Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (20)

1

Никога през целия си период от обявяването му извън закона капитан Блъд не престана да счита за болезнено иронично, че той, който бе роден и възпитан с католическата вяра, дължи изгнанието си от Англия на обвинение, че е подкрепял протестантски водач и трябва да бъде считан от Испания за еретик, който би бил по-пригоден за изгаряне на кладата. Той разказваше дълго и огорчено за това на Ибервил, своя френски сътрудник, в деня, в който беше принуден от вродени скрупули да обърне гръб на перспективата за голяма и лесна печалба, която да бъде постигната с цената на едно малко светотатство.

И все пак Ибервил, чиито родители навремето се надяваха да направят от него църковен служител и който всъщност беше изпълнявал малки поръчения на Църквата, преди обстоятелствата да го изпратят отвъд океана и вместо това да го превърнат в пират, той сега бе поставен между възмущението си и забавлението на скрупулите си, които смяташе за напълно излишни. Забавлението накрая обаче надделя в борбата с него, тъй като този висок и енергичен човек, склонен и към малко елегантност, беше с толкова весел и непринуден характер, за което говореха неговата шегаджийска уста и закачливите му кафяви очи.

Несъмнено — въпреки че накрая той би предизвикал подигравките на всички, ако протестираше срещу това начинание — в него се беше вече загубил великия църковен дух.

Бяха спрели в Биекю и уж с цел за закупуване на припаси там, Ибервил беше слязъл на брега, за да проучи какви новини могат да бъдат събрани, които да доведат до някаква вид печалба. Защото това беше по времето, когато „Арабела“ плаваше наоколо, без определена цел. Той бе от потеклото на баските и беше прекарал няколко години отвъд границата в Испания, Ибервил говореше свободно кастилски, което му позволяваше да мине за испанец, когато реши и така това го подготви идеално за тази разузнавателна мисия в испанското селище.

Той се беше завърнал на големия кораб с червения корпус, закотвен на рейда, с флага на Испания, който нагло се развяваше от главната му мачта, с новини, които му се струваха, че водеха към вероятно начинание. Беше научил, че дон Игнасио де ла Фуенте, някогашен Велик Инквизитор на Кастилия, а сега назначен за Кардинал-архиепископ на Нова Испания, е на път за Мексико на галеон с осемдесет оръдия, „Санта Вероника“ и между другото ще посети епископствата на неговата провинция. Негово Високопреосвещенство бил в Сан Салвадор и сега бе съобщено, че е на път за Сан Хуан де Пуерто Рико, след което го очакваха в Сан Доминго, може би и в Сантяго де Куба и със сигурност в Хавана, преди най-накрая да се насочи към Материка.

Ибервил, без да се стеснява, разкри плана си за ползата, която пакостническия му ум смяташе, че може да бъде извлечена от тези обстоятелства.

— Като изключим самия Крал Филип, — каза той, — или поне след Великия Инквизитор, Кардинал-архиепископ на Севиля, няма жив испанец, който да поиска по-висок откуп за този Архиепископ на Нова Испания.

Блъд се спря за момент. Двамата се разхождаха по високата палуба на „Арабела“ под яркото ноемврийско слънце на този район на вечното лято. Високата енергичност на Ибервил се подчертаваше още повече от люляковото сатенено облекло, с което беше слязъл на брега и с виолетова любовна панделка сплетена в дългите му кафяви къдрици. Отпред на шпила и намотаните въжета беше вече настанала суетня по подготовката за потеглянето на големия кораб и изтеглянето на предните вериги, Снел, боцмана, чието плешиво теме блестеше в кръг от разрошени сиви къдрици, тъкмо даваше нарежданията си на неприличен кастилски към няколко лодки да се отдръпнат от борда. Живите очи на Блъд блеснаха с неодобрение към жизнерадостната физиономия на спътника му.

— И какво сега? — попита той.

— Нищо друго, само това. „Санта Вероника“ носи църковния си товар, богат като скъпоценностите на всеки един кораб, отплавал някога от Мексико. — И той се засмя.

