Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (22)

Двайсет и две: Лицето зад маската

От Гауър Стрийт се качих на метрото обратно до западната част на Лондон и закрачих надолу към една квадратна сграда от червени тухли на Фулъм Палас Роуд, само на пет минути от кръговото кръстовище „Хамърсмит“ Между другото, нея вече я няма. Събориха я, за да построят една чисто нова бизнес сграда — „Елсинор Хаус“ По едно странно съвпадение там са офисите на „Харпър Колинс“. Те публикуват американските издания на моите книги.

Сградата, която посетих през онзи ден, имаше умишлено дискретен вид, с матирани стъкла на прозорците и никакъв надпис. Когато натиснах звънеца, се разнесе гневно бръмчене и щракването на електрическия механизъм за отваряне на вратата, който някой отвътре беше задействал. Една охранителна камера ме наблюдаваше как влизам в празната рецепция с голи стени и плочки на пода. Напомняше на клиника или на някакво мрачно болнично отделение — по-скоро такова, което вече не функционираше. Отначало реших, че съм сам, но после нечий глас ме повика и аз се приближих до един кабинет зад ъгъла, където Робърт Корнуолис, погребалният агент, приготвяше две чаши кафе. Кабин беше също толкова невзрачен, колкото и останалата част на сградата, с бюро и няколко изключително практични столове, тапицирани, но не и удобни. На една сгъваема маса отстрана имаше кафемашина. На стената беше закачен календар.

Това беше сградата, за която Корнуолис беше споменал на първата ни среща. Клиентите отиваха в Саут Кенсингтън за да се консултират с него, но самите тела бяха докарвани тук. Някъде наблизо имаше параклис — „място за опечалените“ както го беше нарекла Айрин Лоус. Несъмнено не ставаше дума за това помещение — то далеч не можеше да предложи утеха. Ослушах се за други хора. Не ми беше хрумнало, че може да е сам, но вече беше късен следобед и сигурно всички си бяха тръгнали. Всъщност се бях обадил в кабинета на Корнуолис, но той беше настоял да се срещнем тук.

Той ме поздрави по име и когато влязох вътре и седнах, ми се стори по-дружелюбен и спокоен, отколкото при двете ни предишни срещи. Беше облечен с костюм, но беше свалил вратовръзката си, а горните две копчета на ризата му бяха разкопчани.

— Нямах никаква представа кой сте — каза той, като ми подаде една от чашите с кафе. Бях му казал името си по телефона. — Вие сте писател! Трябва да кажа, че доста се изненадах. Когато дойдохте в кабинета ми — в дома ми, — бях предположил, че сте от полицията.

— В известен смисъл е така — отговорих аз.

— Не. Имам предвид, че ви мислех за детектив. Къде е господин Хоторн?

Отпих от кафето. Беше сложил захар, без да ме попита.

— В момента не е в Лондон.

— Той ли ви изпрати?

— Не. В интерес на истината, той не знае, че ще се срещне с вас.

Корнуолис обмисли думите ми. Изглеждаше объркан.

— По телефона казахте, че пишете книга.

— Да.

— Това не е ли малко необичайно? Смятах, че полицейските разследвания на убийства са поверителни. Аз ще участвам ли в тази ваша книга?

— Мисля, че да — казах аз.

— Не съм сигурен, че бих желал това. Цялата тази работа с Даяна Купър и нейния син силно ме разстрои и наистина не бих искал името на фирмата да бъде въвличано. Всъщност според мен ще установите, че доста от замесените биха имали възражения.

— Предполагам, че ще се наложи да получа тяхното позволение. И ако някой наистина възразява, винаги мога да му сменя името.

Можех да добавя, че нищо не може да ми попречи да пиша за реални хора, ако са публични личности, но не исках думите ми да прозвучат враждебно.

— Бихте ли предпочели да сменя вашето? — попитах аз.

— Боя се, че бих настоявал за това.

— Мога да ви наричам Дан Робъртс.

Корноулис ме изгледа с любопитство. На лицето му се изписа усмивка.

