Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (7)

7

С разсъмването дойдоха динозаврите. Бях ги виждал и преди — плахи създания, които изчезваха при първото съприкосновение с ултразвуковия лъч, който Джард бе приспособил за тази цел. Говореше се, че преди е имало инциденти с големите екземпляри и са ги прогонвали от градината с импровизирани тракала. Глупавите твари не представляваха сериозна опасност, но хората се опасяваха, че могат да попаднат случайно под краката или в устата им заедно с хапка трева. Този път динозаврите бяха три, и то доста едри, а нямах подръка нито генератор на ултразвук, нито сирена. Можех да разчитам само на собствения си глас.

Спомних си как веднъж Доул, мой колега, реши да се изкъпе и попадна в затруднено положение. Когато излизаше от водата, от гората изскочи гущер с внушителни челюсти и препречи пътя му към станцията. Доул се отърва само с делириум тременс. Животното мина покрай него без дори да го погледне — беше твърде малък, за да представлява интерес за такъв голям стомах.

Това не ме утеши. Приближаващото към мен трио представляваше доста рядка разновидност, която бяхме нарекли Кралски шут, заради глупавата усмивка, яркото оцветяване и пъстрите украшения, които висяха от главите им. Тези гущери имаха щраусови крака, дълги шии и огромно количество остри зъби.

Продължих да лежа на пясъка, маскирайки се на камък, докато те приближаваха със скокове към мен. Двата бяха големи, а третият — направо гигант с шестметровите си и нито сантиметър по-малко плещи. С приближаването им започнах да се задъхвам от страшно зловоние, което излъчваха. Тези огромни животни преработваха голяма маса въздух. Опитах се да изчисля оптималния размер на глътката, изхождайки от обема на дробовете им, потребността от кислород и процентното му съдържание във въздуха. Когато се приближиха на трийсетина метра от мен, преустанових изчисленията.

Гигантът пръв ме усети. Главата му трепна и мътното му око се извърна към мен. Той изсумтя, издиша и отвори уста, което ми даде възможност да се полюбувам на редицата снежнобели зъби, готови да се впият в моята плът. Запуфтя като локомотив и се устреми право към мен. Трябваше моментално да взема решение и аз не се поколебах.

Поех за последно влажния морски въздух, обгърнах с поглед синьото море, пясъка, пустото безразлично небе и силуета на чудовището на фона му. После избрах аварийния код с вградения в челюстта ми тумблер.

Пейзажът се измести встрани и се разтвори. В същото време вече описвах кръг след кръг във Вселената.

Обгърна ме пълна тъмнина и рев, сякаш се спусках с бъчва по Ниагарския водопад.