Но Блъд не се засмя с него.

— Разбирам. И твоето коварно намерение е, че ние трябва да го вземем на абордаж и да заловим архиепископа?

— Само това, кълна се! Мястото, където трябва да причакаме „Санта Вероника“, са проливите на север от Саона. Там трябва да хванем Неговото Преосвещенство на път за Сан Доминго. Не би трябвало да представлява голяма трудност.

Под сянката на широката си шапка лицето на Блъд беше станало неодобрително. Той поклати глава.

— Това не е за нас.

— Не е за нас? Защо, да не би да те възпират неговите осемдесет оръдия?

— Не ме възпира нищо, освен въпросната дреболия за светотатство. Да сложиш хищните си ръце върху архиепископ и да го задържиш за откуп! Може и да съм грешник, Бог знае това, но над всичко, поне се надявам, че съм истински син на Църквата.

— Имате предвид син на Истинската Църква, — поправи го Ибервил. — Надявам се, че и аз не съм по-малко такъв, но не поради тази причина бих се притеснявал да задържа един Велик Инквизитор за откуп.

— Може би не. Но тогава значи си имал предимството да бъдеш възпитаван в семинарията. Това те прави освободен, предполагам, от всички свети неща.

Ибервил се засмя на сарказма.

— Това ме кара да правя разлика между вярата на Рим и вярата на Испания. Вашият испанец, със своята Света Църква, неговото „autos-da-fé“^[1] и с натрупаните си снопи от пръчки за гориво, е почти еретик в моите очи.

— Цяла философия е, да се оправдае отвличането на един кардинал. Но аз не съм философ, Ибервил, каквото и да съм. Но за сега ще се пазим от светотатството, така ще постъпим в този случай.

Пред решителността в тона и изражението му, Ибервил въздъхна с чувство на примирение.

— Е, добре! Ако това е твоето мнение… Но това е един страхотен шанс, който ще бъде пропуснат за жалост.

И тогава капитан Блъд заговори за иронията на съдбата си, когато от палубата се разнесе викът на боцмана: „Внимание!“ Тогава свирката му изсвири и мъжете се втурнаха нагоре, за да отпуснат реите. „Арабела“ разпъна платната си като птица, разперила криле, и се отправи към откритото море, за да продължи в начинанието си без определена цел. Спокойно, с преобладаващо бавно плаване, те обикаляха Вирджинските острови, като наблюдаваха зорко какво може да им влезе в обсега, но чак след около три-четири дни, когато може би на десетина мили на юг от Пуерто Рико, накрая забелязаха една вероятна находка. Това беше един малък двумачтов галеон с много високо издигната кърма, носещ не повече от дузина оръдия и очевидно испански, съдейки и от изрисуваната „Дева Мария на мъчениците“ върху платното на грот мачтата си. „Арабела“ се завъртя на един-два градуса в посока към вятъра, издигна флага на Великобритания и влизайки в обсег, изстреля един оръдеен изстрел напреко пред испанския бушприт като сигнал за спиране.

Като се има предвид тежкото въоръжение на предполагаемия англичанин и превъзхождащата му плавателна мощ, не бе изненадващо, че галеона трябваше да се подчини незабавно на тази покана. Но със сигурност беше изненадващо противоречие от украсеното платно на грот мачтата си, че едновременно с издигането му от вятъра кръстът на Свети Георги се счупи от мястото си на главната платформа. След това те спуснаха лодка и я изпратиха бързо на около четвърт миля по нежно надиплената сапфирена повърхност на морето към „Арабела“.

От тази лодка нисък и набит мъж с червена коса и лице, прилично облечен в цвят като зелена бутилка, се изкачи по бордовата стълба на кораба на Блъд. С целеустременост във всяко свое действие, той пристъпи напред на късите си и здрави крака към капитан Блъд, който в черно-сребристото си величие чакаше да го посрещне на главната палуба на кораба. Блъд беше подкрепян също и от едва ли не по-малко великолепния Ибервил, гигантът Волферстон, който беше загубил окото си при битката на Седжмур и се хвалеше, че с останалото може да вижда два пъти повече от всеки обикновен човек, и Джеръми Пит, навигаторът и кормчията на „Арабела“, от чиито интересни хроники сме извлекли този разказ за случилото се.

