Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (14)

Четиринайсет: „Уилсдън грийн“

Къщата беше от петдесетте години на двайсети век, с червени тухли на първия етаж, мръснобяла мазилка нагоре и покрив с фронтон. Сякаш трима архитекти бяха работили едновременно по нея, без дори да се запознаят един с друг, но трябва да са били доволни от произведението си, защото бяха направили още една къща по абсолютно същия начин, точно копие на първата, с дървена ограда, която разделяше алеите за коли, и един-единствен комин, който двата имота си поделяха. Всяка от къщите имаше еркерен прозорец, който гледаше към една част на градината, настлана с плочи, които водеха до ниска стена, а от другата страна беше Снейд Роуд. Предположих, че вероятно има четири спални. Един плакат на прозореца на фасадата на къщата рекламираше някакво благотворително състезание по бягане в полза на приюта „Норт Лондон“. Едната врата на гаража зееше отворена, а вътре се бореха за място един яркозелен автомобил „Воксхол Астра“, триколка и мотор.

Входната врата беше във формата на арка, в имитация на средновековен стил, с дебели матови стъкла. Имаше изтривалка с шеговит текст: „Внимание, добро куче — пази се от стопанина!“ Когато Хоторн натисна звънеца, прозвучаха началните акорди от музиката от „Междузвездни войни“. „Траурен марш“ на Шопен може би щеше да бъде по-подходящо. Защото тук живееше Робърт Корнуолис.

Жената, която ни отвори вратата, беше едва ли не агресивно жизнерадостна, сякаш цяла седмица беше очаквала нашето посещение.

„Ето ви и вас, най-сетне!“, сякаш казваше тя с грейналия си поглед. „Защо се забавихте толкова?“

Беше около четирийсетгодишна и се беше запътила бясно и напълно безотговорно към средната възраст, като дори я приветстваше със своите торбести, безформени дрехи, възшироки дънки (с избродирано цвете на едното коляно), бухнала коса и евтини, големи бижута. Беше с наднормено тегло — земна майка, както вероятно би нарекла сама себе си.

Под едната си мишница носеше огромна купчина пране, а в другата ръка — безжичен телефон, но сякаш не забелязваше нито едно от двете. Представях си я как прикрепя прането с вдигнат крак, притиснала телефона между ухото и рамото си, докато се опитва да отвори вратата.

— Господин Хоторн? — попита тя, гледайки мен.

Имаше приятен, култивиран глас.

— Не — казах аз. — Това е той.

— Аз съм Барбара. Моля, влезте. Опасявам се, че ще трябва да извините вида на къщата. Шест часът е и тъкмо приготвяме децата да си лягат. Робърт е в другата стая. Сигурна съм, че ще проявите разбиране, какъв ден имахме само! Айрин ни разказа какво се е случило на погребението. Такъв шок. Вие сте от полицията. Нали така?

— Помагам на полицията с разследването.

— Оттук! Пазете се от ролковата кънка. Казала съм на децата да не ги оставят в коридора. Някой ден някой ще си счупи врата!

Тя сведе поглед и едва сега забеляза прането.

— Вижте ме само! Толкова съжалявам. Тъкмо щях да пера, когато на вратата се позвъни. Кой знае какво си мислите за мен!

Прескочихме една изоставена ролкова кънка и минахме през коридор, претъпкан с палта, гумени ботуши и обувки в различни размери. На един стол беше сложена каска за мотор. Две деца се гонеха из къщата. Чухме ги, преди да ги видим — крещяха пискливо и гръмогласно. Миг по-късно те изхвърчаха от една врата — две момчета, и двете със светли коси, на около пет и седем години. Погледнаха ни, обърнаха се и побягнаха в обратната посока, все така с крясъци.

— Това са Тоби и Себастиан — каза Барбара. — След минутка ще се качват да се къпят и може би тогава ще имаме малко спокойствие. Имате ли деца? Честно казано, това място понякога прилича на бойно поле.

Децата бяха превзели къщата. По радиаторите имаше дрехи, играчки навсякъде… футболни топки, пластмасови мечове, плюшени животни, стари ракети за тенис, разпилени карти за игра и части от „Лего“ Беше трудно да се прецени заради цялата бъркотия наоколо, но когато ни въведоха през един свод в дневната, останах с впечатлението за уютен, старовремски дом, със сухи цветя в камината, бежов тъкан мокет, пиано, което почти със сигурност не беше акордирано, декоративни възглавници по диваните и онези кръгли хартиени абажури, които сякаш винаги са на мода. Картините по стената бяха абстрактни и ярки — от онези, които човек може да си купи в някой универсален магазин.

