Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (26)

2

Ако намираше ситуацията за объркваща, то тя не й отдаде никакво значение. Достатъчно й бе безпокойството в момента относно състоянието на нейния англичанин и очевидно спешната нужда да го измъкне, преди нападателите му да се върнат с подкрепления, за да го довършат. Не можеше да губи ценни минути в спорове с някакъв ексцентричен човек, а може би дори не е имала никакви мисли, които да му отдели по въпроса.

Когато лодката се отдалечи от пристана, тя потъна в покривалото на кърмата до страната на другаря си, който беше припаднал. От другата му страна Блъд беше коленичил и сръчните пръсти на пирата, който някога е бил хирург, откриха и огледаха опипвайки раната му горе на рамото.

— Успокой се — утеши той момичето. — Това не е голяма работа. Малката загуба на кръв го е накарала да припадне. Това е всичко, скоро ще оздравее.

Тя въздъхна с малка благодарствена молитва.

— Gracias a Dios!^[1] — След това, с поглед назад към пристана, подтикна мъжете към по-големи усилия в гребането.

Докато лодката се носеше над тъмната водна повърхност към един корабен фенер отдалечен на половин миля разстояние, англичанинът се размърда и се огледа.

— Каква чума… започна той и се помъчи да стане.

Ръцете на Блъд го спряха.

— Тихо — каза той. — Няма нужда да се тревожите. Ще ви вземем на борда.

— Ще ме вземате на борда? Кой, по дяволите, сте вие?

— Джоргито, — извика момичето, — това е господинът, който ти спаси живота.

— О! Там ли си, Изабелита? — Следващият му въпрос показа, че е осъзнал вече ситуацията. — Преследват ли ни?

Когато тя го успокои и му посочи фенера на кораба, към който се бяха насочили, той се засмя тихо, след което изруга индианците.

— По-бързо, мързеливи кучета! Превийте гърбовете си, глупаци!

Гребците увеличиха усилията си, дишайки тежко. Мъжът отново се засмя, тихо, както преди, бегъл, подигравателен звук.

— Така, така. Имахме късмета да се отървем от този дявол с не повече от драскотина. И все пак, Бог да ми помогне, май е повече от драскотина. Кървя като християнски мъченик.

— Няма нищо — успокои го Блъд. — Загубил сте малко кръв. Но след като се качите на борда, ще заздравим раната и ще ви накараме да се чувствате удобно.

— За Бога, ти режеш като хирург.

— И то е това, което съм.

— Бре! Имало ли е някога по-голям късмет! А, Изабелита? Фехтовач, който да ме спаси, също и лекар, който да ме излекува, всичко в едно. Провидението бди над мен тази нощ. Това трябва да е поличба, скъпа.

— По скоро милосърдие — поправи го тя с напевен тон и се приближи към него.

И сега, от техните откъслечни разговори, Блъд събра историята за точната им връзка. Бяха избягала двойка, тези двамата, този англичанин, чието име беше Джордж Феърфакс, и тази малка идалга от голямото семейство на Сотомайор. Последните му нападатели бяха нейният брат и двама приятели, решени да осуетят бягството им. Брат й беше испанецът, който се беше измъкнал невредим от сблъсъка, и тя се страхуваше от неговото преследване и заради което непрекъснато поглеждаше назад към отдалечаващото се пристанище. Докато обаче люлеещите се светлини най-после започнаха да танцуват по ръба на водата, дългата лодка се беше отзовала в черната сянка на двумачтов бриг, блъскаща се в борда му, докато от палубата груб английски глас ги приветства.

Госпожата първа тръгна по стълбата за изкачване. След това я последва Феърфакс и Блъд непосредствено и плътно зад него, за да го подкрепя и всъщност частично да го изведе на борда. В горната част на трапа ги посрещна едър мъж с лице, което гореше на светлината на фенера, провесен от гротмачтата, който ги затрупа с тревожни въпроси.

Феърфакс, който се придържаше към преградата, си пое дъх и рязко се намеси към този въпросителен поток, за да изрече заповедите си.

