Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (1)

Едно: Подготовка на погребение

Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин — от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.

Тя беше ниска, подчертано делова дама: в погледа й се четеше решителност, както и в елегантно подстриганата й коса, дори в самата й походка. Ако я бяхте видели да се задава срещу вас, неволно щяхте да направите крачка встрани, за да й сторите път. И въпреки това у нея нямаше нищо неприветливо. Беше прехвърлила шейсетте и имаше мило, кръгло лице. Беше скъпо облечена, със светъл разкопчан шлифер, под който се виждаха розов пуловер и сива пола. Носеше тежка огърлица от мъниста и камъни, която може би беше скъпа, а може би не, и няколко диамантени пръстена, които несъмнено бяха. По улиците на Фулъм и Саут Кенсингтън имаше много жени като нея. Можеше да се е запътила на обяд или към някоя галерия.

Погребалният дом се казваше „Корнуолис и синове“ Беше на ъгъл и името беше изписано с класически шрифт както върху фасадата на сградата, така и отстрани, за да го забележите, откъдето и да се приближавате. Закаченият над входната врата часовник във викториански стил, който беше спрял, доста уместно, на 11.59 часа, пречеше на двата надписа да се срещнат в средата. Една минута преди полунощ. Под името на фирмата, отново изписано два пъти, се четеше пояснението: „Независими траурни услуги: семеен бизнес от 1820 година“ Три витрини гледаха към улицата; две от тях бяха със спуснати завеси, а на третата имаше само една отворена мраморна книга с гравиран цитат: Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове^[1].

Всичко дървено — рамките на прозорците, фасадата, входната врата — беше боядисано в тъмносиньо, граничещо с черното.

Когато госпожа Купър отвори вратата, едно звънче със старовремски пружинен механизъм шумно иззвъня веднъж. Тя се озова в неголяма рецепция, обзаведена с два дивана, една ниска масичка и няколко книжни лавици, от които струеше онази особена тъга, типична за книгите, които стоят непрочетени. Към горните етажи водеше стълбище. Напред продължаваше един тесен коридор.

Почти мигновено на стълбището се появи набита жена с дебели крака и тежки, черни кожени обувки, която пое надолу към нея. Жената се усмихваше мило и учтиво. Усмивката й подсказваше, че става дума за деликатни, болезнени дела, но към тях ще се отнесат спокойно и своевременно. Казваше се Айрин Лоус. Тя беше личната асистентка на погребалния агент Робърт Корнуолис, а също така изпълняваше и длъжността на рецепционистка в погребалния дом.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Да. Бих искала да подготвя погребение.

— Имате близък, който е умрял наскоро?

Изборът на думата „умрял“ също говореше много за нея. Не „починал“ Не „отишъл си“ В практиката си беше установила недвусмислен изказ, тъй като й беше ясно, че в крайна сметка това се оказва по-малко болезнено за всички замесени.

— Не — отговори госпожа Купър. — Става дума за мен.

— Разбирам.

Айрин Лоус не се сепна — и защо би го направила? Нямаше нищо необичайно в това хората сами да се заемат с подготовката на погребението си.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя.

— Не. Не знаех, че се налага.

— Ще проверя дали господин Корнуолис е свободен. Моля, седнете. Бихте ли желали чаша чай или кафе?

— Не, благодаря.

Даяна Купър седна. Айрин Лоус изчезна в коридора и след няколко минути отново се появи, предшествана от един мъж, който толкова прецизно въплъщаваше образа на погребалния агент, че можеше да е подставен актьор. Имаше ги, разбира се, задължителните тъмен костюм и строга вратовръзка. Но със самата си поза той сякаш се извиняваше за необходимостта от присъствието му. Ръцете му бяха сключени в израз на дълбоко съжаление. Лицето му беше сбръчкано и печално, а косата му, оредяла до плешивост, само подчертаваше този облик както и брадата му, която приличаше на провален експеримент. Носеше очила с тонирани стъкла, които се врязваха в горната част на носа му, така че не просто стояха пред очите му, а ги замаскираха. Беше около четирийсетгодишен. Той също се усмихваше.

— Добро утро — каза той. — Казвам се Робърт Корнуолис. Разбрах, че имате желание да подготвите погребение при нас.

— Да.

