Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (2)

Две: Хоторн

Лесно мога да си припомня вечерта, в която беше убита Даяна Купър. Празнувах със съпругата си: вечеря в „Моро“ на Ексмаут Маркет и множество питиета. Същия следобед бях натиснал копчето „ИЗПРАТИ“ на компютъра си, с което пуснах по електронната поща новия си роман на моя издател и оставих осем месеца работа зад гърба си.

„Домът на коприната“ беше продължение на историите за Шерлок Холмс, което никога не бях очаквал, че ще напиша. Наследниците на Артър Конан Дойл съвсем изненадващо се бяха свързали с мен, след като бяха решили за първи път да поверят името и подкрепата си на някой друг, за целите на едно ново приключение. Аз веднага сграбчих тази възможност. За първи път бях чел книгите за Шерлок Холмс на седемнайсет и те бяха останали с мен през целия ми живот. Обичах не просто самия образ, макар Шерлок Холмс безспорно да е бащата на всички съвременни детективи. Нито само мистериите, колкото и незабравими да са те. Привличаше ме най-вече светът, в който живееха Холмс и Уотсън: Темза, файтоните, чиито колела потракваха по паважа, газените лампи, стелещата се на валма лондонска мъгла. Сякаш ме бяха поканили да заживея на Бейкър Стрийт 221б и безмълвно да наблюдавам най-великото приятелство в литературата. Как бих могъл да откажа?

От самото начало ми беше ясно, че работата ми е да бъда невидим. Опитах да се скрия в сянката на Дойл, да имитирам литературния му стил, неговия маниер, но никога, така да се каже, да не се натрапвам. Не написах нищо, което не би могъл да е написал и самият той. Споменавам това само защото се безпокоя да не изглежда така, сякаш сега се самоизтъквам. Но този път нямам избор. Описвам точно онова, което се случи.

Както никога, не работех по нищо за телевизията. Снимките на „Войната на Фойл“, моят военен детективски сериал, бяха приключили и не се знаеше дали ще има друг сезон. Бях написал над двайсет двучасови епизода в продължение на повече от шестнайсет години — три пъти повече от продължителността на самата война. Бях уморен. Нещо по-лошо, след като най-сетне бях стигнал до 15-ти август 1945 година — Денят на победата над Япония — не разполагах с повече война. Не знаех как точно да продължа след това. Един от актьорите беше предложил „Мирът на Фойл“. Не ми се вярваше от това да излезе нещо.

Освен това в момента не работех и по нов роман. Към този момент бях познат главно като детски писател, въпреки че тайничко се надявах „Домът на коприната“ да промени това. През 2000 година бях публикувал първата от поредица приключенски книги за един тийнейджър-шпионин на име Алекс Райдър, която се продаваше по целия свят. Обичах да пиша детски книги, но се опасявах, че с всяка изминала година все повече и повече се отдалечавам от публиката си. Тъкмо бях навършил петдесет и пет. Беше време да започна нещо ново. Непосредствено ми предстоеше да замина за литературния фестивал в Хей-он-Уай, където трябваше да говоря за „Скорпия настъпва“ — деветата и предполагаемо последна книга от поредицата.

Може би най-вълнуващият проект върху бюрото ми беше първата чернова на един филмов сценарий: „Тинтин 2“ За мое огромно учудване ме беше наел Стивън Спилбърг, който в момента четеше черновата. Филмът щеше да бъде режисиран от Питър Джаксън. Беше ми доста трудно да проумея, че изведнъж бях започнал да работя с двамата най-големи режисьори на света; не разбирах как точно се беше случило. Признавам си, че бях неспокоен. Бях прочел сценария сигурно дузина пъти и давах всичко от себе си, за да се убедя, че се движи в правилната посока. Правдоподобни ли бяха образите? Достатъчно завладяващи ли бяха екшън сцените? Джаксън и Спилбърг щяха и двамата да бъдат в Лондон след седмица, така че щях да се срещна с тях и да чуя мнението им.

Затова, когато телефонът ми звънна и не разпознах номера, се зачудих дали не е някой от тях — не че, разбира се, биха ми се обадили лично. Някой асистент щеше да провери дали съм аз и после да ме свърже. Беше около десет часът сутринта и аз седях в кабинета си на горния етаж в апартамента и четях „Смисълът на измяната“ от Ребека Уест — класическо изследване на живота във Великобритания след Втората световна война. Започвах да си мисля, че може би това беше правилната посока за Фойл. Щях да го запратя сред един свят на шпиони, предатели, комунисти и атомни инженери. Затворих книгата и вдигнах мобилния си телефон.

