Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (41)

43.

В пустотата се мярна трепкаща светлина. Тя растеше, ставаше все по-ярка и накрая се превърна в светещо кълбо. Светлината на фенера осветяваше тъмните храсти и скамейките в парка.

Аз стоях на алеята, олюлявайки се от лекия световъртеж след скока. Покрай мен мина човек, бързо прекоси осветения участък и се скри в тъмнината. Беше висок слаб мъж, облечен в черни панталони и риза, без вратовръзка. Познах го — това бях аз. Отново се намирах в Бъфало, щата Ню Йорк, август 1936 година.

Моят двойник прекрачи от пътечката в тъмната сянка. И тогава си спомних — след няколко секунди ще набера кода, ще се върна на Брега на Динозаврите и ще изчезна в безкрайната брънка на времето или никъде, но това вече е философски въпрос, зависещ от отношението ни към несъществуващите страници на историята.

А вкъщи, пред запалената камина, ме чака Лайза. От храстите се чу приглушено „бум“ от взривяващ се въздух. Той си отиде. Може би си струваше да го поободря в последните минути, да му кажа, че не всичко е загубено и че ние ще им покажем къде зимуват раците. Не, нямаше смисъл да си играем сега със структурата на нереализираното бъдеще и да се поддаваме на сантиментални чувства. Обърнах се и с бърза крачка се отправих към къщи.

Намирах се вече в моя квартал, когато видях човекът в черно. Размахвайки бастун, той уверено пресече улицата, сякаш бързаше за дългоочаквана любовна среща. Аз се скрих в сенките и го проследих до моя дом. Той отвори портичката, мина по пътечката, изкачи се по стъпалата, натисна звънеца и замря в очакване. След миг на вратата се появи Лайза. Аз почти знаех какво ще й каже: „Мис Кели, случи се нещо, беше нещастен случай. Вашият съпруг… не, не, нищо сериозно. Но ако се съгласите да ме придружите… Аз съм с кола, ето там…“

Тя ще изтича по стъпалата и ще се втурне към колата, далеч от Бъфало, от 1936 година, от този свят… Така действа Окончателната власт — обработва ви съзнанието. След това ще й даде ново име — Мелия Гейл — и ще я изпрати в пустинята на среща с мъж на име Рейвъл.

Аз бързо минах по пътечката и шумно се изкачих по стълбите. Той се обърна и пъхна ръка под сакото си. Дадох му възможност да извади оръжието си, след това с един удар избих пистолета му. Той излетя и падна в ливадата. Мъжът в черно се хвана за ръката, подпря се на парапета и изстена.

— Изчезни оттук — тихо казах аз. — И не забравяй да си вземеш пистолета, когато си тръгваш. Не искам съседското куче да го донесе вкъщи. Ще тръгнат приказки.

Той пропълзя край мен, прескочи стъпалата и изчезна в нощта. В следващия миг нещо блесна и потъна в съзнанието ми. Обхвана ме странното чувство на човек, забравил нещо много важно. В паметта ми се промъкнаха разпилени образи и странни сцени — тъмен склон на хълм, метална постройка, гигантски ревящи машини, бряг с динозаври. После всичко изчезна.

Потърках челото си, но нищо не си спомних. Сигурно ми се е сторило. А нима толкова важно, по-важно отколкото да се наслаждаваш на такава нощ?

Вратата се отвори и на прага се появи Лайза.