Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (2)

2.

През кръстовището шумно мина трамвай, който приличаше повече на голяма играчка с изрисуваните глави, залепени на малките квадратни прозорчета. Свиреха клаксони. Мигаха светофари. Хората бързаха да се приберат след дългия работен ден… Позволих на хорския поток да ме повлече, като закрачих наравно с другите. Този урок го бях научил добре. Времето не трябва да се ускорява, както и не трябва да се забавя. Е, понякога може да се пренебрегне, но това е вече нещо съвсем друго.

Размишлявайки така, извървях четири квартала, за да стигна до стоянката на таксита на Делауер стрийт. Седнах на задната седалка на едно „Ромео“, което би трябвало да е на автомобилното гробище поне от десет години, и казах на шофьора накъде да кара. Той ме изгледа с любопитство, недоумявайки какво може да търси такъв приличен млад човек в тази част на града и вече беше отворил уста да ме попита, когато добавих:

— Ако стигнеш за седем минути, ще получиш пет долара.

Момчето щракна брояча и едва не откъсна съединителя, потегляйки от място. По пътя често поглеждаше в огледалцето, като се чудеше как да ми зададе въпроса, който се въртеше на върха на езика му. Но когато зърнах неоновите букви, които приличаха на разтопено желязо, го тупнах по рамото, пъхнах парите в ръката му и секунда по-късно бях вече на тротоара.

Без да се различава особено от останалите сгради, коктейлбарът притежаваше някаква аристократичност. Няколко стъпала водеха надолу и може би преди въвеждането на сухия режим залата е изглеждала доста по-привлекателна. Стените, облицовани с дървена ламперия, не бяха пострадали много от времето, освен че бяха почернели от непрекъснатия цигарен дим. Резбованият таван също изглеждаше добре, но по тъмночервения килим имаше широка утъпкана пътека, която се извиваше като просека в джунгла по цялата дължина на залата и се разклоняваше около масите и столовете. Тапицираните канапета в сепаретата бяха избелели, а на някои места и закърпени. Никой не се бе погрижил да измие петната, оставени по дъбовите маси от поколения любители на бирата. Настаних се в най-закътаното сепаре с бледа светлина, идваща от модерен лампион, и с надраскан на стената надпис за нечия победа в бягане с препятствия през 1810 г. Часовникът на бара показваше 7:40.

Поръчах чаша бира и когато келнерката я донесе, отпих една глътка. В този миг някой се настани срещу мен. Непознатият въздъхна така, сякаш току-що е обиколил няколко пъти стадиона и попита: „Нали не възразявате?“ — след което вдигна чашата си и посочи полупразната зала.

Възползвах се от момента да го огледам. Имаше кръгло нежно лице и бледосини очи. Главата му, закрепена на тънка шия, бих определил като плешива, ако не я покриваше мек, светъл пух, почти като на пиле. Беше облечен в раирана риза с разкопчана яка, извадена над сако от плътен шотландски плат със смъкнати рамене и широки ревери. Ръката, с която държеше бирата, беше малка и изнежена, ноктите — къси, с безупречен маникюр. На лявата ръка носеше пръстен със стъклен рубин, който приличаше на печат. Създаваше впечатление на човек, облякъл се набързо, тъй като е бил зает да мисли за много по-важни неща.

— Не искам да си съставите погрешно мнение за мен — каза мъжът.

Гласът му имаше същия недостатък — мек, като на жена, той въобще не пасваше на обстановката в залата, изпълнена с цигарен дим.

— Само извънредните обстоятелства ме накараха да седна на вашата маса и да се обърна към вас, господин Рейвъл — продължи той, бързайки да каже всичко, преди да е станало късно. — Въпросът е от огромна важност… отнася се за вашето бъдеще.

Той замълча, за да провери какъв е ефектът от думите му — една изчаквателна пауза, сякаш от моята реакция зависеше дали да продължи, или не.

Аз попитах:

— Моето бъдеще? Виж ти! Не съм сигурен, че имам такова.

Разбрах, че е доволен от отговора ми по това как заблестяха очичките му.

— Е, да — кимна той и се разположи още по-удобно. — Така е, наистина. — Отпи малко от чашата си и я остави, после се загледа в мен с едва доловима иронична усмивка. — Но бих могъл да добавя, че ви очаква бъдеще, много по-величествено от миналото ви.

