Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (8)

Осем: Вътрешни увреждания

Един от любимите ми сценаристи е Найджъл Нийл, създателят на ексцентричния професор Куотърмас. Той е написал една смразяваща кръвта телевизионна пиеса, „Каменната лента“, според която самата материя на една къща, тухлите и хоросанът в стените й може би имат способността да попиват и възпроизвеждат различните емоции, включително и ужасите, на които са станали свидетели. Спомних си за нея, когато влязох в дома на семейство Годуин на Роксбъроу Авеню. Това беше скъпа къща. Всеки имот с такива размери в предградието Хароу-он-дъ-Хил би струвал няколко милиона паунда. И въпреки това в коридора беше студено — може би по-студено, отколкото навън — и сумрачно. Всичко плачеше за освежителен ремонт. Килимите бяха протъркани и с прекалено много петна. Във въздуха лъхаше на нещо, което може и да беше влага или плесен, но всъщност представляваше едно нещастие, записвано отново и отново, докато паметта на къщата не се беше запълнила.

Вратата отвори жена на около петдесет години. Беше с около десет или петнайсет години по-млада от възрастта, на която беше умряла Даяна Купър. Гледаше ни подозрително, сякаш искахме да й продадем нещо; всъщност цялото й тяло показваше, че е нащрек. Това беше Джудит Годуин. Лесно можех да си представя, че работи в благотворителна организация. У нея имаше нещо крехко, сякаш самата тя се нуждаеше от благотворителност, макар да знаеше, че никога няма да я получи. Трагедията, променила живота й, все още я съпровождаше. Не се съмнявах, че всеки път, когато се обръщаше към някого за помощ или пари, тя приемаше това като нещо лично.

— Вие ли сте Хоторн? — попита тя.

— Много се радвам да се запознаем — каза Хоторн и протегна ръка, за да се здрависа с нея.

В същия миг забелязах, че отново се беше преобразил в някой друг. С Андреа Клуванек се беше държал студено, с Реймънд Клунс сериозно, но сега пред Джудит Годуин се появи един учтив и съобразителен Хоторн.

— Благодаря, че ни приехте — добави той.

— Искате ли да отидем в кухнята? Ще приготвя кафе.

Хоторн не беше обяснил кой съм аз, а тя не даваше вид да се интересува. Последвахме я в едно помещение от другата страна на стълбището. В кухнята беше по-топло, но тя също беше мрачна и старомодна. Любопитно е колко много може да ви каже за една къща и нейните собственици бялата техника. Когато е бил инсталиран, хладилникът трябва да е бил доста скъп, но оттогава беше минало твърде много време. Вратите му бяха пожълтели, осеяни с магнити и стари лепящи бележки с рецепти, телефонни номера и адреси за спешни случаи. Печката беше мазна, а съдомиялната — износена от прекомерна употреба. Имаше и пералня, която въртеше бавно, а сивкавата вода се плискаше в люка. Стаята беше чиста и подредена, но имаше нужда някой да вложи пари в нея. Един ваймаранер с олисяла козина и сива муцуна лежеше полузаспал в ъгъла, но потупа с опашка по пода, когато влязохме вътре.

Двамата с Хоторн седнахме до една възголяма чамова маса, а Джудит Годуин изрови от мивката кафеварка с цедка, изми я с течаща вода и се зае да приготвя кафе. Разговаряше с нас, докато шеташе. Личеше си, че е от онези жени, които винаги правят по няколко неща едновременно.

— Искахте да разговаряте с мен за Даяна Купър.

— Предполагам, че сте разговаряли с полицията.

— Съвсем набързо — тя отиде до хладилника и извади пластмасова бутилка мляко, помириса го и я сложи върху кухненския плот. — Обадиха ми се по телефона. Попитаха ме дали съм я виждала.

— И какво им отговорихте?

Тя се обърна с предизвикателен поглед.

— Не и през последните десет години. — После отново се зае с нещо друго, този път да подрежда бисквити в една чиния. — Защо бих пожелала да се виждам с нея? Защо бих пожелала изобщо да се доближавам до нея?