— Това е име, което не съм използвал от години.

— Знам.

Той извади кутия цигари. Не знаех, че е пушач, но сега, като се замислих, си спомних за един пепелник в кабинета му. Той си запали цигара и разтърси кибритената клечка с ядно движение на ръката, за да я изгаси.

По телефона споменахте, че се обаждате от Академията.

— Точно така — казах аз. — Днес следобед бях там. Видях се с…

Казах му името на заместник-директорката. Той сякаш не се сети коя е тя. Бях изпил половината кафе. Оставих чашата.

— Вие не споменахте, че сте учили в Академията.

— Сигурен съм, че го направих.

— Не. Аз присъствах и на двата ви разговора с Хоторн. Не само сте учили в Академията, но и сте учили по едно и също време с Деймиън Купър. Играли сте заедно.

Бях сигурен, че ще отрече, но той дори не мигна.

— Вече не говоря за Академията. Това е една част от живота ми, която не си спомням с особено добри чувства — и съдейки по онова, което ми казахте, не предполагах, че може да има някаква връзка. Когато дойдохте да се срещнем в кабинета ми в „Саут Кенсингтън“, ясно ми обяснихте, че вашето разследване — или по-скоро, разследването на господин Хоторн — е ориентирано към автомобилната злополука в Дийл.

— Все пак е възможно да има някаква връзка — казах аз. — Вие бяхте ли там, когато Деймиън е разказвал за случилото се? Доколкото разбрах, го е използвал като тема по време на един от часовете по актьорско майсторство.

— Всъщност бях. Оттогава мина много време, разбира се, и бях забравил за случката, докато вие не споменахте за нея.

Той заобиколи бюрото и се облегна на ръба му, надвесен над мен. Острата неонова светлина в помещението се пречупваше в стъклата на очилата му.

— Той донесе едно червено автобусче и ни пусна песничката. Разказа ни за случилото се и какво впечатление беше оставило то у него.

Робърт Корнуолис се замисли за миг.

— Знаете ли, той всъщност се гордееше с факта, че веднага след като беше прегазила две деца и в крайна сметка беше убила едното, майка му била загрижена единствено за него и кариерата му? И двамата бяха доста забележителни, не мислите ли?

— Вие сте играли с него — казах аз. — Участвали сте в „Хамлет“.

— Постановката, вдъхновена от класическия японски театър. Много маски и ветрила, и споделени преживявания. Колко смехотворно. Ние бяхме просто деца с големи амбиции, но тогава тези неща за нас бяха по-важни, отколкото можете да си представите.

— Всички казват, че сте били блестящ — казах аз.

Той вдигна рамене.

— Едно време исках да стана актьор.

— Но сте станали погребален агент.

— Обсъдихме това, когато бяхте в дома ми. Това беше семейният бизнес. Баща ми, дядо ми… спомняте ли си?

Сякаш му хрумна нещо.

— Бих искал да ви покажа нещо. Може да ви се стори интересно.

— Какво?

— Не тук. В съседната стая…

Той се изправи, като явно очакваше да го последвам. Така и мислех да направя. Но когато се опитах да стана на крака, открих, че не мога.

Това всъщност далеч не беше всичко. Онова, което описвам, беше несъмнено най-ужасяващият момент в живота ми. Не можех да помръдна. Мозъкът ми изпращаше сигнал към краката ми — „ставаме“ — но краката ми не го слушаха. Ръцете ми се бяха превърнали в чужди тела, прикрепени към мен, но без никаква връзка. Главата ми стърчеше като футболна топка върху едно тяло, което се беше превърнало в безполезна купчина мускули и кости, а някъде отвътре сърцето ми блъскаше панически, сякаш вярваше, че е възможно да избяга от този капан. Никога няма да успея да опиша в пълнота обзелия ме страх, от който чак ме присви стомахът. Разбирах, че съм бил дрогиран и че ме грози огромна опасност.

— Добре ли сте? — попита Корнуолис.

Лицето му беше дълбоко загрижено.

— Какво сте направили?