— Да сме се срещали някъде? — попитах.

Той поклати глава отрицателно.

— Разбирам, че думите ми ще ви се сторят безсмислени, но всяко забавяне е крайно опасно. Затова, моля ви, изслушайте ме…

— Слушам ви, господин… как се казвахте?

— Името не е важно, господин Рейвъл. Аз нямам никакво отношение към тази работа. Аз съм само пратеник. Поръчаха ми да се срещна с вас и да ви предам определена информация.

— Поръчали са ви?

Той сви рамене.

Протегнах се през масата и го хванах за ръката, с която държеше чашата — беше мека и гладка като на дете. Леко го стиснах. Малко от бирата се разля по масата и по коленете му. Мъжът се дръпна с намерение да стане, но аз го бутнах отново да седне.

— Може ли и аз да се включа — казах. — Хайде да се върнем на онзи момент, когато стана дума за поръчение. Това много ме заинтригува. Така че, кой ме смята за толкова важна личност и поръчва на първия нехранимайко да си пъха носа в моите работи?

Ухилих се. В отговор той също изобрази нещо като усмивка, но се напрегна, видимо загубил част от ентусиазма си, но без да се предава.

— Господин Рейвъл, какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм член на една тайна организация?

— И какво очаквате да ви отговоря?

— Че не съм с всичкия си — побърза да ми подскаже той. — Именно затова се надявах да подминем този въпрос и да говорим по същество. Господин Рейвъл, вашият живот е в опасност.

Замълчах и последните му думи увиснаха във въздуха.

Той погледна часовника си, поставен по стар английски обичай под китката, и продължи:

— Точно след минута и трийсет секунди тук ще влезе човек, облечен в черен костюм, с бастун от черно дърво със сребърна дръжка. Ще отиде до четвъртия стол на бара, ще си поръча уиски и когато го изпие, ще се обърне, ще вдигне бастуна и ще изстреля в гърдите ви отровен газ.

Отпих още една глътка. Бирата наистина беше превъзходна — едно от малките удоволствия в този скапан живот.

— Добре — казах аз. — А после?

Шишкото се разтревожи малко:

— Не се шегувайте, господин Рейвъл. Става дума за вашата смърт! Тук! След няколко секунди!

Той се наведе през масата и заговори раздразнено, пръскайки навсякъде слюнки.

— Добре, добре, разбрах всичко — отговорих аз и отново вдигнах чашата си. — Само не хабете толкова енергия за въображаемото ми погребение.

Сега беше негов ред да ме хване за ръкава. В тлъстите му пръсти се криеше повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Казвам ви това, което ще се случи след малко и вие сте длъжен да действате незабавно, ако искате да се отървете жив!

— Аха! И тутакси започва онова блестящо бъдеще, за което споменахте.

— Господин Рейвъл, трябва веднага да изчезнете оттук.

Бръкна в джоба на сакото си и извади визитка, на която имаше адрес: Колуин Корт, 356.

— Сградата е стара, но много солидна и е съвсем наблизо. Отвън има дървена стълба — напълно безопасна. Качете се по нея на четвъртия етаж. Стая номер девет се намира в края на коридора. Влезте и чакайте.

— И защо трябва да ходя там? — полюбопитствах аз, като издърпах ръкава си от пръстите му.

— За да спасите живота си! — В гласа му прозвучаха пискливи нотки, сякаш нещата не се развиваха както очакваше.

В мен се прокрадна подозрение, че ходът на събитията, описан от непознатия, може да не е най-добрият за мен и моето велико бъдеще.

— Откъде знаете името ми? — попитах аз.

— Моля ви, времето е скъпо. Защо просто не ми повярвате?

— Това име е фалшиво. Така се представих вчера на един продавач на книги. Просто си го измислих. С изнудване на книжари ли се занимавате, господин Не-знам-кой-си?

— Това по-важно ли е от живота ви?

— Нещо бъркаш, приятелче. Сега се пазарим не за моя, а за твоя живот.

Изражението му на искрено доброжелателство се разпадна на парченца. Опита се да възвърне самообладанието си, когато вратата на бара се отвори и влезе човек с черен плащ, черно кадифено сако и черно бомбе. В ръката си държеше черен бастун със сребърна дръжка.