— Тръгвай веднага, Тим! Няма време да качваме лодката на борда. Вземете я на буксир. И не се бавете, за да вдигате котвата. Отрежете й въжето. Вдигнете платната и да тръгваме. Слава Богу, вятърът ще ни помогне. Ако се забавим, ще имаме на борда си alcalde и всички alguaziles^[2] от Ла Хача. Така, че размърдайте проклетите си кости.

Ревящият глас на Тим предаваше заповедите и мъжете скочиха да ги изпълняват, когато дамата сложи ръка върху рамото на любовника си.

— Но този господин, Джордж. Забравяш го. Той не знае къде отиваме.

Феърфакс се подпря с ръка на рамото на Блъд. Той извърна глава, за да надникне в лицето на своя пазач, и слабото му, тъмно лице имаше намръщен вид.

— Разбирате, че не мога да се бавя — каза той.

— Слава Богу, много се радвам да науча това — беше бързият отговор. — И малко ме е грижа къде отиваш, стига да е далече от Рио де Ла Хача.

Тъмното лице просветна. Мъжът се засмя тихо.

— И ти също бягаш, нали? По дяволите! Вие сте доста отстъпчив. Изглежда всичко си идва на мястото. Съживи се, Тим! Може ли тези твои глупаци да се задвижат по-бързо?

Чу се изсвирване от свирката на боцмана и голи крака затропаха бързо по палубата. Тим говореше оживено и свирепо, за да стимулира усилията им, след което скочи встрани, за да изкрещи заповедите си на индианците, които все още бяха в лодката отстрани.

— Слезте долу, сър — помоли той своя работодател. — Ще дойда при вас веднага щом тръгнем и курсът е вече определен.

Блъд беше този, който помогна на Феърфакс да стигне до каютата си, място с прилични размери, макар и грубо оборудвано, осветено от провесена лампа, която се люлееше над голата маса. Дамата, с най-нежна загриженост, ги следваше отблизо.

От една каюта от лявата страна на кораба излезе негър, за да ги посрещне. Той извика при вида на кръвта, с която беше напоена ризата на господаря му и застана като вкаменен, зъбите и очите му проблясваха на изненаданото му черно лице.

Поемайки инициативата, Блъд заповяда на негъра да му помогне и двамата пренесоха Феърфакс, чиито сетива отново бяха започнали да отслабват, през вратата, която стюардът беше оставил отворена и там събуха обувките му и го закараха до леглото.

Тогава Блъд изпрати момчето, чието име бе Алкатрас, до камбуза за топла вода и после до капитана за аптечката на кораба.

На тясното легло Феърфакс, който бе висок и добре сложен като самия Блъд, се бе отпуснал в седнало положение, подпрян на всички налични възглавници. Беше със собствената си коса и червеникавокафявата й форма наполовина покриваше бледото му кокалесто лице, докато с полузатворени очи главата му бе леко отпусната напред.

След като го разположи удобно, Блъд разряза подгизналата му риза и разголи енергичното му тяло.

Когато стюардът се върна с бидон вода, малко спално бельо и кедрова кутия, съдържаща оскъдния запас от лекарства на кораба, дамата го последва в каютата, молейки да й бъде позволено да помогне с нещо. През портовете, които бяха отворени към виолетовата, тропическа нощ, тя беше чула скърцането на въжетата и платната, докато поемаха по вятъра, и с огромно облекчение най-после усети под краката си устремния тласък на отвързания бриг. Поне едно от безпокойствата й вече се беше разсеяло и опасността от повторното им залавяне бе отминала.

Блъд учтиво приветства нейната помощ. Наблюдавайки я сега на светлината, той откри, че се потвърждават впечатленията, които вече си беше създал за нея. С лек полъх на женственост, малко повече от на дете и вероятно неотдавна откъсната от ръцете на монахините, тя му показа привлекателното си, нетърпеливо лице и две блеснали очи, черни на фона на восъчната бледност, с която бяха обградени. Нейната черна рокля със златни дантели и красиво завършваща на шията и китките й с испански мотиви, също така и няколко очевидно скъпи перли, вплетени в лъскавите й коси, завършваха гордото й излъчване на високопоставена личност.