Хоторн вдигна рамене.

— Предполагам, че новината за смъртта й не ви е натъжила особено.

Джудит Годуин престана да прави онова, с което се беше захванала.

— Господин Хоторн. Какъв точно казахте, че сте?

— Помагам на полицията. Случаят е много деликатен и очевидно налага обстойно разследване. Затова повикаха мен.

— Значи сте частен детектив?

— Консултант.

— А вашият приятел?

— Работим заедно — казах аз.

Беше просто и вярно, и не предизвикваше по-нататъшни въпроси.

— И намеквате, че аз съм я убила?

— Ни най-малко.

— Питате дали съм я виждала. Намеквате, че смъртта й ме радва.

Водата в чайника беше кипнала. Тя бързо отиде да го изключи.

— Всъщност второто е така. Тя съсипа живота ми. Тя съсипа живота на семейството ми. За една секунда зад волана на кола, която не би трябвало да шофира, тя уби детето ми и ми отне всичко. Аз съм християнка. Ходя на църква. Опитах се да й простя. Но ще излъжа, ако кажа, че не се зарадвах, когато чух как някой друг я е убил. Може и да е грях, и може да не е хубаво от моя страна, но е точно това, което тя заслужава.

Наблюдавах мълчаливо как приготвя кафето. Тя се нахвърли на кафеварката, керамичните чаши и бутилката мляко, сякаш изкарваше яда си върху тях. Накрая донесе един поднос на масата и седна срещу нас. Попита настоятелно:

— Какво друго искате да знаете?

— Искам да знам всичко, което можете да ни кажете — отговори Хоторн. — Защо не започнете с инцидента?

— Инцидента? Говорите за онова, което се случи с двамата ми синове в Дийл — каза тя, а на лицето й се появи една лека, горчива усмивка. — Каква обикновена дума, нали? Инцидент. Все едно си разлял мляко или си чукнал някоя друга кола. Когато ми се обадиха, бях в града и точно така се изразиха. „Опасявам се, че се е случил инцидент.“ Дори тогава си помислих, че е станало нещо в къщата или на работното ми място. И през ум не ми мина, че Тими лежи в моргата, а другият ми син никога няма да може да води нормален начин на живот.

— Вие защо не бяхте с тях?

— Бях на една конференция. По онова време работех за „Шелтър“ и имахме двудневно събитие в Уестминстър. Съпругът ми беше заминал за Манчестър по работа.

Тя замълча.

— Вече не сме заедно. Вината за това можете също да припишете на инцидента. Беше лятната ваканция и бяхме решили да пратим децата на екскурзия с бавачката. Тя ги заведе на море, в Дийл. Хотелът имаше специална оферта. Това беше единствената причина да го изберем. Момчетата изгаряха от вълнение. Замъци, плажове и тунелите в Рамсгейт. Тими имаше прекрасно въображение. За него всичко в живота беше приключение.

Тя наля три чаши кафе. Остави на нас да си сложим захар и мляко.

— Мери, бавачката, работеше при нас малко повече от година и беше просто прекрасна. Имахме й пълно доверие — и въпреки че много пъти сме говорили за случилото се, нито веднъж не ни мина и през ум, че вината е нейна. Полицията и свидетелите бяха на същото мнение. Тя все още работи при нас.

— Грижи се за Джеръми?

— Да — Джудит остави думата да увисне във въздуха, преди да продължи. — Чувстваше се лично отговорна. Когато най-сетне изписаха Джеръми от болницата, тя откри, че не може да го остави. Затова продължи да работи при нас.

Отново мълчание. Беше й трудно да мисли за миналото.

— Тримата се връщали от плаж. Гребали с лодка. Времето беше хубаво, но не достъпно топло за плуване. Крайбрежната улица минава точно покрай брега. Има само един нисък парапет и пешеходна алея. Децата видели едно магазинче за сладолед и въпреки че Мери им извикала да не го правят, се затичали да пресекат улицата. Така и не успях да проумея защо са го направили. Бяха само на осем години, но обикновено се държаха много по-разумно.

