Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (1)

I. Челюста на Дракона

Това беше един великолепен кораб от класа на фрегатите, изработен изящно не само във формите си, но също така и в детайлите, с изключителна грижа и любов, която испанските строители нерядко полагаха. Той беше наречен „Сан Фелипе“, сякаш за да съчетае благочестието с лоялността, и бе оборудван с претенциозност, за да подхожда както на красотата, така и на формите си. Огромната каюта, обляна от слънчева светлина идваща от високите прозорци на кърмата измайсторени от рог, които сега стояха широко отворени над леките вълни, беше обзаведена луксозно от мебели с богата дърворезба, завеси от зелена дамаска и позлатени отделения. Тук Питър Блъд, сегашният й собственик, навеждайки се над испанеца, който се бе отпуснал на дивана близо до един шкаф, за в момента се бе върнал към първоначалния си занаят на хирург. Ръцете му бяха силни, сръчни и добре развити, деликатни в движенията си като на жена и бяха току-що сменили превръзката на бедрото на испанеца, където счупена кост беше пробила плътта му. След като направиха и последната корекция на ремъците, с които се държеше шината, той се изправи и с кимване отпрати слугата негър, който беше негов помощник.

— Сега вече е по-добре, дон Иларио. — Той говореше тихо на испански, който беше безупречен и дори изящен. — Сега мога да ви дам думата си, че отново ще ходите на краката си.

Бледата усмивка разпръсна част от сенките, които страданието бе издълбало в патрицианската физиономия на пациента му.

— За това — каза той — благодаря на Бога и на вас. Цяло чудо — добави той.

— Никакво чудо. Просто обикновена операция.

— Ах! Но тогава значи е хирургът? Там трябва да е чудото. Ще ми повярват ли хората, когато разкажа, че отново съм бил спасен от капитан Блъд?

Питър Блъд, висок и подвижен, тъкмо навиваше ръкавите на фината си риза. Очите му, толкова изненадващо сини под черните вежди и орлов нос, лице загоряло до цвят на махагон, отвърна сериозно на своя гост.

— Веднъж станал хирург, винаги ще си остана хирург, — каза той, сякаш за обяснение. — Аз бях хирург някога, както може би сте чували.

— Както и току-що открих това за себе си, и за моя голяма облага. Но чрез каква странна алхимия на съдбата един хирург е станал пират?

Капитан Блъд се усмихна замислено.

— Неприятностите ми дойдоха от това, че се замислих само — както във вашия случай — за задължението на един хирург, да гледа в ранения човек пациент, без да се интересува как е стигнал до раните си. Беше един беден бунтовник, който се би срещу херцога на Монмаут. „Който помага на бунтовник, той сам е бунтовник“. Така повелява законът на християните. Хванаха ме на местопрестъплението като превързвах раните му и за това бях осъден на смърт. Наказанието беше смекчено, не поради някаква милост. В плантациите бяха необходими роби. С кораб и с още други нещастници като мен, бях пренесен през океана, за да бъда продаден в Барбадос. Избягах и мисля, че трябва да съм умрял някъде по времето, когато се роди капитан Блъд. Но духът на хирурга все още живее в тялото на пирата, както открихте, дон Иларио.

— За моя голяма полза и с дълбока благодарност. И духът ви все още практикува опасната професия, която е убила хирурга?

— Ах! — Живите очи го изгледаха изпитателно, забелязаха руменината по бледите скули на испанеца и странното изражение на погледа му.

— И не се ли страхувате, че историята може да се повтори?

— Не ме е страх от нищо — каза капитан Блъд и посегна към палтото си. Той оправи на раменете черната си сатенена дреха, богата на сребърна дантела, изглади пред огледалото скъпия мехлин около врата си, разтърси къдриците на черната си перука и се изпъна напред, елегантно въплъщение на мъжественост, по-подходящо за преддверията на Ескуриал, отколкото за квартердека на един пиратски кораб.

— Сега трябва да си починете и да се опитате да заспите, докато камбаната не удари в осем часа. Не показвате признаци на треска, но спокойствието все още е моята най-добра рецепта за вас.

Пациентът обаче не показа склонност към спокойствие.

— Дон Педро… Преди да си тръгнете… почакайте. Тази ситуация ме кара да се срамувам. Не мога да ви лъжа така, тъй като също така имам и такова голямо задължение към вас. Аз не ви казах цялата истина.

Гладко избръснатите устни на Блъд се извиха в иронична усмивка.

— Аз лично го намирам за удобно понякога.

— Ах, но това е твърде различно! Честта ми се бунтува. — Внезапно, тъмните му очи срещнаха тези на капитана и той продължи: — Познавате ме само като един от четиримата корабокрушенци испанци, които спасихте от скалата на Сейнт Винсент Кийс и великодушно се ангажирахте да акостирате в Сан Доминго. Честта ми настоява, че трябва да знаете повече.

Блъд изглеждаше леко развеселен.

— Съмнявам се дали бихте могли да добавите нещо към знанията ми. Вие сте дон Иларио де Сааведра, новият губернатор на Испаньола. Преди бурята, която разби вашият кораб, който беше част от ескадрилата на маркиз Риконете, който трябва да ви сътрудничи в Карибите в унищожаването на онзи дяволски пират и разбойник, този враг на Бога и Испания, чието име е Питър Блъд.

Безизразното лице на дон Иларио издаде израза на удивлението му.

— Virgen Santisima!^[1] Та вие знаете дори и това?

— С похвално благоразумие сложихте писмото за назначението ви в джоба си, когато корабът ви беше на път да потъне. С не по-малко похвално благоразумие го прочетох скоро след като се качихте на борда ми. Ние не сме много придирчиви в моя занаят.