Дори гласът ми не звучеше като моя. Налагаше се устата ми да полага двойни усилия, за да изговаря думите.

— Изправете се…

— Не мога!

И тогава Корнуолис се усмихна. Усмивката му беше ужасяваща.

С много бавни движения той се приближи до мен. Аз трепнах, когато извади една носна кърпа и я набута в устата ми, почти до гърлото. Дори не ми беше хрумнало, че всъщност трябваше да крещя — не че това би довело до нещо. Вече знаех, че се е погрижил да бъдем сами.

— Само ще отида да взема нещо. Веднага се връщам — каза той.

И излезе от стаята, като остави вратата отворена. Аз седях там и осмислях новите усещания в мен — или по-скоро, липсата на такива. Не можех да почувствам нищо — с изключение на страха. Опитах се да забавя дишането си. Сърцето ми все така блъскаше в гърдите ми. Носната кърпа опираше в гърлото ми и едва не ме задушаваше. Всъщност бях твърде ужасен, за да прозра онова, което би трябвало да бъде очевидно: че бях дошъл безгрижно на едно място, където живееше смъртта — и че беше почти неизбежно това да доведе до моята собствена смърт.

Корнуолис се върна, тикайки една инвалидна количка. Може би я използваше за труповете, макар да беше по-вероятно да я предоставя на възрастните роднини на покойниците, дошли да си кажат последно сбогом с тях. Той си свирукаше тихичко и изражението му беше странно, някак празно. Вече не носеше очилата с кафеникави стъкла и аз погледнах искрящите му очи, грижливо поддържаната му къса брада и оредялата му коса и разбрах, че те бяха просто една маска, скривала нещо наистина чудовищно, което сега надничаше иззад нея. Той знаеше, че не мога да помръдна. Явно беше сложил нещо в кафето ми и аз, глупакът, го бях изпил. Вече бях започнал вътрешно да крещя. Това беше човекът, удушил Даяна Купър и нарязал на парчета нейния син. Но защо? И защо не го бях разбрал преди да дойда тук — нима не беше очевидно?

Той се наведе и за миг си помислих, че ще ме целуне. Отдръпнах се погнусен, но той просто ме вдигна и ме стовари в инвалидната количка. Тежах около осемдесет и пет килограма и усилието го принуди да спре, за да си поеме дъх. След това се съвзе, изпъна краката ми и като продължаваше да си свирука, ме изкара от кабинета.

Минахме покрай една отворена врата, зад която видях параклис. Зърнах свещите, дървената ламперия по стените и един олтар, на който можеше да бъде поставен кръст, менора или всеки друг подходящ религиозен символ. В края на коридора имаше товарен асансьор, който беше огромен — достатъчно голям, за да побере ковчег. Той ме избута вътре и заби пръст в едно копче. Със затварянето на вратите аз усетих как целият ми живот остава някъде зад мен. Последва разтърсване и ние започнахме да се спускаме.

Асансьорът се отвори направо в голямо работно помещение с нисък таван и още неонови светлини, равномерно разположени над главите ни. Всичко, което видях, наново ме изпълни с ужас, усилен от пълната ми безпомощност. В най-отдалечения край имаше шест сребристи шкафа — хладилни отделения, подредени в два реда по три, всяко от тях достатъчно голямо, за да побере човешко тяло. Едната страна на помещението беше изцяло отредена за нещо, което приличаше на операционна с всичко необходимо — метално легло на колела, лавици с подредени на тях разноцветни шишета и шишенца, една маса с множество скалпели, игли и ножове. Той спря количката ми така, че да застана с лице срещу тях, с гръб към асансьора. Стените бяха тухлени и белосани. Подът беше покрит със сив балатум. В единия ъгъл имаше кофа и парцал.

— Наистина ми се иска да не беше идвал тук — каза Корнуолис.

Той все още говореше с онзи премерен, учтив маниер, който беше усвоил през годините и който отговаряше на ролята, която беше възприел. Защото аз вече знаех, че това беше просто една роля. С всяка изминала секунда истинският Робърт Корнуолис се разкриваше пред мен.