— Въпреки това госпожа Купър е трябвало да успее да спре. Имала е предостатъчно време. Но не е носела очилата си и просто се е врязала в тях. По-късно разбрахме, че едва е можела да види до отсрещната страна на улицата. Не е трябвало да шофира. В резултат на това Тимъти умрял на място. Джеръми полетял във въздуха. Понесе тежки мозъчни травми, но оцеля.

— А Мери не е била ранена?

— Извадила е голям късмет. Затичала се напред да хване децата. Колата минала на сантиметри покрай нея. Господин Хоторн, всичко това стана ясно по време на процеса. Госпожа Купър не спряла. По-късно казала на полицията, че изпаднала в паника, но трябва да се запитате що за жена би направила подобно нещо — да остави две деца на пътя!

— Прибрала се е вкъщи при сина си.

— Точно така. Деймиън Купър. Сега той е доста известен актьор и по онова време й е бил на гости. Адвокатите казаха, че се е опитвала да го предпази, че не е искала името му бъде разнасяно из вестниците. Така или иначе, тя се предала още същия ден — но само защото не е имала избор. Свидетелите са били много и е знаела, че са записали номера й. Човек би предположил, че съдията ще вземе това предвид при определяне на присъдата, но изглежда не е имало никакво значение. Пуснаха я на свобода.

Тя взе чинията с бисквити и ми ги предложи.

— Не, благодаря — казах аз.

Междувременно си мислех колко беше странно, че успява да направи нещо толкова непринудено, толкова банално, по средата на подобен разговор. Но предположих, че просто си е такава. През последните десет години беше живяла в сянката на случилото се в Дийл и в някакъв момент за нея това беше станало начин на живот. Сякаш я бяха затворили в лудница за толкова дълго време, та беше забравила, че всъщност е луда.

— Госпожо Годуин, знам, че това е болезнено за вас — каза Хоторн. — Но кога точно се разделихте със съпруга си?

— Не е болезнено, господин Хоторн. Всъщност е тъкмо обратното. Не мисля, че след като вдигнах телефона през онзи ден, съм могла да почувствам каквото и да било. Мисля, че така се отразява на човек подобно нещо. Ходиш на работа. Или отиваш на гости на свои приятели. Или може би си на някоя прекрасна почивка и всичко изглежда просто съвършено и тогава се случва нещо такова и в теб се загнездва едно недоумение. Аз така и не повярвах, че се е случило. Дори на погребението на Тими все очаквах някой да ме потупа по рамото и да ми каже да се събудя. Разбирате ли, аз имах двама прекрасни близнаци. Момчетата бяха просто съвършени, във всяко едно отношение. Бях щастливо омъжена. Бизнесът на Алан вървеше добре. Тъкмо бяхме купили тази къща — предната година. Човек никога не осъзнава колко крехко е всичко, преди то да се счупи. А през онзи ден всичко се срина.

Двамата с Алан се обвинявахме, че не сме били там, че изобщо сме пуснали момчетата да отидат. Той беше по работа в Манчестър. Мисля, че ви казах това. Между нас беше имало известно напрежение. Във всеки брак има трудности, особено когато се грижиш за близнаци, но след загубата на Тими бракът ни никога вече не можа да се възстанови — и въпреки че посещавахме терапевт, въпреки че направихме всичко по силите си, накрая се наложи да погледнем истината в очите и да видим, че между нас всичко е свършило. Той всъщност се изнесе едва преди няколко месеца. Но като че ли не е редно да кажа, че сме се разделили. Ние просто не издържахме вече да бъдем заедно.

— Можете ли да ми кажете къде да го открия? Може да ми бъде от полза да поговоря с него.

Тя написа нещо на лист хартия и го подаде на Хоторн.