Ако простото обяснение премахна едно удивление, то го замени с друго.

— И въпреки това вие не само ми помогнахте, а даже и всъщност ме докарахте до Сан Доминго! Тогава изражението му се промени. — А, разбирам. Доверявате се на моята благодарност и…

Но там капитан Блъд го прекъсна.

— Благодарност? — Той се засмя. — Това е последното нещо, на което бих се доверил. Не вярвам на нищо друго, освен на себе си, сър. Казах ви, че не ме е страх от нищо. Вашето задължение не е към пиратите, а към хирурга, а това е задължението към един призрак. Така че го отхвърлете. Не тревожете ума си с проблеми къде е вашият дълг, дали е към мен или към вашия крал. Предупреден съм. Това ми е достатъчно. Дайте си мир и спокойствие, дон Иларио.

Той си тръгна, оставяйки испанеца объркан и озадачен. Излизайки на палубата, където около двадесет от неговите пирати, половината от цялата рота на кораба, бездействаха, той долови мирис на буря във въздуха, който преди това беше свеж и чист. Времето не беше се стабилизирало след урагана, който се бе развихрил преди около десетина дни, на следния ден, от който той спаси ранения дон Иларио и тримата му спътници от скалистия остров, върху който ги беше изхвърлила бурята. Благодарение на тези силни насрещни ветрове, с периодично затаено спокойствие, „Сан Фелипе“ все още не беше по-близо до крайната си цел на около двайсет мили южно от Саона. Сега той едва пълзеше над леко надигащо се маслено море обагрено в най-тъмно виолетово, а платната му последователно се издуваха и увисваха. Далечните планини на Испаньола от десния му борд, които по-рано се виждаха ясно, сега бяха изчезнали зад пепелявата мъгла. Чафинч, неговия кормчия и навигатор, бе застанал близо до реята на горната палуба и му заговори, когато той мина покрай него.

— Предстоят ни още неприятности, капитане. Започвам да се съмнявам дали някога ще стигнем до Сан Доминго. Имаме вече паднал човек зад борда.

* * *

Що се отнася до неприятностите, Чафинч не сбърка.

Задуха силен вятър от запад и по обяд предизвика такава буря, че леко изразеното му съмнение, че някога корабът ще стигне до Сан Доминго, се поде съвсем сериозно от всеки един човек на екипажа. Под пороен дъжд, и трясък на гръмотевици, могъщото море биеше яростно по кораба. „Сан Фелипе“ се бореше с бурята, която го носеше неотлъчно на северозапад. Едва когато се разсъмна и последната част от урагана премина покрай него, оставяйки го, да се носи върху черното море от дълги и гладки вълни, да огледа щетите си и да прегледа раните си. Мачтата на задната палуба беше пречупена и реите, които я държаха бяха изчезнали заедно с нея зад борда. Една от лодките беше запратена в средата на кораба, а някои части от останките на друга лежаха заплетени във въжетата на предната мачта. Но от всичко, което беше претърпял на палубата, най-сериозната повреда беше на гротмачтата. Тя бе изтръгната и бе не просто безполезна, но и източник на голяма опасност. Въпреки всичко това обаче те можеха да кажат, че бурята почти ги бе отвела до местоназначението им. На по-малко от пет мили напред, на север, се издигаше Ел Росарио, отвъд който лежеше Сан Доминго. В испанските води на това пристанище и под оръдията на крепостта на Крал Филип дон Иларио, даже само заради себе си, трябваше да им осигури безопасно преминаване.

Беше още ранна утрин, блеснала и искряща след бурята, когато очуканият кораб, с вдигнати предни платна, които се издуваха на светлината, но без друго знаме на гротмачтата си, освен знамето на Кастилия на върха й, се олюля покрай естествения вълнолом, който наводненията на Озама отдавна бяха разяли, премина през тесния източен проход, известен като Челюстта на Дракона и влезе в пристанището на Сан Доминго. Той премина на осем фатома близо до брега, който имаше изграден пристан от корали, образувайки остров, четвърт миля широк и почти една миля дълъг, с плитък хребет по средата, увенчан от няколко групи зелени палми. Тук „Сан Фелипе“ хвърли котва и отправи оръдеен изстрел, за да поздрави най-благородния град на Нова Испания от просторното му пристанище. Бял и хубав този град стоеше сред изумрудената си среда от просторни савани, сред площади, дворци и църкви, които може би са били пренесени от Кастилия и доминиран от кулата на катедралата, която все още пазеше праха на Колумб. Настъпи раздвижване по протежението на белоснежния бряг и скоро низ от лодки забързаха към „Сан Фелипе“, водени от позлатен шлеп с двадесет гребла, развяващ червено-жълтото знаме на Испания. Под червена палатка, украсена със злато, седеше едър, мургав господин със синя челюст в бледокафяви тафти и широка шапка с перо, който хриптеше и се потеше и скоро се изкачи по стълбата до горната палуба на „Сан Фелипе“. Там капитан Блъд, в черно-сребристото си великолепие, стоеше за да го посрещне до носилката, на която безпомощният дон Иларио беше изнесен от каютата си. При него стояха тримата претърпели корабокрушение спътници, а за фон имаше група пирати, пременени в шапки и корсети, за да изглеждат като испански пехотинци, застанали с подредени мускети. Но дон Клементе Педросо, пенсиониращият се губернатор, когото дон Иларио дойде да смени, не беше измамен. Преди година край Пуерто Рико, на палубата на един галеон, на който капитан Блъд се беше качил и превзел, Педросо беше застанал лице в лице с пирата, а лицето на Блъд не се забравяше лесно. Дон Клементе внезапно спря. В мургавото му крушовидно лице се появи смесица от страх и ярост.