— Тони? — попита един глас.

Определено не беше Спилбърг. Много малко хора ме наричат Тони. Честно казано, не ми харесва. Винаги съм бил Антъни или, за някои приятели, Ант.

— Да? — казах аз.

— Как я караш, приятел? Обажда се Хоторн.

Всъщност бях разбрал кой е още преди да си каже името. Човек не можеше да сбърка тези полузатворени гласни и този странно неориентиран акцент — донякъде кокни, донякъде северняшки. Или думата „приятел“.

— Хоторн — казах аз. Бяха ми го представили като Даниъл, но от самото начало се бях почувствал неудобно да го наричам с малкото му име. Той самият не го използваше… всъщност не бях чувал и никой друг да го използва. — Радвам се да те чуя.

— Да, да — тонът му издаваше нетърпение. — Слушай, имаш ли минутка?

— Извинявай, за какво става въпрос?

— Питах се дали може да се видим. Какво ще правиш днес следобед?

Това между другото беше типично за него. Страдаше от някаква самозаблуда, че светът трябва да се нагоди спрямо неговото виждане за нещата. Не питаше дали може да се срещнем утре или другата седмица. Трябваше да стане незабавно, съобразно неговите нужди. Както вече обясних, този следобед не бях особено зает, но нямах намерение да му го казвам.

— Всъщност не съм съвсем сигурен… — започнах аз.

— Какво ще кажеш за три часа в онова кафене, където ходехме преди?

— „Джей енд Ей“?

— Същото. Искам да те питам за нещо. Много ще съм ти благодарен.

„Джей енд Ей“ се намира в Кларкънуел, на десет минути пеша от дома ми. Ако ме беше накарал да прекося Лондон, може би щях да се поколебая, но истината е, че бях заинтригуван.

— Добре казах аз. — Три часът.

— Чудесно, приятел. Ще се видим там.

Той прекъсна връзката. Сценарият на „Тинтин“ все още стоеше пред мен на екрана на компютъра ми. Аз го затворих и се замислих за Хоторн.

Бях се запознал с него миналата година, докато работех по един телевизионен сериал от пет епизода, който трябваше да се излъчи след няколко месеца. Наричаше се „Несправедливост“ и беше съдебна драма с Джеймс Пюрфой в главната роля.

Вдъхновението за „Несправедливост“ беше един от онези вечни въпроси, които сценаристите задават сами на себе си, когато се опитват да напипат някоя нова идея. Как може един адвокат да защитава човек, за когото знае, че е виновен? Между другото, краткият отговор е, че не може. Ако преди началото на процеса клиентът си признае, че е извършил престъплението, адвокатът ще откаже да го представлява — трябва да има поне някаква презумпция за невинност. Затова измислих една история за защитник на правата на животните, който самодоволно си признава, че е убил дете, малко след като неговият адвокат — Уилям Травърс (Пюрфой) е успял да го оневини. В резултат Травърс получава нервен срив и отива да живее в Съфолк. И тогава, един ден, докато чака влака на гарата в Ипсуич, той случайно отново вижда защитника на правата на животните. Няколко дни по-късно самият защитник бива убит и въпросът е: Травърс ли е отговорен за неговата смърт?

Историята се свежда до дуел между адвоката и детектива, който разследва случая. Травърс беше мрачен образ, с недостатъци и най-вероятно опасен, но той все пак беше главният герой и публиката трябваше да е на негова страна. Затова умишлено реших да създам един образ на детектив, който да е колкото се може по-неприятен. Публиката трябваше да остане с впечатление, че е агресивен, едва ли не расист, раздразнителен и сприхав. Моделирах го по Хоторн.

Ако трябва да бъдем честни, Хоторн не притежаваше никое от тези качества. Е, поне не беше расист. Беше обаче изключително дразнещ — дотолкова, че изпитвах ужас да се срещам с него. Двамата бяхме пълни противоположности. Просто не можех да разбера що за човек е.

Организаторът на продукцията ми беше уредил да работя с него. Бяха ми казали, че е работил като детектив в лондонската полиция, от управлението в Пътни. Беше специалист по убийствата, с дванайсетгодишен стаж в полицията, прекратен рязко, след като го бяха изритали по причини, които не ми бяха разяснени. Броят на бившите полицаи, които помагат на продуцентски къщи да създават полицейски сериали, е учудващо голям. Те осигуряват малките подробности, които придават истинност на историята, и честно казано, Хоторн вършеше тази работа много добре. Инстинктивно подразбираше от какво имам нужда и кое ще стои добре на екран. Спомням си един пример. В една от началните сцени, когато моят (измислен) детектив оглежда едноседмичен труп, криминологът му подава тубичка мехлем за настинка „Викс“, за да се намаже под носа. Ментолът притъпява миризмата. Хоторн ми каза това и ако гледате сцената, ще видите как този момент я прави някак по-жива.

