Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (4)

Четири: Местопрестъплението

В понеделник сутринта, когато пристигнах пред дома на Даяна Купър, пред вратата стоеше един униформен полицай. Вратата беше запречена с една от онези синьо-бели найлонови ленти с надпис „ПОЛИЦИЯ НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но някой трябва да му беше казал, че ще дойда, защото той ме пусна да вляза, без дори да попита за името ми. Беше четвъртият ден след убийството. Хоторн ми беше пратил копия на полицейските доклади и първоначалните разпити, които бях прочел през уикенда. Беше прикачил и една бележка, в която ми казваше да се срещна с него тук в девет. Заобиколих една локва на пътечката, която водеше до входната врата, и влязох вътре.

Обикновено, когато посещавам местопрестъпление, то е било измислено от мен. Няма нужда да го описвам: режисьорът, сценографът, дизайнерът и хората от реквизита вече са свършили по-голямата част от работата вместо мен и са избрали всичко, от мебелите до цвета на стените. Винаги се оглеждам за най-важните подробности напуканото огледало, кървавия пръстов отпечатък на перваза на прозореца, всичко, което е важно за историята — но може и още да не са ги сложили. Зависи накъде гледа камерата. Често се тревожа, че стаята ще изглежда твърде голяма за жертвата, която се предполага, че е живяла там — но все пак по време на снимките вътре трябва да се поберат между десет и двайсет души, пък и зрителите никога не забелязват такива неща. В действителност стаята е толкова претъпкана с актьори, техничари, осветление, кабели, релси, операторски колички и всичко останало, че често е трудно да се прецени как ще изглежда на екран.

Да си писател на снимачна площадка е особено преживяване. Трудно е да се опише вълнението, което те обзема, когато влезеш в помещение, чието съществуване се дължи изцяло на нещо, което се е случило в главата ти. Вярно е, че аз съм напълно безполезен и че където и да застана, почти със сигурност ще се пречкам, но от снимачния екип са неизменно учтиви и любезни с мен, макар в действителност да нямаме какво да си кажем. Работата ми е приключила преди цели седмици: тяхната едва сега започва. Затова сядам на един сгъваем стол, на гърба на който никога не е изписано името ми. Наблюдавам отстрани. Бъбря си с актьорите. Случва се някой асистент да ми донесе чай в стиропорена чаша. И докато си седя там, се утешавам с факта, че всичко това е мое. Аз съм част от него и то е част от мен.

Дневната на госпожа Купър нямаше нищо общо с това преживяване. Когато стъпих на дебелия килим с цветни мотиви в розово и сиво, и се потопих в атмосферата, създадена от кристалния полилей, удобните мебели — имитации на антики, списанията „Кънтри лайф“ и „Венити феър“ по холната масичка, книгите (съвременна проза, с твърди корици, нито една моя) на вградените лавици, се почувствах като натрапник. Бях сам и се разхождах в стая, която със същия успех можеше да бъде музейна експозиция, а не място, където някой скоро е умрял.

Полицейските следователи бяха оставили няколко от онези жълти пластмасови табелки с номера, които се слагат по местопрестъпленията, но те не бяха много, което означаваше, че уликите бяха малко. Една стъклена чаша, пълна с нещо, което приличаше на вода (12), беше оставена на един старинен бюфет, а до нея забелязах една кредитна карта (14) с името на Даяна Купър. Това улики ли бяха? Трудно беше да се каже просто като ги гледах как си стоят там. Стаята имаше три прозореца, всеки от тях с по две кадифени завеси, които стигаха чак до пода. Пет от завесите бяха прихванати със завързани на възел червени шнурове с пискюли. Най-близкото до вратата (6) беше отвързано и ми напомни, че неотдавна една жена на средна възраст е била удушена точно там, където стоях в момента. Твърде лесно можех да си я представя пред себе си, с изцъклени очи, размахала юмруци във въздуха. Погледнах надолу и забелязах едно петно върху килима, обозначено с още две полицейски табелки. Дебелото й черво се беше изпразнило, точно преди тя да умре — една от онези подробности, които обикновено спестявам на телевизионните зрители.

Хоторн влезе в стаята, облечен по същия начин както обикновено — и това е едно изречение, което определено няма нужда да пиша отново. Ядеше сандвич и изминаха няколко секунди, преди да си дам сметка, че сигурно си го е направил сам, в кухнята на госпожа Купър, с нейната храна. Изгледах го.