Тя се оказа бърза в разбирането на изискванията на Блъд и ги изпълняваше сръчно и по този начин, с нейна помощ, той работи върху любимия й мъж, към който тази малка идалга от голямата къща на Сотомайор очевидно изгаряше от любов. Внимателно, нежно, той изми виолетовите краища на раната в рамото, която още кървеше. В сандъка с лекарства, държан за него от Алкатрас, той откри поне малко арника и той щедро го използва. Той притежаваше силно съживяващ ефект. Феърфакс повдигна глава.

— Адски огън! — извика той. — Изгаряш ли ме, проклет да си?

— Търпение, сър. Търпение. Това е лечебно обгаряне.

Ръката на дамата обгърна главата на пациента, поддържайки го и го успокояваше. Устните й леко докоснаха мокрото му чело.

— Горкият ми Джоргито — промърмори тя.

Той изсумтя в отговор и затвори очи.

Блъд накъса бельото на ленти. От тях той направи тампон за раната, превърза я, за да го задържи на място и след това направи и втора превръзка, като колан, за да придържа лявата ръка неподвижна до гърдите на пациента. Тогава Алкатрас му намери нова риза и те я прехвърлиха през главата на англичанина, оставяйки левия и ръкав свободен. Хирургическата операция беше завършена.

Блъд нагласи възглавниците около него.

— Ще спите в тази поза, ако обичате. И ще избягвате движението колкото е възможно повече. Ако можем да ви държим спокоен, най-много след седмица трябва да сте отново здрав. За малко се отървахте. Ако острието беше проникнало два инча по-надолу, тогава сега щяхме да ви полагаме в друг вид легло. Имахте голям късмет, така да се каже.

— Късметлия? Да изгоря дано!

— Дори може би има нещо, за което да благодаря.

Ако тихото напомняне донесе от Феърфакс не повече от измърморена клетва, то подтикна дамата към вълнуващи действия. Тя се наведе през тясното легло, за да хване и двете ръце на Блъд. Бледото й тъмно лице беше тържествено и напрегнато. Устните й, както и гласът й трепереха.

— Вие бяхте толкова добър, толкова смел и толкова благороден.

Преди той да успее да отгатне намерението й, тя поднесе ръцете му към устните си и ги целуна. Протестирайки, той ги отдръпна. Тя му се усмихна тъжно.

— Но няма ли да позволите да целуна тези ръце? Не спасиха ли те живота на моя Джоргито? Не излекуваха ли те раните му? Цял живот ще обичам тези ръце. Цял живот ще им бъда благодарна.

Капитан Блъд се съмняваше в това. Той не намираше Джоргито за много предразположен. Плиткото, наклонено, животинско чело и широката му уста с отпуснати устни, не вдъхваха никакво доверие, въпреки всичко, което като цяло, и по този груб начин, лицето му можеше да се опише като красиво. Беше лице със силно подчертана костна структура, носът му беше дръзко очертан, изпъкналите скули, челюстта му голяма и здрава. На възраст той не можеше да бъде на повече тридесет години. Очите му, доста близко разположени и бледи, се отместиха под погледа на Блъд и той започна да мърмори закъснели благодарности, подсетен от избухването на дамата колко много му дължи в този момент.

— Кълна се, сър, дълбоко съм ви задължен. По дяволите кръвта ми! Това не е нищо ново за мен, Бог знае това. Бил съм все нечий длъжник откакто се помня. Но това — да загина! — е дълг от друго естество. Само ако бяхте нанизали на шиш червата на онзи сводник, който успя да се измъкне, щях да съм ви още по-благодарен. Светът можеше да мине и без дон Серафино де Сотомайор. По дяволите кръвта му!

— Señor Jesús! No digas eso, querido!^[3] — Бързо и пискливо дойде възражението от малката идалга. — Не говори такива неща, любов моя.

И за да смекчи протеста си, тя погали бузата му, след като продължи.

— Не, не, Джоргито. Ако това се бе случило, никога повече съвестта ми нямаше да е спокойна. Ако кръвта на брат ми беше пролята, това щеше да ме убие.