Запознахме се в офиса на „Илевънт Ауър Филмс“ — това беше продуцентската къща, която правеше сериала. След като започнехме, щях да мога да се свързвам с него по всяко време на деня и да му задавам въпроси, чиито отговори след това да вплета в сценария. Възможно бе всичко това да се случва по телефона. Тази среща всъщност беше просто формална, с цел да се запознаем. Когато пристигнах, той вече седеше в рецепцията, кръстосал крак върху крак и преметнал шлифера си в скута. Веднага разбрах, че това е човекът, с когото съм дошъл да се срещна.

Не беше едър мъж. Не може да се каже, че изглеждаше застрашително. Но дори само това едничко движение, с което се изправи на крака, ме накара да се замисля. Движеше се с гъвкавостта, присъща на пантерите и леопардите, и в очите му — бяха светлокафяви — имаше една особена неприязън, която сякаш ме предизвикваше, а може би дори ме заплашваше. Беше на около четирийсет години, с коса с неопределен цвят, съвсем късо подстригана край ушите, която тъкмо беше започнала да посивява. Беше гладко обръснат. Кожата му беше бледа. Останах с усещането, че може би е бил много красиво дете, но в някакъв момент от живота нещо му се беше случило и въпреки че все пак не беше грозен, беше станал необичайно непривлекателен. Сякаш се беше превърнал в лоша снимка на самия себе си. Беше елегантно облечен, с костюм, бяла риза и вратовръзка, шлифера си вече беше преметнал през ръка. Той ме погледна с някак преувеличен интерес, сякаш бях успял да го изненадам с нещо. Дори след като се приближих, останах с усещането, че ме изпива с поглед.

— Здравей, Антъни — каза той. — Радвам се да се запознаем.

Как изобщо беше разбрал кой съм? Много хора влизаха и излизаха от офиса и никой не ме беше представил. Нито пък му бях казал името си.

— Аз съм голям почитател на работата ти — каза той по начин, който ми подсказа, че никога не е чел нищо, което съм писал, и че всъщност не му пука дали знам това.

— Благодаря — казах аз.

— Разказваха ми за сериала, който искаш да направиш. Звучи много интересно.

Нарочно ли беше саркастичен? Успя да създаде усещане за отегчение дори само изричайки тези думи.

Аз се усмихнах.

— Очаквам с нетърпение да работим заедно.

— Ще си изкараме чудесно — каза той.

Но това така и не се случи.

Доста често разговаряхме по телефона, но също така се срещнахме и поне пет-шест пъти, предимно в офиса или в дворчето пред „Джей енд Ей“ (той пушеше постоянно, понякога ръчно свити цигари, а ако не, то евтини марки като „Ламбърт енд Бътлър“ или „Ричмънд“). Бях чувал, че Хоторн живее в Есекс, но нямах представа точно къде. Той никога не говореше за себе си или за времето, когато беше работил в полицията — и в никакъв случай за това как беше приключила работата му там. Организаторът на продукцията, който първоначално се беше свързал с него, ми каза, че е работил по много важни разследвания за убийства и че има солидна репутация, но не успях да открия нищо за него в „Гугъл“. Очевидно притежаваше забележителен ум. Макар да ми даде ясно да разбера, че самият той не пише и да не прояви никакъв интерес към сериала, който се опитвах да създам, винаги му хрумваха точните ситуации, преди дори да съм го попитал за тях. В началните сцени има още един пример за работата му. Уилям Травърс защитава едно чернокожо хлапе, което е натопено от полицията за кражба на някакъв медал, за който те твърдят, че са открили в якето на момчето. Но медалът наскоро е бил почистван и когато изследват джобовете на момчето, по тях няма следи от сулфаминова киселина или амоняк — най-използваните съставки при полиране на сребро — което доказва, че няма как да е бил там. Всичко това беше негова идея.

Не мога да отрека, че той ми помогна, и въпреки това леко се притеснявах при мисълта за среща с него. Почти винаги започваше да говори направо по работа, без никакви общи приказки. Човек би предположил, че все ще има мнение по някой въпрос — времето, правителството, земетресението във Фукушима, сватбата на принц Уилям. Но той никога не говореше за друго освен за темата, която бе повод на събирането ни. Пиеше кафе (черно, с две захарчета) и пушеше, но никога не хапна нищо, докато беше с мен, нито дори една бисквитка. И винаги беше облечен с едни и същи дрехи. Честно казано, всеки път, когато се срещах с него, все едно че ми подаваха негова снимка. Толкова непроменлив беше той.