— Виждате ли? — прошепна новият ми приятел, сякаш тайно ми показваше порнографска снимка. — Точно както ви казах. Сега трябва да действате бързо, докато още не ви е видял…

— Грешиш — отбелязах аз. — Той ме огледа от главата до петите преди още да пристъпи прага.

Отблъснах дебеланкото и се измъкнах от сепарето. Човекът в черно вече бе прекосил залата и седна на четвъртия стол, без да поглежда повече към мен. Аз се промъкнах между масите и се настаних на стола от лявата му страна.

Той не ме погледна дори и когато го блъснах силно с лакът в ребрата, доколкото ми позволяваше, разбира се, доброто възпитание. Ако в джоба му имаше пистолет, щях да го усетя. Беше стиснал бастуна между коленете си, а ръката му бе обхванала сребърната дръжка. Леко се приведох към него.

— Внимавай — казах аз почти до ухото му, — работата се разкри.

Той прие новината спокойно. Бавно извърна глава и ме погледна. Имаше високо чело и хлътнали бузи, лицето му беше сиво, а около ноздрите се виждаха бели линии. Очите му приличаха на малки черни камъчета.

— На мен ли говорите? — студено попита той и от ледения му тон ме лъхна вечния полярен лед.

— Кой е този тип? — заговорнически попитах аз, предполагайки, че умни момчета като нас могат лесно да се споразумеят.

— Кой тип?

Никакво размръзване.

— Оня търговец на мъжки дрехи с тлъстите, потни ръце — уточних аз. — Съседът ми по маса. Чака да разбере как ще свърши всичко.

— Нещо бъркате — отряза черният човек.

— Както и да е — продължих аз. — Всеки може да сгреши. Но защо не седнем тримата и да си поговорим?

Това го ядоса. Тръсна глава, скочи от стола и взе шапката си. Леко бутнах бастуна, когато посягаше към него, и той падна на пода. Наведох се и докато го вдигах, уж неволно натиснах края на дръжката. Вътре нещо изщрака.

— Я; дявол да го вземе, стана без да искам — казах аз. — Извинявайте.

Подадох му бастуна. Човекът в черно го сграбчи и се отдалечи по посока на тоалетната. Съпроводих го с поглед, но все пак успях с крайчеца на очите си да видя как моя „доброжелател“ се изнизва към изхода. Настигнах го на улицата. Той се съпротивляваше, но така, че да не привлича вниманието на минувачите.

— Хей, чакай — казах аз. — Представлението е толкова интересно, че нямам търпение да разбера продължението. Така че, какво следва?

— Глупак, опасността изобщо не е преминала! Аз се опитвам да ти спася живота! Няма ли капка благодарност в теб?

— Точно ти не можеш да ме съдиш за това, приятелче. И за какво е целият този пожар? За парите ми? Та те не стигат и за такси до Колуин Корт и обратно. Но, изглежда, не е предвидено да се връщам?

— Пуснете ме! Трябва да изчезваме от улицата!

Дебелакът се опита да ме срита, но аз го ударих под ребрата достатъчно силно. Той изсумтя, омекна и се отпусна като чувал върху мен. От изненада се олюлях. В същия миг се чу глухо — паф, като изстрел от пистолет със заглушител. Куршумът изсвистя покрай ухото ми. Намирахме се до главния вход и с един скок се озовахме вътре. Дебелакът отново се опита да ме удари под коленете и аз трябваше пак да го усмирявам.

— Не го взимай толкова навътре — казах. — Куршумът променя работата. Успокой се, пускам те.

Той едва-едва кимна. Това му се отдаде трудно заради хватката на пръстите ми. Разтворих длан. Шишкото задиша шумно и веднага разхлаби вратовръзката си. По закръгленото му лице премина тик, а сините му очи загубиха детското си простодушие. В същото време извадих маузера си, свалих предпазителя и зачаках продължението.

Минутите течаха бавно, като геологически епохи.

— Отиде си — глухо произнесе дебелият. — Опитът се провали, но те ще предприемат друг. Не ви се отдаде да избегнете развръзката, просто я отсрочихте.

— Докато дишам, значи съм жив — отговорих веднага аз. — Да видим какво следва.

Бутнах го с дулото в гърба. Размина се без изстрели. Рискувах и се огледах — в полезрението ми нямаше нито един черен плащ.

