Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (3)

2

Новината за пленяването на испанския Флагмански кораб от капитан Блъд в Сан Доминго, беше толкова невероятна по същество, че се смяташе за направо невъзможна, вече бе достигнала и до Пуерто Рико, следователно бялото и златното великолепие и подчертаните испански линии на „Мария Глориоса“ трябваше да бъдат достатъчни като акредитиви в самото му начало. Блъд се бе обслужил от обширния гардероб на Маркиз Риконете и пристигна облечен в костюм от виолетова тафта, с копринени чорапи с цвят на люляк и връзки от най-фин кордован в същия цвят, които завършваха със сребърни топчета. Широка черна шапка с увиснало перо в цвят бордо, покриваше черната му перука и засенчваше обруленото му височайше лице.

Висок, енергично изправен и сдържан, с високо вдигната глава и излъчващ авторитет във всяка една извивка на тялото си, той се изправи, облегнат на високия си златен бастун, пред генерал-капитана на Пуерто Рико, дон Себастиан Мендес, и се изрази на онзи перфектен кастилски, придобит с толкова страдание на душата и тялото си. Някои испанци, правейки буквален превод на името му, го наричаха Дон Педро Сангре, други го наричаха Ел Диабло Енкарнадо. Хумористично смесвайки двата израза, той нахално се обяви за дон Педро Енкарнадо, заместник на адмирала на Презокеанския флот, Маркиз Риконете, който не би могъл да слезе лично на брега, защото бил прикован към леглото си на борда от пристъп на подагра. От един холандски кораб, закотвен край Сент Кроа, Негово Превъзходителство адмиралът чул за нападението на подлите пирати срещу двата испански кораба от Картахена, които бяха потърсили подслон тук, в Сан Хуан. Той беше видял вече тези кораби в пристанището, но маркизът искаше да получи по-точна информация по въпроса.

Дон Себастиан реагира с бурен ентусиазъм. Той беше едър и болнав мъж, отпуснат и жълт, с малки черни мустачки, покриващи устните му дебели досущ като на африканец, под тях се разкриваше също така и двойна брадичка, посиняла вече от бръснача. Неговото посрещане на фалшивия дон Педро беше отбелязано с цяла церемония дължима на заместника на представителя на Католическия крал, а след това също така и от сърдечността на един кастилски джентълмен към друг, той го представи и на своята изящна, плаха, и все още млада съпруга, след което го заведе на вечеря, която беше разположена в хладен, бял двор под зелената сянка на пергола от лози и сервирана от облечени в ливреи негри роби ръководени от строго официален испански майордом.

На масата повдигнатото настроение, предизвикано у дон Себастиан от въпросите на неговия посетител, се запази.

— Това беше напълно вярно, por Dios!^[1] че корабите пренасящи съкровищата бяха атакувани от пирати, същите подли hijos de pula^[2], които напоследък бяха превърнали Картахена в подобие на Ада.

И той се впусна в отвратителни подробности, които генерал-капитанът изрази, без да се съобразява с чувствата на доня Леокадия, която потръпваше от тях и се кръстеше вече неколкократно, докато траеше разказа на неговата ужасна история.

Ако капитан Блъд беше шокиран да научи, че подобни неща се приписват на него и неговите последователи, той не противоречи на това поради интереса, предизвикан у него от информацията, че на борда на тези кораби има кюлчета на стойност един милион и шестстотин хиляди реала, да не говорим за червения пипер и подправките оценявани на почти същата сума.

— Каква плячка би било това за тези въплътени дяволи и каква милост от Господа беше, че корабите успяха не само да се измъкнат от Картахена, но и да избягат от последвалото преследване!

— Капитан Блъд? — каза посетителят. — Тогава сигурно ли е, че това е негово дело?

— Без съмнение. Кой друг плаващ в днешни времена, би се осмелил на такова голямо нещо? Само да ми падне в ръцете, и небето да ми е свидетел, ще одера кожата от костите му, за да си направя от нея чифт панталони.