И въпреки това у него имаше нещо изключително странно. Сякаш винаги знаеше ужасно много неща за мен. Предната нощ бях излизал да пийна нещо. Асистентката ми беше болна. Бях прекарал целия уикенд в писане. Нямаше нужда да му казвам нито едно от тези неща. Той ми ги казваше на мен! Първоначално се чудех дали не е говорил с някой от офиса, но информацията, с която разполагаше, беше напълно безразборна и сякаш му хрумваше на място. Никога не успях да си го обясня напълно.

Най-голямата грешка, която допуснах, беше да му покажа втората чернова на сценария. Обикновено, преди да се стигне до заснемането на поредния епизод, пиша поне по десет чернови. Получавам коментари от продуцента, от телевизионния канал (в случая „Ай Ти Ви“), от агента ми — а на по-късен етап от режисьора и от актьора в главната роля. Процесът на работа е съвместен, макар това понякога да ми идва в повече. Дали в някакъв момент това проклето нещо ще стане добре? Но всичко се получава, докато усещам, че проектът се придвижва напред, че всяка чернова е по-добра от предишната. От всяка страна се правят известна доза компромиси и донякъде се утешавам с факта, че в крайна сметка всички замесени се опитват да направят сценария по-сполучлив.

Хоторн не разбираше това. Беше като тухлена стена и щом веднъж беше решил, че нещо е погрешно, нищо не можеше да го разубеди. Бях написал една сцена, в която детективът се среща с началника си, един старши полицейски офицер. Случва се малко след като трупът на защитника на животните е бил намерен в една усамотена ферма. Старшият офицер му предлага да седне и детективът отговаря: „Ако не възразявате, ще остана прав, сър.“ Беше мъничка подробност. Просто се опитвах да покажа, че героят ми е човек, който няма проблем да се противопостави на нечий авторитет, но Хоторн не искаше и да чуе.

— Това не може да се случи — категорично каза той.

Бяхме седнали пред един „Старбъкс“ не помня точно кой — и сценарият стоеше на масата между нас. Както обикновено, Хоторн беше облечен с костюм и вратовръзка. Пушеше последната си цигара и използваше празната кутия за пепелник.

— Защо не?

— Защото ако началникът ти каже да седне — сядаш.

— Той сяда.

— Да. Но преди това упорства. Какъв е шибаният смисъл? Така само изглежда като глупак.

Между другото, Хоторн ругаеше постоянно. Ако трябваше да пресъздам изказа му дословно, щях да пиша думата с „ш“ почти във всяко изречение.

Опитах се да му обясня.

— Актьорът ще разбере какво искам да покажа — казах аз. — Това е просто подробност. В началото на сцената е, но задава тона на отношенията между двамата души.

— Но това не е истина, Тони. Това са пълни глупости.

Опитах се да му обясня, че истината може да има различни проявления и че телевизионната истина може да няма почти нищо общо с реалността. Доводът ми беше, че представата ни за полицаите, лекарите, медицинските сестри… дори за престъпниците, е повлияна основно от онова, което виждаме на екрана, а не обратното. Но Хоторн държеше на своето. Беше ми помогнал със сценария, но сега, когато го четеше, не му вярваше и следователно сценарият не му харесваше. Спорехме за всичко, за всяка сцена, в която ставаше дума за полицията. Той виждаше само докладите, униформите, настолните лампи. Не успяваше да се докосне до историята.

Изпитах голямо облекчение, когато и петте сценария бяха написани и предадени, и повече нямаше да ми се налага да се занимавам с него. Когато изникваха допълнителни въпроси, карах хората от продуцентския офис да се свързват с него по електронната поща. Заснехме сериала в Съфолк и в Лондон. Ролята на детектива изигра един великолепен актьор, Чарли Крийд-Майлс, и най-забавното беше, че физически той поразително приличаше на Хоторн. Но нещата не се изчерпваха с това. Хоторн ми беше влязъл под кожата и аз съвсем умишлено бях приписал на героя много от тъмните му страни. Също така му бях дал и сродно име. Даниъл и Марк: и двамата са библейски персонажи. И Уенборн вместо Хоторн. Това е нещо, което често правя. Когато го убих, като го накарах да падне по един стълби в четвъртия епизод, това ме накара да се усмихна.