— Това е номерът на мобилния му телефон. Ако искате, можете да му се обадите. Живее в един апартамент във Виктория, докато продадем тази къща.

Жената замълча. Може би не беше имала намерение да ни казва това.

— Напоследък бизнесът на Алан не вървеше много добре — обясни тя. — Вече не можем да си позволим да живеем в тази къща, затова сме я пуснали за продажба. Останахме тук единствено заради Джеръми. Тук е неговият дом. Заради травмите му решихме, че за него ще е най-добре да бъде на място, което му е познато.

Хоторн кимна. Винаги знаех кога ще премине в атака. Сякаш някой беше размахал нож пред лицето му и за миг бях зърнал отражението на острието в очите му.

— Казвате, че не сте се срещали с Даяна Купър. Знаете ли дали съпругът ви се е свързвал с нея?

— Не ми е казвал подобно нещо. Не мога да си представя защо би го направил.

— И миналия вторник не сте била близо до дома й? В деня, когато е умряла?

— Вече ви казах. Не.

Хоторн леко поклати глава наляво-надясно.

— Но сте била в Саут Кенсингтън.

— Моля?

— В четири следобед сте излезли от спирката на метрото Саут Кенсигнтън.

— Откъде знаете?

— Гледах записите от охранителните камери, госпожо Годуин. Ще го отречете ли?

— Разбира се, че няма да го отрека. Искате да кажете, че Даяна Купър е живяла там, така ли?

Хоторн не отговори.

— Нямах никаква представа. Мислех, че все още живее в Кент. Отидох да пазарувам по Кингс Роуд. Брокерът ми каза да купя някои неща за къщата, да я поосвежа. Разгледах няколко мебелни магазина.

Не ми звучеше много правдоподобно. Къщата беше запусната и си личеше, че Джудит Годуин не разполага с пари. Точно това беше причината да я продава. Наистина ли мислеше, че няколко скъпи вещи биха променили нещата?

— Съпругът ви спомена ли, че е писал на госпожа Купър?

— Да й е писал? Не зная нищо за това. Ще трябва да питате него.

— Ами Джеръми?

Когато Хоторн изрече името му, тя се напрегна и той бързо добави:

— Казахте, че живее с вас.

— Да.

— Възможно ли е той да се е виждал с нея?

Тя се поколеба за миг и аз се зачудих дали няма да ни помоли да си вървим. Но после отново отговори спокойно и равнодушно:

— Както знаете, господин Хоторн, когато беше на осем години, синът ми понесе сериозни травми. Лацерациите бяха в областта на слепоочния и тилния дял на мозъка, които отговарят за паметта, говора, емоциите и зрението. Сега той е на деветнайсет години, но никога няма да може да води нормален начин на живот. Страда от редица увреждания, като загуба на краткосрочна памет, афазия и проблеми с концентрацията. Той има нужда от денонощни грижи и ги получава.

Тя замълча.

— Понякога излиза навън — но никога сам. Предположението, че би могъл да се срещне с госпожа Купър, за да говори с нея или да й причини нещо лошо, е колкото налудничаво, толкова и обидно.

— Въпреки това — каза Хоторн, — малко преди да бъде убита, госпожа Купър е изпратила едно доста странно съобщение. Ако съм я разбрал правилно, то тя твърди, че е видяла вашия син.

— Значи може би не сте я разбрал правилно.

— Съобщението беше доста конкретно. Знаете ли къде е бил миналия вторник?

— Да, разбира се, че знам къде е бил. Бил е на горния етаж. И сега е на горния етаж. Той рядко излиза от стаята си и със сигурност никога не го прави сам.

Вратата зад гърба ни се отвори и в кухнята влезе млада жена, облечена с дънки и широк пуловер. Веднага разбрах, че това беше Мери О’Брайън. Нещо във външния вид и поведението й подсказваше, че е бавачка — сериозна, с пълни ръце, скръстени пред гърдите й, със закръглено лице и съвсем права черна коса. Беше на около трийсет и пет, което означаваше, че по времето на инцидента е била малко над двайсетгодишна.

