Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (24)

5

Но в лодката си, докато се връщаше към брега с alcalde, генерал-капитанът си призна факта, че не освобождението на Кардинал-архиепископа го е стимулирало толкова много, колкото желанието му да смаже този нагъл пират, който успя да го победи в собствената му игра.

— Глупака ще си получи златото, за да го застигне унищожението.

Alcalde мрачно поклати глава.

— Това е ужасна цена за изплащане. Боже опази живота ми! Сто хиляди дуката!

— Няма как. — И Дон Руис прибави, че смята за евтино унищожението на човека, който го е довел до такова унижение и че той, генерал-капитанът на Хавана, господарят на живота и смъртта в тази част на света, го бяха направили да изглежда не повече от ученик, който е изправен, за да бъде набит. — Нито пък е и чак толкова прекомерно. Адмиралът на Презокеанския флот бе готов да заплати петдесет хиляди за главата на капитан Блъд. Но аз ще удвоя тази цена — за сметка на Кралската Хазна.

— Но това, което маркиз Риконете плаща, няма да бъде загубено. Докато това тук ще бъде потопено заедно с този негодник.

— Но може би не безвъзвратно загубено. Зависи къде ще го потопим. Там, където е закотвен сега, няма повече от четири фатома и всичко е плитко от тази страна до брега. Но това няма значение. Това, което има значение, е да измъкнем Кардинал-архиепископа от този кораб, за да сложим край на неговия проклет имунитет.

— Толкова ли си сигурен, че тогава всичко това ще свърши? Този хитър дявол ще изисква обещания и клетви.

Дон Руис се засмя свирепо с почервенелите си устни.

— И той ще ги има. Всички обещания и всички клетви, които той иска. Клетва, дадена принудително, никога не е била смятана за обвързваща за никого.

Но мрачността на alcalde не беше облекчена.

— Това обаче няма да е мнението на Негово Високопреосвещенство.

— На Негово Високопреосвещенство?

— Можеш ли да се съмняваш, че този проклет пират няма да поиска и залог от него — залог за безопасността за себе си? Видяхте вече що за човек е този кардинал: тесногръден, вярващ фанатик, роб на всяка буква от договора. Лошо нещо е да се поставят свещеници като съдии. Толкова са неподходящи за съда. В тях няма човечност, нито размах на действието. Това, което този архиепископ се закълне, това и ще направи, независимо къде и как клетвата му може да е била искана.

За момент смайването още повече помрачи душата на генерал-капитана. След като размисли малко обаче, злонамерения му ум вече бе намерил начин на действие. Той отново се засмя.

— Благодаря ви, дон Йеронимо, за това предупреждение. Все още не съм се заклел, нито пък ще са онези, на които ще разчитам и които ще получат незабавните ми заповеди.

Обратно в двореца си, преди да се заеме с въпроса за откупа на кардинала, той извика един от офицерите си.

— Кардиналът архиепископа на Нова Испания ще слезе тази вечер в Хавана, обяви той. — За да му направя чест и за да може градът да бъде уведомен за това щастливо събитие, ще поискам да се стреля за поздрав от оръдието на залива. Ще вземеш стрелец и ще се разположиш там. В момента, в който Негово Преосвещенство стъпи на сушата, вие ще заповядате фитила на оръдието да бъде запален.

След това той освободи офицера и извика друг на негово място.

— Веднага ще вземеш кон и ще яздиш до Ел Фуерте, после до Моро и Пунтал. От мое име ще заповядате на коменданта на всяка от тези крепости да насочи оръдията си към онзи червен кораб, закотвен там, плаващ под английски флаг. След това те трябва да изчакат сигнала, който ще бъде изстрелът на оръдието от залива, когато Кардинал-архиепископа на Нова Испания слезе на брега. Веднага щом го чуят, но не и преди това, те трябва да открият огън по този пиратски кораб и да го потопят. Да няма никаква грешка.

След уверението на офицера, че всичко е напълно ясно, Дон Руис го освободи да изпълни тези му заповеди и след това насочи вниманието си към влизането в Кралската хазна за златото, което трябваше да освободи кардинала от принудителното му задържане.

Толкова експедитивно се зае той с този въпрос, че отново беше доплавал до „Арабела“ при първата ранна вахта и от лодката му четири масивни сандъка бяха издигнати на палубата на пиратския кораб.

