Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (40)

42.

Свръхинтелектът, частица от който бях и аз, ме посрещна. Споменът за материалното ми състояние все още беше жив. Импулсите на мисълта придобиха форма на звучен глас в просторна зала.

— Експериментът завърши успешно — констатира той. — Главният времеви ствол е изчистен от боклука. Човекът се намира отново в Първата Ера. Всичко останало е изтрито. Сега той държи бъдещето в ръцете си.

Разбрах, че мисията ни е приключила. Ние победихме. Изместихме основния ентропиен поток в миналото, където основните природни закони бяха станали невъзможни. Световното господство на Третата Ера, Мозъкът на Пекс-Центъра, Звездната империя на Петата Ера, Космическото Влияние на Шестата Ера — всичко изчезна в задънените разклонения, както беше станало с неандерталците и гигантските гущери. Остана само жизнеспособния клон на човека от Старата Ера — човекът от двайсетото столетие.

— И все пак, не бъркаме ли? — попитах аз. — Как можем да сме сигурни в действията си, след като са били предприемани и преди нас?

— Разликата е, че ние ще се самоунищожим след като постигнем целта.

— Защото сме машини? Но и каргите са машини.

— Те са прекалено близо до своя създател и имат много общи черти с хората. Те са се вкопчили в живота, с който ги е дарил човекът. Но ти и аз сме висши машини — продукт на стотици хилядолетия еволюция, не притежаваме човешки чувства.

Неочаквано ме обзе желание да говоря, да обсъдя предчувствието си, което ме накара да пропусна първоначалната си цел — мъжът в черно — и да се съсредоточа върху карга; дуела ми със свръхкарга, в който безпомощната Мелия послужи като примамка и подлъга човекоподобна машина в капан.

Всичко приключи, потъна в миналото, стана история. Впрочем не. Пекс-Центърът, каргите, Брегът на Динозаврите завинаги са изтрити от историята. А надгробните речи са за хората, само те се нуждаят от съчувствие.

— Ти си истински приятел, шефе — казах аз. — За мен е чест да работя под твое ръководство.

В отговор усетих смътен импулс, който, сравнен с човешките чувства, наподобяваше учудване.

— Ти много добре изпълни задачата и смени много личности. Изигра ролята на човек толкова истински. Това е почти невъзможно за една машина.

— Човекът е странно и ограничено същество — казах аз. — Обемът на неговите знания е нищожен. Но животът ми се стори толкова пълен и завършен, че ние, съвършените и превъзхождащите ги във всичко, не можем да го разберем.

Последва мълчание. На прощаване той каза:

— Ти изпълни задачата и заслужаваш награда. Не е нещо особено, затова пък…

Аз се разтворих в затихващите импулси… Пустота…