— Джудит, извинявай — каза тя. Ирландският й акцент беше ясно различим. — Не знаех, че имаш компания.

— Няма нищо, Мери. Това са господин Хоторн и…

— Антъни — казах аз.

— Имат въпроси за Даяна Купър.

— О — лицето на Мери помръкна.

Погледът й се стрелна обратно към вратата. Вероятно се питаше дали може да излезе. Вероятно й се искаше изобщо да не беше влизала.

— Може би ще искат да говорят с теб за случилото се в Дийл.

Мери кимна.

— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — отговори тя. — Въпреки че, Бог ми е свидетел, съм го разказвала хиляди пъти.

Тя седна до масата. Живееше тук от толкова време, че с Джудит бяха като равни. Отнасяше се към къщата като към своя. Но в същия миг Джудит стана и се премести в другия край на кухнята — и аз се запитах дали между тях двете все пак нямаше някакво напрежение.

— И така, с какво мога да ви бъда полезна? — попита Мери.

— Можете да ни кажете какво се случи през онзи ден — отговори Хоторн. — Знам, че вече сте го правили, но може да ни помогне, ако го чуем от вас.

— Добре.

Мери изправи гръб. Джудит я гледаше отстрани.

— Бяхме си тръгнали от плажа. Бях обещала на момчетата да ги заведа да ядат сладолед, преди да се върнем в хотела. Бяхме отседнали в „Роял“, който се намираше съвсем наблизо. Бях казала на момчетата никога да не пресичат улицата, без да ме хванат за ръка, и те обикновено не биха го направили — но бяха преуморени. Не мислеха разумно. Видяха магазинчето за сладолед и се развълнуваха, и преди да разбера какво се случва, изтичаха на улицата.

Аз се затичах след тях, опитах се да ги хвана. В същото време видях как се приближава една кола. Бях сигурна, че ще спре. Но не го направи. Преди да успея да ги настигна, колата ги удари. Видях как Тимъти пада на една страна, а Джеръми полита във въздуха. Бях убедена, че от двамата той ще е пострадал повече.

Тя погледна към своята работодателка.

— Джудит, крайно ми е неприятно да говоря за това пред теб.

— Няма нищо, Мери. Те трябва да знаят.

— Спирачките на колата изскърцаха и тя спря. Трябва да е било на двайсетина метра по-напред. Бях сигурна, че шофьорката ще излезе, но тя не го направи. Вместо това внезапно ускори и отпраши надолу по пътя.

— Всъщност видяхте ли госпожа Купър зад волана?

— Не. Видях само тила й, и то не съвсем съзнателно. Бях в шок.

— Продължете.

— Няма още много за разказване. Много бързо, сякаш от нищото, се струпа огромна тълпа. До магазинчето за сладолед имаше аптека и собственикът дойде пръв. Казваше се Травъртън. Много ни помогна.

— Ами хората от магазинчето за сладолед? — попита Хоторн.

— Беше затворено — каза Джудит и в гласа й се долови горчивина.

— По някакъв начин става още по-ужасно от това, че момчетата не го бяха видели — съгласи се Мери. — Така или иначе, магазинчето беше затворено. Но на вратата имаше само една малка табелка и те не я бяха забелязали.

— Какво се случи след това?

— Дойде полиция. Пристигна линейка. Откараха ни в някаква болница… и тримата. Исках само да разбера как са момчетата, но аз не им бях майка и те не можеха да ми кажат. Накарах ги да се обадят на Джудит… и на Алан. Разбрах как са едва когато те пристигнаха.

— Колко време отне на полицията да открие Даяна Купър?

— Синът й я откарал в полицейското управление в Дийл два часа по-късно. Никога нямаше да й се размине. Един от свидетелите беше видял регистрационния й номер и се знаеше на кого е колата.

— Видяхте ли я отново?

Мери кимна.

— Видях я на процеса. Не съм говорила с нея.

— И оттогава не сте я виждали?