С него, беше и alcalde, който отново го придружаваше вярно, и те бяха въодушевени да забележат, докато се приближаваха, че Кардинал-архиепископа вече се разхождаше по палубата на кърмата. Облечен в мантията си и с червена шапка, а свещения му жезъл, носен пред него от гологлавия Фра Доминго, а другите доминиканци скромно с нахлупени качули се бяха наредили зад него, беше ясно, че Негово Преосвещенство вече бе готов и чакаше, за да слезе на брега. Това, както и мярката за свобода, като присъствието му на палубата обяви, че вече му бе предоставена, най-накрая това увери Дон Руис, че след като откупът бъде платен, ще дойде и край на светотатството от задържането на Негово Високопреосвещенство и че никакви допълнителни пречки няма да забавят заминаването му от онзи проклет кораб. С премахването на това закрилящо го осветено присъствие, имунитетът на „Арабела“ ще свърши и оръдията на крепостите на Хавана щяха да имат леката задача да го направят на трески.

Ликуващ с тази мисъл в главата си, Дон Руиз не можа да се въздържи да не заговори Блъд, който го посрещна начело на главната стълба, с тон, подходящ на кралски представител към пират.

— Maldito ladrón^[1], ето го и златото ти, цената за светотатство, заради което ще гориш в Ада цяла вечност. Провери го и да тръгваме.

Капитан Блъд с нищо не показа, че е чак толкова трогнат от тази обидна реч. Той се наведе до масивните сандъци, отключи всеки последователно и хвърли небрежен, но преценяващ поглед към блестящото им съдържание. След това направи знак на капитана си да излезе напред.

— Джери, ето го златото. Виж да бъде прибрано. — И почти презрително той добави: — Да приемем, че е точно отброено.

След това той се обърна към кърмата и към алената фигура там облегнала се на парапета и повиши глас.

— Милорд Кардинал, откупът е получен и лодката на генерал-капитана ви чака да ви отведе на брега. Трябва само да ми дадете думата си, че ще ми бъде позволено да си тръгна от тук без проблеми, пречки или евентуално преследване.

Под малките му черни мустачки устните на генерал-капитана се извиха в лека усмивка. Лукавостта на човека се проявява в израза, така пресметнат да отклони подозрението, в който той избра да даде израз на отровата си.

— Можеш да си тръгнеш сега без проблеми или пречки, мошеник такъв. Но ако някога се срещнем отново по моретата, както може би ще стане…

Там той не довърши изречението си. Но капитан Блъд го завърши вместо него.

— Вероятно ще имам удоволствието да ви обеся на тази мачта като заклетия и опозорен крадец, какъвто сте, вие, джентълмена от Испания.

Начело на процесията минаващият кардинал се спря, за да го укори за тези му думи.

— Капитан Блъд, тази заплаха е толкова невеликодушна, колкото се надявам, че нейните условия и са неверни.

Дон Руис затаи дъх, ужасен, по-ядосан дори от порицанието, отколкото от обидните думи на заплахата, която го беше провокирала.

— Надявате се! — извика той. — Ваше Високопреосвещенство се надява!

— Чакайте! — Кардиналът бавно слизаше по стъпалата на стълбата и монасите му го последваха, като застана до основата й, истинско въплъщение на безграничната сила и величие на Църквата.

— Казах, че се надявам обвинението да е невярно и това предполага съмнение, което ви е обидило. За това съмнение, Дон Руис се надявам скоро да поискам извинението ви. Но първо, от последния път, когато бяхте тук, нещо ме обезпокои, което трябва да ви помоля да ми разясните.

— На брега, ваше Високопреосвещенство ще ме намери напълно готов да отговоря на всеки ваш въпрос. — И Дон Руис се отдалечи, за да застане начело на стълбата, по която кардиналът трябваше да слезе. Капитан Блъд в същия момент, с шапка в ръка, мина от другата му страна и зае мястото си там, както изчакваше любезно отпътуването на заминаващия си гост.

Но архиепископа не помръдна от мястото, където стоеше.

— Дон Руис, има един въпрос, на който трябва да ми се отговори, преди да се съглася да сляза в провинцията, която управлявате. — И толкова строг и властен беше неговият вид, че Дон Руис, при чието кимване населението трепереше, сега стоеше ужасен пред него, в очакване.

Погледът на кардинала премина от него към помощника дон Йеронимо и на него той зададе решаващият си въпрос.

— Сеньор alcalde, обмислете добре отговора си към мен, за вашата дейност и може би дори още повече ще зависи и от вашата точност. Какво беше направено със стоките — собственост на онзи английски моряк — които генерал-капитанът ви нареди да конфискувате?

