Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (8)

1

„Богатството, — обичаше да казва капитан Блъд — мрази скъперника. Неговите привилегии са предвидени за този, който знае как да го харчи благородно и да го залага смело.“

Независимо дали смятате това за правилно или погрешено, според това неговото мнение, без съмнение е, че той никога не бе спирал да се ръководи по този именно принцип. Примери за неговото разточителство има отбелязани в изобилие в записките за неговото богатство и поеманите рискове, които Джеръми Пит ни е оставил, но нито един не е по-безразсъдно изящен от този, приложен към мерките му за поражението на Западноиндийската компания на мосю дьо Лувоа, когато тя бе започнала да заплашва великото буканиерско братство с изчезване.

Маркиз дьо Лувоа, който наследи великия Колбер в службата си на Луи XIV, беше всеобщо мразен, докато беше жив, и също толкова оплакван, след като умря. Предполага се, че тази комбинация от оценки не можеше да бъде по-голямо определение за стойността на един държавен министър. Нищо не беше нито прекалено голямо, нито твърде малко за вниманието на мосю дьо Лувоа. След като успя да накара държавната машина да се заработи гладко у дома, той се отдаде на реорганизиращата си страст да изследва френските владения в Карибите, където дейностите на пиратите измъчваха чувството му за ред.

Там, с кралския си кораб с двадесет и четири оръдия наречен „Беарне“, той изпрати Рицаря на Сентонж, способен и представителен джентълмен в началото на трийсетте си години, който беше спечелил доверие, което господин дьо Лувоа не му беше дал ей така с лека ръка и който носеше сега ясни указания как да постъпи, за да сложи край на злото, както господин дьо Лувоа се беше изразил.

За мосю дьо Сентонж, чиито житейски обстоятелства в никакъв случай не можеха да се нарекат богати, това трябваше да докаже неподозираната и изпратена от Небето възможност за успех, тъй като в процеса на службата си на своя крал по най-добрия начин, той намери повод, с още по-голяма способност, много ползотворно да служи и на себе си. По време на престоя си в Мартиника, който събитията го накараха да продължи далеч повече от строго необходимото, той се срещна, ухажва и със скорост присъща за тропиците успя да се ожени за мадам дьо Вейнак. Тази млада и великолепно красива вдовица на „Hommaire de Veynac“ която беше наследила от покойния си съпруг огромни Западноиндийски владения, които обхващаха почти една трета от остров Мартиника, с плантации от захар, подправки и тютюн, даващи годишни приходи, които бяха не по-малки от кралски размери. Така богато надарена, тя стигна до прегръдките на величествения, но и доста безпаричен Шевалие дьо Сентонж.

Шевалие беше твърде съвестен човек и твърде дълбоко пропит от чувството си за важност на своята мисия, за да позволи този брак да бъде нещо повече от една великолепна увертюра към усърдното изпълнение на задълженията си, които го бяха довели в Новия свят. Тъй като сватбата беше отпразнувана в Сен Пиер с цялата помпозност и лукс, присъща на значимостта на дамата, господин дьо Сентонж се зае отново със задачата си и с голямото въздействие, което извлече от щастливата промяна на положението си. Той взе булката си на борда на „Беарне“ и отплава от Сен Пиер, за да завърши до край инспекцията си, преди да поеме курс към Франция и да се наслади напълно на баснословното богатство, което сега беше и негово.

Доминика, Гваделупа и Гренадини, които вече беше посетил, както и Сент Кроа, който честно казано не беше собственост не на Френската корона, а на Френската Западноиндийска компания. Най-важната част от мисията му обаче оставаше да бъде извършена в Тортуга, тази друга собственост на Френската Западноиндийска компания, която се бе превърнала в крепост на онези пирати, английски, френски и холандски, за чието унищожение Шевалие имаше задължението да извърши.

Увереността му в способността да успее по този труден въпрос беше значително подсилена от съобщението, че Питър Блъд, най-опасният и предприемчив от всички тези флибустиери, наскоро е бил заловен от испанците и обесен в Сан Хуан де Пуерто Рико.

