Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (10)

3

Приблизително по времето, когато „Арабела“ и „Елизабет“ хвърляха котва в онзи самотен залив на северния бряг на Испаньола, „Беарне“ напредваше към Порт-о-Пренс. Миризмите носейки се от това място накърниха деликатните ноздри на мадам дьо Сентонж и поради тази причина — тъй като толкова добре надарените съпруги трябваше да бъдат глезени — Шевалие скъси посещението си дори и с цената това да ощети бизнеса на краля. Радостен, че най-после се е справил с това и със спокойната убеденост, че е изпълнил мисията си по начин, по който трябваше да заслужи похвалата на господин дьо Лувоа, Шевалие обърна вниманието си към Франция и мислите си към по-леките въпроси от личен характер.

При слаб насрещен вятър напредването на „Беарне“ беше толкова бавно, че му бяха нужни двадесет и четири часа, за да заобиколи нос Свети Никола в западния край на канала Тортуга така, че някъде към залез-слънце в деня след заминаването си от Порт-о-Пренс той навлезе в този тесен проход.

По това време мосю дьо Сентонж се излежаваше до елегантна кушетка на кърмата, поставена под навес от кафяво платно. Върху този диван се бе излегнала и красивата му креолска съпруга. Имаше нещо в тази дама с превъзходни пропорции, от дълбоката мекота на гласа и до големите перли, вплетени в лъскавата й черна коса, което да не издава нейното богатство. Понастоящем то беше подсилено от дълбокото удовлетворение на този брак, в който всяка страна толкова идеално се допълваше с другата. Тя сякаш сияеше и се изпълваше от него, докато лежеше там разкошно, леко размахвайки украсеното си със скъпоценни камъни ветрило, звучния й смях беше толкова всеотдаден да почете остроумието, с което нейният младоженец се опитваше да я заслепи.

В средата на тази идилия влезе, повече или по-малко внезапно и със сигурност натрапчиво, мосю Лузан, капитанът на „Беарне“, слаб и мургав мъж с орлов нос, малко над средния ръст, чието излъчване и държание бяха по-скоро присъщи на войник, отколкото на моряк. Когато се приближи, той взе далекогледа изпод ръката си и го насочи към кърмата.

— Там има нещо странно, — каза той. И подаде далекогледа. — Погледни, Шевалие.

Мосю дьо Сентонж се изправи бавно и очите му погледнаха в указаната посока. На около три мили на запад се виждаше платно.

— Кораб — каза той и вяло като прие предложения му далекоглед. Той отстъпи встрани до парапета, откъдето гледката беше по-ясна и където можеше да намери опора, на която да подпре лакътя си.

През стъклото той видя голям бял съд с много високо издигната кърма. Той се отправяше на север, с изглед към десния си борд срещу източния бриз, и така издаваше на показ благородния си фланг, продупчен за двадесет и четири оръдия, а отворите им блестяха в златно на белия му фон. От главната си мачта, над планина от снежни платна, се вееше червеното и златно знаме на Кастилия, а над него беше заковано разпятие. Шевалие свали далекогледа.

— Испански — беше небрежният му коментар. — Какво странно откривате в него, капитане?

— О, явно испанец. Но той се беше отправил на юг, когато го видяхме за първи път. Малко по-късно той се отклони в нашия килватер и вдигна всичките си платна. Това е странното. Защото изводът е, че той е решил да ни последва.

— И тогава какво?

— Точно така. Тогава какво? — Той направи пауза, сякаш за отговор, след което продължи. — От вида на неговия фланг той е явно адмиралски кораб. Сигурно сте забелязали също и че е тежковъоръжен. Оборудван е с четиридесет и осем оръдия, без да броим тези на кърмата и предните палуби. Той отново направи пауза, за да добави с известна тежест: — Когато съм следван от един такъв кораб, обичам да знам причината.

Мадам се размърда вяло на дивана си в съпровод на дълбок и плътен смях.

— Вие сте човек, който се плаши от сянката ли, капитане?