— Нямам нищо против теб и не искам да те нараня, но ти сам реши да дойдеш тук и да си вреш носа в шибаната ми работа.

Тонът му се беше повишавал от началото на изречението и когато стигна до нецензурната дума, гласът му премина в крясък. После той малко се успокои.

— Защо ти трябваше да разпитваш за Академията? — продължи Корнуолис. — Защо ти трябваше да се ровиш в миналото? Идваш тук и ми задаваш тези тъпи въпроси, а аз трябва да ти отговарям и да се занимавам с теб — което наистина нямам никакво желание да правя.

Опитах се да кажа нещо, но носната кърпа ми пречеше. Той я извади от устата ми. Веднага щом кърпата излезе, успях да проговоря.

— Казах на съпругата си, че ще идвам тук — казах аз. — И на асистентката си. Ако ми направиш нещо, те ще разберат.

— Ако изобщо те намерят — отговори Корнуолис. Гласът му звучеше делово. Канех се отново да кажа нещо, но той вдигна ръка. — Не ме интересува. Не искам повече да те слушам. За мен вече няма никакво значение. Но искам само да обясня.

Той докосна двете страни на главата си с върховете на пръстите, загледан в пространството, докато събираше мислите си. А аз просто седях там и крещях безмълвно: Аз съм писател. Това не може да ми се случва. Не искам да ми се случва.

— Имаш ли някаква представа как протече животът ми? — каза накрая Корнуолис. — Да не мислиш, че тази работа ми харесва? Как ти се струва — по цял ден да седиш и да слушаш как някакви жалки хора говорят за жалките си мъртви майки и бащи, и баби, и дядовци, да подготвят погребения и кремации, да избират ковчези и надгробни камъни, докато навън слънцето грее и всички останали си живеят живота? Хората ме поглеждат и виждат един скучен мъж в костюм, който никога не се усмихва и винаги казва подходящите неща: „… моите съболезнования, толкова съжалявам, позволете да ви предложа една кърпичка…“, докато всъщност вътрешно ми се иска да ги фрасна с юмрук в лицето, защото аз не съм този човек и никога не съм искал да бъда.

„Корнуолис и синове“ Това беше съдбата ми по рождение. Баща ми беше погребален агент. Дядо ми беше погребален агент. Неговият баща беше погребален агент. Чичовците и лелите ми бяха погребални агенти. Когато бях малко момче, всички около мен се обличаха в черно. Водеха ме да гледам как конете теглят катафалката по улицата. За мен това беше забавление. Наблюдавах баща ми, докато вечеряше, и си мислех как е прекарал целия ден, заобиколен от умрели хора и как неговите ръце, същите онези ръце, с които ме беше прегръщал, бяха докосвали мъртва плът. Смъртта го беше последвала у дома. Цялото семейство беше белязано от нея. Смъртта беше нашият живот! И най-ужасното беше, че един ден и аз щях да се превърна в един от тях, защото точно това ми бяха отредили. Нямаше никакво съмнение. Защото ние бяхме „Корнуолис и синове“ — и аз бях синът.

В училище постоянно ми се подиграваха. Всички знаеха това име, Корнуолис. Минаваха покрай витрината на път за автобуса, а не е като името да беше Джоунс или Смит, или нещо подобно, което не се запомня лесно. Наричаха ме „гробарчето“… Питаха ме дали баща ми си пада по трупове, дали аз си падам по тях. Питаха ме как изглеждат умрелите без дрехи? Дали се надървят? Дали ноктите им продължават да растат? Половината учители се притесняваха от мен — не заради мен самия, а защото знаеха с какво се занимава семейството ми. Другите деца си говореха за университети, за кариери. Имаха мечти. Имаха бъдеще. Не и аз. Моето бъдеще, съвсем буквално, беше мъртво.