По граждански, с шапка с перо в ръка, капитанът му се поклони.

— Мисля, че паметта на Ваше Превъзходителство ми прави чест. Но не си мислете, че плавам под фалшив флаг. Той посочи високо към знамето, което се вееше на „Сан Фелипе“, това е просто форма на учтивост на моето посещение. То се дължи на присъствието на борда на дон Иларио де Сааведра, новия губернатор на Испаньола на крал Филип.

Дон Клементе сведе очи към бледото гордо лице на мъжа на носилката и остана безмълвен, дишайки шумно, докато дон Иларио с няколко думи обясни ситуацията и му предостави заповедта, която все още беше четлива, макар и за съжаление от части повредена от морската вода. Тримата испанци, които бяха спасени с него, също бяха потвърждение на думите му и също така и уверението, че всички по-нататъшни доказателства ще бъдат предоставени от маркиз Риконете, Адмиралът на Презокеанския флот, чиято ескадра много скоро трябваше да пристигне в Сан Доминго.

Дон Клементе слушаше с намръщено и мълчаливо лице, той прегледа мисията на новия губернатор. След това се опита, от благоразумие, да обвие в студено достойнство яростта, която ситуацията и гледката на капитан Блъд събудиха у него. Но той явно бързаше да си тръгне.

— Моята лодка, дон Иларио, се намира на ваше разположение. Мисля, че няма какво повече да ни задържа тук.

И той обърна гръб, с презрение и достойнство на капитан Блъд.

— Нищо. Каза дон Иларио — Освен изразите на благодарност към моя спасител и осигуряване на възнаграждението му.

Дон Клементе, без да се обръща, отговори кисело:

— Естествено, предполагам, че е необходимо да му се позволи свободно преминаване.

— Би трябвало да се засрамя от толкова бедно и скъперническо възнаграждение, — каза дон Иларио, — особено в сегашното състояние на неговия кораб. Това е не голямо възнаграждение за голямата услуга, която ми оказа, за да му позволя да се снабди тук с дървен материал, вода и прясна храна и лодки, за да замени онези, които е изгубил. Освен това трябва да му бъде предоставено убежище в Сан Доминго, за да извърши ремонта си.

Капитан Блъд се намеси.

— За тези ремонти няма да има нужда да безпокоя Сан Доминго. Пристанът на острова ще ми е достатъчен и с ваше разрешение, дон Клементе, аз временно ще го завладея.

Дон Клементе, който стоеше разярен по време на съобщението на дон Иларио, сега се обърна към него и избухна.

— С позволение? — извика той с пожълтяло лице. — Благодаря на Бог и Неговите Светии, че съм освободен от този срам, тъй като дон Иларио е вече губернатор.

Сааведра се намръщи. Той каза с вяла строгост.

— Това го запазете за себе си и ако обичате, дон Клементе, също така и смекчете тона си.

— О, слуга съм на Ваше Превъзходителство. — Бившият губернатор се поклони с ярост и ирония. — Разбира се, вие решавате колко дълго този враг на Бога и на Испания ще се радва на гостоприемството и защитата на Негово Католическо Величество.

— Колкото му е необходимо, за да извърши ремонта си.

— Разбирам. И след като той бъде завършен, той, разбира се, ще бъде свободен да напусне, за да може да продължи да тормози и ограбва корабите на Испания? — С хладен тон попита Сааведра.

— Той има думата ми, че ще бъде свободен да си отиде и че четиридесет и осем часа след това няма да има преследване или други мерки срещу него.

— И той има думата ви за това? По дяволите! Той има вашата дума…

— И сега ми хрумна, че би било разумно да имам и твоята дума, приятелю. — Намеси се кротко капитан Блъд.

Той не беше подтикнат от страх за себе си, а само от щедростта към дон Иларио, да обедини отговорността на стария и на новия губернатор така, че дон Клементе да не може след това да докара на наследника си злините, на които Блъд го смяташе за напълно способен.

Дон Клементе беше ужасен. Той яростно размаха дебелите си ръце.

— Думата ми! Думата ми! — Той се задави от ярост. Лицето му се поду, сякаш щеше да се пръсне. — Мислите ли, че ще дам думата си на пират и мошеник? Мислите си…

— О, както желаете. Ако предпочитате, мога да ви сложа под палубата окован във вериги и да задържа и вас, и дон Иларио на борда, докато не съм готов да отплавам отново.

— Но това е безобразие!

Капитан Блъд сви рамене.

— Можете да го наречете и така. Аз го наричам задържане на заложници.

Дон Клементе го изгледа с още по-голяма злоба.

— Трябва да протестирам. Под невъзможност…

— Няма никаква невъзможност. Ще ми дадете думата си или ще ви окова. Имате свободен избор. Къде е невъзможността?

Тогава дон Иларио се намеси.

— Спокойно сър, спокойно! Този спор е ужасно безсмислен. Ще дадете думата си, сър, или ще си поемете последствията.

И така, въпреки цялата си горчивина, дон Клементе изтърпя неохотното обещание да бъде изтръгнато от него. След това, в контраст с гневното му заминаване, беше любезното сбогуване на дон Иларио, когато се канеха да спуснат леглото му с въжета до чакащата го до борда лодка. Двамата с капитан Блъд се разделиха с взаимни комплименти и изрази на добра воля, за които беше напълно ясно, че не би трябвало да възпрепятстват активната враждебност, наложена от задължението на дон Иларио, след като примирието приключи.

Блъд се усмихна, докато гледаше червения шлеп с отпуснат флаг, който плуваше с греблата си през пристанището към бряга. Някои от по-малките лодки вървяха с него. Други, натоварени с плодове и зеленчуци, прясно месо и риба, останаха на границата на Сан Фелипе, донякъде загрижени и обезпокоени да разменят стоките си, от възможността да бъдат ограбени от пиратите.

