Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (15)

3

В същия момент, когато мистър Джефри Корт пиеше тази сутрин жадно в каютата на „Арабела“, неговият братовчед сър Джеймс, висок и скромен петдесетгодишен мъж, със също толкова енергично тяло, колкото и нерешителен ум, седна на масата си за закуска с чантата си с писма, току-що пристигнали от Англия. Това бяха отдавна недоставени писма, тъй като корабът, който ги беше донесъл, забавен и отклонен от курса си от бурите, беше надвишил с цели два месеца нормалното си време на пътуването.

Сър Джеймс беше изпразнил чантата си върху масата и бе разпръснал съдържанието и за общ предварителен преглед. Пакет, по-обемист от останалите, привлече вниманието му и той го взе. Той огледа надписа му с намръщено лице, което постепенно сключи тежките му прошарени вежди. Той се поколеба и прокара кафява костелива ръка по брадичката си, след това, сякаш внезапно взе решение, той счупи печатите и разкъса обвивката. От тази обвивка той извади изящен том, подвързан с пергамент, с няколко златни инкрустации по ръба и заглавието, също изписано в злато, „Стиховете на сър Джон Съклинг“. Той го подуши подозрително и презрително го захвърли настрана. Но когато падна, книгата отчасти се разтвори и при това, което видя, тясното му лице стана заинтересовано. Той взе книгата отново. Гънката на пергамента от вътрешната страна на корицата се беше отделила и леко се беше извила от обложката си. Лепилото, закрепващо тази гънка, се беше разлепило и докато той опипа с пръсти извития ръб, цялата подвързия, обхващаща страната на корицата, се разхлаби. Между нея и обложката сега се разкри сгънат лист хартия. Този лист все още беше в ръката на сър Джеймс десет минути по-късно, когато в стаята внезапно влезе изящната дама, която ако бе с няколко години по-млада можеше да бъде и негова дъщеря, но всъщност беше неговата съпруга. Тя беше едва средна на ръст и с девствено слаба фигура, бистри очи и с деликатна кожа, неопетнена от климата на тропиците. Беше облечена за езда, лицето й беше под сянката на широкопола шапка и държеше камшик в ръката си.

— Трябва да говоря с теб — обяви тя с музикален глас, но тонът му беше дрезгав.

Сър Джеймс, седнал с гръб към вратата, не се беше обърнал да види кой влиза. При звука на гласа и той пусна салфетката си върху тома със стиховете. После, все още, без да се обръща, той каза:

— В такъв случай работата на краля може да върви по дяволите.

— Винаги ли трябва да ми се надсмивате, сър? На масата за закуска ли вършите делата на краля?

Винаги със спокоен и дори летаргичен дух, сър Джеймс й отвърна.

— Невинаги. Не. Но точно толкова често, само колкото и вие сте взискателна.

— Аз не си търся причина за това.

Тя се придвижи напред и заобиколи масата, за да може да се изправи директно срещу него. Тя стоеше там, силно изправена, с камшика в ръце сложени в ръкавици, като го държеше напреко на стройното си енергично младо тяло. Върху чувствените й устни имаше злоба и бе агресивно вдигнала напред малката си заострена брадичка.

— Бях обидена — обяви тя.

С посивяло лице, сър Джеймс я огледа.

— Със сигурност — каза и той накрая.

— Какво искаш да кажеш? „Със сигурност?“

— Не ти ли се случва всеки път, когато излизаш да яздиш?

— И така да е, кой би се учудил, когато ти сам се даваш за пример?

Той не обърна внимание на подхвърления аргумент. Най-малкото нещо аргументите й бяха това, което той се бе научил да отбягва на тази красива скандалджийка на половината от неговата възраст, за която се беше оженил преди пет години и която оттогава беше отровила живота му с лошите си маниери и навици, донесени от дома на нейния баща търговец.

— Кой беше днес? — попита умореният му глас.

— Това куче Хагторп. Да го бях оставила да гние в Барбадос.

— Вместо да го доведем да гние тук. Така ли? И какво ти каза?

— Каза? Да не мислиш, че е имал наглостта да говори с мен?

Той се усмихна малко кисело. В тези дни на разочарование той успя да долови, че по-голямата част от неприятностите й идваха от това, че тя твърде съзнателно играеше ролята си на дама, без да притежава подходящата подготовка за това.

— Но нали те е обидил с нещо?

— Беше по проклетия нагъл начин, по който ме погледна, с полуусмивка на нахалното си лице.

— Полуусмивка? — рунтавите му вежди се повдигнаха. — Може да е било не повече от поздрав.