С тази разлика — и това е най-забавното — че аз всъщност имах мечта. Не е ли странно нещо животът? Една година ми дадоха роля в училищната пиеса. Не беше важна роля. Хортензио в „Укротяване на опърничавата“ Но работата е там, че на мен страшно ми хареса. Обожавах Шекспир. Богатството на езика, начинът, по който претворяваше цял един свят. Беше толкова вълнуващо да стоя там, облечен в костюм, със светлините, насочени към мен. Може би просто бях открил удоволствието от това да бъдеш някой друг. Бях на петнайсет години, когато осъзнах, че искам да бъда актьор и от онзи момент нататък тази мисъл ме погълна. Нямаше просто да бъда актьор. Щях да бъда известен актьор. Нямаше да бъда Робърт Корнуолис. Щях да бъда някой друг. Онзи, който бях роден да бъда.

Родителите ми никак не се зарадваха, когато им казах, че искам да кандидатствам в Академията — но знаеш ли какво? Те ми позволиха да го направя, защото си мислеха, че няма и грам вероятност да ме приемат. Тайничко ми се присмиваха, но решиха, че ако ме оставят, ще ми мине, ще забравя за всичко това и ще се завърна към семейната традиция. Без да им казвам, подадох документи в Академията и в „Уебър Дъглас“, и в Кралското драматично училище, и в „Бристъл Олд Вик“ и възнамерявах да кандидатствам в още една дузина школи, докато не ме приемеха. Но не се наложи. Защото всъщност аз бях добър. Аз наистина бях добър. Оживявах на сцената. Влязох в Академията с лекота. Още в мига, в който се явих на прослушване, вече знаех, че няма начин да не ме приемат.

Аз казах нещо. Прозвуча като нечленоразделен звук, защото по това време дрогиращото вещество беше засегнало гласните ми струни и ми беше трудно да говоря. Мисля, че щях да започна да го умолявам да ме пусне, но това така или иначе щеше да е загуба на време. Корнуолис се намръщи, отиде до масата и взе един скалпел. Докато го гледах с широко отворени очи, той се приближи до мен. Видях как неоновата светлина проблясва по сребристото острие. После, без никакво колебание, той го заби в мен.

Гледах втренчено и с пълно недоумение дръжката, която стърчеше от гърдите ми. Странното беше, че не болеше много. Нито пък имаше много кръв. Просто не можех да повярвам, че го е направил.

— Казах ти, че не искам да те слушам! — обясни Корнуолис, като гласът му отново се извиси и изтъня до писък. — Не искам да чуя нищо от онова, което имаш да кажеш. Затова млъквай! Разбираш ли? Млъквай!

Той се съвзе и после продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— От първия ми ден в Академията ме приеха заради човека, който бях, и онова, което можех да предложа. Не използвах името Робърт Корнуолис и никога не говорех за семейството си. Наричах себе си Дан Робъртс — никой не се интересуваше от подобни неща. А и това щеше да бъде просто сценичният ми псевдоним. И вече не бях „гробарчето“. Аз бях Антъни Хопкинс. Бях Кенет Брана. Бях Дерек Джакоби. Бях Иън Холм. Всички тези имена бяха изписани по стените и аз щях да бъда един от тях, точно като тях. Всеки път, когато влезех в сградата, се чувствах така, сякаш съм открил себе си. И ти казвам, че това бяха трите най-щастливи години от живота ми. Това бяха единствените три щастливи години от живота ми!

Деймиън Купър също беше там. Прав беше за това — и не ме разбирай погрешно. Аз го харесвах. В началото му се възхищавах. Но това беше, защото не го познавах. Смятах го за свой приятел — за свой най-добър приятел — и не виждах, че всъщност е едно студено, амбициозно, манипулативно говедо.

Аз погледнах надолу към скалпела, който все така противно стърчеше от мен. Около него се беше образувал червен кръг, не по-голям от дланта ми. Раната вече пулсираше. Призля ми.