Волферстон, едноокият гигант, който бе споделил бягството на Блъд от Барбадос и оттогава беше един от най-близките му съратници, се облегна до него на фалшборда.

— Надявам се, че няма да се доверите твърде много на думите на онзи отпуснат губернатор със синьо лице?

— О, страшно си подозрителен по природа, Нед. Нали се закле вече и бихте ли му направили нещо лошо, ако заподозрете неговата добросъвестност? Срамувам се за теб, Нед, но въпреки всичко, добре ще е да премахнем изкушението му, като се укрепим тук на тоя остров.

Те се заеха с това веднага с бързината и експертната дейност, на която бяха способни. Бяха построени проходи, свързващи кораба с острова, и върху тази ивица пясък и корали те наредиха двадесет и четирите оръдия на „Сан Фелипе“ и така постановиха контрола на пристанището. Те издигнаха и палатка от платно, отсякоха няколко палми, за да обработят стълбовете им, направиха ковачница и след като свалиха повредената мачта, я изтеглиха на брега, за да я поправят там. Междувременно дърводелците на борда се заеха да поправят щетите по палубата, докато групи от пирати в трите лодки, предоставени им по заповед на дон Иларио, отидоха да набавят дърва и вода от местата, където се продаваше тая стока, за която капитан Блъд плати щедро.

В продължение на два дни те работиха без смущения или разсейване. Когато на сутринта на третия ден дойде опасността, тя не беше насочена от пристанището или от града пред тях, а дойде от откритото море зад гърба им.

Капитан Блъд беше излязъл на брега при изгрев-слънце, за да може от върха на билото да наблюдава приближаващата се опасност. С него отидоха Волферстон, Чафинч и Хагторп, джентълменът от Западната Провинция, който също бе споделил тяхната съдба и Огъл, който навремето е бил артилерист в Кралския Флот.

На по-малко от миля те видяха ескадра от пет големи кораба, които се приближаваха с храброст, която се излъчваше от разветите знамена и по-малките флагове, всичките им платна се издуваха от лекия, но усилващ се утринен вятър. Още докато се взираха, бял облак дим разцъфна като карфиол по фланга на водещия галеон и гърмежът на поздравителния изстрел събуди града, който все още едва се раздвижваше.

— Прекрасна гледка — каза Чафинч.

— За поет или капитан — каза Блъд. — Но аз не съм нито едното нито другото тази сутрин. Мисля, че това трябва да е адмиралът на Презокеанския флот на Крал Филип, маркиз Риконете.

— А той не е обещавал и дума да не ни тормози — беше мрачното и ненужно напомняне на Волферстон.

— Но аз ще се погрижа да го направи, преди изобщо да го пуснем да мине през Челюста на Дракона.

Блъд се завъртя на петите си, сви дланите си на фуния и извика през тях рязко и ясно заповедите си към двамата или трима пирати, които също стояха втренчени, малко зад тях, до пушките. Мигновено ръцете им започнаха да изпълняват заповедите му и през следващите пет минути всичко беше суета от вдигане и дърпане, за да изтеглят двата топа от кърмата на „Сан Фелипе“ до върха на билото. Бяха средно големи оръдия с обсег от цяла миля и половина и бяха на поставени на мястото им едва след като Огъл успя да прегледа едното от тях. При издадената команда от Блъд той стреля с оръдието и изпрати трийсетфунтовото гюле напречно на носа на настъпващия адмиралски кораб, на около три четвърт миля.

Едва ли е имало сигнал, на който да е било отреагирано по-бързо. Каквото и да е било удивлението на маркиз Риконете от този гръм от ясно небе, той веднага направи завой с кораба си. Кормилото беше завъртяно силно и корабът се завъртя и силно наклони на лявата си страна с лениво развяващи се платна. Над огрените от слънцето води се чу звук на тръба и четирите кораба, които го следваха, извършиха същата маневра. След това от флагманския кораб на адмирала беше спусната лодка, която се приближи към рифа, за да проучи това знамение.

Питър Блъд, заедно с Чафинч и половин дузина пирати, беше вече на ръба на брега до самата вода, когато лодката заседна там. Волферстон и Хагторп бяха заели позиция от другата страна на острова, за да наблюдават пристанището и пристана, който сега се бе раздвижил като разровен мравуняк. Елегантен млад офицер слезе на брега, за да поиска от името на адмирала обяснение за зловещия поздрав, който бе получил.

— Тук преустройвам кораба си с разрешението на дон Иларио де Сааведра, в замяна на малка услуга, която имах честта да му направя, когато наскоро претърпя корабокрушение. Преди да мога да позволя на адмирала на Презокеанския флот да влезе в това пристанище, трябва да получа неговото потвърждение за гаранцията на дон Иларио и неговото обещание, че ще ме остави спокойно да завърша ремонта си.

Младият офицер се стегна от възмущение.

— Това са невероятни думи, сър. Кой сте вие?

— Казвам се Блъд. Капитан Блъд, на вашите услуги.

— Капитан… Капитан Блъд! — Очите на младия мъж се опулиха. — Вие сте капитан Блъд? — Изведнъж той се засмя. — Имате наглостта да заявявате…

Той беше безцеремонно прекъснат.

— Не харесвам думата „наглостта“ която употребихте. А що се отнася до това, което заявявам, бъдете достатъчно добър да дойдете с мен. Това ще спести спора ни. — Той го поведе по пътя към върха на билото, а испанецът го последва мрачно. Там той спря. — Вие се канехте да ми кажете, разбира се, че е по-добре да си кажа молитвата, защото оръдията на вашата ескадрила ще ме издухат от този остров. Имайте удоволствието и възможността да огледате наоколо.