Неспокойните очи на дон Йеронимо гледаха навсякъде другаде, но не и в питащия. Уплашен, той не посмя да бъде нищо друго, освен бърз и правдив в отговора си.

— Отново бяха продадени, Ваше Високопреосвещенство.

— А златото, което те донесоха? Какво стана с него?

— Доставих го на Негово Превъзходителство генерал-капитана. Около дванадесет хиляди дуката.

В последвалата приглушена пауза Дон Руис понесе изпитателния поглед на тези строги и тъжни очи, с високо вдигната глава и презрително, предизвикателно извиване на устните си. Но следващият въпрос на архиепископа изтри и последната следа от тази арогантност от лицето му.

— И от това следва, че генерал-капитанът на Хавана е и също ковчежник на краля?

— Не е така, разбира се, Ваше Високопреосвещенство — каза насила дон Руис.

— Тогава, сър, вие на свой ред предадохте ли на съкровищницата това злато, получено за стоки, които сте конфискували в името на краля, вашия господар?

Той не смееше да се колебае, когато проверката на думите му щеше да последва много скоро. Тонът му обаче беше мрачен, от негодувание на такъв въпрос.

— Още не, Ваше Високопреосвещенство. Но…

— Още не! — Кардиналът не му позволи да продължи повече и в този внимателен и пресекващ глас се долови оттенък на гръмотевица. — Още не? И това е вече цял месец от тези събития. Получих вече отговор на въпроса си, сър. За съжаление, не съм ви ощетил със съмнението си, че като офицер на Короната, който тълкува законите с такива софизми като тези, които ми наприказвахте тази сутрин, не може да остане честен.

— Ваше Високо преосвещенство!

Това беше вик на гняв. Във възбудата си, с бледо лице, той направи крачка напред. Подобни думи, където и другаде да му бяха казани, щяха само да предизвикат гнева му. Но да бъде увещаван и обиждан от този свещеник публично, да бъде държан за присмеха и подигравките на тези груби пирати, беше нещо извън издръжливостта на всеки кастилски джентълмен. В яростта си той търсеше думи, с които да отговори на унижението, които да бъдат подходящи, когато, сякаш отгатвайки мислите му, архиепископа изстреля презрителния си протест, който потуши гнева му и го превърна в страх.

— Мълчи, човече! Ще повишаваш гласа си към нас ли? Със средства като тези вие без съмнение се обогатявате със злато, но сте още по-богати на безчестие. А има и още. За да може този нещастен английски моряк тихомълком да преглътне кражбата, вие го заплашихте със съдебно преследване от Светата църква и огъня на Вярата. Дори един новопокръстен, и един нов християнин повече от всеки друг, трябва да знае, че да се позовава на Светата Църква за такива долни цели, означава да се постави в обсега на неговото справедливо негодувание.

Тази ужасна заплаха от устните на един някогашен Велик Инквизитор и условията, при които беше отправена, с намек за старо християнско презрение към новохристиянската кръв, бяха светкавичният удар, който превърна сърцето на генерал-капитана в пепел. Той стоеше ужасен и във въображението си, че вече се виждаше обезчестен, съсипан, изпратен у дома, за да бъде изправен пред auto-da-fé, лишен от всякакво достойнство, преди да бъде лишен също и от живота си.

— Господарю! — Това беше един жалък вой на един съкрушен човек. Той протегна ръце в молба. — Не видях…

— В това мога да повярвам. Occulus habent et non videbunt. Никой човек, който е видял, няма да се изложи на тази опасност.

Тогава нормалното му спокойствие отново се спусна върху него. Известно време той стоеше замислен и около него цареше почтителна тишина. После въздъхна и се приближи, за да хване поразения граф на Маркос за ръката. Той го отведе към бака, далеч от слуха на другите. Той говореше много нежно.

— Повярвай ми, сърцето ми кърви за теб, сине мой. Humanum est errare. Всички сме грешници. Практикувам милосърдие, там където мога, срещу собствената си нужда от милост. Затова и малкото, което мога да направя, за да ви помогна, ще го сторя. След като сляза на брега в Куба, докато вие сте неин генерал-капитан, трябва да открия, че моето ясно задължение като инквизитор на вярата е да предприема незабавни действия по този въпрос. И тези действия по необходимост ще бъдат пагубни за вас. За да избегна всичко това, сине мой, няма да сляза, докато ти заемаш поста си тук. Но това е най-доброто, което мога да направя за тебе. Може би дори като правя толкова много, аз самият довеждам нещата до софизъм. Но трябва да мисля не само за вас, но и за гордото кастилско име и за честта на самата Испания, която трябва да пострада в безчестието на един от своите администратори. В същото време ще видите, че не мога да допусна човек, който толкова грубо е злоупотребил с доверието на краля, да продължи да бъде на власт или престъплението му да остане напълно ненаказано.