— Всичко стана ясно през третата година. Вече имаше много по-интензивно съревнование. Всички се престувахме, че сме приятели. Преструвахме се, че се подкрепяме. Но нека ти кажа, че когато наближиха представянията и финалната пиеса, всичко излезе наяве. В онази сграда нямаше нито един човек, който да не е готов да бутне най-добрия си приятел по стълбите, ако предполагаше, че това би му помогнало да си намери агент. И разбира се, всички се подмазваха на преподавателите. Деймиън го биваше за това. Усмихваше се и казваше точните неща, и през цялото време не откъсваше поглед от голямата награда, и накрая познай какво направи?

Корнуолис замълча, но аз бях твърде уплашен, за да отговоря. Той ме гледаше втренчено, после грабна още един скалпел и докато аз надавах писък, го заби в мен, този път в рамото ми, и го остави там.

— Познай какво направи! — изкрещя той.

— Измамил те е! — прошепнах аз. Не знаех какво говоря. Просто трябваше да кажа нещо.

— Направи много повече от това. Когато ми дадоха ролята на Хамлет, той побесня. Беше убеден, че тази роля се полага на него. Вече беше изиграл една част от нея в своето представяне. Искаше всички да видят колко е добър. Но сега беше мой ред. Ролята беше моя. Тази последна продукция беше моят шанс да покажа на света какво мога да правя, а онази кучка, неговата приятелка, ме изигра. Направиха го заедно. Нарочно ме разболяха, за да не мога да ходя на репетиции, и се наложи да дадат ролята на друг.

Не разбирах за какво точно говореше, но в този момент това не ме интересуваше. Седях там като бик на арената, с два стърчащи от мен скалпела, от които започваше все повече да ме боли. Бях сигурен, че ще ме убие. Той сякаш очакваше да кажа нещо. Уплашен, че мълчанието ми може само още повече да го разгневи, аз промълвих:

— Дженифър Лий…

— Дженифър Лий. Точно така. Той я използва, за да се добере до мен, но в крайна сметка аз я намерих и я накарах да си плати.

Корнуолис се изкиска на себе си. Това беше най-убедителното превъплъщение в умопобъркан, което бях виждал през живота си.

— Накарах я да страда и после тя изчезна. Знаеш ли къде е? Ако искаш, мога да ти кажа — но ако искаш да я откриеш, ще трябва да я търсиш на седем различни места под земята.

— Ти си убил Деймиън — казах дрезгаво аз.

Изразходвах всичките си сили, за да произнеса тези думи.

Чувствах се така, сякаш сърцето ми всеки момент щеше да експлодира.

— Да.

Той опря ръцете си една до друга и наведе глава, сякаш за молитва, и дори тогава ми се стори, че в поведението му имаше нещо заучено. Това беше представление, а публиката се състоеше само от един зрител.

— Хората казваха, че съм великолепен, докато подготвяхме „Хамлет“ — продължи той. — Аз трябваше да бъда Хамлет. Но не можех да го направя, защото бях болен, затова в крайна сметка играх Лаерт и като Лаерт също бях великолепен. Но проблемът беше в това, че Лаерт има само шест сцени. През по-голямата част от представлението той не е на сцената. Имах общо шейсет реплики. Само толкова. И в крайна сметка не успях да получа агента, когото исках, и когато си тръгнах от Академията, не успях да получа и кариерата, която исках. Опитах се. Поддържах се във форма. Ходих на уроци по актьорско майсторство. Ходих на прослушвания. Но така и не се получи.

Един сезон играх Фесте в „Дванайсета нощ“ в „Бристъл Олд Вик“ и си мислех, че това ще бъде началото. Но после не се случи нищо. Бях толкова близо! Имах три последователни прослушвания за „Карибски пирати“, преди да дадат ролята на друг. Имаше телевизионни сериали, нови пиеси… и аз все си мислех, че нещата ще се случат, но по някаква причина не стана така и през цялото време остарявах все повече и парите ми свършваха, и така месеците се превърнаха в години, и аз трябваше да се примиря с факта, че нещо у мен беше сбъркано, и виновни за това бяха Дженифър и Деймиън. За един актьор безработицата е като рак. Колкото по-дълго го имаш, толкова по-малък шанс има да се излекуваш. А през цялото време проклетото ми семейство наблюдаваше отстрани в очакване да се проваля, за да се завърна в семейното лоно. Мечтаеха си това да се случи.