Той посочи с дългия си абаносов бастун към дейността, която се водеше долу, където пъстра група пирати гъмжеше около кацналото там оръдие. Шест от оръдията бяха изтеглени на нова позиция, така че напълно да контролират от упор тесния канал на Драконовата Челюст. Откъм морето, откъдето можеше да бъде атакувана, тази батарея беше напълно защитена от естествена преграда на билото.

— Ще разберете целта на тези мерки — каза капитан Блъд. — И може би сте чували, че моята стрелба е изключително точна. Дори и това да не беше така, бих могъл да го потвърдя, без да се хваля, а вие, сигурен съм, сте разумен, за да разберете, че първият кораб, който премине с бушприта си през тази граница, ще бъде потопен, преди да успее да насочи оръдията си, — той се облегна върху високия си бастун с изражение на учтивост. — Информирайте вашия адмирал от мое име за това, което сте видели тук, и го уверете от мен, че той може да влезе в пристанището на Сан Доминго в момента, в който ми даде обещанието, което искам от него, но нито миг по-рано. — Той махна с ръка в знак, че разговорът е приключен. — Бог да е с вас, сър. — Чафинч, придружи господина до лодката му.

В гнева си испанецът не успя да изкаже докрай чувствата си благодарение на този категоричен довод. Той измърмори някаква испанска смесица между молитва и ругатня и изхвърча като попарен, без да се сбогува. Лодката му заплува обратно към адмиралския кораб. Явно той или не е докладвал точно това, което му се каза, или пък адмиралът е бил от тези, които не се оставят лесно да бъдат убедени. Един час по-късно билото се разораваше от снаряди и утринният въздух се тресеше от гърмежите на оръдията на ескадрилата. Това притесни чайките и ги накара да кръжат и да крещят над главите им като обезумели. Но това изобщо не обезпокои пиратите, защитени зад естествения бастион на билото, от тази буря от желязо.

По време на отслабването на огъня, Огъл изви кръгообразно едно от среднокалибрените оръдия, които бяха поставени така, че дулата им да бъдат насочени да стрелят над билото. Той насочи оръдието с голямо внимание. Испанците, подредени и излезли доста напред за целите на бомбардировката си на около три четвърти миля, предложиха цел, която трудно можеше да бъде пропусната. Огъл запали фитила на новонасоченото оръдие и трийсетфунтовия изстрел се разби в средата на кораба откъм фалшборда на средния галеон. Това беше предупреждение към маркиза, че стрелбата му няма да остане ненаказана. Чу се свиренето на тръби и целият ескадрон забързано се разбяга към чистия въздух. За да ги ускори в бягството им, Огъл стреля с второто оръдие и въпреки че изстрелът беше по-скоро безобиден, но от морална гледна точка той едва ли можеше да не постигне избраната за него цел. След това той подсвирна на екипажа си да презареди използвайки този момент на паника на врага. През целия ден испанците се държаха на миля и половина, където бяха сигурни, че са извън обсега на оръдията. Блъд се възползва от това и нареди още шест оръдия да бъдат изтеглени до билото и половината палми на острова бяха отсечени, за да изградят допълнителна преграда. Докато основната част от пиратите, облечени само в широки кожени панталони, се справиха бързо с това, останалите под заповедите на дърводелеца спокойно продължиха работата по преустройството. Огънят тлееше в ковачницата и наковалните биеха като камбани под чуковете.

От другата страна на пристанището в тази сцена на героична дейност, се присъедини и дон Клементе Педросо, с изписана решителност на лицето и по-жълт от всякога. Отведен до билото, където капитан Блъд с помощта на Огъл все още ръководеше изграждането на стената, Негово Превъзходителство настоя яростно да узнае какъв би трябвало да бъде краят на този фарс, който пиратите демонстрираха в момента.

— Ако си мислите, че създаваме неприятности — каза капитан Блъд, — грешите. Всичко това ще свърши, когато адмиралът ми даде обещанието, което му поисках, че няма да ме нападне.

Черните очи на дон Клементе бяха злобни, злобна беше и гънката в основата на клюнестия му нос.

— Вие не познавате маркиз Риконете.

— По-важното е, че маркизът не познава мене. Но мисля, че скоро ще се опознаем по-добре.

— Залъгвате себе си. Адмиралът не е обвързан с никакви обещания, дадени ви от дон Иларио. Той никога няма да се споразумее с вас.

Капитан Блъд се изсмя в лицето му.

— В такъв случай, вярвам, че той може да си остане там където е, докато види дъното на своите бъчви с вода. Тогава може или да умре от жажда, или да отплава, за да намери вода за пиене. Наистина може да не се наложи да чакаме толкова дълго. Може би не сте забелязали, че вятърът се засилва от юг. Ако се развихри сериозно, вашият маркиз може да се почувства неудобно край този бряг.

Дон Клементе изхаби известно количество енергия в неясни богохулства. Капитан Блъд се забавляваше.

— Знам как страдате в момента. Вие вече разчитахте да ме видите едва ли не обесен.

— Малко неща в този живот биха ми донесли по-голямо удовлетворение.

— Уви! Надявам се да разочаровам Ваше Превъзходителство. Ще останете ли да вечеряте на борда с мен?

— Сър, аз не вечерям с пирати.

— Тогава можете да вечеряте с дявола ако поискате, — каза капитан Блъд.

И с късите си и дебели крака Дон Клементе се затътри угнетено към лодката си.

Волферстон проследи заминаването му с мрачно око.

— Хиляди мълнии, Питър, ще постъпиш разумно, ако задържиш този испански джентълмен. Клетвата му го обвързва не повече от една паяжина. Коварното куче няма да пожали нищо, за да ни напакости, със или без обещание.