— Не. Защо ми е да го правя? Тя е последният човек на света, когото искам да виждам.

— Миналата седмица някой я е убил.

— Да не искате да кажете, че аз съм го направила? Това е налудничаво. Аз дори не знам къде е живеела.

Не й повярвах. В днешно време никак не е трудно да узнаеш нечий адрес. И тя определено криеше нещо. Когато я загледах по-внимателно, си дадох сметка, че Мери О’Брайън беше по-привлекателна, отколкото бях забелязал първоначално. У нея имаше някаква свежест, някаква неподправеност, която пленяваше. Но същевременно не й вярвах. Останах с усещането, че не ни казва цялата истина.

— Господин Хоторн смята, че Джеръми може би е отишъл да се види с онази жена сам — каза Джудит Годуин.

— Това е напълно невъзможно. Той никога не ходи никъде сам.

Хоторн остана непоколебим.

— Може и така да е. Но все пак е добре да знаете, че точно преди да умре, госпожа Купър е изпратила едно доста странно съобщение, в което твърди, че го е видяла.

Той се обърна към бавачката:

— И двамата ли бяхте тук във вторник, на шести?

Мери не се поколеба.

— Да.

— Не сте придружили госпожа Годуин, когато е пазарувала в Саут Кенсингтън?

— Джеръми мрази да ходи по магазините. Истински кошмар е да му се купуват дрехи.

— Защо не поговорите с него? — предложи Джудит. Мери я погледна учудено. — Така най-лесно можем да им покажем.

Джудит отново се обърна към Хоторн.

— Ако искате, може да му зададете няколко въпроса, макар да се налага да ви помоля да бъдете малко по-внимателен. Той много лесно се разстройва.

Бях не по-малко учуден от бавачката, но предполагам, че това беше най-лесният начин да се отърват от нас. Хоторн кимна и Джудит ни заведе на горния етаж. Стъпалата проскърцваха под краката ни. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-стара и западнала изглеждаше къщата. Стигнахме до втория етаж и като прекосихме една площадка, влязохме в стая, която някога вероятно е била най-голямата спалня в къщата, с изглед към Роксбъроу Авеню. Бяха я дали на Джеръми, който прекарваше целия си живот в нея. Джудит почука на вратата и ни пусна да влезем, без да дочака отговор.

— Джеръми? — каза тя. — Тези двама души искат да се срещнат с теб.

— Кои са те?

Момчето седеше с гръб към нас.

— Просто мои приятели. Искат да поговорят с теб.

Когато влязохме, Джеръми Годуин седеше пред компютъра си. Играеше на някаква игра — мисля, че беше „Mortal Kombat“ Когато го чух да говори, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Думите му излизаха наполовина оформени и долитаха до нас сякаш иззад някаква стена. Беше с наднормено тегло, с дълга, несресана черна коса и беше облечен с широки дънки и плътен, безформен пуловер. Спалнята беше облепена с плакати на футболния клуб „Евъртън“ Самото легло беше двойно, а не просто широко. Всичко беше поддържано, но все пак изглеждаше износено, някак изоставено. Джеръми стигна до края на някакво ниво на играта си и натисна копчето за пауза. Когато се обърна към нас, видях кръгло лице с плътни устни и рядка брада по бузите. Умствените увреждания болезнено личаха в кафявите му очи, лишени от всякакво любопитство, които просто не правеха връзка с нас. Знаех, че е на деветнайсет, но изглеждаше по-голям.

— Кои сте вие? — попита той.

— Аз съм Хоторн. Приятел съм на майка ти.

— Майка ми няма много приятели.

— Сигурен съм, че това не е вярно. — Хоторн се огледа. — Имаш много хубава стая, Джеръми.

— Вече не е моята стая. Продаваме я.

— Ще ти намерим друга, също толкова хубава — каза Мери.

Тя беше минала покрай нас и седна на леглото.

— Иска ми се да не трябваше да си тръгваме.

