Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (4)

3

Сигурно сте се сетили, че пиратския кораб, заплашващ Сан Патрико, бе същият някогашен Флагмански кораб на испанския адмирал на Презокеанския флот, сега носещ името „Андалуската Мома“, изпратен там с тази задача от капитан Блъд. Волферстон беше назначен да го командва и заповедите му бяха да продължи демонстрацията си на нападение и да държи мизерната малка крепост на Сан Патрико в шах четиридесет и осем часа. В края на този срок и под прикритието на нощта той трябваше да се измъкне тихо и незабелязано преди пристигането на подкрепленията от Сан Хуан, които дотогава щяха да са вече на път и изоставяйки фронта, да се приближи бързо, за да нанесе истинският си удар по вече сравнително беззащитния Сан Хуан.

Пратениците от Сан Патрико, пристигащи на редовни интервали през целия понеделник, донесоха новини, които показваха колко точно Волферстон изпълнява инструкциите си. Съобщенията им потвърждаваха сведенията, че постоянният огън на крепостта държала пиратите на дистанция от брега. Това поне беше ободряваща новина за генерал-капитана, убеден, че с всеки изминал час се увеличават шансовете нападателите да бъдат хванати на местопрестъплението от адмирала на Презокеанския флот, който трябва да е вече някъде из околността, и след това безпощадно унищожени от него.

— До утре — каза той, — Варгас ще бъде в Сан Патрико с подкрепленията и шансовете на пиратите да дебаркират на брега ще бъдат вече невъзможни.

Но това, което донесе утрешният ден, беше нещо много по-различно от очакванията на всички заинтересовани. Скоро след разсъмване Сан Хуан беше събуден от грохота на оръдията. Първата ободряваща мисъл на дон Себастиан, когато измъкна крак от леглото, беше, че тук е вече маркиз Риконете, който обявява завръщането си с типично кралски поздрав. Продължителната бомбардировка обаче събуди подозренията му още преди да стигне до терасата на хубавата си къща. Веднъж отзовал се там и след като видя това, което неговият далекоглед успя да му покаже в детайли, радостните му чувства се смениха на силен ужас.

Първите емоции на току-що събудилия се капитан Блъд бяха точно противоположни на тези на дон Себастиан. Но раздразнението му от опасенията, които го тревожеха веднага бяха отхвърлени. Дори ако Волферстон беше напуснал Сан Патрико преди полунощ, което беше малко вероятно, пак беше невъзможно, със силния западен вятър, който сега духаше, да успее да стигне до Сан Хуан за по-малко от дванадесет часа. Нещо повече, Волферстон не беше човек, който да постъпва с такова небрежно пренебрежение към зададените му инструкции.

Полуоблечен, капитан Блъд побърза да потърси от страна на дон Себастиан обяснението за тази артилерия и изпита ужас, който не беше по-малък от този на генерал-капитана, макар и коренно различен по характер. Защото големият червен кораб, чиито оръдия удряха крепостта откъм пътя, на половин миля оттук, изглеждаше като собствената му „Арабела“, която той бе оставил да лежи в Тортуга преди по-малко от месец.

Той си спомни лъжливата настояща история за нападението на капитан Блъд над Картахена и се запита възможно ли е Пит, Дайк и другите му помощници, които беше оставил, да са тръгнали да скитат в негово отсъствие, извършвайки набезите си с нечовешка жестокост, като например онези, които бяха опозорили Морган и Монбарс. Не можеше да повярва в това за тях и все пак тук стоеше корабът му под извиващ се облак дим докаран от собствената му стрелба, изпратена през широкия му борд, която сега събаряше стените на крепостта, допреди изглеждаща масивна и солидна, но чийто хоросан, за негова радост, както сега се увери, бе направен от нищо друго, а от прост кирпич.