— Заедно със съпруга си ли работите, госпожо Корнуолис? — попита Хоторн, докато влизахме след нея в кухнята.

— Слава Богу, не! Казвайте ми Барбара — тя стовари прането върху един стол. — И така сме предостатъчно време заедно. Аз съм фармацевт — на половин ден, в местния клон на „Буутс“. Не мога да кажа, че и това ми харесва чак толкова, но сметките си вървят. Внимавайте! Ето я и другата кънка. Робърт е вътре…

Една врата водеше към светла, претрупана кухня, с плот за закуска и бяла дървена маса в стил рустик. Мивката беше препълнена с мръсни съдове, а до тях бяха подредени чисти. Зачудих се как Барбара ги различава. Френски прозорци гледаха към градината, която представляваше всичко на всичко един зелен правоъгълник с храсти от едната страна, отвсякъде с ограда. Дори тя беше колонизирана от децата с трамплин и катерушка, които заемаха — и унищожаваха — по-голямата част от моравата.

Робърт Корнуолис — в същия костюм, с който беше облечен в църквата „Бромптън“, но без вратовръзката — седеше на масата и преглеждаше някакви сметки. Беше ми странно да го видя тук: един погребален агент извън своя погребален дом. Най-малкото беше странно, защото знаех, че е погребален агент. Зачудих се какво ли е да се прибираш в този уютен семеен дом, след като си прекарал деня в зашиване на трупове в моргата. Дали той или жена му имаха чувството, че това хвърля по някакъв начин сянка върху тях? Дали децата знаеха с какво се занимава баща им? Всъщност никога не бях имал погребален агент за герой в книгите си, и доста се надявах Хоторн да му зададе повече въпроси, свързани с неговата работа. Съхранявам всякаква подобна информация. Човек никога не знае кога може да му влезе в работа.

Кухнята беше окупирана, точно както и останалата част от къщата. Имаше още пластмасови играчки, пастели и хартия по масата, драсканици в ярки цветове, залепени с тиксо върху всички стени. Спомних си за къщата в Хароу-он-дъ-Хил и живота на Джудит Годуин, опустошен от загубата на едно дете. Тази къща също беше белязана от деца, но по един съвсем различен начин.

— Ето го и Робърт — обяви тя и след това го сгълча. — Още ли се занимаваш с това? Имаме да направим вечеря и да сложим децата да си легнат, а сега в къщата дойде и полиция!

— Тъкмо приключих, скъпа.

Корнуолис затвори счетоводните си книги и махна с ръка към празните места срещу него:

— Господин Хоторн. Моля, седнете.

— Искате ли по един чай? — попита Барбара. — Мога да ви предложа „Инглиш Брекфасг“, „Ърл Грей“ или „Лапсанг Сучонг“.

— Нищо, благодаря.

— Тогава може би нещо по-силничко? Робърт — имаме малко от онова вино в хладилника.

Аз поклатих глава.

— Аз бих пийнала една чашка, ако нямате нищо против. Все пак е началото на уикенда… почти. Робърт, ти искаш ли?

— Не, скъпа, благодаря ти.

Хоторн и аз седнахме от другата страна на масата. Хоторн се канеше да започне разпита, когато внезапно двете деца нахлуха вътре, започнаха да се гонят около масата и настояваха да им прочетат приказка за лека нощ. Робърт Корнуолис вдигна ръце във въздуха, в опит да въдвори някакъв ред.

— Вие двамата, стига толкова!

Децата не му обърнаха никакво внимание.

— Защо не излезете за малко в градината? Този път може да подскачате десет минути на трамплина преди лягане.

Децата възторжено се развикаха. Баща им стана и отвори френския прозорец. Те изтичаха навън и ние ги загледахме как се качват на трамплина.

— Чудесни деца — измърмори Хоторн, с цялата злоба на света.

— По това време на деня на човек може да му дойдат в повечко — каза Корнуолис и отново седна.

После се обърна към съпругата си, която стоеше до хладилника с една наполовина пълна бутилка бяло вино.

— Къде е Андрю?

— Горе, пише си домашното.

— Или си играе на компютъра — каза Корнуолис. — Не мога да го откъсна от него — но все пак е на десет години.

— Всичките му приятели са така — съгласи се Барбара и си наля вино. — Не разбирам днешните деца. Нямат никакъв интерес към реалния живот.

Последва мълчание. В тази къща един миг тишина беше своеобразен лукс.