Пит обобщава този новодошъл в едно изречение. „Никога през целия си живот не бях виждал по-разгорещен човек от този.“ В погледа на малките му очи под обраслите му песъчливи вежди, които сканираха обстановката наоколо: палубата, която беше изчистена като маса за хранене, блестящия месинг на перилата и на въртящия се румпел на реята, подредената редица от мускети в стойките им около гротмачтата. Всичко това може би го беше накарало да предположи, че се намира на борда на кораб от кралския флот. Най-накрая търсещите му лешникови очи направиха втори и по-щателен оглед на очакващата го група.

— Казвам се Уокър — обяви той със суров вид и акцент, който подчертаваше северния му произход. — Капитан Уокър. И ще се радвам да разбера кой, по дяволите, може да сте вие, че сте толкова недодялани в стрелбата си. Ако сте искали да стреляте по мачтите ми, защото те са украсени с гербовете на Папството и предполагайки, че аз съм също испанец, вярвайте ми, тогава вие сте точно хората, които търся.

Блъд имаше намръщен вид.

— Ако вие сте капитанът на този кораб, ще се радвам много да науча как точно е станало това.

— Да, да. Ще научите, за Бога! Това е една дълга и грозна история, капитане.

Блъд разбра намека му.

— Елате долу, — каза той, — и ни я разкажете.

Намираха се в голямата каюта на „Арабела“, с резбованите и позлатени шкафове, завесите от зелена дамаска, скъпите чинии, книги и картини и останалото си луксозно обзавеждане, за което грубият дребен моряк от Северните провинции дори и не бе мечтал, че може да съществува под корабната палуба и там той разказа историята си. Беше разказана на четиримата, които бяха приели този странен посетител, и след като Блъд представи себе си и своите сътрудници, като по този начин за момент намали част от разпалеността на дребния капитан. Но той възстанови цялата си разгорещеност и гняв, когато седнаха около масата, на която негърът прислужник беше сложил канарско вино, Нантско бренди и кана бъмбо^[2], и то го разпали още повече докато разказваше какво беше претърпял.

Той бил отплавал, им разказа, от Плимут шест месеца по-рано, насочен първоначално към бреговете на Гвинея, където бе взел на борда си триста здрави и млади негри, купени с мъниста, ножове и брадви от един африкански вожд, с когото вече бе правил няколко подобни сделки. С този си ценен товар под люковете той си проправял път към Ямайка, където го очаквал сигурен пазар, когато в края на септември, някъде край Бахамските острови, бил застигнат от ранна буря, предвестник на наближаващия сезон на ураганите.

— С Божията милост успяхме да я преодолеем. Но бяхме толкова съсипани и безпомощни, че трябваше да изхвърля всичките си оръдия зад борда. Заради претоварването ни се беше образувал пробив, който ни караше да изпомпваме водата като обезумели за живота си, повечето от горната част на кораба ми бе изчезнала, а главната ми мачта беше в такова състояние, че не можех да я поправя даже и с нощната смяна. Трябваше да бягам до най-близкото пристанище за поправки, а най-близкото пристанище се оказа Хавана.

Когато в пристанището alcalde^[3] се качи на борда и видя лично състоянието, в което се намирах и че така или иначе, без оръдията си бях като с избити зъби, както може да се каже, той ме остави да вляза в убежището на лагуната и там, без да се интересува повече от нищо друго, се заехме да уточним ремонта. За да заплатя за това, от което се нуждаехме, предложих да разменя с alcalde някои от черните, които носех.