* * *

В един тих, но горещ августовски ден „Беарне“ благополучно преплува и пристигна, за да хвърли котва в залива Кайона, едно скалисто пристанище, което природата може би бе замислила изрично да служи само за леговище на пирати.

Шевалие взе невястата си на брега, отнасяйки я на специално осигурен за нея стол, с който неговите моряци си проправяха път през разнородната тълпа от европейци, негри, марони и мулати от двата пола, които се тълпяха да зърнат великата дама от френския кораб. Двамата носачи мулати, почти голи, носеха този стол със скъпоценния му товар, докато доста надутият господин дьо Сентонж, облечен в най-светлите си сини тафти, с бастун в едната си ръка и шапката, с която си правеше вятър в другата, крачеше до тях, проклинайки жегата, мухите и лошите миризми. Висок и напет мъж той вече беше леко склонен в тази си ранна възраст към напълняване, и в резултат на това се потеше обилно и главата му беше вече цялата мокра под изящната си златна перука.

Нагоре по лекия наклон на главната непавирана улица на Кайона, покрита с искрящи бели отблясъци от коралов прах, листа и клонки нападали от палмите, той накрая се дотътри до благословената уханна сянка на градината на губернатора и до прохладния здрач на стаите, в които слънчевият зной беше изолиран от зелени, ламелни щори. Тук прохладните напитки, в които умело бяха смесени ром, лайм и захарна тръстика, придружиха сърдечното му посрещане, оказано от губернатора и двете му красиви дъщери на тези изтъкнати посетители.

Но жегата, в която пристигна мосю дьо Сентонж, беше предназначено да бъде намалена само временно. Скоро след като мадам дьо Сентонж беше отведена от дъщерите на губернатора, последва дискусия, която отново отвори всички пори на Шевалие. Мосю д’Ожерон, който управляваше Тортуга от името на Френската Западноиндийска компания, бе слушал със сериозност, нараснала до мрачност, насилствените изложения, направени от неговия посетител от името на господин дьо Лувоа.

Той беше дребен, нисък и елегантен мъж и мосю д’Ожерон, който беше запазил в този странен остров, който управляваше, нещо от придворното излъчване на Великия свят, от който идваше, така също се бе обградил в къщата си обзаведена с елегантност, присъща на френски джентълмен с произход. Сега само възпитанието и добрите обноски му позволяваха да прикрива нетърпението си. В края на грубото и помпозно изказване на Шевалие той въздъхна, в което имаше и известна умора.

— Подозирам — осмели се накрая да каже той, — че господин дьо Лувоа е погрешно информиран за условията в Западна Индия.

Мосю дьо Сентонж беше ужасен от този намек на противопоставяне. Чувството му за важността и всезнанието на господин дьо Лувоа беше почти толкова високо, колкото и усещането му за притежанието на тези му качества.

— Съмнявам се, сър, дали в света има неща, за които господин маркиз дьо Лувоа да не е напълно информиран.

Усмивката на мосю д’Ожерон беше блага и учтива.

— Разбира се, целият свят знае за високата стойност на мосю дьо Лувоа. Но Негово Превъзходителство не притежава моя собствен опит в тези отдалечени места и това, смея да кажа, че придава известна стойност на мнението ми по въпроса.

С нетърпелив жест Шевалие махна с ръка, по повод мнението на мосю д’Ожерон.

— Мисля, че се отдалечихме от естеството на въпроса. Позволете ми да бъда съвсем откровен, сър. Тортуга е под флага на Франция. Мосю дьо Лувоа е на мнението, с което аз си позволявам да се съглася, че то е крайно неправилно… Накратко, че не е в чест на знамето на Франция да защитава една орда от разбойници.

Учтивата усмивка на мосю д’Ожерон все още беше пълна с презрение.

— Сър, сър, не знамето на Франция защитава флибустиерите, а флибустиерите защитават знамето на Франция.

Високият, рус и доста внушителен представител на Короната се изправи на крака, сякаш за да отбележи възмущението си.

— Мосю, това е възмутително твърдение.