До него генерал-капитанът на Пуерто Рико призоваваше последователно всички светци в календара и всички демони в Ада, за да свидетелстват, че сега тук е дошъл този въплътен в дявола капитан Блъд. Стиснал устни, този въплътен дявол, който сега стоеше до лакътя му не обръщаше обаче никакво внимание на клетвите му. С ръка на челото си, за да засенчи очите си от утринното слънце, той огледа очертанията на червения кораб от позлатената глава на носа му, до извисяващата се кърма. Беше „Арабела“ и все пак не беше „Арабела“. Разликата му убягваше, но разликата, която той все пак усещаше. Докато гледаше, големият плавателен съд той се взря по-добре в борда му, който в момента се завърташе. Тогава, дори без да брои отворите на оръдията му, той си изясни причината за съмнението. Този тук имаше четири оръдия по-малко от собствения му флагмански кораб.

— Това не е капитан Блъд — каза той.

— Не е капитан Блъд? Още малко ще ми кажете, че и аз не съм Себастиан Мендес. Корабът му не се ли казва „Арабела“?

— Това не е „Арабела“.

Дон Себастиан го изгледа с презрително, налято с кръв око. Тогава той му връчи далекогледа си.

— Прочети сам името му изписано в ъгъла.

Капитан Блъд взе в ръце тръбата. Корабът се люлееше, така че да накара оръдията си от десния борд да се повдигнат нагоре, и горната част от палубата му се появи изцяло в полезрението. Със златни букви той прочете там името „Арабела“ и недоумението му се появи отново.

— Не разбирам, — каза той. Но пукотевицата от борда заглуши думите му и олекоти с още няколко тона зидарията на крепостта. И тогава, най-после, оръдията на крепостта изгърмяха на свой ред за първи път. Огънят беше яростен и неточен, но поне имаше ефекта да принуди атакуващия кораб да се отдръпне, за да излезе извън обхвата им.

— За Бога, най-после се събудиха! — извика дон Себастиан с горчива ирония.

Блъд тръгна да търси ботушите си, като нареди на уплашените слуги, които стояха на пътя му да намерят и оседлаят един кон. Когато пет минути по-късно, обут, но все още не повече от полуоблечен, той се стъпваше на стремето, генерал-капитанът се втурна след него.

— Това е ваша отговорност, — ядосано извика той. — Твоя и на скъпия ти адмирал. Вашите глупави защитни мерки ни оставиха сега напълно беззащитни. Надявам се, че един ден ще отговаряте за това. Силно се надявам в това.

— И аз се надявам да е така, и също и за този разбойник, който и да е той.

Капитан Блъд говореше през зъби в гнева си, по-горчив, но по-малко буен от този на генерал-капитана. Защото той изживяваше състоянието да бъде обстрелван със собствените си гюлета и всичките емоции, придружаващи това. Беше положил толкова сложни и хитри усилия да обезоръжи Сан Хуан, изглежда, само за да улесни един долен натрапник да дойде и да грабне изпод носа му наградата, за която той така се бореше. Не можеше да отгатне самоличността на натрапника, но подозрението му беше повече от сигурно, че не е просто чисто съвпадение, че този червен кораб сега наречен „Арабела“, и несъмнено, че неговият господар е авторът на същите онези ужаси сторени в Картахена, които сега бяха преписани на капитан Блъд.

Каквото и да бе, сега това, което беше от значение, бе да се направи всичко възможно, за да се обезвреди този дързък натрапник. И така, поради невероятната ирония на съдбата, капитан Блъд се хвърли с надеждата, забравена поради собствените му измислици, да организира отбраната на испанското заселище срещу нападението от пирати. Той намери крепостта в състояние на опустошение и объркване. Половината от оръдията и вече бяха извън строя и сега бяха под натрупаните развалини. От стоте мъже, които бяха оставени да ги обслужват, десет вече бяха убити и тридесет бяха тежко ранени. Шестдесетте, които бяха останали живи обаче, бяха решителни и стабилни мъже — нямаше по-добри войски в света от тези на испанската пехота — но доведени до безпомощност от обърканата и некомпетентна ръка на младия командващ ги офицер.

Капитан Блъд пристигна при тях точно когато друг бордов залп отнесе още двайсет ярда от стената. В двора, който приличаше на кладенец, полузадушен от праха на разпадащата се зидария и пропит от задушливия дим на барута, той се нахвърли върху офицера, който тичаше да го посрещне.

