Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (9)

2

Мосю дьо Сентонж отплава със съпругата си още същата вечер от Тортуга, поемайки курс към Порт-о-Пренс, който искаше да посети, преди най-накрая да се отправи към Франция и богатия разкош, който сега щеше да вкуси там. Възхищавайки се на твърдостта, с която бе устоял на всички видове молби на губернатора на Тортуга, той довери всичко на мадам дьо Сентонж по въпроса, така че и тя да може да му се възхити.

— Този дребен трафикант на разбойници можеше и да ме убеди да изменя на дълга си, ако бях по-малко бдителен — засмя се той. — Но аз не се лъжа така лесно. Ето защо мосю дьо Лувоа ме избра за една мисия от такова голямо значение. Той знаеше за трудностите, с които трябваше да се сблъскам, и знаеше, че не се заблуждавам така лесно от погрешни твърдения, колкото и подвеждащи да са те.

Тя беше висока, красива и спокойна дама, с бадемови очи и черна коса, с кожа като слонова кост и с гърди като дъщерята на Зевс. Превзетите й очи разглеждаха със страхопочитание и благоговение този свой съпруг от Великия свят, който трябваше да отвори за нея „Социалните врати на Франция“, които иначе биха били затворени за съпругата на един обикновен плантатор, колкото и богат да бе той. Въпреки цялото си възхитително доверие в проницателността му, тя се осмели да се запита дали е прав, като смята аргументите, представени от мосю д’Ожерон, като чисто користни. Не беше прекарала живота си в Западна Индия, без да научи нещо и за хищничеството на Испания, макар че може би никога досега не бе подозирала до каква степен дейността на пиратите може да държи това хищничество под контрол. Испания поддържаше значителна флота в Карибите, главно за целите на охраната на своите селища от нападения на пиратски набези. Потушаването на флибустиерите би направило тази флота така де се каже, бездействаща, а от безделието не би могло да се отгатне какъв дявол би могъл да направи то от хората, особено когато те са и испанци. И така, кротко, госпожа дьо Сентонж отвърна на своя обожаван съпруг. Но обожаваният съпруг, с възвишен дух, който го правеше толкова очарователен, отказа да бъде разколебан така лесно.

— В такъв случай бъдете сигурни, че кралят на Франция, моят господар, ще въведе нещата в ред.

Въпреки това умът му не беше съвсем спокоен. Много покорната и колеблива подкрепа от страна на съпругата му към аргумента на мосю д’Ожерон отново го бе разстроила. Беше лесно да се абстрахираш от личния интерес на губернатора на Тортуга и да му припишеш страха му към Испания. Мосю дьо Сентонж, тъй като самият той бе придобил внезапен и значителен интерес към владенията на Френската Западна Индия, започна да се пита дали в края на краищата не е се е съгласил твърде бързо с факта, че господин д’Ожерон е преувеличавал в твърденията си.

* * *

Губернаторът на Тортуга не беше преувеличил с нищо. Колкото и да се бяха сблъскали интересите му с неговите аргументи, не може да има съмнение, че те бяха добре обосновани. Поради това той не можеше да види и друг път, освен да напусне поста си и незабавно да се върне във Франция, оставяйки господин дьо Лувоа да реши съдбата на Френската Западна Индия и на Тортуга по свой собствен начин. Това би било дезертиране от интересите на Западноиндийската компания. Но ако волята на новия министър надделее, много скоро Западноиндийската компания нямаше да има интереси, които да защитава. Дребният губернатор прекара една тревожна нощ и спа до късно на следващата сутрин, за да бъде събуден от стрелба.

Гърмежът на оръдията и дрънченето на мускетите бяха толкова продължителни, че му отне известно време, за да осъзнае, че глъчката не предвещава нападение срещу пристанището, а бе просто „feu-de-joie“^[1] който скалите на Кайона никога досега не бяха чували. Причината за това, след като я откри, послужи да разсее част от потиснатото му настроение. Съобщението, че Питър Блъд е бил хванат и обесен в Сан Хуан де Пуерто Рико, се оказа невярно от пристигането в Кайона на самия Питър Блъд. Той беше доплувал до пристанището на борда на един пленен испански кораб, някогашния „Мария Глориоса“, доскоро флагмански кораб на маркиз Риконете, Адмиралът на Презокенския флот, влачейки след себе си два богато натоварени испански галеона, кораби превозващи съкровища, иззети от Пуерто Рико.