— Предложиха ли ви кафе или чай? Моля, елате с мен.

Заведоха новата клиентка по коридора до кабинета в дъното. Стаята беше също толкова дискретна, колкото рецепцията — с една разлика. Вместо книги в нея имаше папки и брошури, в които можеха да се разгледат снимки на ковчези, катафалки (традиционни или теглени от коне) и ценоразписи. Върху две лавици бяха изложени няколко урни, в случай че разговорът се насочеше към кремация. Два фотьойла бяха сложени един срещу друг, като пред единия имаше малко бюро. Тук седна Корнуолис. Той извади писалка — сребърна „Мон Блан“ — и я постави върху един бележник.

— Погребението е за вас — започна той.

— Да.

Госпожа Купър изведнъж заговори по-бързо, в желанието си да преминат направо на въпроса.

— Вече съм обмислила някои подробности. Доколкото разбирам, нямате проблем с това.

— Тъкмо обратното. Индивидуалните изисквания са важни за нас. В днешно време предварително подготвените погребения, както и организираните по поръчка, или пък тематични такива, са основната част от нашия бизнес. За нас е привилегия да удовлетворим изцяло изискванията на клиентите си. След настоящия разговор, в случай, че нашите условия ви се сторят приемливи, ще ви предоставим подробна фактура, както и ценоразпис за всичко, което сме уговорили. На вашите роднини и приятели няма да се налага да правят нищо — освен, разбира се, да присъстват. И от опит мога да ви уверя — за тях ще бъде огромно успокоение, че всичко е било изпълнено в съответствие с вашите собствени желания.

Госпожа Купър кимна:

— Отлично. В такъв случай, нека започваме? — тя си пое дълбоко дъх и каза направо: — Искам да бъда погребана в картонен ковчег.

Корнуолис понечи да запише първата точка от списъка. Сетне спря и писалката застина над страницата.

— Ако обмисляте еко-погребение, мога ли да ви предложа рециклирано дърво или дори преплетени върбови клонки вместо картон? В някои случаи картонът може да се окаже… недостатъчно ефективен.

Той подбра думите си внимателно, оставяйки място за размисъл върху всякакви възможни ситуации.

— Върбовите клонки не са много по-скъпи и са доста по-представителни.

— Така да бъде. Искам да бъда погребана в гробището „Бромптън“, до съпруга си.

— Наскоро ли го загубихте?

— Преди дванайсет години. Парцелът вече е наша собственост, така че по този въпрос няма да има проблеми. Ето и какво искам да включва службата… тя отвори дамската си чанта и извади лист хартия, който сложи върху бюрото.

Погребалният агент го прегледа.

— Виждам, че вече доста сте мислили по въпроса каза той. — И ако ми разрешите едно лично мнение, това е една много добре подредена служба. Отчасти религиозна, отчасти хуманистична.

— Да, има един псалм — а има и „Бийтълс“. Едно стихотворение, малко класическа музика и няколко обръщения. Не искам цялото нещо да се проточва много.

— Можем да изчислим точно времетраенето…

* * *

Даяна Купър беше подготвила собственото си погребение и щеше да има нужда от него. Беше убита шест часа по-късно същия ден.

По времето на нейната смърт аз никога не бях чувал за нея и не знаех почти нищо за начина, по който беше убита. Може и да ми се е мярнало заглавието във вестника — „УБИТА МАЙКА НА АКТЬОР“, — но тема на снимките и на по-голямата част от статията беше прочутият й син, който току-що беше получил главната роля в някакъв нов американски сериал. Разговорът, който описах, само донякъде отговаря на истината — защото, разбира се, аз не присъствах на него. Но посетих „Корнуолис и синове“ и разговарях обстойно както с Робърт Корнуолис, така и с асистентката му Айрин Лоус (която освен това му е братовчедка). Ако тръгнете по Фулъм Роуд, ще можете без проблем да откриете погребалния дом. Стаите са точно такива, каквито ги описах. Повечето от останалите подробности си набавих от свидетелските показания и полицейските доклади.

Знаем кога госпожа Купър е влязла в погребалния дом, защото действията й са били записани от охранителните камери както на улицата, така и в автобуса, на който се е качила от дома си онази сутрин. Една от нейните ексцентричности е била да ползва градския транспорт. Без проблем е можела да си позволи шофьор.