— Неизменно, когато е хвърлена от испанец, мадам — тонът на Лузан беше остър.

Той беше с лютив нрав, който беше засегнат от отношението относно смелостта му, което беше загатнато във въпроса на мадам. Шевалие, който не хареса тона му, би си позволил и някои сарказми, в по-подходящ случай и да запита за причините на опасенията на капитана. Лузан си тръгна раздразнен. Тази нощ вятърът намаля до най-лекия полъх и напредването им беше толкова бавно, че на следващото утро бяха все още на около пет или шест мили на запад от Португал Пойнт и изхода на проливите. И дневната светлина им показа големия испански кораб, който беше на приблизително същото разстояние от тях.

Неспокойно и продължително капитан Лузан го огледа още веднъж, след което подаде далекогледа си на своя лейтенант.

— Виж какво може да разбереш от това.

Лейтенантът се вгледа продължително и докато гледаше, видя да се добавят още платна към вече издигнатата планина от платна, която вече носеше. Той съобщи това на капитана, който стоеше до него и след като прегледа вимпела на предната му мачта, той успя да добави информацията, че той е Флагманският кораб на испанския Адмирал на Презокеанския флот, маркиз Риконете.

Фактът, че той трябваше да издигне и резервните си платна, за да улови и последната възможна унция от лекия вятър, увеличи подозрението на капитана, че целта му е да го ускори до краен предел, и бидейки опитният моряк, който беше плавал по тези води и с вече изградено недоверие към намеренията на всички испанци, той взе своето решение. Издигайки всички възможни платна и гонен от такова близко разстояние, той се насочи на юг към убежището на едно от пристанищата на северния бряг на Френската Испаньола.

Дотам този испанец, ако наистина го преследваше, едва ли би се осмелил да го последва. Ако го направеше, със сигурност нямаше да си позволи да прояви враждебност. Маневрата щеше да послужи и за поставяне на последна проверка на намеренията му.

Резултатът увери Лузан почти незабавно. Веднага големият галеон се завъртя в същата посока, като дори насочи носа си в още по-остър ъгъл по същото направление. Стана толкова ясно, че той преследва „Беарне“, колкото и че пътя на „Беарне“ ще бъде отрязан, преди той да достигне зеления бряг, който сега беше почти пред него, но все още на около четири мили разстояние.

Мадам дьо Сентонж, силно обезпокоена в каютата си от гледката към фалшборда, поиска нетърпеливо да бъде информирана от Господа или Дявола какво му имаше тази сутрин на глупака, който командваше „Беарне“. Елегантният Шевалие, по пижама и чехли и с набързо наметната перука, чиито къдрици висяха като наниз от лоени свещи ограждащи зачервеното му лице, побърза да отиде и сам да провери.

Той се изкачи по почти перпендикулярната палуба към прехода до средата на кораба и застана там, ревейки гневно на Лузан.

Капитанът се появи на парапета откъм кърмата, за да му отговори с кратък разказ за опасенията си.

— Все още ли сте под това абсурдно убеждение? — цитира мосю дьо Сентонж. — Абсурдно! Защо му е на испанец да ни преследва?

— Ще бъде по-добре да продължим да си задаваме този въпрос, отколкото да чакаме да открием отговора му — сопна се Лузан, като по този начин, поради липсата на уважение, увеличи още повече раздразнението на Шевалие.

— Но това е глупаво! — възмути се Сентонж. — Да бягаш от нищото! И е толкова позорно да разочароваш мадам дьо Сентонж от такива инфантилни страхове.

Търпението на Лузан напълно го напусна.

— Тя ще бъде още по-разстроена, подсмихна се той, — ако тези инфантилни страхове се окажат верни. И добави направо — Мадам дьо Сентонж е красива жена, а испанците са си испанци.

Отговорът на това беше пронизително възклицание, за да обяви, че самата мадам вече бе излязла от коридора. Оскъдното й облекло беше на ръба на границата на благоприличието, тъй като, без да чака повече бе хвърлила само един шал през кръста си, и с вълна от лъскава черна коса като наметало около изящните си рамене тя беше дошла да установи сама какво по дяволите ставаше.

