Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (25)

1

Мълвата беше донесена в Тортуга от един метис — индианец, който беше заминал като един от хората на екипажа на един Френски бриг, от аферата, в която нещастният Джеймс Шерартън загуби живота си. Беше една неприятна история, с която сме само косвено заинтересовани тук, така че може само да бъде спомената накратко. Шерартън и групата английски ловци на перли, които той ръководеше, работеха край един от заливите Еспада близо до залива Маракайбо. Те вече бяха събрали значителна реколта, когато една испанска фрегата се натъкна на тях и тъй като не се задоволи само да заграби яхтата и перлите им, безмилостно ги изкла до един. А те бяха дванадесет честни и достойни мъже, които не бяха нарушили закона от никаква друга страна, освен от гледната точка на Испания, която не би признала правото на никоя друга нация във водите на Новия Свят. Капитан Блъд беше по това време в таверната на „Краля на Франция“ в Кайона на остров Тортуга, когато индианецът им разказа с отвратителни подробности историята на това клане.

— Испания ще заплати скъпо за това, — каза той.

И тъй като чувството му за справедливост беше също така и толкова поетично, той прибави:

— И тя ще заплати за това с перли.

Освен казаното, той не намекна с нищо друго за намерението си по въпроса, което моментално се бе зародило в ума му. Вдъхновението му беше толкова естествено, колкото и внезапно. Самото споменаване за лова на перли беше достатъчно, за да му припомни за Рио де ла Хача, най-плодородния от всеки лов на перли в Карибите, откъдето подобни съкровища бяха изваждани на повърхността за обогатяването на хазната на крал Филип.

Не за първи път му бе хрумвала и идеята да нападне този източник на испанското богатство, но трудностите и опасностите, с които то беше свързано, го караха досега да го отлага в полза на някоя по-лесна и непосредствена задача. Никога обаче тези трудности и опасности не са били по-тежки до този момент, когато почти изглеждаше, че задачата му бе наложена от една справедливо възмутена Немезида. И той не остана сляп към това. Знаеше колко неистово бдителен е испанският Адмирал на Презокеанския флот, маркиз Риконете, който кръстосваше с мощната си ескадра покрай Материка.

Толкова дръзко бе постъпил с него капитан Блъд в онази случка в Сан Доминго, че адмиралът не смееше да се появи отново в Испания, докато не изтриеше позора от това събитие. Дълбочината на отмъстителността му можеше да се прецени от съобщението, което беше разгласил надлъж и нашир, че ще плати огромната сума от петстотин хиляди реала за главата на капитан Блъд, жив или мъртъв, или за информация, която може да доведе до залавянето му.

Следователно, ако едно нападение над Рио де ла Хача щеше да успее, от първостепенно значение бе то да бъде извършено гладко и бързо. Пиратите трябваше вече да са напуснали района с плячката си, преди още адмиралът дори и да заподозре присъствието им край бреговете. С цел да се увери точно в това, капитан Блъд реши първо да разузнае мястото лично и да се запознае с всеки един детайл така, че да не остане място за грешки, когато нападението се проведеше.

Сменяйки нормалното си придворно облекло, той захвърли златните си дантелени одежди и облече дългото си тяло в кафяви домашно изплетени дрехи и вълнени чорапи, с обикновени ленени препаски, и го завърши с шапка без украса. Той захвърли перуката си и я замени с кърпа от черна коприна, която обгръщаше подстриганата му глава като тюрбан.

По този начин, оставяйки в Тортуга своята флота, която в онези дни се състоеше от четири кораба, обслужвани от близо хиляда пирати, той отплава сам за Кюрасао с един търговски кораб и там се прехвърли на друг холандски кораб с широки мачти наречен „Лъвът“, който правеше редовни пътувания между този остров и Картахена. Той се представи като търговец на кожи и други подобни и прие името Тормило от смесен холандски и испански произход.