— Това ще кажеш ти. Би взел страната дори и на робите си срещу собствената си жена. Каквото и да стане, никога аз не съм права. О, не никога. Поздрав? — изсумтя тя. — Това не беше никакъв поздрав. А даже и да беше, низък роб ли ще ме поздравява с усмивки?

— Мисля, че казахте полуусмивка. А що се отнася до низкото, той може да е роб — горкия дявол! — но е бил роден джентълмен.

— Добър джентълмен, разбира се! Проклет бунтовник, който е трябвало да бъде обесен.

Дълбоко хлътналите му очи гледаха замислено нейната изящност.

— Ти съвсем без жал ли си останала? — попита я той. — Чудя ти се понякога. И в теб също така няма ли постоянство? Беше толкова пленена от момчето, когато го видяхме за първи път в Барбадос, че нищо нямаше да те задоволи, докато не го купих, за да можеш да го направиш свой помощник и да му правиш щедри услуги само за…

Камшикът й се стовари върху масата, за да го прекъсне.

— Няма да слушам повече за това! Коварно е винаги да ме малтретираш и тормозиш и да ме изкарваш виновна. Но друг път ще знам какво да направя. Ще насоча камшика си върху самодоволното лице на този мошеник. Това ще го научи да не ме зяпа с насмешка.

— Ще бъде много достойно от твоя страна — беше горчивият му коментар. — Ще бъде наистина смело спрямо един нещастник, който трябва да понася всичко, което му идва до главата, за да не го последва още по-лошо.

Но тя вече не го слушаше. Ударът на камшика и беше разпръснал някои от писмата, натрупани по масата. Вниманието й беше рязко отклонено.

— Пристигал ли пакет от Англия? — Дишането й сякаш се учести, докато той я гледаше.

— Мисля, че току-що говорих за работата и задълженията ми към краля. Ето виждате. Всичко е на масата за закуска.

Тя вече се ровеше из купчината, оглеждайки всеки пакет на свой ред.

— Има ли писма за мен?

Минаха се секунда-две, преди внезапно стиснатите му устни да се разтворят отново, за да й отговорят уклончиво.

— Още не съм ги прегледал всичките.

Тя продължи да търси, докато той я наблюдаваше изпод вежди. Накрая тя отново го погледна.

— Нищо? — попита тя с нотка на изненада и огорчение. Веждите й бяха свити, нежната и брадичка сякаш стана още по-заострена. — Нищо?

— Ти сама разгледа всичко — каза той.

Тя бавно се обърна, с устна между пръстите и палеца. Той беше мрачно развеселен да забележи, че яростното недоволство, което я обземаше в началото, беше забравено и че нейният гняв по въпроса за роба е бил заменен от друга грижа. Тя бавно се приближи до вратата, изчезвайки от полезрението му. С ръка вече върху бравата се спря за миг. Отвърна му с мек и любезен глас.

— Нямате ли вест от Джефри?

Той отговори, без да се обръща.

— Казах ти, че все още не съм прегледал всичките писма.

Тя все още стоеше до вратата.

— Не видях почерка му върху нито едно от тях.

— В такъв случай значи той не ми е писал.

— Странно! — каза тя бавно. — Много е странно. Досега трябваше вече да знаем кога трябва да го очакваме.

— Няма да се преструвам, че това ме тревожи особено.

— Няма ли? — В паузата, която тя направи, лицето й бавно пламна.

Тогава гневът й го връхлетя отново.

— Ами аз? Разбира се, че не мислиш за мен, окована на този омразен остров, без общество, освен свещеника, коменданта и техните глупави жени. Не пожертвах ли достатъчно за теб, че да ми се сърдиш дори за рядката компания на някой от света, който може да ми съобщи новини за нещо друго, освен за захарта, черния пипер и цената на робите?

Тя изчака мълчалива за момент.

— Защо не ми отговаряш? — изпищя тя.

Беше пребледняла под загара си. Той бавно се завъртя на стола си.

— Искаш отговор, така ли? — В гласа му се усещаше гневен наплив.

Очевидно тя не искаше. Защото само при заплахата в гласа му излезе внезапно и затръшна вратата след себе си. Той се изправи наполовина, а тя даже и не подозираше в каква опасност беше в този момент от гнева, който пламна в него. Емоциите от всякакъв вид обаче бяха краткотрайни за този летаргичен човек. Някакво проклятие се изтръгна от него и след като въздъхна, седна обратно в стола си. Отново разгъна листа, който ръката му бе държала по време на нейното присъствие в стаята и той поднови намръщеното си изучаване върху него. След това, след като седя дълго време мрачно замислен, той стана и отиде да заключи писмото и подвързания с пергамент том в един шкаф, който стоеше между отворените прозорци. След това най-накрая обърна внимание и на другите пратки, които го очакваха.