Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (27)

3

Доста време след като вратата се беше затворила след излезлите мъже, Феърфакс лежеше неподвижен и много замислен, с присвити очи и с мистериозна усмивка на устните си.

Най-накрая доня Изабел проговори тихо.

— Трябва вече да спиш, Джоргито. За какво си мислиш сега?

Той даде отговор, който и изглеждаше безсмислен.

— Каква е разликата, която прави липсата на перука за един човек, който е едновременно ирландец и също така хирург и иска да бъде свален в Тортуга.

За момент тя се зачуди дали той няма лека треска и това засили притеснението й, че той трябва вече да спи. Тя предложи да го остави на спокойствие. Но той не искаше и да чуе за това. Той проклинаше парещата жажда, която откри в себе си, и я помоли да му даде нещо за пиене. Същата тази жажда продължи да го измъчва и след това вече не можеше да заспи, така че тя остана до него и му носеше често да пие вода, смесена със сок от лайм, и веднъж, по негово настоятелно искане, с бренди.

Нощта си течеше, без да си говорят нищо помежду си, и след около три часа той замлъкна до толкова, че тя помисли, че най-после е заспал и се готвеше да се измъкне, когато изведнъж той обяви, че е напълно буден и с ругатня и смях и нареди да повика Тим. Тя се подчини само защото да възрази би означавало да го разстрои.

Когато Тим се върна с нея, Феърфакс поиска да знае колко бе вече часът и колко далеч според капитана бяха стигнали.

— Осем камбани, — каза Тим, току-що бяха ударени и вече бяха изминали цели петдесет мили между „Херон“ и Ла Хача.

След това дойде въпрос, който беше напълно странен:

— Колко далеч от тук е Картахена?

— Към сто мили, горе-долу. Може би малко повече.

— За колко време ще успеем да стигнем там?

Очите на капитана се опулиха от изненада.

— С вятъра, който духа в момента, може би за двадесет и четири часа.

— Направи го тогава — беше удивителната му заповед. — Тръгни веднага.

Изненадата появила се по зачервеното лице на Тим се промени на загриженост.

— Сигурно имате треска, капитане. Какво ще правим обратно в Материка?

— Нямам температура, човече. Чухте заповедта ми. Отидете и поемете курс към Картахена.

— Но Картахена… — Тим и доня Изабел си размениха погледи.

Изненадан от това и разбирайки какво им беше в умовете, устата на Феърфакс се изкриви злобно.

— А, по дяволите! Чакай! — изръмжа той и се замисли.

Ако беше в пълен контрол на силата си, той нямаше да допусне да приеме партньор в злото си начинание, което имаше предвид. Той щеше да го изпълни сам, следвайки собствените си съвети. Но състоянието му, което го правеше зависим от капитана си, не му оставяше друг избор, както той го виждаше, освен да разкрие картите си.

— Риконете е в Картахена и Риконете ще заплати петдесет хиляди гвинеи за капитан Блъд, жив или мъртъв. Петдесет хиляди парчета. — Той направи пауза за момент и след това добави: — Това са готови пари и ще има пет хиляди бройки и за теб, Тим, след като бъдат изплатени.

Подозренията на Тим вече бяха сигурни.

— Как може да съм сигурен. Как да съм сигурен.

Раздразнен, Феърфакс му изръмжа.

— Бог да ти прогние костите, Тим, подиграваш ли ми се? Мислиш си, че имам треска. Ти самият ще се осъзнаеш само с едно докосване от треската, която ме изгаря. Може да изостри нищожния ти ум и да увеличи зрението ти.

— Да, да, — каза Тим. — Но къде да намерим капитан Блъд?

— В каютата, където го закарахте.

— Вие сте замаян нещо, капитане.

— Ще се разправяш ли още? Проклет да си глупак такъв! Това е капитан Блъд, казвам ти. Познах го още в момента, в който поиска да го свалим в Тортуга. Щях да го позная и по-рано, ако не бях полузаспал. Не бил искал да слезе в Порт Роял, каза той. Разбира се, че няма да иска. Не и докато Полковник Бишоп е губернатор на Ямайка. Това сега може би ще ти помогне да разбереш.