Оръдията, които гърмяха със салютите си, бяха оръдията на собствената флота на Блъд, състояща се от три кораба, които бяха преоборудвани в Тортуга в негово отсъствие и на борда на които през изминалата седмица всички бяха в траур и дезориентация. Радвайки се бурно и възторжено, всеки един от тези ликуващи пирати на това чудно завръщане от отвъдното на човека, когото до скоро бяха оплаквали — тъй като също така съществуваше и истинско приятелство между губернатора на Тортуга и великия капитан — мосю д’Ожерон и дъщерите му също се подготвиха да посрещнат Питър Блъд по случай добре дошъл, на който губернаторът донесе някои от избраните си бутилки „от тайния резерв на избите си“, както той описа избраните вина, които бе получил от Франция.

Капитанът дойде в много добро настроение на празника подготвен в негова чест и ги забавлява на масата с обстоен разказ за странното си приключение в Пуерто Рико, което завърши с обесването на един беден негодник, претендиращ за името и славата на капитан Блъд, и бе му позволил да отплува безпрепятствено с двата кораба, които сега бяха закотвени в пристанището на Тортуга.

— Никога не съм правил по-богат удар и се съмнявам дали някога са били правени по-богати от този. Само от златото на моят собствен дял трябва да възлиза на двеста и петдесет хиляди реала, които ще депозирам при вас срещу деноминации във Франция. Освен това чушките и подправките в един от галеоните трябва да са на стойност над сто хиляди реала за Западноиндийската компания. Очаквам вашата оценка, приятелю.

Но това съобщение, което трябваше да повиши доброто настроение на губернатора, просто послужи да го хвърли видимо в мрачно състояние и само му напомни как се бяха вече променили обстоятелствата. Той тъжно погледна госта си през масата и още по-тъжно поклати глава.

— Всичко свърши, приятелю. Аз съм под наложена ми проклета забрана. — И после той изложи с най-пълни подробности историята за посещението на Шевалие дьо Сентонж и с ограничаването на дейността на мосю д’Ожерон. — Виждате ли, скъпи ми капитане, пазарите на Западноиндийската компания са вече затворени за вас.

Проницателното, добре избръснато и загоряло от слънцето лице обрамчено в рамка от черни къдри излъчваше гняв и ужас.

— В името на Бога! Но не казахте ли на този царедворски лакей, че…

— Нямаше нещо, което да не му казах, което разумен човек би трябвало да изслуша, нямаше аргумент, който да не представих. Към всичко, което имах да кажа, той ме измори с настойчивостта си, че се съмнява дали в света има неща, за които господин дьо Лувоа да не е информиран. За Шевалие дьо Сентонж няма друг бог, освен Лувоа и Сентонж е неговият пророк. Това беше подчертано и изразено съвсем ясно. Този господин дьо Сентонж е методичен джентълмен, като всички тези придворни слуги. Напоследък в Мартиника той се оженил за вдовицата на Хомейр де Вейнак. Това ще го направи един от най-богатите хора във Франция. Знаете ефекта на големите капитали върху самонадеяния човек. — И мосю д’Ожерон разпери ръцете си. — Свърши се приятелю.

Но с това капитан Блъд не можеше да се съгласи.

— Това означава да сложиш главата си под брадвата. О, не, не. Поражението не трябва да се приема толкова лесно от мъже с воля като нашата.

— За вас, които живеете извън закона, всичко е възможно. Но за мен… Тук, в Тортуга, аз представлявам правата на Франция. Трябва да служа и да ги поддържам. И за съжаление законът вече се е произнесъл по този въпрос.

— Ако бях пристигнал един ден по-рано, законът можеше да се произнесе и по различен начин.

д’Ожерон беше цинично тъжен.

— Представяш ли си, че въпреки всичко, което казах, ти все пак би могъл да убедиш това конте в глупостта му?

— Няма нищо, в което човек да не може да бъде убеден, ако му бъдат предоставени необходимите аргументи и по правилния за това начин.