Градолюбието на губернатора остана ненакърнено.

— Фактът е възмутителен, а не твърдението. Позволете ми да ви отбележа, мосю, че преди сто и петдесет години Негово Светейшество папата подари на Испания Новия свят след откриването му от Колумб. Оттогава останалите нации — французи, англичани и холандци, обръщаха все по-малко внимание на тази папска разпоредба, отколкото Испания смята за необходимо. Те сами са се опитали да заселят някои от тези земи. Земи, които испанците никога не са завладявали реално погледнато. Тъй като Испания настоява това да се разглежда като нарушение на нейните права, Карибите от години са били оспорвана територия. Самите тези пирати, на които гледате с такова презрение, първоначално са били мирни ловци, земеделци и търговци. Испанците ги прогониха от Испаньола, прогониха и англичаните и французите от Сейнт Кристофър и холандците от Сент Кроа, чрез безмилостни кланета, които не пощадиха дори техните жени и деца.

В самозащита тези мъже изоставиха мирните си занаяти, взеха оръжия, обединиха се в братство и на свой ред запреследваха испанците. Това, че Вирджинските острови днес принадлежат на Английската корона, се дължи на тези „братя от крайбрежието“, както те се наричат, тези пирати, които завладяха тези земи в името на Англия. Същият този остров Тортуга, подобно на остров Сент-Кроа, стана част от Френската Западноиндийска компания, а оттам и на Франция по същия начин.

Говорите, сър, за защитата на френското знаме, на която се радват тези пирати. Тук има объркване на идеологии. Ако нямаше пирати, които да обуздаят хищничеството на Испания, се питам, мосю дьо Сентонж, дали това ваше пътуване изобщо щеше да бъде предприето, защото се съмнявам дали щеше да има френски владения в Карибите, които да бъдат посетени.

Той спря, за да се усмихне на обърканото учудване на госта си:

— Надявам се, мосю, че казах достатъчно, за да оправдая мнението, което си позволявам да изразя в противоречие на това на господин дьо Лувоа, че потискането на пиратите може лесно да доведе до бедственото положение на Френските Западноиндийски колонии.

В този момент мосю дьо Сентонж избухна. Както обикновено се случва, всъщност усещането на истината, залегнало в основата на аргумента на губернатора, предизвика неговото раздразнение. Безразсъдните думи на неговата реплика ни карат да се съмняваме в мъдростта на мосю дьо Лувоа да го избере за посланик.

— Казахте достатъчно, мосю… даже повече от достатъчно, за да ме убедите, че нежеланието да се откажете от печалбите, натрупани за вашата компания и за вас лично от плячката, продавана в Тортуга, ви кара да се отнасяте с пренебрежение към честта на Франция, върху която този трафик е едно черно петно.

Мосю д’Ожерон вече не се усмихваше. Поразен на свой ред от количеството истина в обвинението на Шевалие, той внезапно се изправи, побелял от гняв. Но майсторски, този нисък на ръст мъж се овладя веднага, не притежавайки нищо от самохвалството на височайшия си посетител. Гласът му беше студен като лед и лишен от каквато и да е интонация.

— Подобно обвинение, мосю, може да ми бъде отправено само с шпага в ръка.

Сентонж крачеше из дългата стая и размахваше ръце.

— Това е същата глупост, както и останалите! Абсурд! Ако това е демонстрация на вашия хумор, по-добре е да изпратите поканата си за дуел на мосю дьо Лувоа. Аз съм само негов представител. Казах това, което бях натоварен да кажа, и това, което не съм казал, ако ви бях сметнал за по-разумен. Трябва да разберете, мосю, че не съм дошъл чак от Франция, за да се бия на дуели от името на Короната, а за да обясня възгледите на Короната и да издавам заповедите на Короната. Ако те ви изглеждат неприятни, това не ми влиза в работата. Заповедите, които имам към вас, са Тортуга да престане да бъде убежище на пирати. И това е всичко, което трябва да ви кажа по въпроса.

