Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (32)

34.

Съзнанието ми се възвръщаше бавно и неуверено. Отворих очи и видях в сумрака мътночервена светлина. Като на филмова лента пред очите ми преминаха пожарища, бомбардировки, раздробени кости, потъващи кораби и умиращи от студ и глад хора.

Мирни сънища не ми се присънваха.

Но около мен не се водеше война, нямаше пожари, само залез над водата, но такъв, какъвто никога не бях виждал в живота си. Тъмносиньото небе се пресичаше от огнен мост, сребрист в зенита си и вишневочервен към чернеещия хоризонт.

Това беше залезът на света.

Преодолях болката и седнах. Около мен имаше само пясък. Нямаше дървета или трева, нито водорасли, нито чудовищни следи по пясъчния плаж. Но аз познах мястото.

Брегът на Динозаврите, само дето динозаврите ги нямаше, отдавна бяха измрели. Заедно с човека.

Земя без живот.

Местността почти не бе претърпяла промени, но нали точно затова бяхме избрали това място за релейна темпостанция. Брегът на Динозаврите си оставаше все същия, колкото и години да бяха минали.

Проверих аварийните честоти, но ефирът мълчеше. Бях унищожил адската машина, канибалския механизъм, който изяждаше самия себе си и взривът ме бе запратил в дебрите на вечността. Но останах жив. Бях изпълнил мисията си. Проследих силата, превърнала Новата Ера в хаос, и я ликвидирах. Каргът, този нищожен свръхинвалид, беше жесток, но аз още повече, използвайки всички средства, за да постигна целта си.

И въпреки това претърпях поражение. Пясъчната пустош, която ме заобикаляше, беше доказателството. Притежавах ценна информация, която можеше да спаси положението, но нямаше с кого да я споделя. Сведенията щяха да умрат заедно с мен на този пуст бряг, освен ако не ми се удаде да намеря изход.

— Всичко е наред, Рейвъл — опитах сам себе си да успокоя, но гласът ми прозвуча самотно.

Стана ми хладно. Слънцето беше огромно, но не топлеше. Мислех си за много неща и изведнъж решението дойде някак от само себе си.

Теоретично идеята беше проста. Но както се случва с всички прости идеи, сложността се заключава в изпълнението.

Възбудих определени сензорни устройства в нервната си система и закрачих безцелно по брега. Приливът прииждаше и се отдръпваше, оплаквайки се от многомилиардния еднообразен труд. Разбирах го както никой друг.

Мястото, което търсех, се намираше на стотина метра над нивото на морската вода. Трябваше да се захвана за работа. Проверих почвата и на дълбочина трийсет метра намерих следата. Не е зле, като се има предвид времето, което ми отне. Стъкловидната вдлъбнатина отдавна бе станала на прах и все пак земята беше съхранила едва отличима, прекъсваща се на места извивка, която отбелязваше границата на чашообразна следа.

Шест метра — един от пясък, пет от варовик. Трябваше да изкопая кладенец на тази дълбочина! Е, имах две ръце, силен гръб и цялото време на света.