Тим глупаво мигаше и от учудването си и изпусна една или две ругатни от изненадана и убеденост.

— Сега го разпознахте, нали?

— Това е, което казвам, и можете да ми вярвате, че не съм сбъркал. Тръгни сега и се оправи. Това първо. Трябва добре да се погрижиш, всичко трябва да стане бързо. Ако го изненадате в съня му, това ще спести доста неприятности. Хайде тръгвай.

— Да, да, — каза Тим и се спусна в състояние на опиянение, което не беше обременено от никакви скрупули.

Доня Изабел, обзета от ужас, който растеше непрекъснато с разбирането на чутото, внезапно се изправи.

— Чакай, чакай! Какво ще правиш?

— Това няма никакво значение за тебе, скъпа, — каза Феърфакс и с безпрекословно махване на здравата си ръка отпрати Тим от вратата, където гласът й го беше спрял.

— Но това е важно и за мен. Аз го разбирам. Не можеш да направиш това, Джордж.

— Не мога ли? Защо, мошеникът вече трябва да е заспал. Би трябвало да стане лесно. За него ще бъде едно изненадващо събуждане, така ще стане. — И сърдечният му смях засили нейния ужас.

— Но… Dios mio! — не можеш, не можеш. Не можеш да предадеш така човека, който ти спаси живота.

Той обърна глава, за да я разгледа с присмехулно забавление. Твърде голям негодник беше, за да осъзнае точно какъв негодник е, той си представяше, че тя му се противопоставя с глупавото си и сантиментално угризение, което лесно би било разсеяно. Беше уверен и в пълното си господство над разума й, чиято невинност той погрешно определяше на простота.

— Повярвай ми, дете, това е просто дълг и нищо друго. Ти не разбираш. Този Блъд е пират и измамник, пират, крадец и убиец. Морето ще стане по-чисто без него.

Тя само стана още по-яростна в защитата си.

— Той може и да е това, което казвате, пират, пират и всичко останало. За това не знам нищо и нищо не ме интересува. Но знам, че той спаси живота ти и ме е грижа за това. Той е тук сега на твоя кораб, защото спаси живота ти.

— Това все пак е лъжа — изръмжа Феърфакс. — Той е тук, защото се възползва от състоянието ми. Той се качи на борда на „Херон“, за да избяга от Материка и от правосъдието, което го преследваше. Е, добре. Той ще разбере грешката си утре.

Тя скръсти ръце със свирепо страдание на бледото си лице. След това, като стана по-спокойна, тя се замисли за него много сериозно с изражение, което никога досега не беше виждал на това нетърпеливо лице, изражение, което го подразни.

Вярата в този мъж, за когото в края на краищата тя знаеше твърде малко, и илюзиите й изградени за него, след като бе зашеметена в моминските си мечти и от вихрушката, която я беше накарала да захвърли всичко така, че по негова заповед тя да свърже своето богатство с неговото, беше силно обезпокоена от току-що изиграната сцена на грубия му гняв поради загубата на скъпоценностите. Тази вяра сега беше в опасност да бъде окончателно и трагично разбита от това разкритие на природа, която сега я изпълваше с ужас и отвращение, щом призна пред себе си истината за това, което видя. Срещу това си признание тя все още продължи да се бори отчаяно, защото, ако Джордж Феърфакс наистина докажеше това, което тя беше принудена да подозира, какво щеше да стане с нея, която сега бе толкова напълно и безвъзвратно в неговата власт?

— Джордж — каза тя тихо, с престорено спокойствие, което бързото разтуптяно повдигане на гърдите й издаде, че се преструваше само на спокойна, — няма значение какъв е този мъж. Дължиш му живота си. Без него сега щеше да лежиш мъртъв в онази уличка в Ла Хача. Не можеш да направиш това, което казваш. Би било позор за теб.