— А какво ще кажеш за моята кръв тогава? Не беше ли достатъчен този побой от него и чумавите му разбойници? И не се ли надяваше да отиде до край, проклетият му главорез?

— Скъпи — успокои го тя. — Това беше, за да ме защити. Смяташе, че това е негово задължение. Никога не бих могла да му простя, ако те убие. Щеше да ми разбие сърцето, Джоргито, знаеш това. И все пак разбирам Серафино. О, нека благодарим на Бог — Бог и този толкова смел джентълмен — че не стана по-лошо.

И тогава Тим, големият червендалест корабен капитан, се появи, за да попита как се справя г-н Феърфакс и да докладва, че курсът е вече определен, че „Херон“ се движи бързо под постоянния южен бриз и че Ла Хача вече е на половин дузина мили зад тях. — Така че всичко е добре, когато свършва добре, сър. И трябва да намерим и квартира за този господин, който се качи с вас. Ще наредя да приготвят хамак за него в една каюта. Погрижи се за това, Алкатрас. — И той изгони негъра да изпълнява тази задача.

— Pronto! Vamos!^[4]

Феърфакс се облегна назад с полузатворени очи. — Всичко е добре, когато свършва добре, повтори той.

Той се засмя тихо и Блъд забеляза, че винаги, когато се смееше, отпуснатата му уста сякаш се извиваше в присмех. Възстановяваше силата на тялото и ума си с всеки миг, от както беше настанен удобно и кървенето му беше вече спряно. Ръката му стисна тази на дамата, която лежеше върху завивката.

— Да. Всичко е добре, когато свършва добре — повтори той. — Ще прибереш ли бижутата на сигурно място, скъпа?

— Бижутата? — Започна тя, пое си дъх и за момент веждите и се свъсиха замислено. После, с ужас, изпълнил лицето й, и с ръка на сърцето, тя се изправи на крака.

— Бижутата!

Феърфакс извърна глава, за да я огледа напълно, бледите му очи внезапно се разшириха и веждите му се повдигнаха.

— Какво става? — Гласът му изграчи. — В безопасност ли са при теб?

Устната й потрепери.

— Valga me Dios!^[5] Трябва да съм изпуснала сандъка, когато Серафино ни настигна.

Последва дълга, тиха пауза, която Блъд почувства като предвестие към буря.

— Ти си изпуснала сандъка! — каза Феърфакс. Тонът му беше зловещо тих. Той я гледаше смаяно, с отпусната челюст. — Изпусна ли сандъка? Постепенно в светлите му очи пламна огън. — Казваш, че си изпуснала сандъка ли? — Този път гласът му се повиши и се пречупи. — По дяволите! Не мога да повярвам! По дяволите! Не може да си го изпуснала.

Внезапната му ярост я шокира. Тя го погледна с изплашени очи.

— Ти си ядосан, Джоргито — промълви тя. — Но не трябва да се ядосваш. Това не е правилно. Помисли какво се случи. Бях разсеяна. Животът ти беше в опасност. Какво бяха за мен тези бижутата тогава? Как можех да мисля за бижута? Оставих сандъка да падне. Не го забелязах. Тогава, след като беше ранен и мислех, че може би щеше да умреш, можех ли да мисля за бижута в такъв момент? Виждаш ли, Джоргито? Жалко е, да. Но те нямат значение. Имаме се един друг. Те нямат значение. Забрави ги.

Нежната й ръка отново се протегна около врата му. Но в яростта си той я отблъсна.

— Няма значение! — изрева той с отпуснатата си уста. — Да изгният костите ми! Загубила си цяло състояние, хвърляш тридесет хиляди дуката на боклука и казваш, че нямало значение! По дяволите, момиче! Ако това няма значение, кажи ми какво за теб има значение.

Блъд реши, че е време да се намеси. Учтиво, но много твърдо, той притисна ранения мъж обратно върху възглавниците му.

— Ще млъкнеш ли сега, ревливо теле? Не проля ли вече достатъчно от кръвта си тази нощ?

Но Феърфакс продължи да бушува и да се съпротивлява.