— Ще продължите ли още да държите хората си да се укриват тук, докато войниците и оръжията им не бъдат заровени всички заедно в тези развалини?

Капитан Араня се сепна. Той хвърли яростно един сандък.

— Можем да умрем на постовете си, сър, за да платим за вашите грешки.

— Това го може и всеки глупак. Но ако имаше толкова интелигентност, колкото и наглост в главата ви, щяхте да я запазите за оръдията. Те ще са необходими в този момент. Измъкнете десетина от тях и ги наредете от тази страна. — Той посочи горичката засята с овошки на по-малко от половин миля по посока на града.

— Оставете ми дузина мъже, за да обслужват оръдията, които са останали, и вземете всеки останал войник със себе си. Измъкнете ранените си от този смъртоносен капан. Когато стигнете в горичката, изпратете да се намерят впрягове от мулета, коне и волове, каквото намерите там за превозване на товара. Натоварете ги всичките с малки късобойни оръдия. Използвай акъла си, човече, и не губи никакво време за това.

Ако на капитан Араня му липсваше въображение, за да започне нещо, той поне притежаваше енергията, за да изпълни заповедите на друг. Завладян от енергичния авторитет на коменданта и запален от възхищението на мерките, чиято проста логика веднага разбра, той се зае усърдно за работа, докато Блъд пое командването на батареята от десет оръдия, разположени на южния вал, от който най-добре се контролираше залива. Дузината мъже, съвзели се от инерцията на неговата енергичност и стимулирани от собственото му безразличие към опасностите, изпълняваха заповедите му със спокойствие и точност.

Пиратът, след като изпразни оръдията си от десния борд, се е завъртя, за да насочи тези от левия борд. Възползвайки се от маневрата и преценявайки възможно най-добре позицията, от която щеше да бъде отправен следващият му залп, Блъд минаваше от оръдие на оръдие, като насочваше всяко едно от тях със собствените си ръце, старателно и с нужното внимание. Той тъкмо беше нагласил и последното от тях, когато червеният кораб, завъртял кормилото, показа левия си фланг. Той грабна запалената клечка от ръката на един мускетар и мигновено я тикна в отвора на оръдието, което бе насочено към голямата мишена. Ако изстрелът не беше чак толкова сполучлив, колкото той се надяваше, все пак беше съпроводен с достатъчно късмет. Той се заби в бушприта на пирата. Корабът му се изви от сътресението и леко се наклони нагоре, и то точно в момента, в който бе даден залпът от левия му борд. Като следствие от този случайно променен наклон на кораба, изстреляния залп се извиси прекалено високо над крепостта и отиде да разоре земята в задната й част. Пиратският кораб се завъртя веднага и побърза да излезе извън обсега на оръдията.

— Огън! — изрева Блъд и останалите девет оръдия блеснаха като едно.

Блъд не можеше да се надява на нищо повече от един морален ефект стреляйки по тясната мишена, която сега представляваше кораба. Но късметът му отново проработи и ако осем от двайсет и четирифунтовите снаряда просто разплискаха водата около кораба, деветия удари задната му част, и му даде един допълнителен тласък за из път.

Испанците изразиха радостта си с бурни аплодисменти.

— Да живее Дон Педро! — и със смях се заеха да презареждат оръдията си, смелостта им се беше върнала от този първи, макар и малък успех. Сега вече нямаше нужда да се бърза. На пирата отне известно време, за да разчисти останките от бушприта си и мина повече от час, преди той да се завърне, носен от лекия бриз, за да си отмъсти.

В това най-важно затишие Араня беше вече докарал оръдията в прикритието на горичката на четвърт миля разстояние. Там Блъд можеше да се е оттегли, за да се присъедини към него. Но, дързък и смел, той остана, за да повтори предишната си тактика. Този път обаче огънят му беше твърде разпръснат и в отговор цялата мощ изстреляна от борда на червения кораб се вряза в крепостта, за да отвори още една рана в разпадащия и се фланг. Тогава, той може би вбесен от претърпените щети и съдейки, без съмнение, от предишния залп на крепостта, че само няколко от оръдията и са останали в действие и че те сега по всяка вероятност са вече празни, пиратът се приближи и завивайки, откри огън и от другия си борд от упор в нея.