— Искате ли да го попитате нещо? — Джудит стоеше до вратата, явно нетърпелива да си тръгнем.

— Джеръми, често ли излизаш? — попита Хоторн.

Не виждах никакъв смисъл от въпроса му. Този млад човек никога нямаше да може да отиде сам в центъра на Лондон. А и не изглеждаше у него да има и капка агресия. Инцидентът му беше отнел това, както и остатъка от целия му живот.

— Излизам понякога — отговори Джеръми.

— Но не сам — добави Мери.

— Понякога — възрази й той. — Отидох да се видя с баща си.

— Качихме те в едно такси и той те посрещна, когато пристигна.

— Някога бил ли си в Саут Кенсингтън? — попита Хоторн.

— Много пъти съм бил там.

— Не знае къде се намира това място — каза майка му тихо.

Не можех повече да остана тук и тихо отстъпих назад, като този път дадох тон. Хоторн излезе след мен. Джудит Годуин ни заведе обратно на долния етаж.

— Бавачката е постъпила похвално, като е останала с вас — каза Хоторн.

Изглеждаше впечатлен, но аз знаех, че се опитва да се добере до още информация.

— Мери се беше посветила на момчетата и след инцидента отказа да напусне. Бях доволна, че е тук. За Джеръми е много важно нещата да остават непроменени.

В гласа й отново се долови студенина и аз разбрах, че нещо остава неизказано.

— Ще остане ли с вас, след като се преместите?

— Не сме го обсъждали.

Стигнахме до входната врата. Джудит ни отвори.

— Бих предпочела да не идвате пак — каза тя. — Джеръми не понася промените и му е особено трудно с непознати. Исках да го видите, за да разберете какво е състоянието му. Но ние нямаме нищо общо с онова, което се е случило с Даяна Купър. От полицията очевидно също не вярват, че сме замесени. Наистина нямаме повече какво да кажем.

— Благодаря ви — каза Хоторн. — Бяхте ни много полезна.

Тръгнахме си. Вратата се затвори зад нас.

Веднага щом застанахме отвън, Хоторн извади кутия цигари и си запали една. Знаех как се чувства. Бях доволен, че сме излезли на въздух.

— Защо не й показа писмото? — попитах аз.

— Моля?

Той разтърси кибритената клечка, за да я угаси.

— Изненадах се, че не й показа писмото, което е получила Даяна Купър. Онова, което ти даде Андреа Клуванек. Може би Джудит го е написала. Или нейният съпруг. Може би щеше да разпознае почерка.

Той вдигна рамене. Мислите му бяха другаде.

— Бедното момче — измърмори той.

— Това, което се е случило, е просто ужасно — казах аз.

И наистина го мислех. И двамата ми сина настояват да карат велосипеди в Лондон. Често забравят да си сложат каска и аз ги навиквам — но какво бих могъл да направя? И двамата са малко над двайсетгодишни. За мен Джеръми Годуин беше олицетворение на един кошмар, който се опитвах да избегна.

— Имам един син — каза рязко Хоторн, с което отговори на въпроса, който му бях задал преди около двайсет и четири часа.

— На колко години е?

— Единайсет.

Хоторн беше разтревожен, мислите му бяха другаде. Но преди да успея да го попитам още нещо, той неочаквано се обърна срещу мен:

— И не чете шибаните ти книги.

Стиснал цигарата между пръстите си, той я поднесе към устните си и след това тръгна напред. Аз го последвах.

Докато крачехме, се случи нещо странно. Може би беше някакъв инстинкт или пък бях доловил някакво движение, но си дадох сметка, че ни наблюдават. Обърнах се и погледнах към къщата, от която току-що бяхме излезли. Някой беше застанал на прозореца в стаята на Джеръми Годуин и ни беше проследил с поглед, но когато погледнах нагоре, този някой се отмести. Не бях сигурен дали беше самият Джеръми или неговата бавачка, Мери О’Брайън.

Беше много странно, но едва сега си дадох сметка за нещо. Двамата си приличаха почти като две капки вода.