Беше понеделник, когато той слезе от холандския кораб в Рио де Ла Хача. А „Лъвът“ щеше да се завърне от Картахена следващия петък и дори ако нямаше друга работа да го доведе до Рио де ла Хача, той щеше да се върне отново там, за да вземе сеньор Тормило, който щеше да се прибере обратно с него в Кюрасао. Беше успял, до голяма степен с цената на изпитото голямо количество бумбо^[1], да установи най-приятелски отношения с холандския капитан, който му гарантира точното спазване на тази им уговорка.

След като беше свален на брега от лодката на холандеца, той се настани в „Escudo de León“^[2], прилична странноприемница в горната част на града, и обяви, че е в Рио де Ла Хача, за да закупи кожи. Скоро търговците се стекоха при него и той спечели тяхното уважение с количеството кожи, които се съгласи да закупи, и развеселено им презрение с либералните цени, които се съгласи да заплати за тях. В развитието на бизнеса си той обикаляше свободно и нашироко мястото, а в интервалите между покупките се опитваше да обръща внимание какво трябва да се наблюдава и да събира необходимата му информация.

Той толкова добре използва времето си там, че до вечерта в четвъртък беше вече свършил напълно всичко, което трябваше да направи.

Беше вече запознат и с точното въоръжение и състоянието на крепостта, която охраняваше пристанището, със степента и качеството на това военно укрепление, с положението и защитата на Кралската хазна, където се съхраняваше реколтата от перли и дори беше успял да инспектира лова им, където лодките на бисери работеха под защитата на брегова охрана от десет оръдия, и той беше установил, че маркиз Риконете, след като бе изпратил бързи разузнавателни кораби да бдят наоколо, беше основал щаба си в Картахена, на сто и петдесет мили, на югозапад. И не само това, но той също беше вече разработил напълно в ума си и плана, чрез който испанските разузнавачи трябваше да бъдат избягвани и мястото да бъде изненадано, така че да може бързо да бъде очистено, преди ескадрилата на адмирала да може да дойде, за да им попречи.

Доволен, той се завърна в Ескудо де Леон в четвъртък вечерта за последната си нощувка в квартирата си там. На сутринта холандецът трябваше да се върне, за да го вземе отново, и мисията му е изглеждаше изпълнена гладко. И тогава се случи това, което промени всичко и беше предопределено да промени живота и съдбата на хора, за чието съществуване в този час той дори и не подозираше.

Хазяинът му го посрещна с новината, че един испански джентълмен, дон Франсиско де Виламарга, току-що го бе търсил в хана и ще се върне отново след час. Споменаването на това име сякаш внезапно намали задушаващата жега на вечерта. Но въпреки това той запази дъха и изражението си.

— Дон Франсиско де Виламарга? — бавно повтори той, оставяйки си време да помисли. Възможно ли е в Новия Свят да има двама испанци с едно и също известно име?

— Май си спомням, че някой си дон Франсиско де Виламарга беше заместник-губернатор на Маракайбо.

— Същият е, господине, отговори му стопанинът. — Дон Франциско беше губернатор там или поне alcalde до преди около година.

— И той пита за мене?

— За вас, сеньор Тормило. Днес се завърна от вътрешността на страната, казва той, с товар от нещавени кожи, които искаше да ви предложи.

— О! — Той почти въздъхна от облекчение. Капитанът дишаше по-свободно, но все още не достатъчно успокоен.

— Дон Франциско с кожи за продажба? Дон Франциско де Виламарга е станал търговец?

Дебелият дребен винар разпери ръце.

— Какво може да се направи, сър? Това е Новият Свят. Ето такива неща могат да се случат на един идалго, когато няма късмет. А дон Франсиско, бедният джентълмен, го е сполетяло тъжно нещастие, не по негова вина. Провинцията на неговото губернаторство беше нападната от капитан Блъд, този проклет пират, и дон Франциско изпадна в немилост. Какво може да се направи? Така стават тези неща. Няма милост за губернатора, който не може да защити мястото, което му е поверено.