— Така се случи, както научих по-късно, че мините там били пометени от някакъв вид чума — едра шарка, жълта треска или нещо от сорта — и се нуждаеха от много роби, за да работят в тях. Alcalde щеше да изкупи цялата ми партида, — каза той, ако аз му ги продам. Като видях какво бе станало с мен, бях достатъчно доволен, че облекчих кораба, като се отървах от целия си товар, и гледах на нуждите на alcalde като на върховна милост, за да ме измъкне от всичките ми трудности. Но това не беше краят на неочакваните ми нещастия, както предполагах. Вместо злато, кмета ми предложи да приема плащането в нещавени кожи, които, както може би знаете, са основният продукт на остров Куба. Нищо не можеше да ме устрои по-добре, защото знаех, че можех да продам кожите в Англия на три пъти по-висока от покупната им цена, а може би и малко повече. И така, че той ми даде разписка за кожите, които се съгласихме да вземем на борда веднага щом сме готови да отплаваме.

Съсредоточих се в ремонта, като пресмятах натрупаното си състояние и гледах на това пътуване, което по едно време изглеждаше така, сякаш трябва да завърши с корабокрушение, а сега щеше да се окаже най-доходното, което някога бях предприемал.

Но аз си правих сметката без испанската подлост. Защото когато най-после трябваше да излезем в открито море отново и аз изпратих съобщение до alcalde, че сме готови да натоварим кожите вписани във фактурата му, помощникът, когото бях изпратил на брега, се върна с отвратителното съобщение, че генерал-капитана — както наричат губернатора в Куба — няма да разреши продажбата, тъй като е против закона чужденец да търгува в испанско селище, и alcalde ни посъветва да излезем в морето веднага, докато генерал-капитанът все още възнамеряваше да го позволи. Може би ще отгатнете чувствата ми. Том Уокър, мога да ви кажа, не е човекът, който да позволи да бъде нагло ограбван от когото и да било, независимо дали е джебчия или генерал-капитан. Така, че сам слязох на брега. Не при alcalde. О, не отидох направо при самия генерал-капитан, висок и внушителен кастилски гранд, с име, дълго колкото цялата ми ръка. Накратко, те го наричат Дон Руис Перера де Валдоро и Пеняскон, не по-кратко от това, и той също е граф на Маркос. Гранд^[4] от най-великите.

Ударих на масата квитанцията си пред него и му казах направо как крадливият alcalde се е разплатил с мен, сигурен в безизходицата си, че справедливостта ще бъде възстановена веднага. Но от начина, по който той сви рамене и се усмихна, го оцених веднага като злодей, преди още да проговори.

— Вярвам, че са ви обяснили закона, — каза той, като изви краставите си устни. — И правилно са ви казали. С указ на Негово Католическо Величество ни е забранено да купуваме или продаваме на чужд търговец. Кожите няма да ви бъдат изплатени.

За мен беше ужасно разочарование, като мислех за печалбата, на която разчитах. Но задържах яда си в себе си.

— Така да бъде, казвам аз, — въпреки че това ми идва много нанагорнище и за закона може би е трябвало да сте помислили, преди да ми дадат тази фалшива разписка. Както и да е, ето я и можете да си я получите обратно в замяна на моите триста негри.

При тези думи той се намръщи и се опитваше да ме изгледа с пренебрежение, като през това време въртеше мустаците си.

— Бог да ми даде търпение към теб! — каза той. — Тази сделка също е била незаконна. Нямали сте право да търгувате с робите си тук.

— Размених ги по молба на alcalde, Ваше Превъзходителство — напомних му аз.

— Приятелю — казва той, — ако е трябвало да извършиш убийство по нечия молба, това щеше ли да ти извини престъплението?

— Не аз съм нарушил закона, казвам аз, — а този, който купи робите от мен.

— И двамата сте виновни. Следователно нито един от вас няма да спечели. Робите са конфискувани в полза на държавата.