— Къде ти е колата? — попитах аз.

Той посочи с глава черния мармон, паркиран от другата страна на улицата. Замъкнах го до автомобила, почаках, докато се настани зад волана и седнах отзад. Наоколо имаше много коли с тъмни стъкла — удобно място за снайперист, но изстрел не последва.

— Намира ли ти се нещо за пийване?

— Какво? А, да… разбира се.

Дебелакът старателно се опитваше да скрие задоволството си. Караше отвратително, като вдовица на средна възраст след шестия си урок — потегляше рязко, минаваше на червено и така през целия град, докато не стигнахме до целта. Колуин Корт се оказа задънена улица, покрита с чакъл, която плавно се изкачваше нагоре по хълма до телефонните стълбове. Висока и тясна къща се очертаваше на фона на небето, с черни пусти прозорци. Свърнахме по една уличка с пропукан бетон, от който се подаваше зелена трева, заобиколихме зданието и оставяйки зад себе си дървената стълба, за която той беше споменал, спряхме пред входа. Вратата заяждаше, но след няколко опита се отвори и ние стъпихме на протрит линолеум. Замириса ми на застояла кисела зелева чорба. Следвах водача си, но за малко спрях и се ослушах. Цареше пълна тишина.

— Не се притеснявай — каза дебелият. — Няма никой.

Вървяхме по толкова тесен коридор, че можех с лакти да докосна стените му. Подминахме потъмняло от времето огледало, поставка с няколко чадъра и се изкачихме по стълбище, покрито с черна гумена пътека, закрепена с позеленели медни пръчки. Подът скърцаше под краката ни. Имаше стенен часовник, който показваше четири без десет. Накрая се озовахме в тесен коридор с цветни тапети и тъмни врати, които едва се виждаха на слабата светлина, идваща от прозорчето в края на коридора.

Шишкото намери номера, долепи ухо до вратата, отвори я и ме побутна да вляза.

Огледах стаичката — здрав двоен креват с балдахин, голямо стенно огледало, стол с висока облегалка, люлеещ се стол, който не се вписваше в обстановката, и кръгла маса със следи от засъхнали петна. В центъра на тавана висеше нещо като полилей с три лампи, от които светеше само една.

— Да-а, апартаменти — отбелязах аз. — Май си закъсал с парите.

— Просто временно жилище — оправда се той и ми предложи да седна в люлеещия се стол, а сам се настани срещу мен.

— Така — започна моят приятел и преплете пръсти. Заприлича ми на лихвар, който се кани да измъкне голяма сума пари от отчаян просител. — Предполагам, че нямаш търпение да разбереш всичко за човека в черно и как съм разбрал за него…

— Не особено — казах аз. — Повече ме интересува ти на какво си разчитал. Нима си смятал, че така лесно ще се измъкнеш?

— Страхувам се, че не разбирам… — измърмори той и поклати глава.

— Добра работа, но до някъде. Ти ми изприказва цял куп приказки и ако бях захапал въдицата, човекът в черно щеше да ме убие. А ако се бях съблазнил, щеше да дойде и тук.

— Така или иначе, нали вече си тук.

Дебеланкото се отпусна и започна да се държи нагло.

— Грешката ти е в това, че си искал да отчетеш прекалено много фактори. И така, какво беше подготвил за човека в черно след това?

Лицето му застина.

— После? Кога?

— Каквото и да си смятал, си сбъркал — продължих аз. — Ти също си влизал в неговите планове.

— Също ли? — той се наведе напред, сякаш бе озадачен, и ловко извади странен пистолет, покрит със сини копчета и лостчета. — По-добре е да ми разкажеш всичко за себе си, Рейвъл, или както там се казваш.

— Грешиш, карг — прошепнах аз.

Той замръзна за миг, после мръдна с пръсти, пистолетът издаде съскащ звук и към мен полетяха стрели. Изчаках да изстреля всичките, след това вдигнах маузера, който още държах в ръка, и докато преместваше стола си стрелях под лявото му око.

Шишкото политна назад. Главата му клюмна на лявото рамо, сякаш се любуваше на влажните петна по тавана. Тлъстите му потни ръце конвулсивно се свиха. Тялото бавно се наклони настрани и накрая се строполи на пода като куп желязо.

Каквото си и беше.