— Разбирам. — Капитан Блъд и свали широката си шапка, избърса челото си, покрито с капчици пот под краищата на черната кърпа, с която си бе покрил главата.

Досега всичко беше наред, благодарение на щастливата му възможност да избягва, когато дон Франциско се появеше. Но опасността от разпознаването му, която до този момент беше благополучно отбягвана, сега го дебнеше зад ъгъла. И имаше малко хора в Нова Испания, от които капитан Блъд не би искал да бъде разпознат, но най-малко от този някогашен заместник-губернатор на Маракайбо, този горд испански джентълмен, който беше принуден, поради причините, посочени от съдържателя, сега да мърси ръцете си в търговията. Предстоящата среща вероятно щеше да бъде толкова сладка за дон Франциско, колкото със сигурност щеше да бъде горчива за капитан Блъд. Дори в просперитет дон Франциско едва ли би го пощадил. В сегашното му положение перспективата да спечели петдесет хиляди дуката би послужила за изостряне на отмъстителността на този служител, който беше изпаднал до това ниско състояние.

Изтръпнал от трудностите на бягството, благодарен за това най-навременно предупреждение, капитан Блъд разбра, че има само едно нещо, което може да се направи. Сега бе невъзможно да чака идването на холандеца до сутринта. С какъвто и да е кораб, сам, ако трябва и в открита лодка, той трябваше незабавно да напусне Рио де Ла Хача. Но той не трябваше да изглежда нито изпаднал в паника, нито бързащ за някъде.

Той се намръщи досадно.

— Какво нещастие е, че не съм бил тук, когато дон Франциско ме е търсил. Непоносимо е да накараш такъв джентълмен, да си направи труда да ме потърси отново. Веднага ще го намеря, ако ми кажете къде е отседнал.

— О, разбира се. Ще намерите къщата му на улица Сан Блас, това е първият завой отдясно, всеки там ще ви покаже къде живее дон Франциско.

Капитанът не чака повече.

— Тръгвам веднага — каза той и излезе.

Но или забрави, или обърка указанията на хазяина, тъй като, вместо да завие надясно, той зави наляво и бързо пое по една улица, в този час на вечерта почти пуста, която водеше към пристанището. Той мина покрай една алея, на петдесет ярда от залива, когато от края и долетяха зловещите звуци на бой, ударите на стомана в стомана, женски вик и груби, обидни епитети викани от мъжки глас. Загрижеността, породена от собствената му ситуация, може да му е напомнила, че тези убийствени звуци не са негова работа и че вече има достатъчно проблеми на главата си, за да се измъкне от Рио де Ла Хача и да спаси живота си. Но истинското послание на обидното възклицание, така дочуто, го накара да се спре на място.

— Perro inglés!^[3]

Така Блъд разбра, че в тази тъмна уличка бе убит негов сънародник. Това беше достатъчно. В чужди земи, за всеки човек, който не е мъртъв към чувствата си, неговия сънародник му е като брат. Той веднага потъна в полумрака на тясната алея, а ръката му опипваше пистолета в горната част на палтото си. Докато тичаше обаче, му хрумна, че тук вече се бе вдигнал достатъчно шум. Последното нещо, което желаеше сега, беше да привлече други зрители, като го увеличи. Затова той остави пистолета в джоба си, а вместо това извади рапирата си.

От оскъдната светлина, която все още се процеждаше, той можа да различи групата, докато напредваше към нея. Трима мъже нападаха четвърти, който бе с гръб към затворена врата и с лявата си ръка, увита в палтото си, за да направи с него топка, която да послужи като защита, която беше толкова отчаяна, колкото и в крайна сметка трябваше да се окаже и безсмислена. Фактът, че можеше да устои толкова дълго дори при такива трудности, беше доказателство за необичайната му твърдост.

На малко разстояние отвъд този сбиващ се квартет, слабата фигура на жена, покрита с наметало и качулка с лека мантия от черна коприна, се бе облегнала безпомощно на стената. Намесата на Блъд беше внезапна, бърза и точна. Той обяви пристигането си, като заби сабята си в гърба на най-близкия от тримата нападатели.

