Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (11)

4

Един от двата кораба, отговорни за унищожаването на испанския галеон, остана на мястото на действието докато лодките му бяха спуснати и обхождаха водите наоколо. Това Лузан видя през своя далекоглед. Другият по-голям кораб, излязъл от този кратък и решителен бой без видими повреди, се насочи на изток и се приближи срещу вятъра към „Беарне“, червеният му корпус и позлатената част на носа му блестяха на утринното слънце. И все пак той нямаше знаме и това обстоятелство поднови у господин дьо Сентонж опасенията, които проблемът с битката бе разсеял.

Със своята дама, все още в полуоблечено състояние, той сега беше на кърмата до Лузан и зададе въпроса си на капитана дали е разумно да стои и да чака, докато този кораб с необявена националност се приближава към тях.

— Но нима той не се оказа приятел? Приятел в нужда? — отговори капитанът.

Мадам дьо Сентонж още не беше простила на Лузан оскърбителната му реч. И от неприязън към него тя му отвърна.

— Предполагаш твърде много. Всичко, което наистина знаем, е, че той се оказа враг на този испански кораб. Откъде знаеш, че това не са пирати, за които всеки един кораб е плячка? Откъде да знаем, че тъй като пожарът ги е ощетил от испанската им плячка, те може би нямат намерение сега да се компенсират за наша сметка?

Лузан я погледна с неприязън.

— Има едно нещо, което знам, — каза той язвително. — Неговите плавателни способности са толкова по-добри от нашите собствени, колкото и неговото въоръжение. Няма да ни помогне с нищо сега ако хукнем да бягаме, ако той действително иска да ни настигне. А има и още нещо. Ако искаха да ни навредят, другия кораб нямаше да си остане там. Двата заедно щяха да се насочат към нас. Така, че не трябва да се страхуваме, а да сторим това, което повелява учтивостта.

Този аргумент беше успокояващ и затова „Беарне“ изчака, докато вятъра, който сега беше освежаващ, разкри непознатият кораб, който се приближаваше цепейки водната повърхност огряна от слънцето. На разстояние по-малко от четвърт миля той спря. Една лодка беше спусната до спокойното море и се започна да се приближава бързо със златист отблясък на греблата си към „Беарне“. От нея висок мъж се изкачи по корабната стълба на френския кораб. Той се приближи и застана на кърмата до тях облечен в елегантно черно-сребристо, от което можеше да се предположи, че по вероятно бе дошъл направо от Версай или Аламеда, отколкото от палубата на доскоро сражаващ се кораб.

Групата, която го посрещна там бе — мосю дьо Сентонж с жена си все така в безпорядък също и Лузан с неговия лейтенант — и този величествен джентълмен се поклони, докато къдриците на перуката му се срещнаха върху четвъртитата му брадичка и великолепното перо на свалената му шапка помете пода на палубата.

— Идвам — обяви той на доста свободен френски, — за да ви поднеса своите и получа поздравленията ви и също така, да се уверя лично, преди да отплавам, че не се нуждаете от допълнителна помощ и че не сте претърпели никакви щети, преди ние да имаме честта да се намесим и премахнем онзи испански разбойник, който ви безпокоеше.

Тази галантност и учтивост изцяло ги впечатли, особено дамата. Те го увериха за положението си и загрижено запитаха какви щети бе получил в битката, въпреки че нямаше видими такива.

Той ги осведоми, че бе претърпял някаква повреда в задната част на борда си, която те не можаха да видят, но толкова лека, че не си струвало да се споменава даже, докато хората му почти нямали дори и драскотина. Битката, обясни той, е била толкова кратка, колкото в известен смисъл и жалка.

Надявал се бе да спечели този хубав галеон. Но преди да успее да се добере до него, един изстрел уцелил и възпламенил барутния му склад и така малката афера приключила доста набързо почти, преди да бе започнала. Беше прибрал вече по-голямата част от екипажа му, а другият кораб все още продължаваше да се занимава с тази спасителна операция.

— Що се отнася до флагманския кораб на адмирала на Презокеанския флот, виждате какво вече е останало от него, а и много скоро няма да видите дори това.

Те отведоха този ефирен и елегантен джентълмен в голямата кабина на кораба си и с виното на Франция възхвалиха неговата навременна намеса и победа, която ги беше спасила от немислими беди. И все пак от вида на черно-сребристото му облекло нямаше и намек за самоличността или националността му, макар че според акцента му предполагаха, че е по-скоро английска. Сентонж най-сетне подходи ребро към въпроса.

— Вие плавате без знаме, сър, — каза той, когато се напиха.

Мургавият господин се засмя. Той остави впечатлението, че смехът му излезе леко и непринудено.