— Забравяте дон Иларио.

— Мисля, че и дон Клементе може да го забрави.

— Ще бъдем бдителни — му обеща уверено Блъд.

* * *

Тази нощ пиратите спаха както обикновено в каютите си на борда, но оставиха екипаж на брега и поставиха стража в една лодка, закотвена в Челюста на Дракона, да не би адмиралът на Презокеанския флот да се опита да се промъкне. Но въпреки това нощта беше ясна така, че нямаше голям риск това да се случи.

Испанците не биха се опитали да преминат през опасния канал на тъмно.

* * *

През следващия ден, който беше неделя, състоянието на безизходицата продължи. Но в понеделник сутринта раздразненият адмирал още веднъж обсипа острова с изстрели и след това смело се подготви да премине през протока.

Батареята на Огъл не бе претърпяла никакви щети, защото адмиралът не знаеше нито нейната точна позиция, нито обхвата й. Нито пък Огъл му я разкри, докато врагът не беше на половин миля разстояние. Тогава четири от оръдията му пламнаха срещу водещия кораб. Два изстрела го удариха встрани, трети се разби във високия му полубак, а четвъртият го засегна точно на ватерлинията и отвори дупка, през която морето започна да се излива в нея. Другите трима испанци се хвърлиха набързо през десния борд и заплуваха на изток. Осакатеният галеон, който се олюляваше зад тях, хвърли с отчаяна бързина оръдията си и каквото друго тежко снаряжение можеше да пощади, за да издигне раната в корпуса си над нивото на водата.

Така приключи опитът за насилствено навлизане и по обяд испанците се обърнаха и отново се върнаха на старата си позиция на миля и половина от брега. Те все още бяха там двадесет и четири часа по-късно, когато една лодка отплава от Сан Доминго с писмо от дон Иларио, в което новият губернатор изискваше от маркиз Риконете да предостави на капитан Блъд условията, които той изисква. Лодката трябваше да се бори с надигащото се море, защото вятъра се бе засилил наново, а от юг се надигаха тъмни и зловещи облаци. Внезапното влошаване на времето може би и с комбинацията на писмото на дон Иларио, може би щеше да успееше да убеди маркиза да отстъпи, когато упоритостта му изглежда обещаваше само унижение.

И така, офицерът, когото вече беше посетил капитан Блъд в началото, дойде отново на острова в устието на пристанището, като му донесе изискваното писмо от адмирала, в резултат на което тази вечер на испанските кораби беше позволено да се скрият от надигащата се буря. Необезпокоявани те преминаха през Челюста на Дракона и отидоха да хвърлят котва в пристанището край града.

Раните в гордостта на маркиз Риконете бяха люти и тази вечер в двореца на губернатора имаше разгорещена дискусия. Спореше се между опасната доктрина, изложена от адмирала и подкрепяна от дон Клементе, че един ангажимент, получен чрез заплахи, не е обвързващ за честта, и твърдото настояване на рицаря дон Иларио, че условията все пак трябва да бъдат спазени.

* * *

Недоверието на Волферстон към действието на испанската съвест продължаваше неотслабващо и подхранваше презрението му към вярата на Блъд в дадената му дума.

Нито пък смяташе за достатъчни мерките, взети за новото поставяне на оръдията, така че всички, освен шест, останали да контролират Драконовата Челюст, сега бяха насочени към пристанището. Единственото му око остана тревожно и бдително през трите или четирите спокойни дни, които последваха, но едва сутринта в петък, когато мачтата беше ремонтирана и те бяха почти готови да излязат в морето, той забеляза нещо, което можеше да обясни положението. Това, което забеляза след това, го накара да повика капитан Блъд в каютата на кърмата на „Сан Фелипе“.

— Отвъд, между испанската ескадра и пристана, има някакво странно пристигане и заминаване на лодки. Можете да го видите и сами. И това продължава вече половин час, че и повече. Лодките отиват напълно натоварени до пристана и се връщат празни до корабите. Може би ще се досетите за причините за това.

— Обяснението на това е достатъчно ясно — каза Блъд. — Екипажите слизат на брега.

— Това е, което и аз предполагах, — каза Волферстон. — Но ще ми кажете ли какъв смисъл или цел може да има в това? Където няма смисъл, обикновено има някаква умисъл, така казвам аз. Няма никакъв смисъл в това мъжете да стоят със скръстени ръце на острова тази вечер.

Облакът на челото на Блъд показваше, че неговият лейтенант е успял да разбуди подозренията му.

— Поведението им е странно, така е. И все пак… Вярвам, не бих могъл да повярвам, че дон Иларио би ме изиграл.

— Мисълта ми беше не за дон Иларио, а за онзи жлъчен мръсник дон Клементе. Това не е човек, който позволява на дадена дума да попречи на злите му намерения. И ако този Риконете е същият като него, може също и той…

— Дон Иларио е човек с власт в този момент.

— Може би. Но той е осакатен и със счупен крак и другите двама може лесно да го подведат, знаейки, че самият Крал Филип ще им го прости след това.

— Но ако имат намерение да направят някоя злина, защо трябва да карат екипажите си на брега?

— Това се надявах да отгатнеш ти, Питър.

— Тъй като не мога, по-добре е да отида и сам да разбера. — Току-що беше дошла една баржа с плодове. Капитан Блъд се наведе над парапета на кораба. — Хей, ти! — той приветства собственика й. — Донеси ми малко от твоя ямс на борда.