— Бог да ми даде търпение, сър! — извика мосю д’Ожерон в притеснението си. — Ще бъдете ли достатъчно добър да ми кажете в същото време как да наложа тези ваши заповеди?

— Къде е трудността? Затворете пазара, от който си извличате печалбата. Ако сложите край на трафика, пиратите сами ще се махнат.

— Колко просто! Наистина колко просто! И какво, ако пиратите сложат край и на мен и на това владение на Западноиндийската компания? Какво ще стане, ако завладеят остров Тортуга за себе си, което без съмнение ще се получи? Какво ще правим тогава, ако обичате да ми кажете, мосю дьо Сентонж?

— Мощта на Франция знае как да наложи правата си.

— Много съм ви задължен. Дали мощта на Франция осъзнава и колко голяма трябва да бъде тя? Има ли господин дьо Лувоа някаква представа за силата и организацията на тези пирати? Никога ли не сте чували например във Франция за похода на Морган към Панама? Осъзнавате ли, че общо около пет или шест хиляди от тези мъже, които плават тук, са най-страховитите морски бойци, които светът някога е виждал? Ако бяха обединени и от такава заплаха като от затриването им, те биха могли да съберат флота от четиридесет или петдесет кораба, които да пометат Карибите от край до край.

Най-после губернаторът бе успял да смая господин дьо Сентонж с тази реалност. За миг Шевалие се втренчи унило в своя домакин. Тогава той упорито се съвзе.

— Със сигурност, сър, със сигурност вие преувеличавате.

— Нищо не преувеличавам. Искам да разберете, че съм подтикван от нещо повече от личния си интерес, който така обидно ми приписвате. Сигурен съм, че господин дьо Лувоа ще съжалява за несправедливостта на това предположение, когато му докладвам изчерпателно, изяснявайки това, което ми казахте. За останалото обаче, сър, имате вашите заповеди. Но със сигурност, сър, вие сте получили известна свобода на действие при изпълнението на вашата мисия. Като преценявате нещата така, както намерите за добре, и както също ви ги обясних, струва ми се, че няма да направите лоша услуга на Короната, като препоръчате на господин дьо Лувоа, докато Франция не е в състояние да настани солидна флота в Карибите, която да може да защити нейната собственост, тя би била добре информирана да не нарушава за момента текущото състояние на нещата.

Шевалие се скова още повече.

— Това, мосю, не е препоръка, която би ми се харесала. Имате заповедите на мосю дьо Лувоа, които гласят, че този пазар за оплячкосване на моретата трябва веднага да бъде затворен. Вярвам, че ще ми позволите да уверя господин дьо Лувоа в незабавното ви съгласие по въпроса.

Мосю д’Ожерон беше отчаян пред глупостта на тази сервилна непримиримост.

— Все пак ще трябва да протестирам, мосю, че вашето определение е несправедливо. Никаква плячка не идва тук, освен плячката иззета от Испания, за да ни компенсира за всичката плячка, от която бяхме ощетени и още продължаваме да бъдем ощетявани от ръцете на онези господа от Кастилия.

— Но това, сър, са фантазии. Има мир между Испания и Франция.

— В Карибите, мосю дьо Сентонж, никога няма мир. Ако премахнем пиратите, това значи да сложим оръжие и да си поднесем сами гърлата на ножа. Това е всичко.

Нямаше обаче аргументи, които да отклонят господин дьо Сентонж от позицията, която бе заел.

— Трябва да гледам на това като на лично мнение, повече или по-малко изразено — позволете ми да го кажа, без да ви обидя — от интересите на вашата компания, както и вашите лични. Както и да е, заповедите са ясни. Разбирате, че ще ги пренебрегнете на свой риск.

— И също така, че ще ги изпълня на свой риск — каза губернаторът, след като сви устни. Той вдигна рамене и въздъхна. — Поставяте ме, сър, между чука и наковалнята.

— Бъдете поне така справедлив да разберете, че аз просто изпълнявам дълга си, — каза възвишения Шевалие дьо Сентонж и довода на тези му думи беше единственото, която мосю д’Ожерон успя да му признае от всичката му упорита самонадеяност изразена до сега.