Той направи пауза за момент, докато Дон Руиз стоеше отвратен с наведена глава, за да чуе изречението, което знаеше, че трябва да последва.

— Още този ден ще подадете оставката си като губернатор, под какъвто и да е претекст и ще вземете първия кораб за Испания. След това, докато не се върнете в Новия Свят или не поемете каквато и да е обществена длъжност у дома си, толкова дълго ще избягвам и аз официалното обявяване на престъплението ви. Повече от това не мога да направя. И Бог да ми прости, ако вече не правя и твърде много.

Ако присъдата беше сурова, то съкрушеният човек, който я слушаше, я чу почти с облекчение, тъй като не бе дръзнал и да очаква да се отърве толкова леко.

— Така да бъде, Ваше Високопреосвещенство — промълви той накрая с все така наведена глава. После вдигна очи, изпълнени с отчаяние и недоумение, за да срещне състрадателния поглед на кардинала. — Но ако Ваше Високопреосвещенство няма да слезе…?

— Не се тревожете за мен. Вече говорих с този капитан Блъд срещу евентуалните ми нужди. Сега, след като взех решението си, той ще ме отведе в Сан Доминго. Оттам мога да взема кораб, за да се върна тук в Хавана, а дотогава вие ще сте вече заминали от тук.

Така дон Руис се видя излъган дори от отмъщението си към онзи проклет морски разбойник, който му беше причинил тази разруха. Започна последен, слаб и отчаян опит да предотврати поне това.

— Но ще се доверите ли на тези пирати, които вече имат…?

Той беше прекъснат.

— В този свят, сине мой, се научих да се доверявам повече на небето, отколкото на човека. Този пират и за всичкото зло в него, е син на истинската Църква и той ми показа, че е скрупулен наблюдател на Нейното Слово. Ако има рискове, трябва да ги приема. Потърсете това във вашето бъдещо поведение и че аз ги приемам в името на добрата кауза. А сега си отидете с Бог, Дон Руиз. Няма причина, поради която трябва да ви задържам повече.

Генерал-капитанът коленичи, за да целуне пръстена на кардинала и да поиска благословия. Над наведената му глава архиепископа на Нова Испания протегна дясната си ръка, двата пръста и палеца му се откроиха като направиха кръст над него.

— Benedictus sis. Pax Domini sit semper tecum. Нека светлината на благодатта ви покаже по-добри пътища в бъдеще. Тръгни си с Бога.

Но въпреки цялото си разкаяние, демонстрирано в отношението му в краката на кардинала, подлежи на съмнение дали той си бе тръгнал, както е бил увещан. Препъвайки се като слепец към изходната стълба, с кратка покана към alcalde да го посети и не толкова с поглед или дума към някой друг, той отиде отстрани и надолу към чакащата го баржа.

И докато той и alcalde негодуваха във взаимната си симпатия и проклинаха Кардинал-архиепископа като суетен и намесващ се свещеник, „Арабела“ вдигна котва. С издути платна той прелетя край масивните крепости и излезе от залива на Хавана, в безопасност, тъй като заради внушителната червена фигура, която още крачеше на кърмата му, сигналният изстрел вече не можеше да бъде даден.

* * *

И ето че стана така, когато две седмици по-късно онзи велик галеон „Санта Вероника“, с храбро издигнати знамена и с гърмящи оръдия за поздрав, пристигна в залива на Хавана, там вече нямаше генерал-капитан, който да посрещне пристигащият Архиепископ на Нова Испания. За да се задълбочи още повече раздразнението на този нисък, тлъст и холерично изглеждащ дребен архиепископ, не само, че нямаше подходяща подготовка за посрещането му, но също и alcalde, който се качи на борда в отчаяно объркване, беше на границата да се отнесе към Неговото Превъзходство като към измамник и самозванец.

На борда на „Арабела“ междувременно Ибервил, лишен вече от аленото си великолепие, което, подобно на монашеските му одежди, беше набързо набавено в Сент Кроа, се раздаваше и се заричаше, че в негово лице един велик църковник е бил изгубен за света, когато той бе станал пират. Капитан Блъд обаче не би признал нищо повече от това, че загубата бе на един велик актьор и комик. И в това боцмана Снел, когото природата така подходящо беше постригала за ролята на Фра Доминго и бидейки еретик той беше напълно съгласен с него.