Резултатът от това беше огромна експлозия, която разтърси сградите в Сан Хуан, на една миля разстояние. Блъд имаше чувството, че гигантски ръце го бяха сграбчили, вдигнали във въздуха и яростно запратили обратно върху земята под него. Той лежеше обрулен и полузашеметен, докато развалините заваляха обратно в ожесточена градушка, под рева като от гигантски водопад стените на крепостта се свличаха надолу, сякаш внезапно бяха станали течни, и накрая се спряха в безформена купчина от развалини.

За нещастие един снаряд беше уцелил барутния склад. И това бе краят на крепостта. Радостните викове и крясъци, които се разнесоха над водата от пиратския кораб, бяха като ехо от експлозията.

Блъд се съвзе, отърси се от хоросана и отломките, в които беше наполовина заровен, изкашля праха от гърлото си и направи умствен преглед на състоянието си. Бедрото му беше наранено, но постепенно отслабващата болка го увери, че няма сериозно увреждане. Той бавно се надигна на колене, все още полузашеметен, след което най-накрая се изправи. Силно обрулен, с нарязани и кървящи ръце, полузадушен от прах и мръсотия, той поне беше здрав. Нямаше нищо счупено за щастие. Но от дванадесетте души, които бяха с него, той намери само пет в състоянието, в което бяха преди експлозията, шести лежеше и стенеше със счупено бедро, седми седеше и се опитваше да превърже изкълченото си рамо. Останалите пет бяха изчезнали, заровени в онази натрупана могила от развалини.

Той събра размътените си мисли, оправи прашната си перука и реши, че няма смисъл да се задържа повече на тази купчина боклук, която до скоро изпълняваше ролята на крепост. На петимата оцелели той заповяда да се погрижат за двамата им ранени събратя, съпроводи ги с поглед докато ги отнасяха към овощната горичка и тръгна залитайки след тях. Докато стигна до заслона опасан от ароматни дървета, пиратите вече бяха готови за маневрата, която логично последва след разрушаването на крепостта. Приготовленията им за дебаркиране бяха ясно видими за Блъд, когато той спря на ръба на горичката, за да ги наблюдава, засенчвайки с ръка очите си от блясъка на слънцето. Той видя, че пет лодки бяха спуснати и че пренатоварени с хора, те се насочваха към плажа, докато червеният кораб вече бе пуснал котва, готов да прикрива десанта им.

Нямаше време за губене. Блъд навлезе в хладната, зелена сянка на плантацията, където Араня и хората му го очакваха. Той одобри поставянето там на оръдията, неподозирани от пиратите, заредени с едри сачми и барут, както беше наредил. Внимателно преценявайки мястото, на по-малко от една миля разстояние, където врагът трябваше да излезе на брега, той заповяда и сам ръководи поставянето и насочването на оръдията към него. Той избра за мярка една рибарска лодка, която стоеше обърната на плажа, на половин кабел разстояние на кремавата ивица на плажа.

— Ще изчакаме — обясни той плана си на Араня, — докато тези кучи синове се изравнят с нея, и тогава ще им извадим билети за Ада.

След това, за да запълни моментите на чакане, той продължи като изнесе лекция на испанския капитан за по-дребните детайли на военното изкуство.

— Започвате да възприемате предимствата, които могат да се намерят в отклонението от правилата и преподавани в стаите на военните училища, изоставянето на една крепост, която не може да бъде задържана, за да се импровизира друга, която може да бъде. С тази тактика сега държим тези тъпаци в ръцете си. След миг ще ги видите пометени към гибелта им, и също една победа възкръснала от привидното поражение.

Без съмнение това щеше да стане, ако не се бе случило още по-неочаквано нещо. В интерес на истината капитан Араня щеше да има още по-поучителна сутрин, отколкото капитан Блъд първоначално възнамеряваше. Сега той щеше да получи демонстрация за безполезността от раздвоеното командване.