— Сър, ако трябва да бъда откровен с вас, аз съм от онези, които развяват каквото и да е знаме, което случаят го изисква. Може би щеше да е по-успокояващо, ако бях пристигнал при вас под френски флаг. Но в напрежението на момента не се замислих върху това. Едва ли бихте ме сбъркали с враг.

— От тези, които плават без знаме? — повтори Шевалие, гледайки с недоумение.

— Точно така. И той небрежно продължи: — В момента съм на път за Тортуга и доста бързам. Трябва спешно да събера хора и кораби за експедиция до Мартиника.

Сега беше ред на дамата да опули очи.

— До Мартиника? Тя внезапно изглеждаше леко задъхана. — Експедиция до Мартиника? Експедиция? Но с каква цел?

Нейната намеса имаше очевидния ефект да го изненада. Той вдигна поглед, повдигайки вежди, усмихна се леко и в отговора му се чувстваше интонация, с която да я шокира.

— Има вероятност — няма да го оценя на по-високо от това — Испания да подготвя ескадра за нападение срещу Сен Пиер. Загубата на адмирала, който оставих в пламъци там, може да забави подготовката им и така да ни даде повече време. И на това се и надявам.

Тъмните й очи все още повече се разшириха, бузите й ставаха още по-бледи. Дълбоката й гръд сега се надигаше шумно.

— Казвате, че испанците подготвят нападение над Мартиника? На Мартиника?

И Шевалие, с вълнение, не по-слабо изразено от това на жена си, добави веднага:

— Невъзможно, сър. Вашата информация трябва да е погрешна. Бог да пази живота ми! Та това би бил враждебен акт. А Франция и Испания са в мир!

Тъмните вежди на техния разказвач отново се бяха повдигнали, сякаш се забавляваха на тяхната простотия.

— Враждебен акт, може би. Но не беше ли враждебен акт и този испански кораб, който стреля по френския флаг тази сутрин? Мирът, който преобладава в Европа, щеше ли да ви помогне в Западните Индии, ако бяхте потънали?

— Сметка — строга сметка щеше да бъде поискана от Испания за това.

— И щеше да ви бъде предадено, без съмнение. С големи извинения и някои лъжливи приказки за възникнало недоразумение. Но това щеше ли да върне кораба ви на повърхността, ако беше потопен тази сутрин, щеше ли да ви върне към живота, за да можете да разобличите лъжите, с които испанските държавници биха покрили злодеянието? Не се ли е случвало точно това, и то често, когато Испания е нападала селищата на другите нации?

— Но напоследък не се е случвало, сър, отвърна Сентонж.

Черно-сребристият господин сви рамене.

— Може би точно това е и причината, поради която испанците в Карибите стават неспокойни.

И от този отговор господин дьо Сентонж остана смълчан и объркан.

— Но Мартиника! — изплака дамата.

Черно-сребристият вдигна изразително раменете си.

— Испанците го наричат Мартинико, мадам. Трябва да запомните, че Испания вярва, че Бог е създал Новия свят специално за тяхна изгода и че Божествената воля одобрява негодуванието им към всички останали натрапници.

— Не ти ли казах точно това, Шевалие? — се намеси Лузан. — Почти повторение на думите ми към вас тази сутрин, когато не вярвахте, че един испански кораб може да представлява някаква опасност.

Одобрителен блясък се излъчваше от ярките сини очи на мургавия непознат, когато се спряха на Френския капитан.

— Така е, така. Да, трудно е за вярване. Но сега имате вече доказателство за това, мисля, че в тези води, както и на островите в Карибско море, Испания не уважава друго знаме, освен своето собствено, освен ако не присъства сила, която да ги принуди към уважение. Заселниците от всяка една друга нация са изпитвали на свой гръб недоволството на испанците от тяхното присъствие тук. Тя се изразява в опустошителни набези, грабежи и кланета. Няма нужда да изброявам конкретните случаи. Те ще присъстват в съзнанието ви. Ако днес наистина дойде редът на Мартинико, можем само да се чудим, как не е дошъл по-рано. Защото това е остров, който си струва да бъде ограбен и притежаван, а Франция не поддържа никаква сила в Западна Индия, която да е достатъчна, за да ограничи тези конкистадори. За щастие ние все още съществуваме. Ако не бяхме ние…

— За вас? Сентонж го прекъсна, гласът му внезапно стана рязък. — Вие съществувате, казвате. За кого говорите, сър? Но кои сте вие?

Въпросът сякаш изненада непознатия. Той се втренчи безизразно за момент, след това отговорът му, макар че потвърждаваше подозренията на Шевалие и убеждението на Лузан, беше все пак като гръм от ясно небе за Сентонж.