— Какво има? — попита той с пълна уста.

— Нищо — казах аз.

— Закусил ли си?

— Всичко е наред, благодаря.

Вероятно беше доловил тона ми.

— Срамота е да се хвърля — каза той. — А на нея няма да й трябва повече.

Той размаха сандвича, обхващайки с жеста стаята.

— Е, какво мислиш?

Не бях сигурен как да отговоря. Стаята беше много спретната. С изключение на телевизора с плосък екран — на поставка, а не на стойка на стената — всичко в помещението принадлежеше към една отминала епоха. Даяна Купър беше водила подреден живот, със своите грижливо подравнени списания и редовно почиствани декорации — кристални вази и порцеланови фигурки. Дори беше загинала спретнато. Не беше имало спречкване, преди да умре, нямаше преобърнати мебели. Извършителят беше оставил само една следа: половин кален отпечатък от обувка върху килима до вратата. Предположих, че ако го беше видяла, щеше да се намръщи. Жертвата не беше жестоко пребита или изнасилена. В много отношения това е било едно съвсем уравновесено убийство.

— Познавала е убиеца — каза Хоторн. — Но не са били приятели. Бил е мъж, висок поне един и осемдесет, добре сложен и късоглед. Дошъл е тук с ясната умисъл да я убие и не е стоял дълго. Тя го е оставила за малко сам и е отишла в кухнята. Надявала се е, че ще си тръгне — но точно тогава той я е убил. След като е приключил, той е претърсил къщата и е взел някои неща, но не заради това е дошъл. Било е лично.

— Как изобщо би могъл да знаеш всичко това?

Ядосах се на себе си, още докато го изричах. Знаех, че той искаше да му задам тъкмо този въпрос. Бях паднал право в капана му.

— Когато е дошъл, навън е било тъмно — започна Хоторн.

— В района е имало доста обири напоследък. Една жена на средна възраст, която живее сама в луксозна част на града, не би отворила вратата на някой напълно непознат. Почти със сигурност е бил мъж. Чувал съм за жени, удушили друга жена, но — от мен да го знаеш — това е необичайно. Даяна Купър е била висока един и шейсет и би било удобно за него, ако е бил по-висок от нея. Когато я е убил, е счупил подезичната й кост, което ми подсказва, че е бил силен, макар да трябва да призная, че тя е била старичка, така че костта може да се е счупила лесно.

— Откъде знам, че е дошъл, за да я убие? Има три причини. Не е оставил никакви пръстови отпечатъци. Вечерта е била топла, но той умишлено е носел ръкавици. Не е останал дълго. Бил е само в тази стая и както можеш да видиш, няма чаши за кафе, никой не е пил джин с тоник. Ако е бил неин приятел, в шест часа вероятно са щели да пийнат по нещо.

— Може да е бързал — казах аз.

— Погледни възглавниците на дивана, Тони. Той дори не е седнал.

Приближих се до стъклената чаша, която бях видял, и устоях на изкушението да я взема в ръка. Полицията и съдебните експерти вече трябва да бяха минали оттук и бях доста учуден, че са я оставили. Не беше ли редно да я вземат и веднага да я изследват? Казах това на Хоторн.

— Върнали са я обратно — каза той.

— Защо?

— Заради мен.

Той се усмихна с онази своя студена усмивка и след това дояде сандвича си.

— Значи някой е пил нещо — казах аз.

— Това е просто вода.

Той сдъвка и преглътна.

— Предполагам, че я е помолил за чаша вода, преди да си тръгне. Така я е накарал да излезе от стаята за достатъчно дълго време, за да успее да развърже завесата и да вземе шнура. Не е можел да го направи в нейно присъствие.

— Но не я е изпил.

— Не е искал да оставя ДНК.

— Ами кредитната карта?

Прочетох името, изписано отгоре: ДАЯНА ДЖ. КУПЪР. Беше издадена от банка „Барклис“ Краят на валидността й беше през ноември. Шест месеца след края на самата Даяна.