— Позор? Да бъде проклет позорът! — Той се засмя с грозния си и презрителен смях. — Ти просто не разбираш. Това е задължение ти казвам. Задължение на всеки честен джентълмен е да хване този пират и мошеник.

Презрението се задълбочи в тъмните й очи, които продължаваха да го гледат толкова обезпокоително.

— Сериозно? И ти казваш всичко това! Честно ли е да продадеш човека, който ти е спасил живота? За петдесет хиляди гвинеи, така ли? И това според теб е честно? Честен си като Юда, който продаде Спасителят ни за трийсет гроша.

Той я погледна злобно. След това намери, както мошениците намират аргумент, за да се оправдае.

— Ако това не ти харесва, можеш сама да се обвиняваш. Ако поради глупостта си не беше загубила бижутата, сега нямаше да се налага да правя това. Както е, това е просто Провидението в случая. Защото как иначе щях платя на Тим и екипажа си, и да закупя стоки в Ямайка и да платя за укрепването на „Херон“ срещу презокеанското ни пътешествие? Как иначе?

— Как иначе! — Сега в гласа й имаше горчивина. — Как иначе, след като си загубих бижутата, а? Така е. За това ли беше всичко това? Моите бижута бяха за това? „Que verguenza!“^[1] — Риданието я разтърси. — „Dios mio, que viltad!“^[2]

След това, вярвайки на надежда в отчаянието си, тя хвана ръката му с двете си ръце и промени тона си на умоляващ.

— Джоргито…

Но г-н Феърфакс, разбирате, не беше търпелив човек. Той не се остави да бъде измъчван повече. Отхвърли я със сила, която я накара да се блъсне в стената зад гърба си. Злият му нрав вече беше напълно събуден и сигурно би станал още по-свиреп, но рязкото движение причини болка в раненото му рамо.

— Стига вече с това хленчене, момичето ми. Дявол да те вземе, ако не си ме накарала вече отново да кървя. Ще се месиш в неща, които разбираш, а не в моите работи. Смяташ ли, че един мъж трябва да бъде тормозен толкова много? Ще трябва да си промениш обноските, преди да се опознаем повече с тебе. И ще го направиш, за Бога! — И той настоятелно завърши: — Заминавай да си лягаш.

Тъй като тя все още се бавеше, превита там, където я беше захвърлил, побеляла, ужасена и невярваща, дразнеща го с укора на погледа си, той повиши глас в ярост.

— Чуваш ли ме? Отивай си в леглото, да те вземат дяволите! Тръгвай!

Тя си отиде, без да каже нищо повече, толкова бързо и тихо, че го остави с усещането за нещо зловещо. Притеснен, внезапно от подозрение за предателство, което мина през ума му, той слезе предпазливо от леглото си въпреки състоянието си и се заклати към вратата, за да я шпионира оттам. И беше точно навреме, за да я види как изчезва през прага на каютата си отсреща, а миг по-късно, отвъд затворената врата, до него достигна звук на тъжни ридания от другата страна на каютата.

Горната му устна се изви, докато я слушаше. Поне не й беше хрумнало да издаде намеренията му на капитан Блъд. Не че би имало голямо значение, ако го направи. Тим и шестте души на борда лесно биха обезвредили пирата, ако направеше проблеми. Все пак идеята можеше да й хрумне и би било по-безопасно да я предотврати.

Той изрева името на Алкатрас, който лежеше изпънат и заспал на кърмовия шкаф. Стюардът, събуден от повикването, скочи да отговори и получи от Феърфакс строги и ясни заповеди да остане буден и да бъде нащрек, за да следи доня Изабел да не напуска каютата си. При нужда той трябваше да използва насилие, за да предотврати това.

След това, с помощта на Алкатрас, Феърфакс изпълзя обратно до леглото си, настани се отново и скоро, от тежкия наклон към десния борд, който го информираше, че са поели вече по курса си, този човек, който смяташе, че бе натрупал богатство, си позволи най-накрая да потъне изтощен в дълбок сън.