— Това ще изравни малко шансовете, — обясни той набързо и изчисти острието си тъкмо навреме, за да парира удара на един джентълмен, който се обърна към него, бълвайки богохулства и ругатни в онази цветуща гама, с която кастилецът няма равен на себе си.

Блъд пъргаво отби атаката, обърна яростния му тласък в контраатака и в движението си острата му стомана проби ръката със сабята на богохулника.

Излязъл така от строя, мъжът се завъртя назад, сграбчи ръката си, от която шуртеше кръв, и изруга още по-цветущо от преди, докато единственият останал испанец, забеляза внезапната промяна в шансовете си, от три към едно в негова полза до две към едно срещу него и без да размишлява върху това повече, отстъпи пред атаката на Блъд. В следващия момент той и раненият му другар вече бягаха, оставяйки приятеля си да лежи там, където беше паднал.

До страната на Блъд, мъжът който току-що беше спасил, дишайки тежко, едва не се свлече отгоре му.

— Проклети убийци! — задъха се той. — Още една минута и щяха да ми видят сметката.

Тогава жената, която се беше хвърлила напред, се появи от другата му страна.

— Vamos, Jorgito! Vamos!^[4], — извика тя с уплашена настойчивост. След това премина от испански към доста свободен английски. — Бързо, любов моя! Нека стигнем до лодката. Почти стигнахме. Хайде ела!

Това споменаване за лодка припомни на Блъд, че добрата му намеса нямаше вероятност да остане невъзнаградена. Това му даваше всички основания да се надява, че след като бе помогнал на непознатия, е помогнал също и на себе си, тъй като лодката беше всичко, от което най-много се нуждаеше в момента.

Ръцете му опипаха енергично тялото на мъжа, когото подкрепяше, и се отлепиха мокри от лявото му рамо. Това му беше достатъчно. Той прегърна дясната ръка на младежа около врата му, хвана го през кръста, за да го подпре и нареди на момичето да ги води.

Каквато и да е била тревогата и поради раняването на мъжа й, то бързината на подчинението към неотложната нужда да го измъкне само по себе си беше доказателство за нейната смелост и практичен ум. Един-два прозореца в уличката се бяха отворили и от там странни бели лица, смътно очертани в полумрака, надничаха, за да открият причината за глъчката. Тези наблюдатели, макар и мълчаливи и може би плахи, подчертаваха необходимостта за незабавни действия.

— Елате — каза тя. — Насам. Следвайте ме.

Наполовина поддържайки, наполовина носейки ранения мъж, Блъд поддържаше скоростта и така излязоха от алеята и се отзоваха в пристанището. От другата му страна, без да обръща внимание на погледите на странните минувачи, които се спираха или се обръщаха, докато минаваха край тях, тя го заведе до място, където чакаше една дълга лодка.

От нея се надигнаха двама мъже индианци или метиси, телата им бяха голи от раменете до кръста. Един от тях мигновено скочи на брега, след което се загледа в здрача към човека, когото капитан Блъд подкрепяше.

— Que tal el patrón? — попита той грубо.

— Той е ранен. Помогнете му да слезе внимателно. О, побързайте! По-бързо!

Тя остана на кея, хвърляйки уплашени погледи през рамо, докато Блъд и индианците поставяха ранения мъж в кърмовото покривало. Тогава Блъд, застанал в лодката, й подаде ръката си.

— Качете се на борда, госпожо. — Той беше категоричен и за да спести време и евентуални спорове, добави: — Аз идвам с вас.

— Но вие не можете да направите това! Ще отплаваме веднага. Лодката няма да се върне. Не смеем да се бавим, сър. Вярвайте ми, не смея да кажа повече.

— Това ме устройва. Казах, че идвам с вас. На борда, госпожо! — И без повече приказки той почти я издърпа в лодката, заповядвайки на мъжете да им направят път.