— Себастиан, любов моя! — възрази разтреперано доня Леокадия. — Но това е ужасяващо!

— Нека само да го пипна с ръце — яростно повтори дон Себастиан.

Капитан Блъд се усмихна любезно.

— Може и това да стане. Той може даже и да е по-близо до вас, отколкото предполагате.

— Моля се на Господа да е така. — И генерал-капитанът завъртя абсурдно изглеждащия си мустак.

След вечеря посетителят се оттегли церемониално, за съжаление, но по необходимост, тъй като трябваше да докладва на своя адмирал. Но на следващия ден той се върна отново и когато лодката, която го докара на брега, се завърна при флагманския кораб в бяло и златно, големият галеон беше наблюдаван от безделниците на пристана да вдига котва и да издига платната си. Поведен от освежаващия бриз, който надигаше искрящи вълни върху огрените от слънцето виолетови води, той се придвижи величествено на изток покрай полуострова, върху който беше построен Сан Хуан.

От предния ден капитан Блъд се беше отдал на писане и сандъчето съдържащо пособия за кореспонденция на адмирала беше задоволило напълно нуждите му: печатът на адмирала и листовете от пергамент, увенчани с герба на Испания. Оттук той изготви един внушителен документ, който той сега представи на дон Себастиан. Придружаваше го също и едно правдоподобно обяснения.

— Вашето уверение, че капитан Блъд е в тези води, е убедило адмирала да го издири. В отсъствието на Негово Превъзходителство той ми заповядва, както забелязвате, да остана тук.

Генерал-капитанът се взираше в пергамента с големия печат от червен восък, носещ герба на маркиз Риконете. Той нареждаше на дон Себастиан да прехвърли на дон Педро Енкарнадо командването на военното укрепление на Сан Хуан де Пуерто Рико, крепостта Санто Антонио и нейния гарнизон. Това обаче не беше заповед, която дон Себастиан можеше да приеме с хладнокръвие. Той се намръщи и изду дебелите си устни.

— Изобщо нищо не разбирам от това. Полковник Варгас, който командва форта по мои заповеди, е компетентен и опитен офицер. Освен това — настръхна той, — останах с впечатлението, че аз съм генерал-капитанът на Пуерто Рико и че аз трябва да назначавам офицерите си.

Никоя дума или жест не е била по-смирено изказана от тази на капитан Блъд.

— На ваше място, дон Себастиан, трябва да призная — о, но това между нас да си остане — че аз сега се чувствам точно като вас. Но… Какво може да се направи? Необходимо е да имате малко търпение. Адмиралът е развълнуван от прекомерната си загриженост за безопасността на корабите.

— Тяхната безопасност в Сан Хуан не е ли моя работа? Не съм ли аз представител на краля в Пуерто Рико? Нека адмиралът командва както си иска в океана, но тук на сушата…

Учтивият тон на капитан Блъд го прекъсна, сложил фамилиарно ръка на рамото му.

— Скъпи мой дон Себастиан! — Той понижи гласа си и додаде с поверителен тон. — Знаете как е с тези кралски любимци.

— Кралски… — Дон Себастиан се задави раздразнено от внезапните си опасения. — Никога не съм чувал, че Маркиз Риконете е кралски любимец.

— Питомник за Негово Величество. Това, разбира се, между нас да си остане. Оттук идва и неговата дързост. Не трябва да ви обвинявам, че поддържате мнението, че той злоупотребява с привързаността на краля към него. Знаете как кралската милост замайва главата на човека. — Той замълча и въздъхна. — Огорчавам се, че аз съм инструментът на това посегателство над вашата провинция. Но аз съм също така безпомощен както също и вие, приятелю.