Тя си е тръгнала от погребалния дом в дванайсет без петнайсет, отишла е пеш до метростанция „Саут Кенсингтън“ и се е качила на линия „Пикадили“ до „Грийн Парк“ Срещнала се за ранен обяд с един приятел в „Кафе Мурано“ — скъп ресторант на Сейнт Джеймс Стрийт, недалеч от универсалния магазин „Фортнъм енд Мейсън“. Оттам е взела такси до театър „Глоуб“ на южния бряг на реката. Не е отивала да гледа пиеса. Била е член на управителния съвет и на първия етаж на сградата се е провела заседателна среща, продължила от два часа следобед до малко преди пет. Прибрала се у дома в шест часа и пет минути. Тъкмо започвало да вали, но тя носела със себе си чадър и го оставила в една поставка, имитация на викториански стил, до входната врата.

Трийсет минути по-късно някой я удушил.

Живеела в елегантна редова къща на Британия Роуд, точно след онзи район на Челси, известен с популярното название — в нейния случай съвсем уместно — „Краят на света“ На улицата няма охранителни камери, така че няма как да разберем кой е влизал или излизал около часа на убийството. Съседните къщи били празни. Едната е собственост на някакъв консорциум със седалище в Дубай и обикновено била отдавана под наем, но не и в този конкретен момент. Другата принадлежала на пенсиониран адвокат и съпругата му, но те били заминали за Южна Франция. Така че никой не чул нищо.

Намерили я едва след два дни. Андреа Клуванек, словашката чистачка, която работела при нея два пъти седмично, я открила, когато отишла в дома й в сряда сутринта. Даяна Купър лежала по очи на пода в дневната. Един червен шнур, с който обикновено завързвали завесите, бил увит около шията й. Съдебният доклад, написан по онзи дословен, донякъде безразличен начин, характерен за този тип документи, описва в подробности травмите, нанесени по врата на жертвата, счупената подезична кост и травмираната конюнктива на очите. Онова, което Андреа видяла, било много по-ужасно. Работела в къщата от две години и харесвала работодателката си, която винаги се отнасяла мило с нея и често сядала да пият кафе заедно. Онази събота, когато отворила вратата, се озовала пред един труп — и то труп, който лежал там от доста дълго време. Лицето — поне онова, което можела да види от него — имало бледоморав цвят. Погледът й бил празен и втренчен, езикът гротескно висял навън, два пъти по-дълъг от нормалното. Едната ръка била протегната, а един пръст с диамантен пръстен сякаш обвинително сочел към нея. Централното отопление било включено. Тялото вече започвало да мирише.

Според показанията й Андреа не извикала. Не й призляло. Тя излязла тихо от къщата и се обадила на полицията по мобилния си телефон. Не влязла отново вътре, докато те не пристигнали.

От полицията първоначално предположили, че Даяна Купър е станал жертва на обир. Няколко неща, включително бижута и един лаптоп, били откраднати от къщата. Много от стаите били претършувани, а вещите — разхвърляни. От друга страна, нямало влизане с взлом. Госпожа Купър очевидно била отворила вратата на своя нападател, въпреки че не ставало ясно дали е познавала този човек или не. Била е изненадана и удушена откъм гърба. Почти не е могла да окаже съпротива. Нямало пръстови отпечатъци, нито ДНК, нито каквито и да било улики — всичко това сочело, че извършителят вероятно се е подготвил грижливо. Отклонил е вниманието й и свалил червения шнур от кукичката зад кадифената завеса в дневната. Промъкнал се зад нея, нахлузил го на главата й и го затегнал. Смъртта настъпила вероятно след около една минута.

Но после от полицията узнали за посещението й в „Корнуолис и синове“ и си дали сметка, че са изправени пред истинска загадка. Замислете се. Не може човек да подготви собственото си погребение и да бъде убит в същия ден. Това не било съвпадение. Между двете събития трябвало да има някаква връзка. Дали по някакъв начин е знаела, че ще умре? Дали някой не я е видял да влиза или да излиза от погребалния дом и не е решил по някаква причина да действа? Кой всъщност е знаел, че е била там?

Това несъмнено беше мистерия, и то такава, която налагаше намесата на специалист. Същевременно тя нямаше нищо общо с мен.

Но това беше на път да се промени.