— Говоря за „Братята от крайбрежието“, разбира се. Пиратите, сър. И той добави, почти като че ли с някаква гордост: — Аз съм капитан Блъд.

С безизразен поглед, с паднала челюст, Сентонж погледна през масата това тъмно, усмихнато лице на страховития флибустиер, за когото беше съобщено, че е мъртъв.

За да остане верен на мисията си, той трябваше сега да окове този човек и да го отведе като затворник във Франция. Но това не само би било акт на най-черна неблагодарност при обстоятелствата в момента, но и би било невъзможно поради присъствието на двата тежковъоръжени пиратски кораба. Нещо повече, в светлината, която така внезапно му се представи, господин дьо Сентонж разбра, че това би било акт на най-голяма глупост. Той обмисли случилото се тази сутрин: прякото и много обезпокоително доказателство за безразборното хищничество на Испания, доказателството за дейността на пиратите, което той сега не можеше да смята за друга, освен спасителна, предоставена от онзи горящ кораб на няколко мили от него, по-нататъшните доказателства за едното и за другото, съдържащи се в тази новина за предстоящото испанско нападение над Мартиника и планираната намеса на пиратите, за да го предотвратят, когато Франция не би разполагала с наличните средства за това.

Като се има предвид всичко това — а и бизнесът му на Мартиника го засягаше толкова лично, а и факта, че в момента е може би най-богатият човек във Франция, той изведнъж можеше да се окаже отново в положението си, в което се намираше, преди това пътуване — и стана доста очевидно, че поне веднъж всезнаещият господин дьо Лувоа беше сгрешил. Беше толкова ясно и толкова очевидно, че Сентонж започна да смята за свой дълг да поеме тежестта на тази демонстрация. Нещо от всичките тези съображения и емоции потрепери в дрезгавия глас, с който, все още втренчен безизразно в капитан Блъд, той каза екзалтирано:

— Вие сте онзи морски разбойник!

Блъд не показа признаци на негодувание. Той се усмихна.

— О, но един добронамерен разбойник, както вероятно разбирате. Добронамерен, тоест към всички останали, освен към Испания.

Мадам дьо Сентонж се завъртя задъхана от вълнение към съпруга си, стисна ръката му. В това си движение шалът се смъкна от раменете й, така че още повече от пищния й чар излезе на показ. Но това остана незабелязано от нея. В такъв момент на криза скромността остана на заден план.

— Чарлз, какво мислиш да направиш?

— Да направя? — каза той тъпо.

— Заповедите, които остави в Тортуга, може да означават разорение за мен и…

Той вдигна ръка, за да спре тези излияния към личните си въпроси. Каквото и да трябваше да се направи, разбира се, той не биваше да позволява на личния си интерес да повлияе на решението му, единственото нещо, което беше важно в случая, бе интересът на неговия господар краля на Франция.

— Разбирам, скъпа моя. Разбирам, задължението ми в момента става твърде ясно. Тази сутрин получихме ценен урок. За щастие, преди да е станало твърде късно.

Тя си пое дълбоко дъх и с облекчение се обърна развълнувано и тревожно към капитан Блъд.

— Не се ли съмнявате, сър, че вашите пирати могат да гарантират безопасността на Мартиника?

— Никак даже, мадам — тонът му беше твърдо уверен. — Заливът Сен Пиер ще се окаже капан за мишки за испанците, ако бъдат толкова прибързани, за да влязат в него. Ще знам какво да направя. И само разграбването на техните кораби ще покрие богато разходите ми по експедицията.

И тогава Сентонж се засмя.

— Ах, да, — каза той. — Плячката, разбира се. Разбирам, че корабите на Испания са богата плячка, така да се каже. О, аз не се подигравам, сър. Надявам се, че това не звучи неблагодарно.

— Не бих го и предположил, сър — каза капитан Блъд. Той бутна назад стола си и стана. — Ще трябва да тръгвам. Вятърът е благоприятен и трябва да се възползвам от предимството му. Ако се задържи така, ще бъда в Тортуга още тази вечер.

Той се изправи, леко наведен, пред мадам дьо Сентонж, очаквайки подаването на ръката й, когато Шевалие го хвана за рамото.

— Почакайте още малко, сър. Правете компания на мадам, докато напиша писмо, което ще занесете от мое име на губернатора на Тортуга.

— Писмо! — Капитан Блъд се зачуди. — За да споменем за нашето злощастно приключение? Сър, сър, не си правете труда за това.

За момент господин дьо Сентонж се почувства неловко.

— Това… то има друга цел — каза той накрая.

— Ах! Ако трябва да послужи за някаква ваша лична цел, това е друг въпрос. На вашите заповеди в такъв случай.