Сега ви казвам, господа, че не се притеснявах да претърпя загубата на законната си печалба от кожите. Но да бъда съблечен гол, така да се каже, от онзи дяволски манипулативен испански джентълмен, ограбен от товара си от чернокожи, стойността на която се бях пазарил на осемдесет хиляди реала — о, да изгние душата ми! Това ми дойде в повече, нито пък можех и да го преглътна. Гневът ми надделя над мен и аз се надигнах и се нахвърлих в силния си гняв срещу онзи добър кастилски благородник — дон Руис Перера де Валдоро и Пеняскон — викам срамота за такова беззаконие и изисках поне да ми плати в злато цената на моите роби. Тежкарът злодей обаче, ми позволи да се навикам хубаво, след което отново ми показа зъбите си в поредната си злобна и дяволска усмивка.

— Приятелю мой, — ми казва той, — нямате причина да правите това, нито причина да се оплаквате. Защото, глупако еретик, позволете ми да ви кажа, тъй като правя много по-малко от строгото си задължение, което би било да конфискувам вашия кораб, екипажа и вас самия и да ви изпратя в Кадис или Севиля и там да прочистя ересите, с който вашият род мърси света.

Капитан Уокър спря там, за да се овладее малко от страстта, в която го бяха потопили спомените му. Той избърса челото си и отпи от бумбото, преди да продължи.

— Аз не съм страхливец, но смелостта ми се изпари от мен като пот при тези думи. По-добре да бъда ограбен, казвам си, отколкото да бъда хвърлен в огъня на кладата като последен глупак. Така, че се сбогувах с Негово Превъзходителство, преди чувството му за дълг да надделее над това, което той наричаше състрадание — в проклетата му мръсна душа!

Той отново направи пауза и след това продължи.

— Може би мислите, че това бе краят на проблемите ми. Но почакайте малко, защото това не беше и най-лошото.

Връщам се на борда бързо-бързо, както може би предполагате. Потегляме веднага и излизаме в морето без никаква намеса от крепостта. Но не бяхме изминали и повече от четири или пет мили в морето, когато по петите ни идва галеон от Бреговата охрана и открива огън по нас веднага щом влезе в обсега ни. Вярвам, че той бе получил заповедите си от генерал-капитана да ни потопи. И защо? Защото приказките му за Светата Църква и огъня на вярата са били само едно безсмислено бръщолевене. Последното нещо, което този крадец би пожелал, бе да открият в Испания начините, по които той забогатява в Новия Свят.

— Както и да е, там беше Бреговата охрана, изсипвайки снаряди по нас толкова бързо и здраво, колкото лошата испанска стрелба можеше да им го позволи. Обезоръжени, каквито си бяхме ние, това си беше доста лесно, като да стреляте по горски бекас. Или поне така си мислеха те. Но след като знаех каква ни беше прогнозата, аз се възползвах от единствения ни останал шанс. Завъртях силно кормилото и тръгнах право към тях. Няма съмнение, но тези мръсници разчитаха да ни разстрелят на парчета, преди изобщо да успеем да ги достигнем, и, вярно че, почти го направиха. Потъвахме бързо, течахме като гевгир и палубите ни бяха вече наводнени, когато най-накрая се блъснахме в тях. Но по Божията милост към еретиците, онова, което беше останало от бедния ми кораб, успя да се забие в дървото на ония от Бреговата охрана и също така и с нашите куки, когато се качихме на борда им. След това настана един кървав ад по палубите, защото всички бяхме обезумели от ярост към тези хладнокръвни убийци. От носа до кърмата ги пометохме с хладното си оръжие. Имах петима убити и около десетина ранени, но единствените испанци, останали живи, бяха тези, които прескочиха през борда, за да се удавят.

Търговецът на роби отново замълча и разгневеното му око хвърли предизвикателен поглед към публиката си.

— Това е всичко, мисля. Запазихме галеона, разбира се, собственият ми кораб беше потопен и това ще обясни гербовете на Папството на нашето главно платно. Знаех си аз, че скоро ще ни създадат проблеми. И все пак, когато, както предполагах, вие стреляхте напряко на бушприта ми, ми хрумна, че може би съм срещнал приятел.