазинчета, които изглеждат съвсем на място в един английски крайбрежен курорт. Когато влязохме, вратите се отвориха автоматично и пред нас се разкри етажерка с дузина различни термофори. До тях, на една метална закачалка, окаяно висяха разнообразни шалове в ярки цветове. В магазинчето явно се предлагаше по малко от всичко. Огледах се наоколо и видях плюшени играчки, сладка, шоколади, зърнени закуски, тоалетна хартия и кучешки каишки. Приличаше на една от онези смахнати игри за упражняване на паметта, които едно време играех с децата си. В единия ъгъл имаше канцеларски материали и ужасни пощенски картички — от онези, които можеш да откриеш в нечий гараж. Едно цяло крило беше отредено за хомеопатичните лекарства. Несъмнено най-голямата търговска част се намираше в дъното на аптеката, където се съхраняваха истинските лекарства. В Дийл може и да имаше немалко възрастни пенсионери, но каквато и болест да ги споходеше през годините, нямах съмнение, че тук ще открият лек за нея. Персоналът беше облечен с бели престилки. На една ръка разстояние от тях имаше стотици различни опаковки, блистери и шишенца.

Разговаряхме с единия от аптекарите — Греъм Травъртън — който беше собственик и управител на „Аптеката на кея“ Беше едър мъж на около петдесет, плешив и червенобузест, с отблъскващо разстояние между предните два зъба. Имаше голямо желание да разговаря с нас и бях изумен от подробностите, които беше запомнил. Изглежда си спомняше перфектно всичко, което се беше случило през онзи ден — дотолкова, че се зачудих дали не си измисляше някои неща. Но от друга страна, бяха го разпитвали и преди — и полицията, и журналистите. Беше имал предостатъчно възможности да преговори своя разказ. И предполагам, че когато се случи нещо ужасно, човек запечатва в паметта си подробностите около събитието.

— Излязох през ето тези врати и едва не се блъснах в клиента, който беше застанал на тротоара — продължи Травъртън. — Отидох право при него. „Какво стана?“ — попитах аз. Той не ми отговори. Не каза нищо.

Казвам ви, все още ми е пред очите. Всеки ден, когато се прибирам вкъщи, виждам картината, сякаш е запечатана в ума ми. Децата бяха на улицата, и двете облечени със сини къси панталонки и тениски с къси ръкави. Разбрах, че едното от тях е мъртво от начина, по който лежеше, с разкривени ръце и крака. Очите му бяха затворени и не помръдваше. Бавачката името й беше Мери О’Брайън беше коленичила до момченцето. Очевидно беше в шок беше пребледняла като призрак. Аз стоях там, а тя вдигна поглед към мен и цяла минута се взираше в очите ми. Сякаш ме умоляваше да й помогна, но какво можех да сторя? Обадих се на полицията. Предполагам, много хора трябва да са направили същото. Имаше един син „Фолксваген“, спрял малко по-нагоре по пътя. Забелязах, че вътре седи някой и няколко секунди по-късно колата отби от бордюра и потегли на скорост. Кълна се, от ауспуха излизаше пушек и чух как гумите свиреха по асфалта. Разбира се, в онзи момент не знаех, че колата е на жената, която беше отговорна за инцидента, но записах номера, който по-късно дадох на полицията. В този момент забелязах мъжа, когото бях обслужил. Той внезапно се обърна и си тръгна. Зави покрай ъгъла на Кинг Стрийт и се изгуби от поглед.

— Това стори ли ви се странно? — попита Хоторн.

— Несъмнено. Държеше се така, сякаш не искаше да бъде видян. В смисъл, какво прави човек, когато стане свидетел на подобен инцидент? Или остава и гледа — това е в природата на човека. Или решава, че не го засяга, и си тръгва. Но той бързаше да се махне, сякаш не искаше да бъде видян. А работата е там, че той беше видял всичко. Трябва да го е видял.

— Беше се случило точно пред него. Но когато от полицията помолиха за свидетелски показания, той така и не се появи.

— Какво друго можете да ни кажете за него?

— Не много, защото има и друго — той носеше слънчеви очила. А защо би го правил? Беше четири и половина следобед и слънцето беше ниско в небето. Всъщност започваше леко да се заоблачава. Той нямаше нужда от тях — освен ако не е бил известен и е искал да не го разпознаят. Честно казано, не помня почти нищо повече за него. Носеше и шапка с козирка. Но мога да ви кажа какво си купи.

— Какво?

— Бурканче мед и чай от джинджифил. Медът беше местно производство, от Фингълшам. Аз му го препоръчах.

— И какво се случи след това?

Травъртън въздъхна.