Бях любопитен да разбера какво иска, но същевременно, докато крачех към кафенето онзи следобед, сякаш имах някакво лошо предчувствие. Хоторн не беше част от моя свят и честно казано, точно тогава нямах нужда от него. От друга страна, не бях обядвал, а по една случайност в „Джей енд Ей“ поднасяха едни от най-хубавите торти в Лондон. Намира се на една малка уличка, леко встрани от Кларкънуел Роуд, и понеже е толкова закътано, обикновено не е препълнено. Хоторн ме чакаше отвън, седнал на една маса с кафе и цигара. Беше облечен с абсолютно същите дрехи както предния път: същия костюм, същия шлифер. Когато пристигнах, той вдигна глава и кимна — с което напълно се изчерпваше поздравът му към мен.

— Как е сериалът? — попита той.

— Трябваше да дойдеш на прожекцията за актьорите и екипа — казах аз.

Бяхме окупирали един хотел в Лондон и бяхме направили закрита премиера на първите два епизода. Хоторн беше поканен.

— Бях зает — отговори той.

Дойде една сервитьорка и аз си поръчах чай и едно парче пандишпанена торта „Виктория“. Знам, че не трябва да ям такива неща, но опитайте вие да седите сами по осем часа на ден. Преди пушех между главите, но спрях цигарите преди трийсет години. Тортата сигурно е също толкова вредна.

— Как си? — попитах аз.

Той вдигна рамене.

— Не се оплаквам.

След това ме погледна.

— Бил си извън града?

Всъщност същата тази сутрин се бях върнал от Съфолк. Със съпругата ми бяхме отишли там за уикенда.

— Да — предпазливо казах аз.

— И си имаш ново кученце!

Погледнах го с любопитство. Това беше напълно типично за него. Не бях казвал на никого къде съм ходил през уикенда. Със сигурност не бях писал в „Туитър“ за това. А колкото до кученцето, то беше на съседите. Бяхме се грижили за него, докато те отсъстваха.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

— Просто логично предположение — каза той, като махна с ръка и подмина въпроса ми.

Сетне продължи:

— Надявах се, че ще можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Искам да пишеш за мен.

Всеки път, когато го срещнех, Хоторн съумяваше да ме изненада. С повечето хора знаете как стоят нещата. Създавате някаква връзка, опознавате ги и след това, малко или много, правилата са ясни. Но с него никога не беше така. У него имаше нещо странно, някак променливо. Точно когато започнех да си мисля, че съм разгадал отношенията ни, той някак успяваше да ме обори.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Искам да напишеш книга за мен.

— Защо бих пожелал да направя подобно нещо?

— За пари.

— Искаш да ми платиш?

— Не. Мислех си да делим петдесет на петдесет.

Няколко души дойдоха и седнаха на масата до нашата.

Използвах момента, докато минаваха покрай нас, за да измисля какво да кажа. Мисълта, че ще откажа на Хоторн, ме безпокоеше. Но вече знаех — моментално го бях разбрал, — че ще направя точно това.

— Не разбирам — казах аз. — За каква точно книга говориш?

Хоторн ме погледна с онези светлокафяви, невинни очи.

— Нека ти обясня — каза той с такъв тон, сякаш говореше за нещо напълно очевидно. — Знаеш че от време на време поработвам за телевизията, такива неща. Сигурно си чул, че ме изритаха от полицията. Е, те губят — а и не ми се навлиза в темата. Работата е там, че понякога работя като консултант. Към полицията. Неофициално. Използват ме, когато се случи нещо необикновено. Повечето случаи са лесна работа, но понякога не са. Когато се случи нещо различно от обичайното, тогава викат мен.

— Сериозно?

Беше ми трудно да го повярвам.

— Така е с модерната полиция в днешно време. Има куп съкращения, а пък няма кой да върши работата. Нали си чувал за „Груп 4“ и „Сърко“? Сбирщина чекиджии, но все нещо правят там. Изпращали са следователи, които са толкова смотани, че не ми се говори. И това не е всичко. Едно време имахме лаборатория в Ламбет изпращахме там кръвни проби и разни такива, — но те я продадоха и сега използват частни фирми. Става два пъти по-бавно и е два пъти по-скъпо, но това сякаш не ги смущава. Същото е и с мен. Аз съм външен подизпълнител.

Той замълча, сякаш за да се увери, че следя мисълта му. Аз кимнах. Той си запали цигара и продължи.

— Изкарвам прилично така. Имам надница плюс разходи и така нататък. Но работата е там, разбираш ли — и честно казано, не ми е приятно да говоря за това, — но малко съм закъсал. Просто не убиват достатъчно хора. И когато се запознахме покрай онзи, твоя сериал и чух, че пишеш книги, ми хрумна, че всъщност можем да си бъдем полезни един на друг. Петдесет на петдесет. Дават ми някои доста интересни случаи. Можеш да пишеш за мен.