— Казвам ви, че изложих пред него всички възможни аргументи, които съществуват.

— Не, не. Представили сте само тези, които на вас са ви хрумнали.

— Ако искаш да кажеш, че трябваше и да опра пистолет в главата на това непоносимо псе…

— О, приятелю! Това не е аргумент. Това е само ограничение. Всички сме егоистични и никой не са по-големи егоисти от онези, които, като този Шевалие де Сентонж, са готови да обвинят другите в този вид грешка. Отношението към неговите интереси може би щеше да е много по-убедително в случая.

— Може би. Но какво знам аз за неговите интереси?

— Какво знаете за тях? О, но помислете. Не ми ли казахте току-що, че той наскоро се е оженил за вдовицата на Хомейр де Вейнак? Това му прави интересите доста големи в Западна Индия. Споменали сте неясно и обобщено за испанските нападения над селищата на другите нации. Трябваше да сте по-внимателен. Трябваше да се спрете на възможността за нападение над богатата Мартиника. Това би го накарало да се позамисли. А сега го няма и шансът е вече пропуснат.

Но д’Ожерон не виждаше причина да споделя някакви съжаления за тази пропусната възможност.

— Упоритостта му би му попречила да се уплаши. Той нямаше да ме послуша. Последното нещо, което ми каза, преди да отплава за Порт-о-Пренс…

— За Порт-о-Пренс! — извика екзалтирания капитан Блъд, за да го прекъсне. — Той е заминал за Порт-о-Пренс?

— Това беше неговата дестинация, когато замина вчера. Това е последното му пристанище, преди да отплава за Франция.

— Така, така! — капитанът беше замислен. — Това значи, че на връщане той ще мине през провлака на Тортуга?

— Разбира се, тъй като другата алтернатива би означавала да заобиколи Испаньола.

— Сега, слава Богу, може и да не съм закъснял в крайна сметка. Не бих ли могъл да го пресрещна, когато се връща, и да изпробвам уменията си на убеждаване върху него?

— Ще си загубите времето, капитане.

— Ти си прекалено сигурен. Това е голямата ми дарба, която притежавам, да убеждавам. Крепете надеждите си още за известно време, приятелю, докато не подложа на изпитание този господин дьо Сентонж.

Но за да се издигнат от най-ниската им точка надеждите на мосю д’Ожерон им беше необходимо нещо повече от обикновени и безгрижни уверения. С въздишка на трайно униние той се сбогува този ден с капитан Блъд и без увереност му пожела късмет, в каквото и начинание да предприеме.

* * *

Каква форма можеше да приеме това приключение, самият капитан Блъд все още не знаеше, когато напусна къщата на губернатора и се качи на своя прекрасен кораб с четиридесет оръдия „Арабела“, който, готов за отплаване, оборудван, въоръжен и зареден с продоволствия, бездействаше по време на дългото му отсъствие.

Но мислите, които той отдаде по въпроса, бяха толкова добри, че късно същия следобед, с определен от него вече план, той проведе военен съвет в голямата си каюта на кораба и възложи конкретни заповеди на своите главнокомандващи.

Хагторп и Дайк трябваше да останат в Тортуга и да отговарят за корабите със съкровищата. Волферстон получаваше командването на пленения флагмански кораб на испанския адмирал „Мария Глориоса“ и трябваше да отплава незабавно с много специални и подробни инструкции. На Ибервил, френският пират, който беше в сътрудничество с него, Блъд повери „Елизабет“ със заповед да се подготви за отплаване.

Същата вечер, по залез-слънце, „Арабела“ се измъкна от рояка по-малки кораби, събрали се около пристана й. Начело със самия Блъд и с Пит като навигатор и Огъл отговарящ за оръдията, той отплава от Кайона, следван плътно от „Елизабет“. „Мария Глориоса“ се вече беше отдалечила на хоризонта.

Изправяйки се срещу лекия източен бриз, двата буканиерски кораба, „Арабела“ и нейният партньор, бяха край Пойнт Палмиш на северния бряг на Испаньола на следващата вечер. Не далеч, където проливът Тортуга се стесняваше до едва пет мили между Палмиш и Португал Пойнт, капитан Блъд реши да заеме позицията си за това, което беше намислил да направи.