— Айрин ми разказа всичко за погребението — започна Корнуолис, сякаш като ехо на онова, което беше казала Барбара в коридора. — Не мога да ви опиша колко съм озадачен. Почти петнайсет години се занимавам с този бизнес. Преди мен фирмата ръководеше баща ми, а преди него — моят дядо. Мога да ви уверя, че никога досега не се е случвало нещо подобно. — Хоторн щеше да го попита за нещо, но той продължи: — Особено съжалявам, че ме нямаше там. Старая се да присъствам на всички погребения, но както Барбара спомена преди малко, синът ми участваше в училищна пиеса.

— Седмици наред си учи репликите — възкликна Барбара. — Всяка вечер, преди да си легне. Отнесе се много сериозно.

Беше си напълнила една голяма чаша с вино и дойде да седне при нас.

— Никога нямаше да ни прости, ако не бяхме отишли да го гледаме. Актьорската игра е в кръвта му — само за това говори. И беше просто чудесен. Е, вярно, че го казвам аз. Но така си беше!

— Не трябваше да си тръгвам. През цялото време го знаех. Имах някакво предчувствие, че нещо ще се обърка.

— Каква беше причината за това, господин Корнуолис?

Той се замисли.

— Ами всичко около смъртта на госпожа Купър беше необичайно. Може и да се изненадате, но не за първи път се сблъсквам с жертва на престъпление, господин Хоторн. Имаме още един клон в Южен Лондон и често са ни привиквали от полицията… намушквания, спречквания между улични банди. Но подобно нещо, госпожа Купър да подготви погребението си в деня, в който то ще й потрябва…

— Ти ми беше казал, че си разтревожен — съгласи се Барбара. — Още днес сутринта, докато се обличаше, не спираше да го повтаряш.

Тя го огледа от глава до пети.

— Защо още си с този костюм? Мислех, че щеше да се преоблечеш.

Барбара Корнуолис беше мила, дружелюбна жена, но явно никога не спираше да говори и аз бих се побъркал, ако бях женен за нея. Съпругът й пренебрегна последния й въпрос.

— Затова и помолих Айрин да присъства — обясни той. — Знаех, че ще има полиция и журналисти, все пак Деймиън Купър е доста известен. Не можех да се доверя на Алфред сам да се погрижи за всичко. И въпреки това трябваше да остана.

— Ти дори не успя да поговориш с Деймиън Купър.

На масата имаше купа с чипс. Барбара я придърпа към себе си и си взе една шепа. В градината момчетата подскачаха нагоре-надолу. Веселият им смях нахлуваше в кухнята.

— Освен това е един от любимите ти актьори.

— Така е.

— Гледали сме всичко, в което е участвал. Как се казваше телевизионният сериал с него? Онзи за журналистите?

— Не си спомням, скъпа.

— Разбира се, че си спомняш. Купи си го, като излезе на диск. Гледал си го толкова много пъти.

— „Игри на властта“.

— Точно този. Мен не ме увлече чак толкова. Но мисля, че той игра много добре. Гледахме го и на театър, нали, по Оскар Уайлд. „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Заведох Робърт за годишнината ни.

Тя се обърна към съпруга си.

— На теб не ти се ходеше, но той игра прекрасно.

— Беше много добър — съгласи се Корнуолис. — Но никога не бих си позволил да говоря с него на погребението на майка му, дори да ми се беше удала възможност.

Той си позволи една дребна шега:

— Едва ли бих го помолил да ми даде автограф!

— Е, аз имам една новина, която може да ви учуди — каза Хоторн. Той си взе едно парченце чипс и го задържа в ръката си, като някаква улика. — Деймиън Купър също е мъртъв.

— Моля? — Корнуолис впери поглед в него.

— Бил е убит днес следобед. Около час след погребението.

— За какво говорите? Това е невъзможно! — Корнуолис изглеждаше напълно шокиран.

Мислех си, че новината вече е стигнала до телевизията и интернет, но двамата вероятно са били твърде заети с децата си, за да обърнат внимание.

— Как е бил убит? — попита Барбара.

Тя също изглеждаше шокирана.

— Бил е намушкан. В апартамента си на Брик Лейн.

— Знаете ли кой го е извършил?

— Все още не. Изненадан съм, че инспектор Медоус от криминалната полиция не се е свързал с вас.

— Не сме чули нищо — Корнуолис ни погледна, чудейки се какво да каже. — Онова, което се е случило на погребението… има ли някаква връзка? Искам да кажа, не може да няма! Когато Айрин ми разказа, реших, че е просто някаква груба шега…

— Някой със сметки за уреждане. Така каза ти — напомни му Барбара.