Стана малко по малко: агентът ми решава да ме зареже. Вече пия твърде много. Събуждам се в една мръсна стая, без никакви пари в джоба, и си давам сметка, че това не е никакъв живот. И най-сетне осъзнавам истината. Аз вече не съм Дан Робъртс. Аз съм Робърт Корнуолис. Обличам си един тъмен костюм и отивам при братовчедка си Айрин в Саут Кенсингтън — и това е всичко. Край на играта.

Той замълча и аз потрепнах, зачуден дали няма да вземе още един скалпел. Болката от първите два ме изгаряше. Но той беше твърде погълнат от собствената си история, за да ме нарани отново.

— Всъщност работата доста ми се удаваше. Вероятно може да се каже, че ми е била в кръвта. Ненавиждах всяка минута от нея, но от друга страна, къде се е чуло и видяло да има весел погребален агент? Фактът, че мразех работата си, сигурно ме правеше още по-подходящ за тази роля. Както се пее в песента, живеех живота, който ми беше отреден. Запознах се с Барбара на погребението на нейния чичо — не е ли романтично? — и се оженихме. Никога не съм я обичал. Това беше просто нещо, което трябваше да направя. Родиха ни се три момчета и аз се опитах да бъда добър баща, но истината е, че за мен те са чужди тела. Никога не съм ги искал. Никога не съм искал нищо от всичко това.

Той сякаш се усмихна.

— Забавно ми е, когато Андрю казва, че иска да бъде актьор. Откъде според теб го е наследил? Никога няма да позволя това да се случи, разбира се. Ще направя всичко, за да го предпазя от този кръг на ада.

Думата „ад“ доста добре описва живота ми през последните десет години. Но успях да си отмъстя на Дженифър. Един ден, когато не можех повече да издържам, аз я открих и я поканих на обяд. Тя беше първата, която убих, и това ми донесе истинско удовлетворение, признавам си. Сигурно си мислиш, че съм някакъв злодей, но ти не разбираш какво ми сториха те двамата с Деймиън. Той беше онзи, с когото наистина исках да си разчистя сметките: Деймиън Купър, който печелеше награди и ставаше все по-известен, и снимаше филми в Америка. Но знаех, че това е само една мечта, че нямаше как да се добера до него. Как изобщо бих могъл да припаря до него?

Представи си тогава как се почувствах, когато един ден неговата майка влезе в погребалния дом. „Заповядайте, влезте, казал паякът на мухата!“ Веднага я познах. Тя много пъти беше идвала в Академията и беше гледала „Хамлет“. Дори ме беше поздравила за ролята ми. И ето я там, седнала срещу мен, дошла да подготви собственото си погребение! Тя не ме разпозна, но пък и как би могла да го направи? Аз много се бях променил, откакто бях завършил Академията. Бях оплешивял, а вече носех и брада, и очила. И в крайна сметка, кой обръща внимание на един погребален агент? Всички си приличаме. Хората, които се занимават със смъртта, живеят в сянка, и никой не иска да си признае, че изобщо съществуват. Така че ние си побъбрихме и тя си избра ковчег от върбови клонки, и музика, и молитва, и дори не забеляза, че седях срещу нея напълно зашеметен.

Разбираш ли, бях поразен от една изключителна мисъл: ако я убиех, Деймиън щеше да дойде на погребението й, и тогава щях да мога да го убия! Тази мисъл ме осени само след една минута. И точно така и направих. Тя ми беше дала своя адрес и аз отидох в дома й и я удуших. И после, две седмици по-късно, наръгах до смърт Деймиън в неговия модерен апартамент. Това ми достави по-голямо удоволствие, отколкото би могъл да си представиш. Бях се постарал да го избягвам по време на погребението. Оставих Айрин да се среща лично с него. Но трябваше да видиш изражението му, когато му казах кой съм! Той знаеше, че ще го убия, още преди да извадя ножа. И знаеше защо. Просто ми се иска да бях успял да проточа цялата работа малко повече. Щеше да ми е приятно да го измъчвам по-дълго.