Така подведен да си въобразява, че е стъпил върху опасна почва, дон Себастиан потисна гнева си, породен от това унижение към кабинета му, и философски се примири, както капитан Блъд го съветваше да постъпи, да се утеши с мисълта, че намесата на адмирала има поне предимството за освобождаването му от всякаква отговорност за това, което можеше да последва.

* * *

След този факт и също така през последвалите няколко дена след това, Питър Блъд прояви такт, който улесни нещата не само за генерал-капитана, но и за Полковник Варгас, който първоначално беше склонен към словесно насилие по повод отстраняването му. Това усмири полковника, поне отчасти, да открие, че новият комендант не показва никаква склонност да се намесва, в която и да е от взетите от него военни мерки. Даже още повече, след като направи щателна инспекция на крепостта, нейното въоръжение, гарнизон и муниции, той горещо похвали всичко, което видя, и великодушно призна, че не би знаел как би могло да се подобри разпореждането, което бе направил полковника.

Това се случи през първия петък на юни, когато фалшивият Дон Педро пристигна на брега, за да поеме командването. През последвалата неделна сутрин в двора, където бе кабинетът на генерал-капитана, задъхан млад офицер се смъкна от седлото на изнурен, изтощен и едва държащ се на краката си кон. На дон Себастиан, който беше на закуска със своята дама и временния си комендант, този пратеник донесе тревожната новина, че силно въоръжен кораб, който не плаваше под никакъв флаг и явно беше пиратски, заплашвал Сан Патрико, отстоящ на петдесет мили разстояние от тях. Беше започнала бомбардировка на селището, засега без щети, защото той не посмял да влезе в обсега на огъня, поддържан от оръдията на пристанищната крепост. За съжаление, обаче, фортът имал голям недостиг на боеприпаси и след като те се бяха изчерпали, нямало адекватна подкрепа на хората си да удържат евентуален десант. Учудването на дон Себастиан беше толкова голямо, че надмина даже и тревогата му.

— В името на дявола, какво биха търсели пиратите в Сан Патрико? Там няма нищо друго, освен захарна тръстика и царевица.

— Мисля, че разбирам — каза капитан Блъд. — Сан Патрико е задната врата към Сан Хуан и към корабите пренасящи скъпоценностите.

— Задната врата?

— Не виждате ли? Тъй като тези пирати не смеят да предприемат фронтална атака срещу вашия тежковъоръжен форт на Санто Антонио тук, те се надяват да преминат по суша пътя от Сан Патрико и да ви нападнат в гръб.

Генерал-капитанът беше дълбоко впечатлен от тази бърза проява на военна проницателност.

— Кълна се във всички светии, вярвам, че вие отгатнахте намеренията им. — Той се надигна, като обяви, че веднага ще се разпореди, освободи офицера, за да си почине и освежи, и изпрати пратеник да доведе Полковник Варгас от форта.

Разхождайки се нагоре-надолу из дългата стая, която бе под закрилата на хладната сянка на ламелните щори, той благодари на своя светец покровител, центуриона мъченик, че Санто Антонио беше изобилно снабден с боеприпаси, благодарение на своята прозорливост и можеше да запаси с барут и оръдия, от който Сан Патрико без съмнение се нуждаеше в момента, за да държи тези дяволски пирати на разстояние. Плахият поглед на доня Леокадия го съпровождаше из стаята, но след това се извърна към новия комендант, когато хладният му и спокоен глас нахлу в паузата, когато генерал-капитана си пое дъх.

— С ваше позволение, сър, сега би било грешка да вземаме муниции от Санто Антонио. Може да ни потрябва всичко, което имаме в момента тук. Възможни са няколко варианта. Тези пирати може да променят плановете си, след като установят, че дебаркирането в Сан Патрико не е толкова лесно, отколкото са предполагали. Или… — и сега той каза това, което знаеше, че е напълно вярно, тъй като съответстваше на неговите заповеди. — Или атаката срещу Сан Патрико може да не е нищо повече от мнимо нападение, с цел да ви раздвои и отслаби силите.

