Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (6)

6.

Когато се събудих, слънцето вече залязваше. Тялото ми напомни за себе си със забравената болка. Сърбеше ме навсякъде. Огромните москити бяха намерили едно млекопитаещо там, където не би трябвало да има нито едно. И ме нападнаха яко, разсъждавайки съвсем правилно, че друг път подобно пиршество няма да им падне. Прогоних най-нахалните и тръгнах на разузнаване. Ако съдех по усещанията си, нямах сериозни наранявания, просто множество дребни порязвания, натъртвания и синини. На мястото на станцията не бяха останали даже развалини, само чашообразна вдлъбнатина от разтопено стъкло с диаметър стотина метра, заобиколена от овъглена растителност. Нищо не бе оцеляло — нито хора, нито оборудване. И най-лошото — никаква възможност за скок. В Пекс-Центъра така и няма да узнаят за произшествието — никога.

Третата Ера, или това, което се е маскирало като нея, бе унищожила станцията толкова старателно, че беше трудно да се повярва. Невероятно е как са успели да я открият, като се имат предвид мерките за сигурност по отношение на дислокацията на 112-те етапни станции, разхвърляни във времето на Старата Ера. Що се отнася до базата на Пекс-Центъра, нейното местонахождение не знаеше дори самият конструктор. Тя се движеше в ахроничен мехур по ентропийния поток, без да съществува материално в нито един пространствено-времеви годограф в течение на краен времеви период. Битовете за контрол на достъп до станцията бяха закодирани от дванайсет реда взаимозависими шифри в главното хранилище на Пекския мозък. Единственият път към нея минаваше през темпоралната станция — и то не през коя да е, а тази, за която бе нагласено моето лично поле за темпорален скок и от която сега бе останал само този кратер с покритие от зелено стъкло.

Мрачна усмивка последва появилата се току-що мисъл.

Придавката за авариен скок, вградена в тялото ми, беше невредима. В мощната бобина енергията за скок беше достатъчна. Липсваше само целта, а без нея не можех да вляза в темпоралното поле. Следователно нямаше да зная къде ще завърши скока, ако той въобще завърши.

В Пекс-Центъра се разправяха безброй ужасни истории за несполучливи скокове. Нещастниците биваха разхвърляни по различни станции, разположени в няколко столетия, или от тях оставаха само безтелесни гласове, които молеха за помощ. Ето защо използването на аварийния код се прилагаше само в случай на крайна необходимост.

Като алтернатива оставаше да си построя жилище на брега, рискувайки съседи да ми станат динозаврите, и да се надявам на спасителния отряд преди да умра от горещина, нападение на рептилии, от скука или старост.

Имаше над какво да помисля.

Наоколо се търкаляха няколко каменни отломки и овъглени дънера. От дървата можех да напаля огън, да убия някакъв гущер и да го опека за обяд…

Непривлекателен, но единствен шанс да оцелея. В противен случай рискувах да предприема експеримент, резултатът от който по всички закони ще бъде отрицателен. Не си струва да правя нещо, от което нищо няма да излезе. От глад няма да умра. В помпената станция има вода и ако от станцията са успели да дадат сигнал за бедствие, то вече са започнали да събират спасителен отряд, готов да се втурне на помощ по допирателната на темпополето.

Стъмваше се. Звездите, както и преди, мигаха в сумрака, сякаш не бе имало никаква катастрофа в живота на Игор Рейвъл — оперативен агент на Пекс-Центъра. Прибоят шумеше, равнодушен към проблемите на двуногото същество. Вървях по брега, поглеждайки към вечните звезди и любувайки се на завладяващото вълшебство на пясъка. След това изкопах яма и легнах да спя.