— Това е любопитно. Защо не е в дамската й чанта, при останалите? Дали я е извадила, за да плати нещо, и затова ли е отворила вратата? По картата няма други пръстови отпечатъци освен нейните. Значи имаме възможен сценарий. Някой иска от нея да плати нещо. Тя изважда кредитната си карта и докато се занимава с нея, той се промъква зад гърба й, за да я удуши. Но защо в такъв случай картата не е на пода?

Хоторн поклати глава.

— От друга страна това може и да няма нищо общо със случилото се. Ще видим.

— Каза, че убиецът е бил късоглед — казах аз.

— Да…

— Защото е пропуснал диамантения пръстен на ръката й — прекъснах го аз.

Този път успях да го изпреваря, преди да успее да ми обясни всичко до последната подробност.

— Сигурно струва цяло състояние — добавих аз.

— Не, не, приятел. Изобщо не си на прав път. Той очевидно не се е интересувал от пръстена. Който и да е бил, извършителят е отмъкнал няколко бижута и един лаптоп, за да създаде впечатление за обир, но или е забравил за пръстена, или не е успял да го свали от пръста й и не му се е занимавало с градински ножици. Няма начин да не го е забелязал. Бил е съвсем близо до нея, когато я е душил.

— Тогава откъде знаеш, че е късоглед?

— Защото е стъпил в локвата пред вратата, поради което е оставил отпечатък върху килима. Между другото, прилича на мъжка обувка. Във всяко друго отношение е бил внимателен. Пропуснал е единствено това. Няма ли да си запишеш всички тези неща?

— Повечето ще ги запомня — отвърнах и извадих айфона си. — Но ако няма проблем, ще направя няколко снимки.

— Давай.

Той посочи една черно-бяла снимка на мъж на около четирийсет години, която също беше поставена върху бюфета.

— Със сигурност трябва да снимаш и него.

— Кой е той?

— Вероятно съпругът й. Лорънс Купър.

— Разведени?

Той ме погледна със съжаление.

— Ако бяха разведени, нямаше да пази негова снимка, нали? Умрял е преди дванайсет години. Рак.

Снимах го.

После тръгнах след Хоторн, докато влизаше от стая в стая, и снимах всичко, което ми посочваше. Започнахме от кухнята, която приличаше на шоурум в магазин за обзавеждане: скъпо обзаведена, но почти неизползвана. Даяна Купър имаше достатъчно уреди, за да приготви меню за десет души, достойно за звезда на „Мишлен“, но вероятно вечеряше със сварено яйце и две препечени филийки. Хладилникът беше отрупан с магнити: класическо изкуство и няколко известни фрази на Шекспир. Метална кутийка с картинки от „Принц Каспиан“, филма за Нарния, стоеше върху хладилника. Хоторн взе една кърпа, така че ръцете му да не докосват метала, отвори я и погледна вътре. Нямаше нищо друго освен няколко монети.

Всичко беше поставено на точно определено място. Имаше готварски книги — на Джейми Оливър и Йотам Отоленги — на перваза на прозореца, няколко бележника и получени наскоро писма стояха на една поставка до тостера, а на черна дъска беше записан седмичният списък с покупки.

Хоторн прегледа писмата и ги върна на място. На стената над кухненския плот беше закачена дървена риба с пет кукички, на която Даяна окачаше ключовете си, и той изглеждаше особено заинтригуван от тях — имаше четири връзки ключове, всички надписани, и аз чинно ги заснех, като прочетох надписите върху тях — за входната врата, за задната врата, за избата и аз някаква друга къща на име „Стонор хаус“.

— Какво е това? — попитах аз.

— Живяла е там, преди да се премести в Лондон. Намира се в Уолмър, Кент.

— Малко е странно, че пази ключа…

Открихме едно кухненско чекмедже, пълно със стари писма и сметки, които Хоторн прегледа. Имаше и брошура за някакъв мюзикъл на име „Марокански нощи“. Корицата представляваше снимка на автомат „Калашников“ с ремък, извит във формата на сърце. Един от продуцентите, отбелязани на първа страница, беше Реймънд Клунс.