— Но аз почти не те познавам — казах аз.

— Ще ме опознаеш. Всъщност точно в момента имам един случай. Още е рано, но мисля, че може да се окаже точно като за теб.

Сервитьорката пристигна с тортата и чая ми, но вече ми се искаше да не ги бях поръчвал. Исках просто да се прибера вкъщи.

— Защо мислиш, че някой би искал да чете за теб? — попитах аз.

— Аз съм детектив. Хората обичат да четат за детективи.

— Но ти не си точно детектив. Уволнили са те. Между другото, защо те уволниха?

— Не ми се говори за това.

— Значи, ако ще пиша за теб, ще трябва да ми кажеш. Ще трябва да разбера къде живееш, дали си женен или не, какво закусваш, какво правиш в почивните си дни. Хората затова четат истории за убийства.

— Така ли мислиш?

— Да!

Той поклати глава.

— Не съм съгласен. Убийството е всичко. Само то има значение.

— Виж — наистина съжалявам.

Опитах се да му го кажа внимателно.

— Идеята е добра и съм сигурен, че случаят ти наистина е интересен, но се опасявам, че съм твърде зает. Така или иначе, аз не се занимавам с такива неща. Пиша за измислени детективи. Току-що завърших един роман за Шерлок Холмс. Преди това пишех сценариите на „Поаро“ и „Убийства в Мидсъмър“ Аз съм белетрист. Трябва ти някой, който пише за истински престъпления.

— Каква е разликата?

— Разликата е от земята до небето. Аз сам водя историята. Обичам да знам за какво пиша. Да измислям престъпленията и уликите, и всичко останало е половината от удоволствието. Ако трябва да ходя след теб и просто да записвам всичко, което виждаш и казваш, какъв ще бъда тогава? Съжалявам, просто нямам интерес.

Той ме погледна над върха на цигарата си. Не изглеждаше учуден или обиден, сякаш беше предвидил какво ще кажа.

— Предполагам, че би продал страшно много бройки — отбеляза той. — И няма да ти е никак трудно. Аз ще ти казвам всичко, което ти трябва. Не искаш ли да чуеш по какво работя?

Не исках — но той продължи, преди да успея да го спра.

— Една жена влиза в погребален дом, точно в другия край на Лондон, в Саут Кенсингтън. Подготвила е собственото си погребение, до най-малката подробност. И още същия ден, шест часа по-късно, някой я убива… влиза в дома й и я удушава. Това е малко необичайно, не мислиш ли?

— Коя е тя? — попитах аз.

— За момента името й не е от значение. Но е била богата. Синът й е известен. И това не е всичко. Доколкото знаем, не е имала абсолютно никакви врагове. Всички я харесвали. Затова ме повикаха. Няма никаква логика.

За един кратък миг бях изкушен.

Най-трудното в писането на истории за убийства е измислянето на сюжетните линии, а точно в този момент вече нямах никакви идеи. Все пак причините един човек да убие друг не са безброй. Хората го правят, защото искат нещо от жертвата: парите му, жена му, работата му. Правят го, защото ги е страх от него. Защото знае нещо за тях и може би ги заплашва. Убиват го, за да отмъстят за нещо, което им е сторил, съзнателно или не. Или, предполагам, го убиват по случайност. След двайсет и два епизода на „Войната на Фойл“ ги бях отметнал горе-долу всичките.

А и оставаше въпроса с проучването. Ако реша, че убиецът ще бъде, да кажем, готвач в хотел, значи ще трябва да сътворя неговия свят. Ще трябва да посетя хотела. Ще трябва да разбера как работи кетъринг бизнесът. За да бъде правдоподобен, трябва да свърша страшно много работа, а той е само първият от двайсет или трийсет образа, които трябва да измисля, и всички те се спотайват някъде из главата ми. Трябва да разбера как функционират полицейските процедури: пръстови отпечатъци, съдебни улики, ДНК анализи… и всичко останало. Може да минат месеци, преди да напиша първата дума. Бях изморен. Не бях сигурен, че имам сили да започна нова книга, толкова скоро след като завърших „Домът на коприната“.

Общо взето, Хоторн ми предлагаше пряк път. Предоставяше ми цялото нещо на тепсия. И имаше право. Случаят наистина звучеше интересно. Една жена влиза в погребален дом. Това всъщност беше едно доста добро начало. Вече си представях първата глава. Пролетно слънце. Изискана част на града. Една жена пресича улицата…

Оставаше си немислимо.