Той се обърна, за да направи знак с ръцете си и издаде няколко кратки заповеди, докато продавачът на плодове се изкачваше по стълбата на борда с кошница ямс, балансирана на главата му. Той беше поканен на кърмата в каютата на капитана и нищо неподозиращ замина на някъде, след което не беше видян повече този ден. Неговият сътрудник, който беше останал на баржата, по същия начин беше повикан на борда и малко след това отиде да се присъедини към господаря си под люковете. Тогава един нечист, голокрак и изгорял от слънцето тип с омазнена риза, широки панталони от калико и със забрадена глава на крайбрежен амбулант, премина през борда на „Сан Фелипе“, се качи на баржата и потегли през пристанището към испанските кораби, последван от тревожните погледи от фалшборда на пиратския кораб.

Долепяйки се до борда на адмиралския кораб, търговецът известно време напразно хвалеше стоката си. Пълното мълчание и тишина отвъд дървените му стени беше озадачаващо. След малко по палубата се чуха стъпки. Часовият с метален шлем на главата, погледна зад парапета на борда и му нареди да отнесе плодовете си на дявола, добавяйки явната и вече излишна информация, че ако не е глупак, ще осъзнае, че няма никой на борда.

Покланяйки се в отговор, амбулантният търговец се върна на пристана, слезе от баржата си и отиде да се освежи в една крайпътна таверна, пълна с испанци от корабите. С чаша вино в ръка той се примъкна до една група от тези моряци със странен разказ за неправди, претърпени от ръцете на пиратите, и с яростната критика насочена към адмирала, че е допуснал пиратите да останат на острова в устието на пристанището, вместо да им взриви корабите и да ги прати по дяволите, където в същност им е мястото. Неговият перфектен испански не допускаше никакви подозрения. Неговата жестокост и явна омраза към пиратите му спечелиха големи симпатии.

— Не е адмиралът — увери го един старши офицер. — Той никога не би преговарял с тези кучета. Виновен е този слаб нов губернатор на Испаньола. Той им е разрешил да ремонтират кораба си тук.

— Ако бях кастилски адмирал, — каза търговецът, — заклевам се в Светата Дева, че щях да взема нещата в свои ръце.

Последва общ смях и един едър испанец го потупа по гърба.

— Адмиралът е на същото мнение, момчето ми.

— Въпреки отпуснатия като мекотело губернатор — каза втори.

— Ето защо всички сме на брега — кимна трети.

И сега от парчетата, които амбулантът беше оставен сам да си сглоби, излезе историята за злините, които се готвеха на пиратите. Това толкова много се хареса на търговеца и факта, че бе срещнал испанците, че и те от тяхна страна също го харесаха, следобедът беше вече доста напреднал, преди той най-после да излезе от кръчмата, за да намери своята баржа и да поднови търговията си.

Пътуването му го отведе обратно през пристанището и когато най-после стигна до „Сан Фелипе“, се видя да тегли втора и много по просторна баржа. Бързо от подножието на стълбата за изкачване, той се покачи до палубата на кораба, където Волферстон го прие с облекчение, но се виждаше, че беше и също така ядосан.

— Не е ставало дума да слизаш на брега, Питър! Защо, по дяволите, имаше нужда от това? Твърде често си навираш главата в примката.

Капитан Блъд се засмя.

— Не съм пъхнал главата си в никаква примка. И ако бях, резултатът щеше да си струва риска. Оправдан съм за вярата си в Дон Иларио. Само защото той е човек на думата си, всички ние можем да избегнем прерязването на гърлата си тази нощ. Защото, ако беше дал съгласието си да наеме хората от гарнизона, както желаеше дон Клементе, никога нямаше да разберем нищо за това, докато не стане твърде късно. Тъй като той отказа, Дон Клементе сключи съюз с другия заклет негодник, адмирала. Помежду си те са измислили интересен план зад гърба на Дон Иларио. И затова маркизът е довел екипажите си на брега, за да ги държи в готовност за работа. Те трябва да се измъкнат в морето с натоварени лодки в полунощ през плиткия западен проход, да се установят на неохраняваната югозападна страна на острова и след това, влезли през задната врата, така да се каже, да пропълзят, за да ни изненадат на борда на Сан Фелипе и да ни прережат гърлата, докато още спим. Ще има най-малко четиристотин от тях. На практика всеки кучи син от ескадрата им. Маркиз Риконете ще иска да се увери, че шансът ще е на негова страна.

— А ние сме общо осемдесет човека! — Волферстон облещи единственото си око. — Но ние сме предупредени. Можем да преместим оръдията така, че да ги разбием, докато се дебаркират.

Блъд поклати глава.

— Няма как да стане, без да бъдете забелязани. Ако ни видят да местим оръдията, трябва да предположат, че сме разбрали какво предстои. Те ще променят плановете си, а това изобщо никак не ме устройва.

— Не би ви устройвало! А тази атака устройва ли ви?

— Позволете ми първо да видя капана, който ми е заложен, и ще е невъзможно после да не им разваля този капан. Забелязахте ли, че докарах още една баржа със себе си? Четиридесет души могат да се прикрият в тези две корита, а останалите могат да отидат в четирите лодки, които имаме.

— Да вървим? За да отидем къде? Искаш да бягаш ли, Питър?

— За да изглежда, че това правя. Но не повече от толкова колкото е нужно за целта ми.

Той обясни добре плана си. Трябваше да изчака само до полунощ, когато да поведе хората си. И дори тогава още не бързаше да тръгне. Той изчака, докато тишината на нощта беше нарушена от далечното скърцане на лостове, което го предупреди, че испанците са на път към плиткия проход от западната страна на острова. Тогава най-накрая той даде знак за тръгване и „Сан Фелипе“ беше изоставен на врага, който щеше да го заграби в тази нощ.