Забележката на Лузан, дочута, докато тя стъпваше на средната палуба, предизвика сега върху него порой от пронизителни обиди, в хода на които той чу да го описват като нищожен страхливец, нисък и груб нещастник. И преди тя да свърши, Шевалие добави своя глас към нейния.

— Вие сте луд, сър! Луд! От какво можем да се страхуваме тук от един испански кораб, при това кралски кораб, кажете ми, адмирале? Ние плаваме под флага на Франция и Испания не е във война с Франция.

Лузан се сдържа да отговори възможно най-тихо.

— В тези води, сър, не е възможно да се каже с кого може да воюва Испания. Испания е убедена, че Бог е създал Америка специално за нейна наслада и удоволствие. Повтарям ви това, откакто навлязохме в Карибите.

Шевалие си спомни не само това, но и че напоследък беше чувал много подобни изрази и от някой друг. Мадам обаче отвличаше вниманието му.

— Разсъдъкът на този мъж е преобърнат от паника! — извика тя с яростно презрение. — Ужасно е на такъв човек да бъде поверяван кораб. Той би бил по-подходящ да командва кухненски взвод.

Един Господ знаеше какъв можеше да бъде отговорът на тази обида и какви биха били последствията от нея, ако точно в този момент не беше дошъл гърмежът на оръдие, за да спести на Лузан труда да отговори и внезапно да промени сцената и нрава на актьорите.

— Праведно небе! — изкрещя мадам.

— Ventre-dieu!^[1] — изруга мъжа й.

Дамата се хвана за гърдите. Кавалерът, с тебеширено лице, я прегърна покровителствено. От кърмата капитанът, когото така свободно бяха обвинили в малодушие, се изсмя направо с приятна злоба.

— Имате отговор, мадам. И вие също, сър. Следващият път може би ще се замислите, преди да наречете страховете ми инфантилни и поведението ми идиотско.

С това той им обърна гръб, за да може да говори с лейтенанта, който се забърза към него. Той изкрещя някаква заповед. Тя мигновено беше последвана от друга извикана от лейтенанта. Той изкрещя друга заповед. Тя мигновено беше последвана от изсвирването от тръбата на боцмана, а на средната палуба около Сентонж и неговата съпруга настана голямо раздвижване, когато моряците се изсипваха от каютите си на палубата, да се подредят, и зачакат заповедите на капитана. Над тях имаше и друг вид дейност. Мъжете сновяха по реите и разпъваха мрежи, чиято цел беше да хванат всякакви отломки, които можеха да бъдат свалени в процеса на боя.

Второ оръдие изгърмя откъм испанеца и след това трето, след това настана кратка пауза, а след това бяха поздравени от нещо, което прозвуча като гръма от целия му борд. Шевалие свали пребледнялата си и трепереща жена, чиито колене внезапно се бяха превърнали в пластилин, която сега бе седнала на парапета до люка.

Той безполезно сипеше нецензурни изрази в уплахата си. Наведен през парапета Лузан, смилил се над тях и напълно невъзмутим, им извика, като смяташе да ги успокои.

— В момента той си гори барута безрезултатно. Типична испанска бомбастичност. Той трябва да влезе в обсег, преди аз да мога да стрелям по него. И моите артилеристи имат вече своите заповеди.

Но това, вместо да ги успокои, само увеличи още повече яростта и страданието на Шевалие.

— Пази Боже живота ми! Да отвърнел той на огъня му? Не трябва въобще да мислите за това. Не можете да водите никаква битка с него.

— Не мога ли? Ще видиш.

— Но не можете да влезете в бой с мадам дьо Сентонж на борда.

— Ти подиграваш ли се! — отвърна Лузан. — Ако имах на борда си и Кралицата на Франция, пак щях да вляза в бой с кораба си. И при това нямам друг избор, моля да обърнете внимание на това. Пресичат ни пътя твърде бързо, за да достигнем до пристанището. И откъде мога да знам, че ще сме в безопасност дори и тогава?