Дон Себастиан се опули безизразно, прокарвайки украсена със скъпоценни камъни ръка по масивната си синя челюст.

— Това е напълно възможно.

— Да, Господ да ми е на помощ! — И сега благодарен за присъствието на този спокоен и проницателен комендант, чието идване първоначално го беше обидило, той се отдаде изцяло на находчивостта и проницателността му.

Дон Педро беше поканен да поеме командването.

— Имам забележка към боеприпасите на борда на корабите пренасящи съкровищата. Те са значителни. Предостатъчни за нуждите на Сан Патрико и безполезни в момента за самите кораби. Ще вземем не само барута и куршумите им, но и оръдията им и веднага ще ги изпратим в Сан Патрико.

— Ще обезвредите корабите с пренасящи златото? — Дон Себастиан се втренчи тревожно.

— Не ни е необходимо да ги държим въоръжени, докато са в пристанището тук? Тук е крепостта, която ще защитава входа му, ако се наложи защита. Спешният случай в момента е в Сан Патрико. Той стана по-категоричен. — Ще бъдете ли достатъчно добри, за да набавите необходимите мулета и волове за транспортирането им?

— Що се отнася до мъжете, има двеста и тридесет в Санто Антонио и сто и двадесет на борда на корабите.

— Каква е числеността им в Сан Патрико?

— Между четиридесет и петдесет.

— Бог да ни е на помощ! Ако тези пирати наистина възнамеряват да дебаркират там, от това следва, че те трябва да са около четиристотин или петстотин души. За да им се противопостави, Сан Патрико ще се нуждае от всеки свободен човек. Ще трябва да изпратя там Полковник Варгас със сто и петдесет души от Санто Антонио и още сто души от корабите.

— И да оставим Сан Хуан беззащитен? — В ужаса си Дон Себастиан не можа да не добави: — Вие луд ли сте?

Изражението на капитан Блъд беше като на човек, чиито познания от придобития му опит го изпълват без всякакво съмнение по въпроса.

— Мисля, че не. Имаме на разположение крепостта със сто оръдия, половината от които са с голям калибър. Сто души ще са напълно достатъчни, за да ги обслужват. И за да не предположите, че ви излагам на опасност, която не съм готов да споделя, самият аз ще остана тук, за да ги командвам.

Когато Варгас пристигна, той беше също толкова ужасен, колкото и дон Себастиан от това намаляване на защитата на Сан Хуан. В разгара на аргументите си срещу това той стана почти неучтив. Той вирна носа си към заместник-адмирала и заговори за изкуството на войната сякаш е по-вещо от него лице, на което всичко му е добре известно. Новия комендант обаче хладнокръвно го извади от това му високомерие.

— Ако ми кажете, че можем да се опитаме да устоим на десанта в Сан Патрико с по-малко от триста души, ще разбера, че би трябвало още да усвоявате тънкостите на вашата професия. Както и да е — добави той, като стана, за да отбележи края на дискусията, — имам честта аз да командвам тук и цялата отговорност ще е моя. Ще се радвам, ако изпълните моите заповеди в най-бърз срок.

Полковник Варгас се поклони сковано, прехапа устни, а генерал-капитанът се оттегли разгневен, благодарение на Небесата, и факта, че държеше заповед от адмирала на Презокеанския флот, който трябваше да го освободи от всякаква вина, от каквито и последствия да доведе тази необмислена постъпка.

Докато камбаните на катедралата призоваваха вярващите за Велика литургия и въпреки приближаващата знойна жега на следобеда, въпросът не допускаше никакво забавяне и полковник Варгас изведе хората си от Сан Хуан. Начело на колоната и следван от дълга процесия от мулета, натоварени с муниции, и волски впрягове, теглещи оръдията, полковникът пое по пътя през леко вълнообразните равнини към Сан Патрико, на петдесет мили разстояние от тях.