— Струваше ми се очевидно, но както споменах, нямам никакъв опит с подобни неща. Но щом и Деймиън е бил убит… Предполагам, че това поставя всичко в съвсем различна светлина.

Хоторн беше размислил за чипса. Пусна го обратно в купата.

— Някой е сложил в ковчега електронен будилник с предварително записана мелодия. Той се включи в единайсет и половина и изсвири една детска песничка. Според мен спокойно може да се твърди, че има някаква връзка между двете събития. Така че искам да разбера как се е озовал вътре.

— Нямам никаква представа.

— Защо не помислите мъничко?

Хоторн беше напрегнат. Мисля, че бъркотията в къщата, подскачащите нагоре-надолу деца, Барбара с нейното вино и чипс и всичко в „Уилсдън Грийн“ започваше да му лази по нервите.

Корнуолис погледна съпругата си, сякаш имаше нужда от подкрепа.

— Мога да ви уверя, че не е бил поставен вътре от никой от моите служители. Всички в „Корнуолис и синове“ работят за мен от повече от пет години и много от тях са членове на семейството. Сигурен съм, че Айрин ви е казала за това. Госпожа Купър е била закарана от болницата право в нашата централна морга в „Хамърсмит“, за да я измият и да затворят очите й. Госпожа Купър не желаеше да бъде балсамирана. Никой не пожела да види тялото — а дори някой да го беше направил, не би имал възможност да стори нещо нередно.

Беше положена в естествен ковчег, изплетен от върбови клонки, който сама беше избрала. Това би трябвало да се е случило около девет и половина тази сутрин. Аз не бях там, но и четиримата носачи би трябвало да са присъствали. След това е била отнесена в катафалката. Разполагаме с частен двор с електрически портал, за да не може никой да влезе откъм улицата. Оттам е била откарана право в гробището „Бромптън“

— Значи по всяко време с нея е имало човек?

— Да. Доколкото ми е известно, вероятно е имало три или четири минути, през които ковчегът е бил оставен без надзор. Когато се е намирал на паркинга зад църквата — и впрочем, ще се постарая това никога повече да не се повтаря.

— Будилникът може да е бил поставен в ковчега точно тогава.

— Предполагам, че е така.

— Колко лесно би могъл да бъде отворен ковчегът?

Корнуолис се замисли.

— Би отнело съвсем кратко време. Ако ставаше въпрос за традиционен ковчег, изработен от солидно дърво, капакът щеше да бъде затворен с винтове. Но ковчегът от върбови клонки се затваря само с две каишки.

Барбара допи виното си.

— Сигурни ли сте, че няма да пийнете малко вино? — попита ни тя.

— Не, благодаря — казах аз.

— Е, аз ще си сипя още едно. Всичките тези приказки за убийства и смърт! Обикновено, вкъщи никога не обсъждаме работата на Робърт. Децата изобщо не обичат да говорим за това. Веднъж в училище Андрю трябваше да разкаже за работата на баща си пред целия клас, и си съчинил всичко. Казал, че Робърт е счетоводител.

Тя избухна в смях.

— Не знам откъде си набави информация. Той не разбира нищо от счетоводство.

Тя отиде до хладилника и си наля втора чаша вино.

Когато затвори вратата на хладилника, в кухнята влезе някакво друго момче, облечено с долнище на анцуг и тениска. Беше по-високо от другите две и с по-тъмна коса, която се спускаше пред лицето му. Беше на около десет.

— Защо Тобс и Себ са в градината? — попита то. — Вие кои сте?

— Това е Андрю — каза Барбара. — Тези хора са от полицията.

— Защо? Какво се е случило?

— Нищо, за което да се безпокоиш, Андрю. Написа ли си домашното?

Момчето кимна.

— Тогава ако искаш, може да погледаш телевизия.

Тя го погледна и се усмихна с гордост.

— Тъкмо разказвах на тези господа за училищната ти пиеса. „Господин Пинокио“!

— Не беше много добър — каза Корнуолис. После изимитира как носът му се удължава. — Чакай малко. Това е лъжа. Беше чудесен!

Андрю се изпъчи, доволен от себе си.

— Когато порасна, ще стана актьор — заяви той.

— Нека не говорим сега за това, Андрю — прекъсна го Корнуолис. Ако искаш да помогнеш, може да излезеш и да кажеш на братята си, че е време за лягане.