От кухнята се качихме на горния етаж и влязохме в спалнята, след като минахме покрай тапети на светли райета и няколко стари театрални програми в рамки: „Хамлет“, „Бурята“, „Хенри V“, „Колко е важно да бъдеш сериозен“, „Рожден ден“. Деймиън Купър беше участвал във всяка една от тези пиеси. Хоторн връхлетя вътре, но аз влязох в спалнята с едно усещане за неудобство, което ме изненада. Отново се почувствах като натрапник. Само няколко дни по-рано една жена на средна възраст сигурно се беше съблякла тук, застанала пред огромното огледало, преди да се пъхне в голямото легло с книгата на Стиг Ларшон „Момичето, което си играеше с огъня“, оставена сега върху нощното шкафче. Е, поне на госпожа Купър не й се беше наложило да стигне до леко разочароващия край. От всяка страна на леглото имаше по две възглавници. Видях вдлъбнатината в едната, оставена от главата й. Представих си как тя се събужда, топла, може би ухаеща на лавандула. Това нямаше да се случи вече. Винаги бях приемал смъртта като някаква необходимост — нещо, което задвижва действието. Но сега, когато стоях в спалнята на тази жена, умряла толкова скоро, смъртта сякаш надничаше през рамото ми.

Хоторн започна да рови из чекмеджетата, гардеробите и нощните шкафчета. Хвърли един поглед на поставената в рамка снимка на Деймиън Купър, сложена върху тоалетката й. Стори ми се смътно познат, макар, честно казано, да не съм голям физиономист, а и повечето млади, красиви английски актьори да ми се сливат ведно — особено след като пробият в Холивуд. Хоторн откри сейф зад етажерката с обувки на госпожа Купър, намръщи се, като видя, че все още е заключен, но после го остави. Бях изумен от начина, по който търсеше улики. Той не говореше с мен. Почти не ме забелязваше. Напомняше ми на полицейско куче на летището. Никога няма причина да заподозреш, че в някой от куфарите има наркотици или бомба, но кучето подушва всеки един от тях — и ако в тях има нещо, то несъмнено ще го открие. Хоторн притежаваше същата мнителност и същата увереност.

От спалнята отидохме в банята. Около ваната имаше поне двайсет малки шишенца: беше имала навика да взема със себе си шампоаните и душ геловете от хотелите. Той отвори един шкаф над умивалника и извади три опаковки темазепам — приспивателни. Показа ми ги.

— Любопитно — каза той.

Това беше първата му дума от известно време насам.

— Нещо я е безпокояло — казах аз. — Не е можела да спи.

Последвах Хоторн, докато се разхождаше из останалата част от къщата. Имаше две спални за гости на втория етаж, но те очевидно не бяха използвани от доста време. Бяха едва ли не прекалено чисти, а във въздуха се носеше хлад, тъй като централното отопление беше намалено, за да не се плаща излишно. Той се озърна набързо и после се върна обратно в коридора.

— Как мислиш, какво се е случило с котката? — измърмори той.

— Каква котка? — попитах аз.

— Котката на възрастната дама. Сива персийка. Едно от онези ужасни, проклети същества, които приличат на медицинска топка с козина.

— Не видях снимка на котка.

— Нито пък аз.

Той не добави нищо и аз внезапно се раздразних.

— Ако ще пиша за теб, ще се наложи да ми обясниш как работиш. Удивително е как просто обявяваш някакви неща, но не може да ги оставяш просто така да увисват във въздуха.

Той се намръщи, сякаш се опитваше да осмисли казаното току-що от мен, после кимна.

— Дяволски е очевидно, Тони. Долу в кухнята имаше купичка за храна. И възглавницата. Не забеляза ли?

— Вдлъбнатината ли? Реших, че е от главата й.

— Съмнявам се, приятел. Освен ако не е имала къса, лъскава коса и не е миришела на риба. Спяла е от лявата страна на леглото. Там беше сложена книгата. Котката е спяла при нея, от другата страна. Очевидно е била голяма, доста тежка. Предполагам, сива персийска. Изглежда, че е котка, каквато жена като тази би имала — но я няма.

— Може би полицаите са я взели.

— Може би така са направили.

Слязохме обратно долу и когато се върнахме в дневната, видях, че вече не бяхме сами. Един мъж, облечен в евтин костюм, седеше на дивана с разкрачени крака и папка с документи в скута си. Вратовръзката му беше измачкана, а две от копчетата на ризата му бяха разкопчани. Имах усещането, че е пушач. Всичко у него говореше за нездравословен начин на живот: цветът на кожата му, оредялата му коса, счупеният му нос, коремът, притиснат от колана на панталоните. Беше горе-долу на същата възраст като Хоторн, но по-едър, по-отпуснат. Можеше да е пенсионирал се боксьор, но предположих, че е полицай. Бях виждал такива като него по телевизията — не в сериалите, а по новините, застанали пред съдебните зали, да четат с неловкост предварително изготвени изявления пред камерите.