— Откъде разбра? — попитах изведнъж.

— Кое?

— Преди малко. Каза ми, че съм бил извън града, и освен това каза, че съм си взел кученце. Кой ти каза?

— Никой не ми е казал.

— Тогава откъде разбра?

Той свъси вежди — сякаш не искаше да ми каже. Но същевременно се опитваше да получи нещо от мен и затова, поне за кратко, предимството беше на моя страна.

— Имаш кал по обувките — каза той. — През последната седмица в Лондон не е валял дъжд, но гледах прогнозата за времето за миналия уикенд и по западното крайбрежие е имало дъждове. Чух, че имаш някакъв имот в Орфорд, и реших, че сигурно си ходил там.

— А кученцето?

— Имаш отпечатък от лапа на дънките. Точно под коляното.

Аз огледах плата. Разбира се, беше там, толкова блед, че аз бих пропуснал да го забележа. Но не и той.

— Чакай малко — казах аз. — Откъде разбра, че е кученце? Можеше да е било някакво куче дребна порода. Освен това откъде разбра, че не съм го видял някъде на улицата?

Той ме изгледа тъжно.

— Някой се е хванал да ти дъвче връзката на лявата ти обувка — каза той. — Предполагам, че не си бил ти.

Този път не погледнах. Трябва да си призная, че бях впечатлен. Но в същото време се подразних, че не се бях сетил сам.

— Съжалявам — казах аз. — По думите ти случаят изглежда действително интересен и съм сигурен, че ще успееш да намериш писател, който да ти свърши работа. Но вече ти казах. Трябва да питаш някой журналист или такъв тип човек. Дори да исках да го направя, не бих могъл. Зает съм с други неща.

Зачудих се как ли ще отговори. И той отново ме сконфузи. Просто вдигна рамене.

— Да, добре. Беше просто идея.

Той се изправи и бръкна в джоба на панталона си.

— Да я оправя ли?

Имаше предвид сметката за чая и тортата.

— Не, няма проблем. Аз ще платя — казах аз.

— Аз пих едно кафе.

— И него ще платя.

— Е, ако размислиш, знаеш как да се свържеш с мен.

— Да. Разбира се. Ако искаш, мога да говоря с литературния си агент. Може би тя ще препоръча някой, който да ти помогне.

— Не. Не се тревожи. Ще си намеря човек.

Той се обърна и се отдалечи.

Аз изядох тортата. Срамота беше да се разхищава. После се прибрах вкъщи и прекарах остатъка от следобеда в четене. Опитах се да не мисля за Хоторн, но не можех да си го избия от ума.

Едно от най-трудните неща за писателите на пълен работен ден е да отказват работа. Така затръшвате една врата, която може никога повече да не се отвори, и винаги съществува един страх за онова, което може би сте изпуснали от другата страна. Преди години една продуцентка ми се обади, за да ме попита дали бих имал интерес да работя върху някакъв мюзикъл с песните на една шведска поп група. Аз й отказах — което е и причината да ме няма върху плакатите (и да не получавам процент от печалбите за авторските права) на „Mamma Mia“ Между другото, не изпитвам никакви съжаления. Няма как да се знае дали шоуто щеше да пожъне такъв успех, ако все пак аз го бях написал. Но това е добър пример за степента на несигурност, която повечето писатели изпитват всекидневно. Едно странно убийство, което всъщност беше истинско. Една жена влиза в погребален дом. Хоторн — един особен, сложно устроен, но наистина гениален детектив — е повикан да го разследва като някакъв вид консултант. Бях ли допуснал още една грешка, като му бях отказал? Взех книгата си и продължих да работя.

* * *

Два дни по късно бях в Хей-он-Уай.

Изумително е колко много литературни фестивали има по света. Познавам писатели, които всъщност вече изобщо не пишат; те просто пътуват и живеят от едно събитие до следващото. Често съм се чудил как ли щях да се оправям, ако заеквах по рождение или бях непреодолимо срамежлив. Съвременният писател трябва да умее да изнася представление — често пред огромна публика. Почти като стендъп комик, с тази разлика, че въпросите никога не се променят и в крайна сметка всеки път разказвате едни и същи смешки.