— Тихо? Проклета да е душата ми! Вие не разбирате. Как мога да бъда тих? Тихо, когато тази малка глупачка има…

В този момент тя го прекъсна. Беше се изправила сковано. Устните и сега бяха спокойни, очите и бяха по-черни от всякога.

— Много ли е за теб, че съм загубила бижутата си, Джордж? Те бяха мои бижута. Ще се радвам да запомниш това. Ако ги загубя, губя ги и това си е моя работа, моя загуба. И не трябва да го смятам за загуба в една нощ, когато имам толкова голяма печалба. Или не съм права, Джордж? Бяха ли бижутата толкова важни за теб? Може би повече от мен?

Това предизвикателство го вразуми. Той се спря пред това и най-доброто нещо, който можеше да измисли, след като направи пауза и след това избухна в смях, който за Блъд си беше чиста актьорска игра.

— Какво, по дяволите! Сърдиш ли ми се, Изабелита? Майната му на това! Аз съм си такъв. Бързо палещ се и избухлив. Това си е моята природа. А трийсет хиляди дуката са загуба, за да накарат човек да забрави за миг обноските си. Но бижутата? Бах! Майната им на бижутата! Ако са си заминали, са си заминали. — И той протегна увещаващата си ръка. — Ела, Изабелита. Целуни и ми прости, скъпа. Скоро ще ти купя всякакви бижута, каквито си поискаш.

— Не искам скъпоценности, Джордж. — Тя не се беше още успокоила. Нещо от грозното подозрение, което той бе събудил в нея, все още витаеше. Но тя отиде при него и му позволи да я прегърне. — Никога повече не трябва да ми се сърдиш, Джоргито. Ако те обичах по-малко, щях да мисля повече за сандъка.

— Сигурен съм, че ще го направиш, малката. Повече от сигурен.

Тим се размърда неспокойно.

— По-добре да се върна на палубата, сър. — Той се обърна, за да си тръгне. Но на прага се спря, за да се обърне към капитан Блъд. — Оная чернилка ще метне един хамак и за тебе.

— Значи може да ми покажеш пътя. Няма какво повече да правя тук за тази вечер.

Докато Капитанът чакаше, държейки вратата отворена, той заговори отново.

— Ако този вятър се задържи, трябва да стигнем до Порт Роял до неделя вечерта или най-късно понеделник сутринта.

Блъд се спря.

— Порт Роял? — каза той бавно. — Не бих желал да сляза там.

Феърфакс го погледна.

— Защо не? То е английско селище. Няма от какво да се страхувате в Ямайка.

— И все пак не бих искал да слизам там. Какво ще бъде следващото ви пристанище?

Въпросът му изглежда забавляваше Феърфакс. Той отново издаде своя неприятен, подигравателен смях.

— Бога ми, това ще зависи от много неща.

Непрекъснато нарастващата неприязън на Блъд към този мъж се изостри от отговора му.

— Ще съм ви благодарен, ако направите, така че да е малко и в моята полза, като виждате, че съм тук сега във ваша.

— За моя? — Феърфакс повдигна светлите си вежди. — Сега, по дяволите! Нали вече ми стана ясно, че и ти също бягаш? Но ще видим какво можем да направим по въпроса. Къде точно искаш да бъдеш свален?

С усилие Блъд потисна възмущението си и продължи да говори по същество.

— От Порт Роял не би било особено трудно да ме прекарате през Наветрения Проход и да ме оставите или на северозападния бряг на Испаньола, или дори в Тортуга.

— Тортуга! — Светлите, въртящи се очи заблестяха от проблясъците на светлината така, че Блъд моментално съжали, че спомена за това място. Феърфакс го обмисляше напрегнато и зад този изпитателен поглед личеше, че умът му премисляше нещо. — Тортуга, а? Значи имаш приятели сред пиратите? — Той се засмя. — Е, добре! Това си е ваша работа, разбира се. Нека „Херон“ първо стигне до Порт Роял и тогава ще ви се издължим.

— Ще съм ви длъжник — каза Блъд с нотка на сарказъм в гласа си. — Лека нощ, сър. И на вас също, госпожо.