— Хоторн — каза той, без капчица ентусиазъм.

— Това е инспектор Медоус от криминалната полиция!

Хоторн беше използвал пълната му титла иронично, сякаш беше незаслужена.

— Здрасти, Джак — добави веднага той.

— Направо не повярвах, като ми казаха, че са те повикали за този случай. На мен ми изглеждаше нищо работа.

Той чак сега ме забеляза.

— А кой сте вие?

Не бях сигурен точно как да се представя.

— Той е писател — включи се Хоторн. — С мен е.

— В какъв смисъл? Пише за теб?

— Пише за случая.

— Надявам се да си получил разрешение за това — Медоус замълча за миг, преди да продължи: — Оставих всичко заради теб, както ми казаха. Донесох обратно някои неща. Сложих ги точно така, както ги намерихме. Пълна загуба на време, ако питаш мен.

— Не те питам, Джак. Никой никога не го прави.

Медоус пое този удар, без да трепне.

— Е, успя ли да огледаш? Приключи ли?

— Тъкмо си тръгвах — каза Хоторн, но не помръдна от мястото си. — Казваш, че е нищо работа. И какви са твоите заключения?

— Ако нямаш нищо против, ще ги запазя за себе си.

Мъжът лениво се изправи на крака. Беше по-едър, отколкото си мислех. Извисяваше се и над двама ни. Беше събрал листата в папката си и ги подаде на Хоторн, сякаш това току-що му беше хрумнало.

— Казаха ми да ти ги дам.

В папката имаше снимки, съдебни доклади, свидетелски показания и справка с телефоните обаждания от и към домашния и мобилния телефони на Даяна Купър през последните две седмици. Хоторн хвърли един поглед на най-горната страница.

— Изпратила е съобщение в шест и трийсет и една.

— Точно така. Две минути преди да бъде удушена. „Убиецът ми е… ааа…“ — той се засмя на собствената си шега. — Прочетох съобщението. Няма никакъв смисъл, затова ще оставя на теб да го разгадаеш.

Той се приближи до чашата с вода, която бях забелязал на бюфета до кредитната карта.

— Сега ще взема това, ако нямаш нищо против.

— Заповядай.

Чак сега забелязах, че Медоус носи ръкавици. Имаше някаква найлонова торбичка, в която запечата чашата и после я вдигна, за да я вземе със себе си.

— Единствените отпечатъци по чашата са нейните — каза Хоторн. — И няма ДНК. Никой не е пил от нея.

— Чел си доклада? — попита Медоус, като изглеждаше объркан.

— Няма нужда да чета нищо, приятел. Дяволски очевидно е. — Той се усмихна. — Погледна ли в онази кутийка в кухнята? С принц Каспиан?

— Няколко монети. Никакви пръстови отпечатъци. Нищо. Нищо чудно.

Хоторн погледна към бюфета.

— Ами кредитната карта?

— Какво за нея?

— Кога за последно е била използвана?

— Всичките й финанси са вътре — Медоус кимна към папката. Дванайсет бона в личната й сметка. Още двеста хилядарки в спестовната. Добре си е живеела.

Той си спомни въпроса на Хоторн.

— За последен път е използвала картата преди три дни. В „Хародс“. Оттам си е купувала хранителни стоки.

— Пушена сьомга и крема сирене.

— Откъде знаеш?

— Бях в кухнята. Това закусих.

— Това са веществени доказателства!

— Бяха.

Медоус се намръщи.

— Нещо друго, което искаш да знаеш?

— Да. Открихте ли котката?

— Каква котка?

— Това отговаря на въпроса ми.

— Тогава ще ви оставя.

Медоус държеше чашата така, сякаш беше фокусник, който щеше да накара вътре да се появи златна рибка. Той кимна към мен.

— Приятно ми беше да се запознаем — каза той. — Но на ваше място щях да съм доста предпазлив около него. Особено ако наблизо има стълби.

Изглеждаше доволен от думите си. Огледа още веднъж стаята и след това, все така с чашата в ръка, си тръгна.