Навън в градината, Тоби и Себастиан се бяха преместили на катерушката. Крещяха си един на друг, преуморени, на път да преминат в онова състояние, в което губят почти всяка прилика с разумни човешки същества. Помнех добре този момент от времето, когато моите деца бяха малки. Андрю кимна и направи, както му заръчаха.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — знаех, че рискувам Хоторн да се разгневи, но ми беше любопитно. — Не е точно във връзка със случая, но бих искал да разбера защо сте избрал тази професия.

— На погребален агент? — Корнуолис като че ли нямаше нищо против въпроса ми. — В известен смисъл тя избра мен. Видели сте табелата на вратата в офиса ни в Саут Кенсигнтън. Това е семеен бизнес. Ръководил го е баща ми, а преди него — моят дядо. При нас работят и двама мои братовчеди.

— Запознахте се в Айрин. Братовчед ми, Джордж, се занимава със счетоводството. Може би един ден някой от синовете ми ще поеме бизнеса вместо мен.

— Ще ти се — присмя се Барбара.

— Може да си променят мнението.

— Както направи ти?

— На младите хора не им е никак лесно в днешно време. За тях ще е добре да знаят, че ако я искат, работата ще ги чака.

Той погледна към нас.

— След университета се занимавах с други неща. Попътувах и в известен смисъл, донякъде си поживях. Нещо в мен се противеше на идеята да стана погребален агент — но ако не бях започнал работа във фирмата, животът ми щеше да бъде коренно различен.

Той се пресегна и хвана съпругата си за ръката.

— Двамата така се запознахме.

— На погребението на чичо ми!

— Едно от първите, които ръководих аз — усмихна се Корнуолис. — Сигурно не е най-романтичният начин да се запознаеш с половинката си, но това е най-хубавото, което произлезе от онзи ден.

— И без друго никога не съм харесвала особено чичо Дейвид — каза Барбара.

Навън се стъмваше и двете деца бяха започнали да спорят с по-големия си брат, който се опитваше да ги прибере вътре.

— Опасявам се, че ако нямате повече въпроси, ще се наложи да ви помолим да си тръгвате — каза Корнуолис. — Трябва да слагаме момчетата да си лягат.

Хоторн се изправи.

— Много ни помогнахте — каза той.

Не бях сигурен, че това е вярно.

— Може ли да ни кажете, ако откриете нещо? — попита Барбара. — Трудно ми е да повярвам, че Деймиън Купър е бил убит. Първо майка му, после и него. Човек се пита кой ли ще е следващият!

Тя излезе навън, за да прибере децата си, а Корнуолис ни изпрати до входната врата.

— Имаше и още нещо, което си мислех, че може би трябва да спомена — каза той, докато стоеше върху каменните плочи на сивата светлина отвън. — Не съм сигурен, дали има отношение или не…

— Кажете — каза Хоторн.

— Ами преди два дни получих едно телефонно обаждане. От някой, който искаше да разбере къде и кога ще се проведе погребението. Гласът в слушалката беше мъжки. Каза, че е приятел на Даяна Купър и че иска да присъства, но отказа да ми даде името си. Всъщност, цялото му поведение беше — как да кажа? — леко подозрително. Не бих казал, че говореше като побъркан, но несъмнено беше под напрежение. Беше изнервен. Дори не пожела да ми каже от къде се обажда.

— Как е разбрал, че вашата фирма ще извърши погребението?

— И аз се запитах за това, господин Хоторн. Предполагам, че е прозвънил всички погребални агенции в западната част на Лондон със същия въпрос, макар че ние сме една от най-големите и уважаваните, така че може и да е започнал с нас. Така или иначе, по онова време не ми направи особено впечатление. Просто му дадох информацията, която искаше. Но когато Айрин ми разказа за днешната ужасна случка — е, разбира се, аз си спомних за него.

— Предполагам, нямате телефонния му номер?

— О, напротив. Имам го. Записваме номерата на всички входящи обаждания, а той позвъни от мобилния си телефон, така че го имаме в системата си.

Корнуолис извади един сгънат лист хартия и го подаде на Хоторн.

— Честно казано, колебаех се дали да ви го давам. Не искам да навличам неприятности на никого.

— Ще проучим въпроса, господин Корнуолис.

— Сигурно не е нищо. Загуба на време.

— Аз разполагам с много време.

Корнуолис влезе обратно вътре и затвори вратата. Хоторн разгъна листа хартия и го погледна. Усмихна се.

— Знам този номер — каза той.

— Как така?

— Това е същият номер, който Джудит Годуин ми даде в дома си в Хароу-он-дъ-Хил. Номерът е на нейния съпруг, Алан Годуин.

Хоторн сгъна листа и го пъхна в джоба си. Усмихваше се, сякаш през цялото време беше очаквал това да се случи.