Шевалие затропа с крака от ярост.

— Значи тези испанци са разбойници?

Отблизо се чу още един рев от артилерията, който, ако все още не беше достатъчно близо, за да нанесе щети, беше достатъчно близо, за да увеличи паниката на мосю и мадам дьо Сентонж.

Капитанът вече не им обръщаше внимание. Неговият лейтенант го беше хванал за ръката и сочеше на запад. Лузан с далекоглед прилепен към окото си погледна в оказаната посока. На миля и нещо в далечината от десния им борд, по средата между „Беарне“ и испанския Адмиралски кораб, голям червен кораб с четиридесет оръдия, издигнал всичките си платна преминаваше покрай носа и брега на Испаньола. След него се приближаваше и втори кораб с малко по-леко бойно въоръжение.

Те бяха без знаме и Лузан наблюдаваше движенията им с нарастващо безпокойство, чудейки се дали не са някакви нови нападатели. За негово почти невярващо облекчение той ги видя да се отклоняват към левия борд, насочвайки се към испанеца, все още полускрит в дима от последната си канонада, която лекия бриз на тази сутрин бавно разсейваше.

Колкото и лек да беше вятърът, новодошлите имаха предимство, а и поради ветровото разположение на испанеца, те се нахвърлиха върху него като ястреби, които се спускат върху чапла, откривайки огън с предните си оръдия, докато все още напредваха. През пелена от издигащ се дим можеше да се различи как испанеца завива леко, за да ги посрещне, тогава половин дузина оръдия изгърмяха от фланга му и той отново се изгуби от погледа сред издигащите се бели облаци, които се бяха издигнали. Но той сякаш бе стрелял твърде рано в прекомерната си бързина, тъй като червеният кораб и неговият спътник държаха здраво няколко минути по курса си, очевидно незасегнати, след което се завъртяха надясно и изстреляха бордови залпове един след друг по посока на испанеца.

Досега, под ръководството на Лузан и въпреки протестите на мосю дьо Сентонж, „Беарне“ също се беше завъртял и когато изведнъж застана с безпомощно отпуснати платна, внезапно превърнат от актьор в зрител на тази драма на моретата.

— Защо спирате, сър? — извика Сентонж. — Придържайте се към курса си! Възползвайте се от това нападение, за да достигнем пристанището.

— Докато други водят битка заради мен?

— Имате дама на борда, разгневи му се Сентонж. — Мадам дьо Сентонж трябва да бъде закарана на безопасно място.

— В момента тя не е в опасност. А и може да се окажем необходими. Преди малко ме обвинихте в малодушие. А сега се опитвате ме убедите да стана страхливец. Заради госпожа дьо Сентонж няма да вляза в битка, освен в краен случай. Но за този краен случай трябва и да бъда подготвен.

Той беше толкова мрачен и суров, че Сентонж не смееше да настоява повече. Вместо това, възлагайки надеждите си на тези изпратени от небето спасители, той застана на парапета на люка и от това възвишение се опита да следи развоя на битката, която бучеше на запад. Но сега не се виждаше нищо, освен голяма завеса от дим, като огромен, все по-дълбок облак, който висеше ниско над морето и се простираше на около две мили в застоялия въздух. Някъде в центъра му те продължиха известно време да чуват гърмежите на оръдията. След това настъпи гробовна тишина и след известно време от южния край на облака се появиха двата кораба, които отначало изглеждаха като призрачни. Постепенно такелажът и корпусите придобиха очертания и докато димът се извиваше встрани от тях и горе-долу по същото това време центъра на облака започна да придобива розов оттенък, и по-навътре стана почти оранжев, докато през разреждащия се дим се забеляза, че той излиза от пламъците на кораб, който гореше.

От парапета на кърмата съобщението на Лузан най-накрая донесе облекчение на Шевалие.

— Испанският кораб гори. Това е краят му.