— Няма още много, което бих могъл да ви разкажа. Бавачката беше коленичила на улицата. Поне едно от децата беше живо. Видях го как отваря очи. Извика за баща си. „Тате!“ Беше жална гледка, наистина. Тогава дойдоха полицията и линейката. Не им отне много време да пристигнат. Аз се върнах обратно в аптеката. Всъщност се качих на горния етаж и си направих един чай. Не се чувствах никак добре и сега също не се чувствам добре, като си припомням всичко това. Разбрах, че жената в колата е била убита. Затова ли сте тук? Ужасно нещо, но не мога да кажа, че си го е заслужавала. Но пък да си тръгне така? Какви нещастия само причини! Мисля, че съдията я пусна твърде лесно — и не се учудвам, че и някой друг е бил на същото мнение.

От аптеката изминахме пеша краткото разстояние до хотел „Роял“ Хоторн не говореше. Той самият имаше син, разбира се, на единайсет години, така беше казал. Това бяха само три години повече от възрастта, на която беше загинал Тимъти Годуин, и е възможно разказът, който беше чул току-що, да му беше повлиял. Но трябва да кажа, че не изглеждаше особено натъжен. По-скоро сякаш нямаше търпение да си тръгне.

Влязохме в едно фоайе, в което човек може да попадне само по английското крайбрежие: ниски тавани, дървени подове с постлани навсякъде килимчета и уютни, кожени мебели. Беше учудващо препълнено, главно с възрастни двойки, които похапваха сандвичи и пиеха бира. В помещението беше почти непоносимо горещо, радиаторите бяха включени на максимум и в единия край гореше камина на газ. Проправихме си път към рецепцията. Дружелюбното местно момиче, което работеше там, не можеше да ни помогне, но се обади по телефона на управителката, която се качи от бара на долния етаж.

Името й беше госпожа Рендъл („като авторката на криминалета“, каза тя). Работеше в хотел „Роял“ от дванайсет години, но не била на работа в деня на инцидента. Но се беше запознала с Мери О’Брайън и двете деца.

— Бяха едни чудесни дечица, много възпитани. Бяха настанени в семейната стая на втория етаж. Има голяма спалня и двуетажно легло. Искате ли да ви я покажа?

— Всъщност не — каза Хоторн.

— О! — отказът му я засегна, но тя продължи въпреки това. — Те пристигнаха в сряда, а нещастието се случи на следващия ден. В интерес на истината, Мери О’Брайън не беше доволна от стаята. Няма гледка към морето. Беше поискала стая с две легла с преход към стая със спалня, но ние нямаме такава в хотела и нямаше как да оставим две малки деца да спят самички.

Госпожа Рендъл беше дребна, слаба жена. Лицето й беше от онези, които много лесно могат да изразяват възмущение.

— Не бих казала, че ми допадаше кой знае колко — отбеляза тя. — Нямах й доверие и макар да ми е изключително неприятно да го кажа, се оказах права. Тя трябваше да държи здраво двете момчета. Вместо това им е позволила да изтичат на улицата и това е станало причина за смъртта им. Наистина не смятам, че госпожа Купър е била виновна за инцидента.

— Вие познавахте ли я?

— Разбира се, че я познавах. Тя често идваше в хотела да обядва или да вечеря. Беше доста чаровна — и имаше известен син. Дийл се слави със своите знаменитости. Лорд Нелсън и лейди Хамилтън са най-прочутите, но Норман Уиздъм също идваше тук. И Чарлс Хотри обичаше да идва и да сяда на бара. Дойде да живее в Дийл, след като се пенсионира.

Чарлс Хоутри. Още го помня: хилавият актьор с тъмна, чуплива коса и кръгли очила. Той беше онзи хомосексуален, самотен, алкохолизиран главен герой от филмите „Давай“ — възможно най-сбърканият английски хумор. Като деветгодишен, докато бях в пансиона, го гледах в онези черно-бели филми. Прожектираха ни ги във физкултурния салон: „Давай, сестро“, „Давай, учителю“, „Давай, стражарю“. Бяха единственото голямо забавление за седмицата — малко почивка от побоищата, лошата храна и тормоза, които запълваха останалата част от ежедневието ми там. За някои деца порастването започва в момента, когато разберат, че Дядо Коледа не съществува. За мен това беше осъзнаването, че Чарлс Хоутри не е и никога не е бил смешен. И той беше седял тук, в този хотел, беше си пийвал джин и беше гледал момчетата, които минават по улицата навън.

Изведнъж и на мен ми се прииска да се махна оттук. И бях доволен, когато Хоторн благодари на жената, каза, че няма повече въпроси, и двамата си тръгнахме.