Без значение дали е за кримита в Харогейт, детски книги в Бат, научна фантастика в Глазгоу или поезия в Олдбъро, сякаш всеки град във Великобритания си има литературен фестивал — и въпреки това този в Хей, който се провежда на едно обезпокоително кално поле в покрайнините на мъничко пазарно градче, се е утвърдил като най-изтъкнатият от всички. Хората пътуват с километри, за да го посетят, а през годините в него са участвали двама американски президенти, няколко от участниците в Големия влаков обир и Дж. К. Роулинг. Вълнувах се, че ще присъствам и ще говоря пред около петстотин деца под една голяма шатра. Както обикновено, тук-там сред публиката имаше и няколко възрастни. Хората, които са запознати с моята работа в телевизията, често посещават събитията ми и с удоволствие ме слушат да говоря четирийсет минути за Алекс Райдър, щом след това ще разкажа нещо за „Войната на Фойл“.

Събитието беше минало добре. Децата бяха оживени и ми зададоха някои добри въпроси. Бях успял да кажа и няколко неща за „Фойл“. Бяха изминали почти точно шейсет минути и ми бяха подали сигнал да приключвам, когато се случи нещо доста необичайно.

Имаше една жена, седнала на първия ред. Първоначално бях решил, че е учителка или може би библиотекарка. Беше съвсем обикновена на вид, на около четирийсет, с кръгло лице и дълга светла коса, на верижка на врата й висяха очила. Направи ми впечатление, защото сякаш беше сама, а и защото не изглеждаше особено заинтригувана от нищо, което имах да кажа. Не се беше засмяла на нито една от шегите ми. Опасявах се, че може и да е журналист. В днешно време вестниците често изпращат репортери на събития, когато говори някой автор, и всяка шега, всеки необмислен коментар, може да бъде изваден от контекста и използван срещу вас. Затова бях нащрек, когато тя вдигна ръка и един от помощниците й подаде подвижния микрофон.

— Чудех се — каза тя, — защо винаги пишете измислици? Защо не напишете нещо истинско?

Повечето от въпросите, които са ми задавали по литературни фестивали, съм ги чувал много пъти преди това. Откъде черпя идеи? Кои са любимите ми герои? Колко време пиша една книга? Никой никога не ме беше питал подобно нещо и малко се смутих. В тона й не се забелязваше желание да ме обиди, но все пак имаше нещо, което ме подразни.

— „Войната на Фойл“ е истински — отговорих аз. — Всеки епизод се основава на истинска история.

Щях да започна да обяснявам колко задълбочено проучване съм направил и как съм прекарал цялата изминала седмица в четене за Алан Нън Мей, който беше издал атомни тайни на руснаците и може би щеше да бъде вдъхновението за следващия ми епизод, ако има нов сезон на „Фойл“. Но тя ме прекъсна.

— Сигурна съм, че наистина използвате истински истории, но това, което се опитвам да кажа е, че престъпленията не са истински. А и останалите ви телевизионни проекти — „Поаро“ и „Убийства в Мидсъмър“ — са пълна измислица. Пишете истории за един четиринайсетгодишен шпионин и аз знам, че има много деца, които обичат да ги четат, но това не е по-различно. Не искам думите ми да прозвучат грубо, но се чудех защо не се интересувате повече от истинския свят.

— Кое е истинският свят? — отвърнах аз.

— Имам предвид истинските хора.

Някои от децата започваха да губят търпение. Беше време да продължим нататък.

— Обичам да пиша проза — казах аз. — Това е моята работа.

— Не се ли тревожите, че може книгите ви да бъдат счетени за незначителни?

— Не мисля, че трябва да бъдат истински, за да бъдат значителни.

— Съжалявам. Аз харесвам работата ви. Но не съм съгласна.

Беше странно съвпадение, като се има предвид предложението, което ми беше отправил Хоторн само няколко дни по-рано. Огледах се да видя отново жената, преди да си тръгна, но не я открих и тя не дойде при мен за автограф. Във влака, на път обратно за Лондон, не можех да не се замисля върху думите й. Имаше ли право? Твърде много ли се уповаваше работата ми на измислицата? Имах намерение да се утвърдя като писател за възрастни, а първият ми опит в тази посока — „Домът на коприната“ — бе възможно най-отдалечен от модерния свят. Някои от телевизионните ми проекти — „Несправедливост“, например — бяха ситуирани в един разпознаваем, съвременен Лондон, но може би беше вярно, че прекарвах твърде много време в собственото си въображение и че ако не внимавах, щях да изгубя представа за реалността. Може би вече го бях направил. Може би един ускорен курс по реалност щеше да ми се отрази добре.

Пътят от Хей-он-Уай до гара „Падингтън“ е доста, доста дълъг. Докато стигнах вкъщи, вече бях взел решение. Веднага щом влязох, вдигнах телефона.

— Хоторн?

— Тони!

— Добре. Петдесет на петдесет. В играта съм.