Зачаках да продължи. Имаше толкова много неща, които не беше обяснил, а и докато говореше, не ми причиняваше нищо. Но той беше замълчал и като че ли в един и същи момент и двамата разбрахме, че нямаше повече какво да каже. Краката и ръцете ми все така не помръдваха. Зачудих се с какво ли ме беше дрогирал. Но макар и парализиран, не бях безчувствен. Болката в гърдите и ръката ми пулсираше и се разпространяваше на всички страни, а по ризата ми имаше доста кръв.

— Какво ще правиш с мен? — едва успях да произнеса аз.

Той ме погледна безизразно.

— Аз нямам нищо общо с това — казах аз. — Аз съм просто един писател. Единствената причина да съм замесен е защото Хоторн ме помоли да пиша за него. Ако ме убиеш, той ще разбере, че си бил ти. Мисля дори, че вече знае.

Налагаше се да полагам усилия, за да ме разбира, но ми се струваше, че колкото повече му говорех, толкова повече нарастваха шансовете ми да оживея.

— Имам съпруга и двама синове — казах аз. — Разбирам защо си убил Деймиън Купър. Той е бил едно лайно — и на мен ми изглеждаше такъв. Но ще е различно, ако убиеш мен. Аз нямам нищо общо с това.

— Разбира се, че ще те убия!

Сърцето ми се сви на топка, когато той грабна трети скалпел от масата. Това щеше да бъде оръжието, с което щеше да извърши убийството. Видът му беше вече безумен, с разярено изражение и мътен поглед.

— Наистина ли си мислиш, че ще ти разкажа всичко това и ще те оставя да живееш? Ти си виновен!

Той размаха скалпела във въздуха, за да подчертае думите си.

— Никой друг не знае за Академията…

— Аз казах на много хора!

— Не ти вярвам. А и няма никакво значение. Трябваше да си стоиш при детските книжки. Не трябваше да се намесваш.

После се приближи към мен с бавни стъпки.

— Наистина съжалявам… — каза той. — Но сам си си виновен.

В този последен миг той беше придобил съчувственото изражение на професионалния погребален агент, който се среща с нов клиент. Скалпелът беше в ръката му, насочен нагоре. Той ме изгледа от глава до пети, търсейки къде да ме намушка.

И тогава една врата, която дори не бях забелязал, рязко се отвори и някакъв силует влезе в помещението, съвсем в края на периферното ми зрение. Успях да обърна глава. Хоторн държеше шлифера пред себе си, почти като щит. Нямах никаква представа как е влязъл, но изключително много се зарадвах да го видя.

— Пусни го — чух го да казва. — Всичко свърши.

Корнуолис стоеше пред мен, на разстояние не повече от няколко метра. Той отмести поглед от Хоторн обратно към мен и се зачуди какво да направи. Видях и мига, в който взе решение. Не пусна скалпела. Вместо това го вдигна към собственото си гърло и направи един-единствен, решителен хоризонтален разрез.

Кръвта рукна от него със силата на експлозия. Бликна през ръката му, стече се по гърдите му и оформи локва около краката му. Той остана изправен, а от погледа му и до днес сънувам кошмари. Бих го определил както ликуващ, триумфален. След това се свлече на земята и цялото му тяло се разтресе в спазми, докато още кръв се лееше около него.

Не видях нищо повече. Хоторн беше сграбчил инвалидната количка и ме беше завъртял. В същото време чух успокоителния вой на сирените на приближаващите полицейски коли, сякаш някъде отгоре.

— Какво правиш тук? Господи Боже!

Хоторн клекна до мен, вперил ококорени очи в двата скалпела, недоумяващ защо не се изправям на крака. Спокойно бих заявил, че нито Уотсън някога се е възхищавал повече от Шерлок Холмс, нито Хейстингс от Поаро, отколкото аз обичах Хоторн в онзи момент — и последната ми мисъл, преди да загубя съзнание, беше какъв късмет имах, че той беше на моя страна.