* * *

Щеше да мине цял час по-късно, когато испанците, след като дебаркираха на брега, се примъкнаха като сенки над билото, едни, за да завладеят оръдията, други, за да нахлуят през проходите. Те запазиха призрачно мълчание, докато не се качиха на борда на „Сан Фелипе“. След това завикаха шумно, както правят щурмоваците, за да се насърчат. За тяхна изненада обаче целият този шум, който вдигнаха, не беше достатъчен, за да събуди тези пиратски кучета, които очевидно всички спяха толкова доверчиво, че не бяха поставили даже и часови.

Усещането за нещо нередно, извън техните изчисления започна да се прокрадва, неспособни все още да разберат липсата на жива душа на борда на кораба, който бяха току-що нападнали. Тогава внезапно тъмнината на пристанището беше разцепена от огнените езици от другата страна на брега и с рев като на гръм от двадесет бордови оръдия се разби с гюлетата си във фланга на „Сан Фелипе“. Групата на изненадващите, сега сама по себе си изненадана, изпълни нощта с крясъци и викове от проклятия, се обърна бясно, за да избяга от кораба, който започваше да потъва. В лудата паника на мъжете, атакувани от силите на унищожение, които те не можеха да разберат, испанците се сбиха помежду си, за да достигнат изходите и да се завърнат на сравнително по-безопасния бряг, без да мислят или да се погрижат за онези, които вече бяха ранени от този убийствен залп.

Маркиз Риконете, висок и мършав мъж, яростно се опитваше да ги възпре.

— Съвземете се! В името на Бога, бъдете храбри, кучета такива!

Неговите офицери се хвърлиха наляво и надясно в бягащата тълпа и с удари и ругатни успяха да възстановят до известна степен реда си. Докато „Сан Фелипе“ потъваше на осем фатома, мъжете, стъпили на брега и най-после сформирали реда си отново, стояха със скръстени ръце и чакаха. Но те не знаеха какво точно чакат, не повече от маркиза, който яростно призоваваше молитви към Рая и Ада да дадат обяснение на тези необясними събития.

Скоро прояснението дойде. На фона на мрака на нощта напред, в по-дълбоката тъмнина, се очертаваше формата на огромен кораб, който бавно напредваше към Челюста на Дракона. Плясъкът и скърцането на греблата подсказваха, че той се измъква от пристанището, а за напрегнатите уши на испанците скърцането на реите и дрънченето на веригите им съобщаваше, че той вдига платната си. За маркиза, който се взираше с дон Клементе в мрака, гатанката беше разрешена. Докато той водеше хората от ескадрилата си да завземат кораб, за който се предполагаше, че е пълен с пирати, пиратите се бяха прехвърлили през пристанището, за да завладеят кораба, за който знаеха, че е без екипаж, и да обърнат оръдията му срещу испанците на „Сан Фелипе“. Именно в същия този кораб, флагманският платноход на адмирала, великолепният „Мария Глориоса“ с четиридесет оръдия, с цяло състояние в трюма си, а сега тези проклети пирати плаваха с него към морето под носа на адмирала. Той осъзна това с яд и с горчивина, бесня и вика известно време в яда си на дон Клементе, докато последният внезапно си спомни за оръдията, които Блъд беше монтирал по прохода, оръдия, които все още може би бяха насочени и със сигурност заредени, тъй като не бяха използвани. Трескаво той информира адмирала как все още може да обърка сметките на пиратите и при тази информация адмиралът моментално се ентусиазира.

— Кълна се в Небето — извика той, — че тези кучета няма да напуснат Сан Доминго, въпреки че трябва да потопя собствения си кораб. Ей там! Оръдията! Към оръдията!

Той ги поведе по пътя тичешком и около стотина мъже се запрепъваха след него в тъмното към батареята на канала. Те стигнаха до него точно когато „Мария Глориоса“ навлизаше в Челюста на Дракона. След по-малко от пет минути той щеше да влезе в обсега им от упор. Пропуск би бил невъзможен от такова близко разстояние, а шестте оръдия стояха готови и насочени.

— Артилерист! — изрева маркизът. — Веднага един опитен стрелец, да потопи този дяволски пират в Ада.

Един мъж излезе енергично напред. Отзад идваше блясък светлина и един фенер се подаваше напред от ръка на ръка, докато стигна до стрелеца. Той го грабна, запали от пламъка му фитила и пристъпи към най-близкото оръдие.

— Чакайте — нареди маркизът. — Изчакайте, докато той влезе в пълен обсег.

Но на светлината на фенера стрелецът разбра веднага, че чакането няма да им помогне с нищо. С проклятие той скочи до следващия оръдие, хвърли светлина върху отвора му и отново продължи нататък. Така той препускаше от оръдие на оръдие, докато стигна до последното. После се върна, размахвайки фенера в едната си ръка и съскащия фитил в другата, толкова бавно, че маркизът побесня. На по-малко от стотина ярда „Мария Глориоса“ бавно минаваше, корпусът и беше тъмна сянка, а платната и сивееха отгоре.

— Побързай, глупако! Побързайте! Ударете ги! — изрева адмиралът на Презокеанския флот.

— Вижте сами, Ваше Превъзходителство. — Артилеристът постави фенера върху оръдието така, че светлината му да пада точно върху дупката за запалването на фитила. — Запушена. Един по-мек пирон е забит в дупката. В същото състояние са и останалите оръдия.

Адмиралът на Презокеанския флот се разруга с живописния и ужасен плам, на който само един испанец може да бъде способен.

— Той не пропуска нищо, това зло пиратско куче.

В този момент един мускетен изстрел, внимателно насочен от пират целещ се от фалшборда на преминаващия кораб, префуча, за да разбие запаления фенер на парчета. Беше последван от ироничен възглас и изблик на още по-ироничен смях от палубата на „Мария Глориоса“, докато той преминаваше по своя величествен път през Челюста на Дракона към открито море.